Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (49)

Четиридесет и девета глава

— Нещо става там отвън — прошепна Ейди. — Сигурно бъдат те. — Тя спря белите си очи върху Калан. — Бъдеш сигурна, че искаш да го направиш? Аз искам, но…

— Трябва — отвърна Калан и хвърли поглед на огъня, за да е сигурна, че все още е силен. — Трябва да избягаме. Ако не успеем и ни убият, е, тогава Ричард няма да бъде примамен в капана им и ще си остане където е, и с помощта на Зед ще помага на народа на Средната земя.

Ейди кимна.

— Тогава ще опитаме. — Тя въздъхна. — Знам, бъда права, че тя го прави, но не знам защо.

Ейди й беше казала, че Лунета прави нещо много странно — че е обвита със силата си през цялото време. Това бе толкова необичайно, беше й обяснила Ейди, че изисква употребата на талисман, зареден с магия. При Лунета този талисман можеше да бъде едно-единствено нещо.

— Както каза, Ейди, дори да не знаеш причината, тя не би правила подобно нещо, ако не беше важно.

Калан вдигна пръст към устата си, щом чу изскърцването на пода в коридора. Дългата до над раменете прошарена коса на Ейди се залюля, когато тя бързо духна лампата и се примъкна зад вратата. Огънят осветяваше помещението, но от пламъците сенките сякаш танцуваха и това внасяше допълнително смущение.

Вратата се отвори. Калан, застанала в противоположния ъгъл на стаята, си пое дълбоко въздух, за да събере смелост. Надяваше се, че са махнали щита, иначе щяха да си създадат невероятни главоболия за нищо.

В стаята влязоха две фигури. Бяха те.

— Какво правиш тук, дребно, тъпо копеле! — изкрещя Калан.

Броган, следван от Лунета, се спусна към Калан. Тя се изплю в очите му.

Лицето му пламна, той посегна да я хване. Калан вдигна ботуша си между краката му. Щом той нададе вик, Лунета се спусна да му помогне. Изотзад Ейди стовари върху главата на прегърбената магьосница дънер.

Броган се хвърли върху Калан, удряше я, ръгаше я в ребрата. Докато Лунета се строполяваше на земята, Ейди сграбчи шарената й дреха на кръпки. Дрехата се скъса и почти изпадналата в безсъзнание жена се изтъркаля на земята без нея.

Лунета, замаяна и със забавени рефлекси, изкрещя, щом Ейди се завъртя около нея с плячката си и я захвърли в бумтящия огън.

Калан видя как цветните парцалчета пламват, докато тя и Броган се търкалят по пода. Тя го преобърна, удари го в земята и скочи на крака. Броган се опита да се изправи, но Калан го изрита в лицето.

Лунета крещеше като обезумяла. Калан не сваляше очи от Броган, който най-после се вдигна на крака с кървящ нос. Преди да успее да й се нахвърли, видя сестра си зад Калан и замръзна.

Калан хвърли бърз поглед натам. Една жена бясно ровеше в огъня и се опитваше да спаси цветните парцалки.

Жената не беше Лунета.

Беше красива, на възраст, с бяла одежда.

Калан ококори очи. Какво е станало с Лунета?

Броган изкрещя вън от себе си:

— Лунета! Как си позволяваш да се показваш пред други! Как се осмеляваш да използваш магия, за да си мислят, че си красива! Престани веднага! Ти бъдеш покварена грозна!

— Генерале мой! — крещеше тя. — Красотичките ми! Красотичките ми горят! Моля те, братко, помогни ми!

— Ах, ти, гнусна вещице! Казах ти, спри веднага!

— Не мога — проплака тя. — Не мога без красотичките си.

В пристъп на безумна ярост Броган избута Калан встрани и се спусна към огъня. Вдигна Лунета за главата и я цапардоса с юмрук. Тя падна назад и помете заедно със себе си Ейди.

Броган продължи да удря сестра си, докато тя се опитваше да стане.

— До гуша ми дойде от неподчинението ти и гнусната ти поквара!

Калан сграбчи една цепеница и замахна, но той се наведе и дървото само леко облиза раменете му. Юмрукът й в корема му я накара да отскочи назад.

Пое си дъх с усилие.

— Ах, ти, грозно животно! Остави красивата си сестра на мира!

— Тя е луда! Лудата Лунета!

— Не го слушай, Лунета! Името ти означава „малка луна“! Не го слушай!

Броган изкрещя от ярост и се хвърли към Калан. Стаята се озари от блестяща светкавица, чу се гръм. Не я улучи само защото Броган беше извън себе си от ярост и се целеше наслука. Във въздуха изригна фонтан от хоросан и отломки.

Калан бе почти парализирана. Тобайъс Броган, командващият генерал на „Кръвта на братството“, човекът, отдаден на идеята да бъде изкоренена всяка магия, притежаваше дарбата.

С нов неистов вик Броган запрати в гърдите на Калан облак сгъстен въздух, който я залепи за стената. Тя се строполи на пода, замаяна и безчувствена.

Лунета, видяла стореното от брат й, започна да крещи още по-силно:

— Не, Тобайъс! Не бива да използваш покварата!

Той се нахвърли върху сестра си, разтърси я, заудря главата й в пода.

— Ти бъдеш тази, която го направи! Ти използваш покварата! Ти бъдеш станала красива! Ти направи светкавицата!

— Не, Тобайъс, светкавицата бъде твоя. Не бива да използваш дарбата си. Мама ми каза, че не бива да я използваш.

Той я вдигна за бялата дреха.

— Какви ги говориш? Какво ти е казала мама, зла вещице?

Красивата жена се задъхваше и се мъчеше да си поеме въздух.

— Че ти бъдеш избраният, братко. Избраният за велики дела. Каза, че трябва да направя така, че хората да не ме забелязват, за да могат да гледат само теб. Каза, че ти бъдеш важният. Но каза да не ти позволявам да използваш дарбата си.

— Лъжкиня! Мама никога не е казвала подобно нещо! Мама не знае нищо!

— Напротив, Тобайъс, знае. Тя бъде докосната с малка част от дарбата. Сестрите дойдоха да те отведат. Ние те обичахме и не искахме да им позволим да ни отнемат малкия Тобайъс.

— Аз не притежавам тази поквара!

— Бъде вярно, братко. Казаха, че притежаваш дарбата, и искаха да те отведат в Двореца на пророците. Мама ми каза, че ако се върнат без теб, след тях ще дойдат нови. Ние ги убихме. Двете с мама. Тогава получи белега през устата си — докато се биехме с тях. Мама каза, че трябва да ги убием, за да не изпратят други. Каза, че никога не бива да ти позволявам да използваш дарбата си, защото иначе ще дойдат да те отведат.

Гърдите на Броган се повдигаха от ярост.

— Лъжи! Всичко е лъжи! Ти направи светкавицата и използваш красотата пред други!

— Не — проплака тя. — Те изгориха красотичките ми. Мама каза, че си роден за велики дела, но всичко може да бъде съсипано. Научи ме как да използвам красотичките, за да скрия външния си вид и да ти преча да използваш дарбата си. Искахме да бъдеш велик. Красотичките ми ги няма. Ти направи светкавицата.

Броган гледаше като обезумял, сякаш виждаше неща, които никой от останалите не забелязваше.

— Не бъде покварата — прошепна той. Бъда просто аз. Покварата бъде зло. Това не бъде зло. Това бъда аз.

Броган се отърси от замаяното си състояние и погледна Калан, която се опитваше да се изправи на крака. Стаята блесна в ослепителна светлина, той бе пуснал нова светкавица. Калан се наведе точно навреме, за да изсвисти светкавицата над главата й и да се забие в отсрещната стена. Броган скочи след нея.

— Тобайъс! Спри! Не бива да използваш дарбата си!

Тобайъс Броган погледна сестра си с призрачно спокойствие.

— Това бъде знак. Времето настъпи. Винаги съм знаел, че ще дойде. — Той вдигна ръка пред лицето си, между пръстите му пробягаха сини искри. — Това не бъде поквара, Лунета, а свещена сила. Покварата бъде грозна. Това бъде красиво. Създателят проигра правото си да ми диктува какво да правя. Създателят е проклетник. Сега силата е у мен. Дойде времето да я използвам. Сега аз ще съдя за делата на хората. — Той се обърна към Калан. — Сега аз бъда Създателят.

Лунета вдигна ръка в умолителен жест.

— Тобайъс, моля те…

Той се завъртя към нея, около дланите му се завихриха смъртоносни змии.

— Това, което имам, бъде велико. Никога повече няма да слушам лъжите ти, няма да виждам мръсното ти лице. Вие с мама сте проклетници. — Той извади меча си, светлината обгърна острието и то затрептя във въздуха.

Тя се намръщи.

— Не бива да използваш силата си, Тобайъс. Не бива.

Трепкащата светлина между пръстите му секна.

— Ще използвам каквото бъде мое!

Светлината отново пламна и затанцува по острието.

— Сега аз бъда Създателят. Аз имам силата и казвам, че ти трябва да умреш!

От очите му извираше лудост, той гледаше замаян как светкавиците пращят между пръстите му.

— Тогава ти — прошепна Лунета — си истинският проклетник и аз трябва да те спра, както си ме учил.

От дланта на Лунета се откъсна оцветена в розово мека светлина и прониза Тобайъс Броган в сърцето. В облака дим той си пое последен дъх и се строполи.

Тъй като не знаеше какво ще предприеме Лунета след това, Калан не помръдна. Стоеше абсолютно неподвижна като папрат в тревата. Ейди посегна нежно с ръка и каза нещо успокоително на родния си език.

Лунета сякаш не я чуваше. Сковано се затътри към брат си и зарови главата му в скута си. Калан си помисли, че ще й прилошее.

Изведнъж в стаята се появи Галтеро.

Сграбчи Лунета за косата и рязко дръпна главата й назад. Не забеляза Калан, скрита в сенките край стената.

— Вещице! — злобно изсъска той.

Лунета не направи опит да се съпротивлява. Беше като замаяна. Мечът на Броган лежеше на земята. Калан се спусна към него. Сграбчи го като обезумяла. Не беше достатъчно бърза.

Галтеро прокара ножа си през гърлото на Лунета.

Преди жената да докосне пода, Калан го прониза.

Той се строполи и Калан измъкна острието от тялото му.

— Ейди, ранена ли си?

— Външно не, дете.

— Разбирам, но точно в момента нямаме време за скръб.

Калан я сграбчи за ръката и след като внимателно провери дали Лунета наистина е махнала щита от вратата, преди да влязат, двете излязоха в коридора.

В двата края лежеше по един труп на Сестра — техните стражи. Лунета ги беше убила.

Калан чу някой да се изкачва по стълбите. Двете с Ейди се втурнаха напред и се изгубиха надолу по черното стълбище към задния изход. Огледаха се в тъмнината, не видяха никого, но в далечината доловиха смут. Тракане на стомана. Заедно, ръка за ръка, хукнаха да спасяват кожата си.

Калан усети, че по лицето й се стичат сълзи.

* * *

Свела глава, за да не я разпознае някой, Ан вървеше по коридора към подземията. Зед я следваше по петите. Жената зад масата на входа се изправи и ги изгледа подозрително. Пристъпи напред.

— Кой е? — В гласа й се долавяше напрежение. — Вече на никого не е позволено да стъпва тук. Всички са предупредени.

Ан усети вълна от Хан да я блъска в рамото. Сестра Беки се спусна да я спре. Щом Прелатът вдигна глава, очите на Беки станаха огромни като палачинки.

Ан заби дакрата си в сърцето й. Преди да се строполи на пода, от очите на Беки заструи светлина.

Зед отскочи встрани.

— Ти я уби! Току-що уби бременна жена!

— Ти — прошепна Ан — я осъди на смърт. Моля се да си предизвикал смъртта на Сестра на мрака, а не на Сестра на светлината.

Зед я сграбчи за рамото.

— Да не си се побъркала, жено?

— Наредих на Сестрите на светлината да се махнат от Двореца. Казах им, че трябва да бягат. Молих те безброй пъти да ми позволиш да използвам дневника. Трябваше да проверя дали заповедите ми са изпълнени. След като отказа да го направиш, бях принудена да приема на доверие, че всичко е наред.

— Това не те извинява да я убиваш! Можеше просто да я обезвредиш!

— Ако заповедите ми са били изпълнени, значи тя е Сестра на мрака. Нямам шанс за честна битка със Сестра на мрака. Нито пък ти. Не можем да си позволим подобен риск.

— Ами ако не е от Сестрите на Пазителя?

— Не мога да оставя на случайността живота на всички останали.

В очите на Зед блесна ледена ярост.

— Ти си луда!

Ан повдигна вежда.

— О? А ти би рискувал живота на хиляди заради живота на някой, за когото имаш основания да вярваш, че е на страната на врага, така ли? По този начин ли стигна до магьосник от Първия орден?

Той я пусна.

— Добре, този път си права. Какво искаш от мен?

— Най-напред ще огледаме подземията, за да сме сигурни, че няма никой друг.

Двамата се разделиха, Ан от време на време надзърташе между рафтовете с книги, за да види дали той изпълнява нарежданията й. Ако се опиташе да избяга, тя щеше да го спре с яката и той го знаеше.

Харесваше дядото на Ричард, но нуждата налагаше да подклажда омразата му. Поради това трябваше да го държи в състояние на постоянен гняв и да го прилъже доброволно да приеме възможността, която тя ще му осигури.

Стигнаха до дъното на мрачните подземия, но не откриха никого. Ан целуна останалия без пръстен безименен пръст и благодари на Създателя. Потисна чувството, че е убила Сестра Беки, като си каза, че тя не би пазила подземията, освен ако не служи на Пазителя или на императора. Опита се да не мисли за невинното неродено дете, което загина заедно с нея.

— И сега какво? — сопна се Зед, когато се срещнаха в дъното на помещението, близо до една от малките стаички с ограничен достъп.

— Натан ще свърши своята част от работата. Доведох те тук, за да свършиш своята, другата половина на необходимото.

Дворецът е ограден от заклинание, направено преди три хиляди години. Успях да разбера, че е разклонена мрежа.

Зед повдигна вежда. Любопитството надмогна възмущението му.

— Доста сериозно твърдение. Никога не съм чувал за човек, способен да изтъче подобна мрежа. Сигурна ли си?

— Никой не може да изтъче подобна мрежа днес, но магьосниците от старите времена са имали тази сила.

Зед прокара палец по голобрадото си лице и заби поглед в нищото.

— Да, сигурно са имали. Предполагам. — Погледът му се върна върху очите й. — С каква цел?

— Заклинанието огражда владенията на Двореца. Външният щит, където оставихме Натан, е обвивката. Той създава средата, в която това тук може да съществува на този свят. Заклинанието на острова е свързано с останалите светове. Наред с другото то променя времето. Ето защо ние остаряваме по-бавно от хората, живеещи извън обсега на заклинанието.

Старият магьосник кимна удивен.

— Да, това обяснява нещата.

Ан отвърна поглед.

— Двамата с Натан сме на по близо хиляда години. Бях Прелат на Сестрите на светлината почти осем века.

Зед приглади робата върху кокалестите си хълбоци.

— Знаех, че това заклинание разтяга времето, за да ви даде възможност да вършите безумната си работа.

— Зед, когато магьосниците от старите времена са започнали ревниво да пазят силата си и са започнали да отказват да обучават млади мъже с дарба, за да не се превърнат те в заплаха за властта им, били създадени Сестрите на светлината, за да спасяват нещастните младежи от смърт.

Без магьосник, който да им помогне, работата ляга на нашите плещи. Ние не притежаваме същия Хан като мъжете, така че ни отнема доста време, за да изпълним задачата си. Яката пази живота им, не позволява на дарбата да ги нарани и да ги подлуди, докато ги научим на онова, от което имат нужда.

Заклинанието около Двореца ни осигурява необходимото време. Било е поставено с тази цел преди три хиляди години, когато неколцина магьосници били спечелени на наша страна. Те притежавали силата да хвърлят разклонена мрежа.

Зед като че започна да се интересува.

— Да, да, разбирам. Разклонението преобръща силата, все едно да увиваш черво, и създава пространство, в което центърът може да бъде извъртян така, че да върши необикновени неща. Магьосниците от старите времена са били способни на неща, за които мога само да мечтая.

Ан бе непрекъснато нащрек, за да е сигурна, че са сами.

— Разклонената мрежа накланя центъра към себе си, създавайки външна и вътрешна област. Образуват се два възела, като в извитото черво, за което спомена, където трябва да се случи накланянето. Един на външния щит и един на вътрешния.

Зед я погледна с едно око.

— Но възелът във вътрешната половина, където се случват истинските събития, ще бъде уязвим. Макар да е създаден по необходимост, той би създал опасно течение. Знаеш ли къде се намира?

— Стоим в него.

Зед се сепна. Огледа се.

— Да, схващам идеята — да се положи в скалата, под всичко друго, където ще може да бъде защитен най-добре.

— Ето защо, за да не се получи фал, сме забранили употребата на магьоснически огън на целия остров Халсбанд.

Зед разсеяно махна с ръка.

— Не, не. Магьосническият огън не би могъл да навреди на такъв възел. — Той се обърна към нея подозрително: — Какво правим тук?

— Доведох те, за да ти дам възможност да направиш онова, което искаш — да унищожиш заклинанието.

Той стоеше, мигаше на парцали, гледаше я. Накрая се обади:

— Не. Това не би било правилно.

— Магьоснико Зорандер, времето е крайно неподходящо за спазване на морални принципи.

Той скръсти кокалестите си ръце.

— Заклинанието е било поставено от магьосници, по-могъщи отколкото ще бъда някога, по-могъщи отколкото дори мога да си представя. Това е чудо, изключително изкусно майсторство. Не бих унищожил подобен шедьовър.

— Аз престъпих споразумението!

Той повдигна брадичката си.

— Нарушаването на споразумението обрича всяка Сестра, навлязла в Новия свят, на смърт. То не изисква да се отиде в Стария свят и да се причинят разрушения и щети там. По силата на споразумението нямам право да направя подобно нещо.

Тя се наведе към него с мрачен поглед.

— Обеща ми, че ако те отведа с яка на врата и изложа на опасност приятелите ти, ще дойдеш в родината ми и ще сринеш до основи Двореца на пророците. Давам ти тази възможност.

— Беше временно, емоционално изригване. Размислих. — Той я погледна намръщено. — Ти използва долни номера и заблуди, за да се опиташ да ме убедиш, че си зла, достойна за презрение, неморална особа, но не успя да ме преметнеш. Не си такъв тип.

— Аз те оковах! Отвлякох те!

— Няма да унищожа дома и живота ти. Ако го направя, ако унищожа заклинанието, ще променя същността на живота на Сестрите на светлината, ще го прекъсна преждевременно. Сестрите и техните задължения може да ми изглеждат странни и неразбираеми, но за тях са нормални.

Животът е въпрос на гледна точка. Ако една мишка, която живее само няколко години, притежаваше магията да направи живота ми колкото своя, това, от моя гледна точка, би било убийство, макар от нейна гледна точка да би изглеждало като осигуряване на нормален по продължителност живот. Точно това има предвид Натан, като казва, че го убиваш.

Аз мога да скъся живота им и да го направя толкова дълъг, колкото на всички останали, но за техните очаквания и според дадената от тях клетва това би означавало да ги убия, преди да са започнали да живеят истински. Не мога да направя такова нещо.

— Ако трябва, магьоснико Зорандер, ще използвам яката и ще ти причинявам болка, докато се съгласиш.

Той се усмихна самодоволно.

— Нямаш представа през какви тестове за болка съм минал, преди да стана магьосник от Първия орден. Хайде, давай, направи всичко, на което си способна.

Ан отчаяно стисна устни.

— Но ти трябва да го направиш! Сложих яка около врата ти! Причиних ти ужасни неща, за да те накарам да се ядосаш достатъчно, за да можеш да го направиш! Пророчеството казва, че е нужен гневът на магьосник, за да бъде унищожен нашият дом!

— Ти ме взимаш за мечка на верига. — Воднистите му очи се приближиха. — Но аз не танцувам, ако не знам мелодията.

Ан не знаеше какво да прави.

— Истината е, че император Джаганг иска да използва Двореца на пророците за свои собствени цели. Той е пътешественик по сънищата и контролира съзнанията на Сестрите на мрака. Възнамерява да използва пророчествата, за да открие разклоненията, необходими му, за да спечели войната. После ще остане да живее под закрилата на заклинанието стотици години и ще властва над света и хората.

Зед я изгледа намръщено.

— Е, от това вече кръвта ми кипва. Причината е основателна да се вдигне Дворецът във въздуха. По дяволите, жено, защо не ми каза истината от самото начало?

— Двамата с Натан се трудим върху това разклонение от стотици години. В пророчеството се казва, че магьосник ще срине Двореца от ярост. При провал света го очаква твърде мрачно бъдеще, така че направих онова, което мислех, че е правилно. Опитвах се да те ядосам достатъчно, за да поискаш да унищожиш Двореца на пророците. — Тя потърка уморените си очи. — Беше отчаяна постъпка, породена от отчаяна нужда.

Зед се усмихна широко.

— Отчаяна постъпка. Това ми харесва. Харесвам жени, които оценяват необходимостта понякога да се действа отчаяно. Това показва висок дух.

Ан го сграбчи за ръкава.

— Значи ли това, че ще го направиш? Нямаме време за губене. Барабаните спряха. Джаганг може да пристигне всеки момент.

— Ще го направя. Но ще е по-добре да се придвижим към изхода.

Когато приближиха огромната обла врата на входа, Зед посегна към джоба си и извади нещо като камък. Метна го на пода.

— Какво е това?

Зед й хвърли поглед през рамо.

— Предполагам, че си казала на Натан да хвърли светлинна мрежа.

— Да. Освен Натан, няколко Сестри и аз никой не може да тъче светлинна мрежа. Мисля, че Натан има достатъчно сила да пробие външния възел, щом процесът се задвижи отвътре. Но знам, че нито аз, нито той притежаваме силата да направим пробива тук. Точно затова трябваше да те доведа. Опасявам се, че подобно нещо може да стори единствено магьосник от Първия орден.

— Е, ще направя всичко възможно — измърмори Зед, — но трябва да ти кажа, Ан, че макар възелът да е уязвим, заклинанието е хвърлено от магьосници, за мощта на които мога само да гадая.

Той завъртя пръст и камъкът на пода пред него подскочи и започна да се уголемява, докато се превърна в малка, плоска скала. Той стъпи отгоре.

— Ти излез. Чакай ме отвън. Погрижи се за Холи. Ако нещо се обърка и не мога да контролирам потока светлина, няма да имаш време да излезеш.

— Отчаяна постъпка, а, Зед?

Той отвърна с ниско ръмжене и се обърна с гръб към стаята. Вдигна ръце. От скалата вече струяха искрящи ивици светлина и го обгръщаха спираловидно.

Ан беше чувала за магьосническата скала, но никога не бе я виждала. Нямаше представа как действа. Усети силата, която заструи от стария магьосник, когато стъпи на това нещо.

Забърза към изхода, както пожела той. Не беше сигурна дали Зед го иска за нейна сигурност или просто не желае тя да гледа как ще се справи с подобно нещо. Магьосниците пазят тайните си. Освен това Ан подозираше, че Зед е по-потаен и коварен дори от Натан — постижение, което й се струваше невъзможно.

Щом Ан се наведе в тъмната ниша, Холи обви с ръчички врата й.

— Минавал ли е някой?

— Не, Ан — прошепна момиченцето.

— Добре. Дай да те гушна тук и да почакаме магьосникът Зорандер да си свърши работата.

— Той много крещи и говори лоши думи и размахва ръце, като че ще предизвика буря около нас, но мисля, че е добър.

— Вече не те сърби от снежните мухи — Ан се усмихна в малкото им тъмно скривалище. — Но мисля, че си права.

— Баба ми понякога се ядосваше, когато хората се опитваха да ни навредят. И можех да съм сигурна, че наистина е така. А магьосникът Зорандер не го мисли. Само се преструва.

— Ти си по-наблюдателна, отколкото бях аз на твоите години, дете. От теб ще излезе прекрасна Сестра на светлината.

Ан притисна главицата на Холи към рамото си и зачака в тъмното. Надяваше се магьосникът да побърза. Ако ги заловят в подземията, няма излизане. А една битка със Сестрите на мрака, независимо от силата на Зед, ще е изключително опасна.

Времето се влачеше мъчително протяжно. По равномерното дишане Ан прецени, че Холи е заспала на рамото й. Бедното дете не можеше да се наспива добре — всъщност никой от тях не се наспиваше. Пътуваха по цял ден, а понякога и нощем, за да стигнат в Танимура навреме и да изпреварят Джаганг. Всички бяха изтощени.

Някой я дръпна за роклята и тя се стресна.

— Да се махаме оттук — прошепна Зед.

— Успя ли?

Зед, с вид на повече от ядосан, хвърли поглед през масивната врата към подземията.

— Не мога да задействам проклетото нещо. Все едно да се опиташ да запалиш огън под вода.

Тя го сграбчи за робата.

— Зед, трябва да го направим.

Той я погледна с тревожни очи.

— Знам. Но онези, които са изтъкали мрежата, са притежавали и Субстрактивна магия. Аз имам само Адитивна. Опитах всичко. Мрежата е толкова здрава, че не мога да я пробия по никакъв начин. Не може да стане. Съжалявам.

— Аз изтъках светлинна мрежа в Двореца. Може да се направи.

— Не съм казал, че не съм я изтъкал, казах, че не мога да я запаля. Не и тук при възела.

— Опитал си се да я запалиш! Да не си откачил?

Той сви рамене.

— Отчаяна постъпка, нали помниш? Съмнявах се, че ще стане, така че трябваше да направя някои проби. И добре че го направих, защото иначе щяхме да се заблудим, че е станало. А не може. Може да се запали само за живот. Не може да се увеличи и да унищожи заклинанието.

Ан помръкна.

— Поне ако някой влезе вътре — да се надяваме, че ще е Джаганг, — ще го убие. После ще омаломощят щита и ще правят с подземията каквото си поискат.

— Ще им струва скъпо. Оставих някои от „номерата“ си. Мястото е вълчи капан.

— Нищо ли друго не можем да направим?

— Достатъчно голямо е, за да погълне всичко, но не мога да го дезактивирам. Ако онези Сестри на мрака наистина си служат със Субстрактивна магия, както твърдиш, можеш да помолиш някоя от тях да се опита да възпламени светлинната мрежа.

Ан кимна.

— Значи това е всичко, което можем да направим. Остава да се надяваме, че нещата, които си заредил, ще ги убият. Макар да не можем да унищожим Двореца, може пък да се окаже достатъчно. — Стисна Холи за ръката. — Най-добре да се махаме оттук. Натан ни чака. Трябва да избягаме, преди Джаганг да е дошъл или да са ни открили Сестрите.