Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (24)

Двадесет и четвърта глава

Фийби остави докладите върху тясното празно пространство на полираното орехово писалище.

— Вирна, може ли да ти задам един личен въпрос?

Вирна драсна инициалите си в края на доклад от кухнята, в който се искаше смяна на обгорелите големи казани.

— Доста отдавна сме приятелки, Фийби. Можеш да ме питаш каквото искаш. — Тя огледа още веднъж доклада, после над инициалите си добави бележка, в която молбата се отхвърляше и се нареждаше вместо да се закупуват нови казани, старите да се занесат на поправка. Вирна не забрави да се усмихне. — Слушам те!

Кръглите бузи на Фийби пламнаха, пръстите й се вкопчиха едни в други.

— Ами, не искам да те обидя, но си в такова уникално положение, че не бих могла да попитам никого другиго освен близка приятелка като теб. — Тя се покашля. — Какво е усещането да остаряваш?

Вирна се изсмя.

— Ние сме връстници, Фийби.

Тя обърса длани в полите на зелената си рокля, Вирна я чакаше да продължи.

— Да… но те нямаше повече от двайсет години. Остаря така, както остаряват хората извън Двореца. Ще са ми необходими почти триста години, за да изглеждам така, както изглеждаш ти сега. Такова, ами ти изглеждаш като жена почти на… четирийсет.

Вирна въздъхна.

— Ами да, пътуването има такова въздействие. Поне на мен така ми се отрази.

— Не искам да бъда изпращана за момче и да остарявам. Боли ли, или нещо такова, като остаряваш толкова внезапно? Чувстваш ли… не знам, че вече не си привлекателна и че животът не е сладък? Харесва ми да съм желана. Не искам да остарявам като… Това ме тревожи.

Вирна вдигна глава от писалището и се облегна назад. Изпита неустоимо желание да я фрасне, но си пое дълбоко дъх и си напомни, че става въпрос за искрен въпрос на приятел, въпрос, зададен поради невежество.

— Предполагам, че всеки гледа на тези неща по свой собствен, неповторим начин, но мога да ти кажа как е при мен. Да, наистина боли малко, Фийби, да знаеш, че нещо си е отишло и никога няма да можеш да го възстановиш. Сякаш не бях достатъчно внимателна и младостта ми бе открадната, докато чаках животът ми да започне. Но Създателят винаги компенсира нещата с нещо хубаво.

— Хубаво ли? Че какво хубаво може да има в това?

— Ами отвътре аз съм си същата, само дето съм станала по-мъдра. Установих, че по-добре разбирам себе си и желанията си. Оценявам неща, на които преди не съм обръщала внимание. Виждам по-добре онова, което е наистина важно в работата за Създателя. Предполагам би могло да се каже, че се чувствам по-доволна, тревожа се по-малко от мнението на другите за мен. Макар да съм остаряла, копнежът ми за човешко присъствие наоколо не е намалял. Намирам утеха в приятелите си и — да, за да отговоря на въпроса ти — мъжете все още ме интересуват, само че сега ги оценявам по-мащабно. Незрялата младост вече не ме привлича толкова. Не е достатъчно един мъж да е млад, за да разбуни чувствата ми, празноглавите мъже не са ми интересни.

Фийби ококори очи и се наведе напрегнато напред

— Наистина ли? Чувствата ти възбуждат по-възрастните мъже?

Вирна внимателно претегляше думите си:

— Онова, което имах предвид под „по-възрастни“, беше хора на моята възраст. Ти по какви мъже се заглеждаш? Преди петдесет години не би и помислила да излезеш с мъж на годините, на които си сега, но днес това ти се струва нормално, защото ти самата си на толкова години, и онези, които сега са на годините, на които си била тогава, ти се виждат незрели. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да… предполагам.

По очите й Вирна видя, че не разбира.

— Когато дойдохме тук като малки момичета, като онези две послушници — Хелън и Валери, — които снощи видяхме в подземията, ти какво си мислеше за жените, които днес са на твоята възраст?

Фийби сподави смеха си в шепа.

— Струваха ми се невъзможно стари. Не съм си и представяла, че мога да достигна тяхната възраст.

— А сега как ти се струва твоята възраст?

— О, изобщо не съм стара. Сигурно съм била доста глупава като момиче. Харесва ми да съм на тази възраст. Все още съм млада.

Вирна сви рамене.

— За мен е същото. Гледам на себе си така, както ти на себе си. Но вече не смятам старите хора за стари, тъй като знам, че те са същите като мен и теб. Те гледат на себе си така, както ние с теб гледаме на себе си.

Младата жена сбърчи нос.

— Струва ми се разбирам какво искаш да ми кажеш, но въпреки това не ми се ще да остарявам.

— Фийби, ако беше живяла навън, вече да си изкарала почти три живота. Ти, ние сме дарени с огромен дар от Създателя, за да можем да изживеем всичките си години тук, в Двореца, за да имаме време да обучаваме младите магьосници как да използват дарбата си. Научи се да цениш този дар. Това е рядко благоволение, с което са докоснати малцина.

Фийби бавно кимна и зад лекото й примигване Вирна забеляза напрегнатото усилие за осмисляне.

— Много мъдро казано, Вирна. Нямах представа, че си толкова мъдра. Винаги съм знаела, че си умна, но никога преди не си ми се струвала мъдра.

Вирна се усмихна.

— Това е друго предимство — по-младите от теб те смятат за мъдър. В страната на слепите и едноокият е цар.

— Но остаряването ми изглежда толкова страховито — кожата ти се отпуска и набръчква.

— Става постепенно; човек някак си свиква с остаряването. За мен е плашеща мисълта да съм отново на твоята възраст.

— Защо?

Вирна си помисли да й отговори, че е така, защото й се струва страшничко да се мотае насам-натам с толкова недоразвит интелект, но отново си напомни, че двете с Фийби са приятелки от много години.

— Е, ами предполагам, че е защото съм минала през някои от трънаците, които тепърва ти предстои да прекосяваш, и вече знам как бодат.

— Какви трънаци?

— Мисля, че те са различни за всекиго. Човек трябва да измине собствения си път сам.

Фийби сключи ръце и се наведе напред още повече.

— Какви бяха трънаците по твоя път, Вирна?

Вирна се изправи и запуши шишенцето с мастило. Загледа се в писалището си, без да го вижда.

— Струва ми се — каза тя с далечен глас, — че най-страшното беше да се върна и да срещна Джедидайа, който ме погледна с очи като твоите, очи, които виждат в мен сбръчкана, съсухрена, непривлекателна старица.

— О, Вирна, моля те, не исках да…

— Разбираш ли изобщо кое е „трънът“ в това, Фийби?

— Ами да те мислят за стара и грозна, разбира се, макар да не си чак толкова…

Вирна поклати глава.

— Не. — Тя погледна другата в очите. — Не, трънът беше да откриеш, че единственото, което някога е било от значение, е било външността, а онова отвътре — тя потупа с пръст слепоочието си — не е означавало нищо за него. Виждал е само обвивката.

Още по-лошото от онзи поглед в очите му беше да установи, че се е предал в ръцете на Пазителя. За да спаси живота на Ричард — тъй като Джедидайа се опитваше да го убие, — Вирна заби своята дакра в гърба му. Той бе предал не само нея, но и Създателя. Част от Вирна бе умряла с Джедидайа.

Фийби се изправи, гледаше някак стреснато:

— Да, струва ми се, че разбирам какво имаш предвид, когато мъжете…

Вирна й махна с ръка да замълчи.

— Надявам се, че съм ти била от полза, Фийби. Винаги е добре човек да си поговори с приятел. — В гласа й безпогрешно пролича нотката на властност. — Днес има ли молители за среща с мен?

Фийби примигна.

— Молители ли? Не, няма никой.

— Добре. Искам да се помоля и да подиря напътствие от Създателя. Бихте ли оградили с щит вратата ми, ти и Дулсиния. Не желая никой да ме безпокои.

Фийби се поклони.

— Разбира се, Прелате — Тя се усмихна топло. — Благодаря, че си поговорихме, Вирна. Почувствах се както едно време в стаята ни, след заповедта да заспиваме. — Погледът й отскочи към купчината книжа. — А докладите? Изостават още повече.

— Като Прелат не мога да пренебрегвам Светлината, която управлява Двореца и Сестрите. Трябва да се моля за нас и да Го моля за напътствия. Та нали, в крайна сметка, сме Сестри на светлината.

Погледът на Фийби се изпълни със страхопочитание. Тя явно вярваше, че с приемането на поста си Вирна бе станала повече от обикновено човешко същество и може по чудотворен начин да докосва ръката на Създателя.

— Разбира се, Прелате. Ще се погрижа щитът да бъде сложен. Никой няма да нарушава медитацията на Прелата.

Преди Фийби да излезе, Вирна я повика тихичко.

— Научи ли вече нещо за Кристабел?

Очите на Фийби изведнъж смутено отскочиха встрани.

— Не. Никой не знае къде е отишла. Нямаме сведения и за изчезването на Амелия и Джанет.

Петте — Кристабел, Амелия, Джанет, Фийби и Вирна бяха приятелки, бяха израснали заедно в Двореца, но Вирна беше най-близка с Кристабел, макар че всички те й завиждаха малко. Създателят я бе дарил с великолепна руса коса и нежни черти, а също така с блага и топла душа.

Изчезването на трите й приятелки беше притеснително. Сестрите понякога напускаха Двореца, за да посетят семействата си, докато те са все още живи. Но първо искаха позволение. А и освен това семействата на трите изчезнали Сестри най-вероятно отдавна си бяха отишли. Случваше се Сестрите да напускат Двореца и просто за да се поосвежат след десетилетия, прекарани в Двореца. Но дори тогава почти винаги споделяха с някого, че няма да ги има за известно време и казваха къде отиват.

Никоя от трите й приятелки не беше предупредила. Изведнъж след смъртта на Прелата се бе оказало, че ги няма. Сърцето на Вирна се свиваше от мъка, че може би те не можеха да я възприемат като Прелат и са избрали да напуснат Двореца. Но колкото и да я болеше, се молеше да е станало точно това, за да не би някаква тъмна сила да ги е отнесла.

— Ако научиш нещо, Фийби — каза Вирна, опитвайки се да прикрие загрижеността си, — моля те, уведоми ме незабавно.

След като жената си отиде, Вирна огради вратата със щита си, измислен от самата нея. Нейният неповторим Хан изтъка фините нишки, които тя разпозна като своята магия. Ако някой се опиташе да влезе, вероятно нямаше да усети щита и щеше да скъса тънките нишки. А дори и да успееше да го усети, самото присъствие и докосването до щита щеше да скъса нишките и ако някой се опита да ги възстанови със своя Хан, Вирна пак щеше да разбере.

* * *

През дърветата край градинската стена се процеждаха мътни слънчеви лъчи и изпълваха смълчаната местност с приглушена, сънлива светлина. Малката горичка свършваше в няколко магнолиеви храста с натежали от бели пъпки клони. Нататък пътеката ставаше по-широка и бе добре поддържана, редуваха се сини и жълти цветни петна, наобиколили островчета с по-високи папрати и кралски рози. Вирна си отчупи клонче магнолия и разсеяно вдъхна сладкия аромат, докато в същото време погледът й упорито оглеждаше стената. В дъното на редицата растения имаше блещукащи гъсти дръвчета смрадлика, които скриваха изцяло високата стена, ограждаща градината на Прелата, и създаваха илюзия, че тя продължава и нататък. Вирна огледа критично чепатите дънери и разперените клони. Щяха да свършат работа, ако не се намереше нещо по-добро. Продължи нататък. Вече беше закъсняла.

На страничната пътечка, обикаляща пущинака, в сърцевината на който бе разположен параклисът на Прелата, откри обещаващо място. Щом повдигна дългата си рокля и нагази в гъсталака, за да се добере до стената, установи, че наистина това е, което търси. До стената, скрити от слънцето под огромни сенчести борове, се бяха сгушили крушови дървета. Всички бяха добре обработени и подкастрени, но едно изглеждаше особено подходящо. Клоните от двете му страни се подреждаха като стъпала на стълба.

Точно преди да повдигне полите си и да тръгне да се катери, погледът й се спря на кората на дървото. Прокара пръст по повърхността на здравите клони и установи, че са грапави и груби на пипане. Май щеше да се окаже, че не е първият Прелат, изявил желание да се измъкне тайно от владенията си.

Щом се изкачи отгоре на стената и се убеди, че наоколо няма стражи, намери и удобна напречна подпора, на която можеше да се стъпи, под нея имаше суха керемида, после изхвръкнал навън декоративен камък, под него нисък, щръкнал встрани дъбов клон, а накрая объл камък, от който лесно се скачаше на земята. Изтупа се от парченцата кора и от листата и приглади сивата си рокля на бедрата, намести семплата си яка. Пусна пръстена със слънчевия символ в джоба си. Докато мяташе тежкия черен шал на главата и го връзваше под брадичката, се усмихна широко на тръпката, че е открила таен път за бягство от хартиения си затвор.

С изненада установи, че Дворецът е необичайно празен. Стражите обикаляха постовете си, Сестри, послушници и млади мъже с яки на вратовете щъкаха натам-насам из пътеките и алеите, всеки зает с работата си, само тук-там се срещаха хора от града, предимно възрастни жени.

Всеки ден по светло хората от Танимура се изсипваха по моста към остров Халсбанд, за да търсят съвет от Сестрите, да молят за разрешаване на споровете им, да искат благодеяния, да търсят насочване в мъдростта на техния Създател и да боготворят Двореца из целия остров. На Вирна й се струваше необяснимо това, че смятаха за нужно да идват тук и да изразяват чувствата си на преклонение, но знаеше, че тези хора гледат на дома на Сестрите на светлината като на свещена земя.

Днес обаче не го правеха. Всъщност не се виждаха почти никакви граждани. Послушниците, оставени да развеждат посетителите, крачеха отегчено насам-натам. Стражите пред вратите на забранените зони си приказваха, а онези, които извръщаха очи към нея, виждаха просто поредната Сестра, тръгнала по работа. На поляната нямаше отдъхващи гости, идеално поддържаната градина не показваше хубостта си никому, фонтаните бълваха вода и хвърляха пръски, лишени от съпровода на удивените възгласи на възрастните и радостните викове на децата. Дори пейките за разговори бяха празни.

В далечината продължаваха да бумтят барабаните.

Вирна откри Уорън седнал на тъмен, плосък камък на мястото на срещата им в гъсталака край реката откъм града. Хвърляше камъчета в разпенената вода, завихрена зад самотна рибарска лодка. Щом я чу да приближава, скочи на крака.

— Вирна! Не знаех дали ще успееш да дойдеш.

Вирна се загледа във възрастния рибар, който хвърляше куките си, лодката се люлееше плавно под краката му.

— Фийби искаше да знае какво е да остаряваш и кожата ти да се сбръчква.

Уорън изтупа виолетовата си роба там, където беше седял.

— Че защо й е да те пита?

Вирна видя разсеяния му поглед и само въздъхна:

— Да тръгваме.

Пътуването през града към покрайнините й се стори толкова странно, колкото и това през Двореца. Докато някои от магазините в богаташките квартали бяха отворени и търговията криво-ляво вървеше, пазарът в бедняшкия квартал беше пуст, сергиите празни, огнищата студени, кепенците на магазинчетата спуснати. Под навесите нямаше никой, в работилничките като че отдавна не бе стъпвал човешки крак, а улиците бяха притихнали, чуваше се само нескончаемият бумтеж на барабаните.

Уорън се държеше така, сякаш нямаше нищо необичайно в призрачните улици. Щом двамата свиха по тясна, потънала в дълбока сянка прашна уличка, притисната между разнебитени сгради, Вирна не издържа и избухна:

— Къде са всички! Какво става!

Уорън спря и я изгледа объркано. Тя стоеше, вдигнала ръце на хълбоците си, по средата на празната улица.

— Днес е денят на Джа’Ла.

Тя го погледна изпод вежди:

— Денят на Джа’Ла.

Той кимна, погледна я още по-объркано.

— Да. Денят на Джа’Ла. А ти какво реши, че се е случило с всички… — Уорън се плясна по челото. — Съжалявам, Вирна, мислех, че знаеш. Ние толкова сме свикнали с него, че забравих, че няма откъде да знаеш.

Вирна скръсти ръце.

— Да знам какво?

Уорън се обърна, хвана я за ръката и я поведе напред.

— Джа’Ла е игра, състезание. — Той посочи през рамо. — Изграждат огромно игрище в долината между два хълма в покрайнините на града. Така е от… ами, сигурно от петнайсет-двайсет години, откакто императорът дойде на власт. На всички им харесва.

— Игра ли? Целият град се изпразва, за да гледа някаква си игра?

Уорън кимна.

— Опасявам се, че да. Освен малцина, предимно възрастни хора. Те не я разбират и не са особено заинтригувани. Превърнало се е в истинска страст. Децата започват да я играят из улиците още с прохождането си.

Вирна огледа страничната уличка, която пресякоха, хвърли поглед и зад тях и попита:

— И що за игра е това?

Уорън сви рамене.

— Никога не съм присъствал на официална игра. Нали прекарвах по-голямата част от времето си долу в подземията. Но все пак знам нещичко. Винаги съм се интересувал от игри и как те се втъкват в структурата на отделните култури. Изучавал съм древните народи и техните игри, но сега имах възможност да изследвам истинска жива игра със собствените си очи. Така че попрочетох туй-онуй и направих някои проучвания.

Джа’Ла се играе от два отбора върху специално квадратно игрище, обиколено с решетка. Във всеки от ъглите има по една врата — общо по две за всеки отбор. Отборите се опитват да вкарат „брока“ — тежка, обвита с кожа топка, малко по-малка от човешка глава — в някоя от противниковите врати. Успеят ли, печелят точка. Другият отбор избира място край оградата, от което да започне своята атака. Стратегията не ми е особено ясна, понякога е доста объркана, но петгодишните хлапета май я схващат за нула време.

— Вероятно защото на тях им се играе, а на теб — не. — Вирна развърза шала си и развя краищата му, за да се поразхлади. — И какво толкова интересно има тук, че да накара всички да се блъскат там на слънцето, за да гледат?

— Предполагам това ги отвлича от грижите им в празничния ден. Дава им възможност да повикат на воля, да се поосвежат, да пият и да празнуват победата на своя отбор или да пият и да скърбят за загубата, ако отборът им падне. Всички са се вманиачили на тая тема. Повече, отколкото трябва.

Вирна се замисли за миг, усети освежителния полъх на вятъра по врата си.

— Е, на пръв поглед изглежда безобидно.

Уорън я погледна с крайчеца на окото си.

— Това е кървава игра.

— Кървава ли?

Уорън заобиколи купчинка животински изпражнения.

— Топката е тежка, а правилата — свободни. Мъжете, които играят Джа’Ла, са жестоки. За да могат да боравят с тежката топка, разбира се, биват избирани предимно най-мускулестите и природно агресивните. Почти не минава игра, без поне някой и друг избит зъб или счупен кокал. Не е рядкост и строшен врат.

Вирна го погледна невярващо.

— И на хората им харесва да гледат това?

Уорън кимна мрачно.

— Доколкото съм чувал от стражите, тълпата направо подивява, ако не се стигне до кръв, защото хората си мислят, че отборът им не е играл достатъчно напористо.

Вирна поклати глава.

— Не ми звучи като нещо, което бих гледала с удоволствие.

— Не това е най-лошото — Уорън крачеше по сенчестата уличка, забил поглед в далечината пред себе си. От двете страни се виждаха затръшнати кепенци, толкова избелели, че беше трудно да се повярва, че някога изобщо са били боядисани. — След края на играта загубилият отбор бива изведен на игрището и всеки от играчите бива бит жестоко. Получават от победителите по един удар с камшик за всяка точка в тяхната врата. Съперничеството между двата отбора е убийствено, случвало се е дори да се стигне до смъртни случаи при побоя.

Свиха зад ъгъла, Вирна мълчеше невярващо.

— И хората отиват там заради този побой?

— Мисля, че е точно заради него. Онази част от тълпата, която е на страната на победителите, брои на глас броя на камшиците. Разразява се истинска буря от страсти. Хората сериозно са се вманиачили на тема Джа’Ла. Понякога се стига до безредици. Нещата излизат от контрол дори над реда да бдят десет хиляди войници. Скандалите понякога са предизвикани от самите играчи. Хората, които играят Джа’Ла, са истински зверове.

— И на другите им доставя удоволствие да подкрепят отбор от зверове?

— Играчите са герои. Всъщност практически властта в града е в техни ръце, те нямат право да грешат. Играчите на Джа’Ла рядко ги лови закон. Подире им обикновено върви тълпа от жени и след играта се организира групова оргия. Жените се бият помежду си за това коя ще бъде с играч на Джа’Ла. Гуляят продължава с дни. Да бъдеш с играч на Джа’Ла е висока чест, борбата за която е толкова жестока, че по законите на самохвалството са нужни свидетели.

— Но защо? — беше единственото, което успя да промълви Вирна.

Уорън вдигна ръце.

— Ти си жена. Ти ми кажи! Тъй като аз съм единственият от три хиляди години насам, разгадал пророчество, никога не съм имал женски ръце около врата си, нито пък някоя е изявявала желание да оближе кръвта от гърба ми.

— И това ли?

— Бият се да го правят. Ако мъжът е доволен от езика й, може и да я избере. Чувал съм, че играчите са доста арогантни и им харесва да карат по-напористите жени да заслужат честта да бъдат под тях.

Вирна го погледна и видя, че лицето му е почервеняло.

— Нима жените искат да бъдат и със загубилите играчи?

— Това е без значение. Той е играч на Джа’Ла, следователно герой. Колкото е по-арогантен, толкова по-добре. Онези, които са убили противник с топката Джа’Ла, стават знаменитости и са най-търсените сред жените. Хората дори си кръщават децата на тях. Аз просто не ги разбирам.

— Това са само малка част от хората, Уорън. Ако беше се позавъртял в града, вместо да прекарваш цялата част от времето си в подземията, жените щяха да искат да бъдат и с теб.

Той се потупа по голия врат.

— Щяха, ако яката беше все още на врата ми, това е всичко. Няма да искат да го направят заради онова, което съм.

Вирна сви устни.

— Някои хора биват привличани от силата. Но се случва и да не притежаваш сила и пак да бъдеш изкусителен. Просто такъв е животът.

— Животът — повтори той горчиво. — Всички наричат играта Джа’Ла, но всъщност пълното й име е Джа’Ла д’ Джин — Играта на живота, казано на древния език на родината на императора — Алтур’Ранг. Но всички я наричат просто Джа’Ла — Играта.

— Какво означава Алтур’Ранг?

— Това също е на древния му език. Не може да се преведе много точно, но означава приблизително „избраният от Създателя“ или „народът на съдбата“, нещо подобно. Защо питаш?

— Новият свят е разделен от планинска верига, наречена Ранг’Шада. Звучи ми на същия език.

Уорън кимна.

— „Шада“ означава желязна бойна ръкавица с шипове. Ранг’Шада в груб превод е „бойният юмрук на избрания“.

— Някакво название от старата война, предполагам. Шиповете със сигурност се връзват с тези планини — Вирна все още беше като замаяна от разказа на Уорън. — Не мога да повярвам, че тази игра е позволена.

— Позволена ли? Дори е насърчавана. Императорът си има личен отбор по Джа’Ла. Тази сутрин беше обявено, че когато дойде на посещение в града, ще доведе със себе си своя отбор, който ще се срещне с най-добрия отбор на Танимура. Голяма чест, доколкото разбирам, като гледам въодушевлението пред подобна перспектива. — Уорън се огледа, после отново извърна глава към нея. — Отборът на императора няма да бъде бит, ако загуби.

Вирна повдигна вежда.

— Привилегията на по-силния?

— Не съвсем — каза Уорън. — Ако загубят, ще бъдат обезглавени.

Вирна отпусна ръце и краищата на шала й клюмнаха.

— Че защо подобна игра бива окуражавана от императора?

Уорън се усмихна с характерната си усмивка.

— Не знам, Вирна, но имам теория.

— Като например?

— Ами да предположим, че си завладяла някоя земя. С какъв проблем предполагаш, че би могла да се сблъскаш?

— Бунтове ли имаш предвид?

Уорън отметна назад къдрав кичур руса коса.

— Безредици, недоволство, гражданско неподчинение, вълнения и да, бунтове. Спомняш ли си как беше при управлението на Крал Грегъри?

Вирна кимна, загледана в стара жена на балкон в една странична уличка, която простираше мокри дрехи на перилото.

— Какво стана с него?

— Скоро след като ти замина, се появи Императорският орден и тогава чухме за последен път нещо за Крал Грегъри. Той беше уважаван, под неговото управление Танимура процъфтяваше, както и другите негови градове на север. Оттогава настанаха трудни времена за хората. Императорът създаде условия за процъфтяване на корупцията и в същото време пренебрегваше важни проблеми на правосъдието и търговията. Всички тези хора тук, в бедняшките квартали, са бегълци от по-малките градове и села, които бяха подложени на унищожение.

— Доста смирена и доволна тълпа за бегълци.

Той повдигна вежда над синьото си око.

— Джа’Ла.

— Какво искаш да кажеш?

— Под управлението на Императорския орден те имат малко шансове за по-добър живот. Единственото, на което могат да се надяват, за което могат да мечтаят, е да станат играчи на Джа’Ла.

Играчите биват избирани въз основа на личните им качества, а не на обществено положение или власт. Семейството на играча никога повече няма да изпита недостиг на нещо. Той им осигурява всичко в изобилие. Родителите окуражават децата си да играят Джа’Ла, надявайки се един ден да станат добре платени играчи. Създават се любителски отбори, разделени във възрастови групи, като най-малките са от по петгодишни хлапета. Всеки, независимо от произхода си, може да стане платен играч на Джа’Ла. Има играчи, които някога са били роби на императора.

— Но това все още не обяснява страстта към играта.

— Сега всички се числят към Императорския орден. Не се позволява човек да е отдаден на предишната си родина. Джа’Ла дава възможност на хората да се отдават на нещо — на съседите си, на града си — чрез своя отбор. Императорът плаща за изграждането на игрището — това е един вид дарение за хората. Това ги отвлича от мизерията, над която нямат контрол, и насочва вниманието им в посока, която не представлява заплаха за императора.

Вирна отново размаха краищата на шала си.

— Не мисля, че теорията ти обяснява нещо, Уорън. Децата от малки обичат да играят. Правят го по цял ден. Хората винаги са играели игри. Когато пораснат, си организират надпревари с лък, с коне, играят на зарове. Това е част от човешката природа.

— Насам — Уорън я хвана за ръкава и посочи с пръст, поведе я по тясна алея. — И императорът превръща тази тенденция в повече от естествена. Няма защо да се притеснява, че главите им ще се пълнят с мисли за свобода и справедливост. Страстта им сега е Джа’Ла. Мисълта им е сляпа за всичко друго. Вместо да се притесняват защо идва императорът и как ще се отрази това на живота им, всички са в приповдигнато настроение заради Джа’Ла.

Вирна усети как стомахът й се преобръща. Тя се бе питала неведнъж каква е причината за пристигането на императора. Трябваше да има защо да бие целия тоя път и не й се вярваше да е само за да види как ще играе отборът му. Той искаше нещо.

— Хората не се ли притесняват да победят толкова силен човек или отбора му?

— Отборът на императора е много добър, така съм чувал, но няма някакви специални привилегии или предимства. Императорът не се обижда, ако отборът му загуби, освен, разбира се, на играчите си. Ако някой противник ги победи, императорът ще признае уменията му и сърдечно ще поздрави него и града му. Хората копнеят за тази чест — да победят прехваления императорски отбор.

— Тук съм вече няколко месеца и никога преди не съм виждала градът да се е изпразвал за тази игра.

— Сезонът едва сега започва. Официалните игри се провеждат само през сезона на Джа’Ла.

— Тогава това не се връзва с теорията ти. Ако играта служи, за да отклонява вниманието от по-важните неща в живота, тогава защо не се позволява на хората да я играят непрекъснато?

Уорън се усмихна загадъчно.

— Очакването разпалва страстта. Хората говорят непрекъснато за перспективите, които ще предостави предстоящият сезон. Докато той започне, хората са като в треска, като млади влюбени, прегърнали се след дълга раздяла — мислите им са заети единствено с това. Ако играта продължава без прекъсване, жарта може да охладнее.

Уорън очевидно доста бе мислил върху своята теория. Вирна като че ли не споделяше изцяло мнението му, но той явно имаше отговор за всичко, така че тя промени темата.

— Кой ти каза, че ще дойде с отбора си?

— Господин Финч.

— Уорън, изпратих те в конюшните, за да разбереш какво е станало с онези коне, а не да си бъбриш с някого за Джа’Ла.

— Господин Финч е голям почитател на Джа’Ла и беше толкова възбуден от предстоящото откриване на игрите днес, че го оставих да си приказва, за да мога междувременно да разбера онова, което искаш да знаеш.

— И успя ли?

Те спряха рязко и вдигнаха очи към табела, закачена на стената на една от сградите, на която имаше изобразени надгробен камък и лопата. Бяха изписани имената БЕНСТЕНТ и СПРОУЛ.

— Да. Докато ми разказваше колко камшика щял да получи противниковият отбор и как да направя пари от залаганията, ми призна, че конете ги няма от доста време.

— Бих се обзаложила, че е непосредствено след зимното слънцестоене.

Уорън закри очите си с длан и надникна през прозореца.

— И би спечелила. Изчезнали са четири от най-силните коне, но само два от тях са били оборудвани изцяло. Той продължава да ги търси и се кълне, че ще ги намери, но мисли, че седлата са откраднати.

От другата страна на вратата на тъмната стая се чуваше пилене на желязо.

Уорън свали ръка от челото си и огледа улицата.

— Май намерихме човек, който не е запален по играта Джа’Ла.

— Добре — каза Вирна и завърза шала си под брадичката, после отвори вратата. — Да чуем какво има да ни каже този гробокопач.