Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Fold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 83 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Тери Гудкайнд, Кръвта на братството

първо издание

превод: Невена Дишлиева

редактор: Марта Владова

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: „Балкан прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени

ISBN: 954-733-064-0

 

Terry Goodkind, THE BLOOD OF THE FOLD

Tom Doherty Associates

1997

История

  1. — Корекция

Тридесет и седма глава

Докато препускаше напред, Тобайъс Броган тайничко поглеждаше петимата пратеници на Създателя, които вървяха не много далеч напред, леко вляво. Срещата бе странна. След най-неочакваната им поява преди пет дни не се отделяха от него и хората му, но човек рядко можеше да ги види, а дори когато се показваха, пак се различаваха едва — или сливащи се със снега, или черни като нощта. Дивеше се на начина, по който можеха просто ей така да изчезват пред очите му. Създателят наистина имаше чудодейна сила.

Въпреки това изборът Му на пратеници леко смущаваше Тобайъс. Създателят пак му се бе явил насън и бе казал да не задава въпроси относно плановете Му. За щастие най-сетне бе приел молбите на Тобайъс за прошка, задето понякога си бе позволявал да го разпитва. Всички правоверни чеда се страхуваха от Създателя, а къде по-правоверен от Тобайъс Броган. И все пак тези люспести същества като че ли не бяха добър избор за разпространители на волята на Създателя.

Изведнъж се изправи на седлото си. Разбира се. Създателят не би разкрил намеренията Си на простосмъртните, като им позволи да видят истинския образ на последователите му. Злото би очаквало красотата и славата на Създателя да го преследва, но не би заподозряло нещо, ако види последователите на Създателя в този им вид.

Тобайъс въздъхна с облекчение, очите му не се отделяха от сбързовете, които си говореха шепнешком, обръщайки се и към магьосницата. Тя твърдеше, че е Сестра на светлината, но пак си беше магьосница, вещица. Тобайъс разбираше защо Създателят използва сбързове за свои пратеници, но не и защо удостоява една вещица с подобна чест.

Искаше му се през цялото време да знае за какво си говорят. От появата си предишния ден вещицата почти не се отделяше от петте люспести същества и бе разменила едва няколко думи с командващия „Кръвта на братството“ генерал Броган. Петимата вървяха заедно, сякаш случайно попаднали в една посока с Тобайъс и хилядната му армия.

Той бе видял с очите си как шепа сбързове унищожават до крак цял отряд от стотина Д’Харански войници и в тяхно присъствие се чувстваше по-спокойно, макар и само с два отряда от по петстотин войници. Останалата част от армията му, наброяваща над сто хиляди мъже, щеше да се появи по-късно. Създателят му бе казал насън да прибегне към тях едва при завладяването на Ейдиндрил.

— Лунета — каза той тихо, без да отделя поглед от Сестрата, която разговаряше със сбързовете и жестикулираше бурно.

Тя приближи коня си до неговия. Попита го, без да повишава глас:

— Да, генерале мой?

— Лунета, виждала ли си Сестрата да използва силата си?

— Да, генерале мой. Когато отклони бурята от пътя ни.

— Можеш ли да я прецениш?

Лунета кимна леко.

— Може ли да се мери с теб, сестро?

— Не, Тобайъс.

Той й се усмихна.

— Това бъде добра новина. — Огледа се, за да е сигурен, че наблизо няма никой и че шестимата все още се виждат пред тях. — Малко съм объркан от онова, което ми каза Създателят през последните няколко нощи.

— Искаш ли да кажеш на Лунета?

— Да, но не сега. Ще поговорим по-късно.

Тя тайничко погали красотичките си.

— Може би когато останем насаме. Скоро бъде време да спрем за през нощта.

Тобайъс не пропусна нито въздържаната усмивка, нито предложението й.

— Тази нощ няма да спираме рано. — Той повдигна нос и задуши студения въздух. — Толкова е близо, че почти я подушвам.

* * *

Докато слизаха, Ричард броеше площадките, за да могат да се върнат на мястото, откъдето тръгнаха. Предполагаше, че е запомнил останалата част от пътя, но тази стълба на кулата бе дезориентираща. Миришеше на гнило, като в блато, може би защото водата, която капеше отгоре, се събираше на дъното.

На път за следващата площадка Ричард видя нещо да просветва във въздуха. В светлината на сферата, която носеше в ръка, забеляза, че встрани от тях има нещо. Краищата му издаваха жужаща светлина. Макар нещото да беше плътно, го разпозна като сбърз, увит в пелерината си.

— Добре дошъл, братко по кожа — изсъска онзи.

Бердин трепна.

— Какво беше това? — прошепна смутено.

Ричард я стисна за китката, щом тя се опита да мине пред него. Агиелът се стрелна в ръката й, тя мина от другата му страна, а той продължи напред.

— Просто сбърз.

— Сбърз! — прошепна тя дрезгаво. — Къде е?

— Точно тук, на площадката, близо до парапета. Не се страхувай, няма да те нарани.

След като блъсна надолу ръката й с Агиела, тя се вкопчи в черната му пелерина. Стъпиха на площадката.

— Дошъл си да събудиш Плъзгата ли? — попита сбързът.

Ричард се намръщи.

— Плъзгата?

Сбързът разгърна пелерината си и посочи надолу по стълбите с триострия си нож. В същото време тялото му придоби контур, люспите и пелерината се очертаха ясно.

— Плъзгата е тук долу, братко по кожа. — Мънистените му очи отново се вдигнаха. — Тя най-после е достъпна. Скоро ще дойде време да запее ябри.

— Ябри?

Сбързът повдигна триострия си нож и леко го завъртя. Цепката на устата му се поотвори в нещо като тънка усмивка.

— Ябри. Когато запее ябри, идва времето на кралицата.

— Кралицата?

— Кралицата има нужда от теб, братко по кожа. Трябва да й помогнеш.

Ричард усети треперещата Бердин до себе си, тя се притискаше до него. Реши, че трябва да тръгват, преди да е обезумяла от страх, и се запъти надолу по стълбите.

След още две площадки тя все още не го пускаше.

— Няма го — прошепна в ухото му.

Ричард погледна нагоре и видя, че е права.

Бердин го дръпна към една ниша с врата и опря гърба му в дървената плоскост. Пронизващите й сини очи бяха силно смутени.

— Господарю Рал, това беше сбърз.

Ричард кимна, малко притеснен от учестеното й накъсано дишане.

— Господарю Рал, сбързовете убиват хората. И ти винаги досега си им отвръщал със същото.

Ричард вдигна ръка към площадката горе.

— Този нямаше да ни причини зло. Казах ти. Не ни нападна, нали? Нямаше нужда да го убивам.

Тя сбърчи чело съсредоточено:

— Господарю Рал, добре ли си?

— Да, добре съм. Хайде да вървим. Сбързът ни подсказа какво трябва да търсим.

Щом той се опита да мръдне, тя го прикова обратно към вратата.

— Защо те нарече „братко по кожа“?

— Не знам. Сигурно защото има люспи, а аз кожа. Мисля, че искаше да ми покаже, че няма лоши намерения. Искаше да помогне.

— Да помогне? — невярващо повтори тя.

— Не се опита да ни спре, нали?

Тя най-после го пусна, но очите й останаха втренчени в него и едва след известно време се отместиха.

На дъното на кулата видяха пътека с метално перило, опасваща външната стена. В средата течеше мътна черна вода, тук-там над повърхността изникваха камъни. Между камъните под пътеката се спотайваха дъждовници. В гъстата, мастиленочерна вода плуваха насекоми.

На половината път през пътеката Ричард разбра, че е открил каквото търси: нещо необикновено, не като библиотеките, нито дори като странните помещения и коридори.

На известно разстояние напред, там, където някога явно е имало врата, се виждаше доста голям отвор, а около него бяха разхвърляни потънали в сажди камъни, дървени отломки и прахоляк. В тъмната вода също плуваха парчета дърво от вратата. Самата рамка липсваше, дупката за вратата бе двойно по-голяма от нормалното. Нащърбените краища на стената бяха потъмнели и на места разтопени като восък. Във всички посоки по стената наоколо тръгваха зигзагообразни ивици, сякаш следи от светкавица, възпламенила стената.

— Станало е наскоро — каза Ричард и прокара пръст по черните сажди.

— Откъде разбра? — попита Бердин, като продължаваше да се оглежда с широко отворени очи.

— Ами ето, виж това. Мъховете и лишеите са изгорели, отлепили са се от скалата и не са имали време да поникнат пак. Значи не е било отдавна. Може би през последните няколко месеца.

Стаята вътре беше кръгла, може би три метра напряко. И нейните стени бяха изпъстрени с назъбени ивици, сякаш светкавицата бе вилняла и вътре. В средата имаше кръгла каменна стена, оформяща нещо като голям кладенец, който заемаше почти половината от стаята. Ричард се наведе през кръста да погледне вътре и протегна надолу светещата сфера. Гладките каменни стени опираха в безкрая. Погледът му стигна до около триста метра надолу, по-нататък светлината не проникваше. Същинска бездна.

Отгоре се издигаше сводест таван, и той висок около три метра. Врати и прозорци нямаше. В далечния ъгъл имаше маса и няколко полици.

Щом заобиколиха кладенеца, видя тялото, паднало на пода до един стол. Беше останал само скелет и останки от роба. По-голямата част от плата се бе разложила отдавна, ясно се виждаше коженият колан. Бяха останали и сандалите. Щом докосна скелета, костите изтрополиха.

— Отдавнашно е — каза Бердин.

— За това си права.

— Господарю Рал, виж!

Ричард се изправи и погледна към масата, накъдето сочеше тя. Имаше мастилница, вероятно пресъхнала от векове, писалка и отворена книга. Ричард се наведе и издуха от страниците облак прах и малко каменни отломки.

— На високо Д’Харански е — каза той и вдигна книгата към светлината на сферата.

— Дай да погледна. — Очите й запрепускаха по редовете, изписани със странни букви. — Прав си.

— Какво пише?

Тя внимателно пое книгата в двете си ръце.

— Много е стара. Диалектът е най-старият, който съм виждала. Веднъж Мрачният Рал ми показа един стар текст и каза, че бил на над две хиляди години. — Тя вдигна поглед. — Този е по-стар.

— Можеш ли да го разчетеш?

— Разбрах нещичко от книгата, която намерихме на влизане в Кулата. — Тя огледа последната изписана страница. — Но от тази тук схващам много по-малко. — Тя отгърна напред.

Ричард нетърпеливо махна с ръка.

— Е, и какво разбираш?

Тя престана да прелиства и се вгледа в написаното.

— Мисля, че се говори за някакъв окончателен успех, който обаче означава, че той ще умре тук. — Тя посочи. — Виждаш ли? Драука. Тази дума би трябвало да си е същата — смърт. — Бердин погледна към празната кожена корица, после отново запрелиства, оглеждайки страниците. Накрая сините й очи се вдигнаха. — Мисля, че е дневник. Дневникът на мъжа, загинал тук.

Ричард усети как кожата му настръхва.

— Бердин, това е нещото, което търсех. Можеш ли да го преведеш?

— Част от него вероятно да, но едва ли ще е много. — Погледна го отчаяно. — Съжалявам, Господарю Рал. Просто не разбирам толкова стари диалекти. Същият проблем като с първата книга. Не знам достатъчно думи, за да запълня празнините правилно. Мога само да гадая.

Ричард замислено захапа долната си устна. Погледна костите, питаше се какво ли е правил магьосникът в тази стая и какво я е държало запечатана. И по-лошо — какво я е разбило.

Ричард се извърна към нея.

— Бердин! Книгата горе — познавам я. Знам историята. Ако ти помогна, като ти кажа които от думите се сещам, ще ти бъде ли от полза при дешифрирането на написаното, за да можем после да използваме онези преведени думи и с тяхна помощ да преведем дневника?

Тя се замисли, изведнъж лицето й светна.

— Ако обединим усилията си, може и да се получи. Ако ми кажеш изреченията, ще успея да се досетя за значението на думите, които не познавам. Може и да стане.

Ричард бавно затвори дневника.

— Пази го като живота си. Аз ще държа светлината. Да изчезваме оттук. Намерихме каквото търсим.

* * *

Когато двамата с Бердин се показаха на входа, Кара и Райна буквално щяха да изскочат от кожата си от облекчение. Ричард дори забеляза Улик и Иган да затварят очи и да въздъхват с благодарност към добрите духове, че са отвърнали на молитвите им.

— В Кулата има сбързове — каза Бердин на другите две жени.

Кара зяпна.

— Колко се наложи да убиеш, Господарю Рал?

— Николко. Не ни нападнаха. Не бяхме заплашени от тях. Но имаше достатъчно други опасности. — Той им направи знак с ръка да престанат с пороя от въпроси. — Ще говорим за това по-късно. С помощта на Бердин намерих каквото търсех. — Той потупа книгата в ръцете на Бердин. — Трябва да се върнем и да започнем да я превеждаме. — Запъти се към вратата, но спря и се обърна към Кара и Райна. — Ъъ, докато бях там, долу, и си мислех, че може да загина, ако направя грешна стъпка, ми хрумна, че не искам да умра, без да ви кажа нещо. — Ричард пъхна ръце в джобовете и се приближи до тях. — Долу си дадох сметка, че никога не ви казах, че съжалявам за отношението си към вас двете.

— Ти не си знаел, че Бердин е омагьосана, Господарю Рал — каза Кара. — Не те обвиняваме, задето искаше да ни държиш на ръка разстояние от себе си.

— Не го знаех наистина, но вече го знам и искам да ви кажа, че несправедливо си помислих лошо и за вас. Съжалявам. Надявам се да ми простите.

Лицата на Кара и Райна грейнаха в усмивки. Той си помисли, че никога не са приличали на Морещици по-малко, отколкото в този момент.

— Прощаваме ти, Господарю Рал — каза Кара. Райна кимна в знак на съгласие. — Благодарим ти.

— Какво стана там, долу, Господарю Рал? — попита Райна.

— Поговорихме си за приятелството — отвърна вместо него Бердин.

В началото на пътя към Кулата, откъм страната на града, където се вливаха и много други пътища, имаше малък пазар, не като този на Пазарната улица, но явно обслужваше влизащите в града пътници с различни стоки.

Докато пресичаше площта му, ограден от петимата си стражи и отряда войници отзад, нещо привлече погледа му в угасващата светлина на деня. Спря пред малка паянтова маса.

— Искате ли парче от вашия меден кейк, Господарю Рал? — попита тъничкият познат му глас.

Ричард се усмихна на момиченцето.

— Колко още ми дължиш?

Момиченцето се обърна.

— Бабче?

Старицата се изправи на крака, притиснала опърпаното одеяло до себе си, воднистите й сини очи се вторачиха в Ричард.

— Виж ти, виж — с широка усмивка каза тя. Отвътре се провидяха дупките на местата на зъбите й. — Господарят Рал може да вземе колкото си пожелае, скъпа. — Тя сведе глава. — Радвам се да те видя, Господарю Рал.

— И аз теб… — Той изчака тя да си каже името.

— Валдора — отвърна старицата и погали момиченцето по светлокестенявата коса. — А това е Холи.

— Радвам се да ви видя отново, Валдора и Холи. Защо сте тук, вместо на Пазарната улица?

Валдора сви рамене под одеялото си.

— Сега, когато градът е спокоен, благодарение на новия Господар Рал, тук непрекъснато идват нови хора и пътят към Магьосническата кула вероятно отново ще стане използваем. Надяваме се да хванем клиенти сред новодошлите.

— Е, аз не бих залагал особено на процъфтяването на Кулата в скоро време. Но със сигурност ще сте първите, които посрещат новодошлите в града. — Ричард огледа парчетата кейк на масата. — Колко още ми остават?

Валдора се изкикоти.

— Ще трябва да опека доста, докато ти се издължа, Господарю Рал.

Ричард й смигна.

— Виж какво ще ти кажа. Ако ми позволиш да взема по едно парче за моите петима приятели и едно за себе си, ще считам, че сметката ни е уредена.

Валдора огледа петимата стражи. Отново сведе глава.

— Готово, Господарю Рал. Ти ми донесе повече радост, отколкото можеш да си представиш.