Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Fold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 83 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Тери Гудкайнд, Кръвта на братството

първо издание

превод: Невена Дишлиева

редактор: Марта Владова

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: „Балкан прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени

ISBN: 954-733-064-0

 

Terry Goodkind, THE BLOOD OF THE FOLD

Tom Doherty Associates

1997

История

  1. — Корекция

Двадесета глава

Беше огромно облекчение най-после да остане сам. Чувстваше се уморен от хора, готови да скочат при всяко негово щракване с пръст. Макар да се бе опитал да успокои войниците, те не можеха да забравят кой е с тях. Явно се страхуваха, че Ричард ще ги унищожи с магия, ако не успеят да намерят следата на Броган. А дори когато се провалиха и той им каза, че разбира, пак не се успокоиха. Едва към края се поотпуснаха, но въпреки това постоянно го държаха под око, да не би случайно да прошепне някаква заповед, а те да не я чуят. Фактът, че е заобиколен от хора, които се отнасят към него с такова страхопочитание, го изнервяше.

Докато дояждаше яхнията си, в главата му кръжаха тревожни мисли. Дори да беше и наполовина по-малко гладен, щеше да признае, че гозбата е превъзходна. Не беше прясно приготвена, по-скоро бе престояла доста време, попивайки аромати, които можеше да добави единствено времето, никакви подправки.

Когато вдигна глава от чашата с чай, на вратата стоеше Бердин. Ричард напрегна мускули. Преди да успее да й каже да си върви, тя проговори:

— Дукеса Лумхолц от Келтон иска да се срещне с Господаря Рал.

Ричард преглътна и втренчи очи в Бердин.

— Нямам намерение точно сега да приемам молители.

Бердин пристъпи напред и спря пред масата. Преметна вълнистата си кестенява плитка през рамото.

— Ще я приемеш.

Пръстите на Ричард се плъзнаха по познатите извивки на дръжката на меча.

— Условията за капитулацията на отделните страни не подлежат на разискване.

Бердин опря кокалчетата на ръцете си на масата и се наведе към него. Агиелът й, вързан с фина верижка за китката, се поклащаше леко. Сините й очи изпускаха ледени пламъци.

— Ще я приемеш.

Ричард усети как лицето му пламва.

— Вече чу отговора ми. Друг няма да получиш.

Тя не се отдръпна.

— А аз й обещах, че ще я приемеш. Ти ще говориш с нея.

— Единственото нещо, което съм готов да чуя от представител на Келтон, е безпрекословно предаване.

— Точно това ще чуете — мелодичният глас дойде откъм вратата. — Ако се съгласите де ме изслушате. Не съм дошла да ви отправям заплахи, Господарю Рал.

В мекия й, смирен тон Ричард можа да долови колебанието на страха. Това го изпълни със съчувствие.

— Покани госпожата. — Гневният му поглед се върна на Бердин. — После затвори вратата зад себе си на път за леглото. — В тона му нямаше никакво съмнение, че това е заповед и че няма да търпи неподчинение.

Без да показва каквито и да е чувства, Бердин отиде до вратата и протегна ръка да покани дукесата. Когато онази пристъпи в меката светлина на огъня, Ричард стана на крака. Бердин го стрелна с празен поглед и затвори вратата, но Ричард изобщо не я забеляза.

— Моля, дукесо, заповядайте.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем, Господарю Рал.

Той стоеше онемял, загледан в меките й кафяви очи, в извитите й червени устни и гъстата черна коса, кичури от която бяха паднали върху гладкото й, сияещо лице. Ричард знаеше, че в Средната земя дължината на женската коса е знак за обществено положение. Дългата, разкошна коса на жената пред него издаваше изключително високо такова. Единствената жена, чиято коса бе по-дълга от косата на Кралица. По-дълга от нейната бе само косата на Майката Изповедник. Замаян, Ричард си пое дъх и изведнъж си спомни кой е.

— Заповядайте, седнете.

Нямаше спомен дукесата да е изглеждала така — с толкова чиста, неустоима елегантност. Но преди не се бе оказвал толкова близко до нея. Помнеше я като показна жена, покрита с излишно количество блясък и грим, далеч не толкова семпло и изискано облечена — с нежна рокля със закрепен за нея ефирен бледорозов шлейф, който подчертаваше и допълваше изящната й фигура.

При мисълта за последната им среща Ричард изпъшка.

— Дукесо, съжалявам, че ви наговорих такива ужасни неща. Ще можете ли да ми простите? Трябваше да се вслушам в думите ви — вие просто се опитвахте да ме предупредите за генерал Броган.

При споменаването на това име Ричард като че видя страх в очите й, но блясъкът изчезна толкова светкавично, че не можеше да е сигурен.

— Аз съм тази, Господарю Рал, която трябва да моли за прошка. Беше непростимо от моя страна да ви прекъсвам пред всички тези хора в залата.

Ричард поклати глава:

— Вие просто се опитвахте да ме предупредите за онзи човек. И както се оказва, сте била права. Де да ви бях послушал!

— Не биваше да изразявам мнението си по подобен начин. — На лицето й блесна свенлива усмивка. — Само най-галантният сред джентълмените би твърдял, че не е така.

Когато чу, че го наричат галантен, Ричард се изчерви. Сърцето му биеше толкова силно, че се уплаши тя да не види как пулсират вените на врата му. Нещо го караше да си представя как отмества с устни падналия пред изящното й ухо кичур коса. Беше почти болезнено да отлепи погледа си от нея.

В дъното на съзнанието му немощен глас се опита да го предупреди, но бе потопен в буйното течение на реката от чувства, която заля цялото му тяло. С една ръка той грабна стола до своя, който беше съвсем същият, завъртя го пред масата и й го поднесе да седне.

— Толкова сте мил — заекна дукесата. — Простете, моля ви, че гласът ми трепери. Прекарах няколко ужасни дни. — Тя пристъпи напред към стола и очите им отново се срещнаха. — Просто съм малко нервна, никога досега не съм била в компанията на толкова високопоставена личност като вас, Господарю Рал.

Ричард примигна, не можеше да отмести поглед от очите й, колкото и да се опитваше.

— Аз съм обикновен горски водач, попаднал далеч от дома си.

Тя се засмя — копринено мек звук, който превърна стаята в уютно и прекрасно място.

— Вие сте Търсачът. Вие сте владетелят на Д’Хара. — Изразът на лицето й се промени от ведрост към преклонение. — Вие сте онзи, който един ден може да управлява света.

Ричард отвърна с вдигане на рамене.

— Не искам да управлявам никого и нищо, просто… — Помисли си, че сигурно звучи като глупак. — Защо не седнете, скъпа госпожо?

Усмивката се върна на устните й — лъчиста, топла и изпълнена с толкова нежен чар, че Ричард установи, че не може да помръдне. Усети сладкия й дъх до лицето си.

Тя отмести поглед.

— Прощавайте за искреността ми, Господарю Рал, но трябва да ви призная, че очите ви изпълват жените с непреодолим копнеж. Сигурна съм, че сте разбили сърцето на всяка от присъстващите в заседателната зала. Кралицата на Галеа е невероятно щастлива жена.

Ричард сбърчи чело.

— Кой?

— Кралицата на Галеа. Вашата бъдеща съпруга. Завиждам й.

Той извърна поглед, а тя се настани на ръба на предложения й стол.

— Дукесо, толкова съжалявам за смъртта на съпруга ви.

Тя извърна глава.

— Благодаря ви, Господарю Рал, но не се притеснявайте за мен. Не скърбя безутешно за него. Не ме разбирайте погрешно, никога не съм искала да му се случи нещо лошо, но…

Кръвта на Ричард кипна.

— Да не би да ви е сторил нещо?

Тя отново извърна глава и сви рамене смутено. Ричард едва устоя на порива да я прегърне и утеши.

— Дукът имаше жесток характер. — Изящните й пръсти погладиха лъскавата гладка повърхност на хермелинената й рокля. — Но не беше чак толкова ужасно, колкото може да прозвучи. Не ми се налагаше да го виждам често. През по-голямата част от времето той беше в едно или друго легло.

Ричард зяпна:

— Той ви е пренебрегвал заради други жени?

Неохотното й кимване потвърди предположението му.

— Сватбата беше уговорена — обясни тя. — Макар да бе с благородническа кръв, за него това бе издигане в йерархията. Като се ожени за мен, спечели титлата си.

— А вие какво спечелихте?

Тя вдигна поглед и къдравите кичури коса, обрамчващи лицето й, се залюляха.

— Баща ми спечели безжалостен зет, който да ръководи семейните дела, и в същото време се отърва от безполезната си дъщеря.

Ричард едва не скочи от стола.

— Не говорете така за себе си. Само да знаех, щях да се постарая дукът да получи добър урок… — Той се отпусна. — Простете дързостта ми, дукесо.

Езикът й небрежно навлажни крайчетата на устата й.

— Ако ви познавах, когато ме удряше, вероятно щях да събера смелост да ви помоля за закрила.

Удрял я е? Ричард копнееше да е бил наблизо, да е могъл да направи нещо за нея.

— Защо не го напуснахте? Защо търпяхте това?

Очите й потърсиха огъня в камината.

— Не можех. Аз съм дъщеря на брата на Кралицата. Разводите на такова високо ниво не са позволени. — Тя изведнъж пламна и се усмихна смутено: — Но какво ви занимавам с незначителните си проблеми! Простете, Господарю Рал. Хората ги сполетяват толкова по-страшни беди от неверен съпруг с тежка ръка. Не мога да кажа, че съм нещастна. Имам задължения към народа си, които ме ангажират достатъчно. Мога ли да ви помоля за глътка чай? Гърлото ми пресъхна от притеснение, докато си мислех, че вие… — Бузите й отново пламнаха. — Докато си мислех, че ще ми отсечете главата, задето си позволявам да ви безпокоя въпреки изричната ви заповед.

Ричард скочи на крака.

— Ще ви донеса горещ чай.

— Не, моля ви, не искам да ви причинявам неудобство. А и наистина имам нужда само от глътчица.

Ричард грабна чашата си и й я подаде.

Проследи с поглед как устните й меко докосват ръба на порцелана. Отмести очи към подноса, опитвайки се да прочисти мисълта си и да се върне към работата си.

— За какво искахте да ме видите, дукесо?

След като отпи глътка, тя постави чашата на масата и извърна дръжката към него, както си беше. На ръба беше останал бледочервен отпечатък от устни.

— Заради отговорностите, за които ви споменах. Знаете ли, когато принц Фирен бе убит, Кралицата лежеше на смъртно легло. Скоро след това почина. Принцът, макар да има неизброимо количество извънбрачни деца, не е женен, и следователно няма наследници.

Ричард никога не беше виждал толкова меки кафяви очи.

— Не съм специалист по кралските дела, дукесо. Опасявам се, че не следя докрай мисълта ви.

— Ами опитвам се да ви кажа, че след като Кралицата и единственият й наследник са мъртви, Келтон остава без монарх. Бидейки следващата по линията на наследяване — като дъщеря на починалия брат на Кралицата, — аз ще се кача на трона на Келтон. Нямам към кого да се обърна, от кого да потърся съвет относно вашите искания.

Ричард с мъка успяваше да държи вниманието си върху думите, а не върху устните й.

— Искате да кажете, че вие притежавате властта да предадете Келтон?

Тя кимна.

— Да, Ваше сиятелство.

Той почувства как ушите му пламват при титлата, с която тя го нарече. Вдигна чашата си, опитвайки се да скрие колкото се може по-голяма част от червеното си лице в нея. Усети лек стипчив вкус и осъзна, че е допрял устните си точно там, където преди малко се бяха докосвали нейните. Надигна чашата и остави гладката медна сладост да се плъзне по езика му. С трепереща ръка остави чашата на сребърния поднос.

Избърса потните си ръце в панталона.

— Дукесо, вие чухте онова, което имах да казвам. Ние се борим за свобода. Ако се предадете, не само че няма да загубите нищо, но напротив — ще спечелите. При нашето управление например ще се счита за престъпление мъж да бие жена си, също както и да се удря непознат на улицата.

В усмивката й се долавяше строга веселост.

— Господарю Рал, не съм сигурна, че дори вие имате достатъчно сила, за да провъзгласите това за закон. В някои страни на Средната земя е прието мъжът да убива жена си, ако тя го предизвика чрез някое от куп дела, изброени в списък. Свободата би дала същото право на мъжете в цялата Средна земя.

Ричард обиколи с пръст по ръба на чашата.

— Да се наранява невинен, който и да е той, е грешно. Свободата не е разрешение за извършване на лоши дела. Хората в дадена страна няма да са длъжни да страдат под бича на деяния, считани в съседните им страни за престъпление. Когато се обединим, подобни несправедливости няма да съществуват. Всички хора ще имат еднакви свободи и еднакви отговорности, ще живеят под справедлив закон.

— Но, сигурна съм, не очаквате, че когато обявите подобни обичаи за незаконни, те ще спрат.

— Етиката се предава по низходяща линия — от баща на дете. Първата стъпка в такъв случай ще е да въведем закони и да покажем, че всички трябва да живеем според тях. Никога не може да се спрат престъпленията, но ако не се наказват, се стига до анархия, която помита всяка търпимост и разбиране.

Тя прокара пръсти по деликатната трапчинка в основата на шията си.

— Господарю Рал, нещата, които казвате, ме изпълват с надежда за бъдещето. Моля се на добрите духове да успеете.

— Това означава ли, че ще се присъедините към нас? Че Келтон ще капитулира?

Меките й кафяви очи се вдигнаха в смирена молба:

— При едно условие.

Ричард преглътна.

— Дал съм дума да не приемам никакви условия. Отношението към всички ще бъде едно и също, както ви казах. Как мога да се боря за равенство, ако самият аз не живея според собствените си закони?

Тя отново навлажни устните си и в очите й проблясна страх.

— Разбирам — прошепна с тих глас, който почти потъна в тишината. — Простете ми, че проявих такъв егоизъм да искам нещо за себе си. Човек на честта като вас не може да разбере как е възможно обикновена жена като мен да изпадне чак дотам.

На Ричард му се прииска да забие ножа в гърдите си, задето е допуснал в очите й да блесне страх.

— Какво е условието ви?

Погледът й потъна в скута, ръцете й се отпуснаха смирено.

— След вашата реч двамата със съпруга ми почти се бяхме прибрали, когато… — Тя преглътна, лицето й се изкриви в гримаса. — Почти се бяхме прибрали у дома, когато ни нападна чудовище. Дори не го видях да се приближава до нас. Държах съпруга си под ръка. Видях блясък на стомана. — От гърлото й се откъсна стон. Ричард с усилие се удържа на мястото си. — Вътрешностите на съпруга ми се разпиляха в краката ми. — Тя потисна плача си. — Ножът, който го уби, остави на ръката ми три бразди.

— Дукесо, разбирам, не е необходимо да…

Тя вдигна трепереща ръка, за да го накара да замълчи и да довърши мисълта си. Издърпа нагоре ръкава си и му показа три прореза над лакътя. Ричард разпозна следите от нож на сбърз. Никога не бе изпитвал по-силно желание да развие лечителските си способности. Бе готов на всичко, стига да можеше да премахне червените белези от ръката й.

Тя свали ръкава си, сякаш прочела притеснението в погледа му.

— Няма нищо. Още няколко дни и няма да личи. — Тя се потупа по гърдите. — Но онова, което ми причиниха тук, няма да зарасне никога. Съпругът ми бе майстор на меча, но шансовете му срещу онези същества не бяха по-големи от моите. Никога няма да забравя усещането за топлата му кръв по тялото си. Трябва да призная, че не престанах да рева неудържимо, докато не свалих онази рокля от себе си и не измих кръвта от тялото си. От страх, че ще се събудя и ще си помисля, че отново съм в онази рокля, вече спя без дрехи.

На Ричард му се прииска да не беше използвала думи, които предизвикват такива ярки картини в съзнанието му. Захласна се по плавното повдигане и отпускане на копринената й рокля. Насила отпи глътка чай, но най-неочаквано се оказа допрял устни до отпечатъка, оставен върху ръба на чашата. Избърса струйка пот, стичаща се зад ухото му.

— Говорехте за условие?

— Простете, Господарю Рал. Исках да разберете страха ми, за да се отнесете с внимание към условието ми. Бях толкова изплашена.

Тя обви с ръце тялото си, роклята се вгъна навътре между гърдите й.

Ричард сведе поглед към подноса и се почеса по челото.

— Разбирам. Условието?

Тя събра кураж.

— Ще ви предоставя Келтон, ако ми предложите лична закрила.

Ричард вдигна поглед.

— Какво?

— Нали вие убихте онези същества пред Двореца. Говори се, че никой освен вас не може да се справи с тях. Тези чудовища ме ужасяват. Ако застана на ваша страна, Орденът може да ги изправи срещу мен. Ако ми позволите да се възползвам от вашата лична закрила, докато опасността отмине, Келтон е ваш.

Ричард се наклони напред.

— Просто искате да се чувствате в безопасност?

Тя кимна и леко трепна, сякаш страхувайки се, че при следващите й думи Господарят Рал ще я обезглави: — Искам стая близо до вашата, за да може, ако изпищя, да сте достатъчно близо до мен, за да ми се притечете на помощ.

— И…

Тя най-накрая събра смелост да го погледне в очите.

— И… нищо повече. Това е условието ми.

Ричард се изсмя. Болката отпусна гърдите му.

— Искате само да бъдете защитена така, както ме защитават моите стражи? Дукесо, това не е условие, това е вик за помощ. Напълно резонно и обосновано желание за закрила от безжалостните ни врагове. Имате го. — Той посочи с ръка. — Отседнал съм в стаите за гости отвъд този коридор. Всичките са празни. Като наш съюзник вие сте уважаван гост и имате право на избор. Можете да вземете стаята точно до моята, ако така ще се чувствате по-сигурна.

В сравнение с бляскавата усмивка, от която цялото й лице засия, до момента тя сякаш изобщо не се бе усмихвала. Скръсти ръце на гърдите си. Въздъхна дълбоко, сякаш освободила се от огромен, непосилно тежък товар.

— О, Господарю Рал, благодаря ви.

Ричард отметна кичур коса от челото си.

— Утре рано сутринта за Келтон заминава делегация, ескортирана от нашите войници. Вашите сили ще трябва да се предадат на Д’Хара.

— Да се предадат на… да, разбира се. Утре. Лично ще напиша писмо, което ще трябва да бъде предадено на всички официални лица. Келтон не е далеч от Д’Хара. — Тя се поклони, тъмните й къдрици паднаха пред порозовелите й бузи. — За нас е чест да сме първите присъединили се. Цял Келтон ще се бори за свободата.

Ричард също въздъхна дълбоко.

— Благодаря ви, дукесо… или може би трябва да ви наричам Кралица Лумхолц?

Тя се облегна назад с ръце върху страничните облегалки и отпусна китки.

— Нито едното, нито другото. — Единият й крак се преметна връз другия. — Наричайте ме Катрин, Господарю Рал.

— В такъв случай, Катрин, наричайте ме Ричард. Честно да си кажа, започва да ми писва всеки да ме нарича… — Загледан в очите й, той забрави какво се канеше да каже.

Със закачлива усмивка тя се наведе напред и едната й гърда се плъзна по края на масата. Ричард осъзна, че седи на ръба на стола си и гледа в захлас как тя навива на пръста си кичур черна коса. За пореден път се съсредоточи върху подноса с храна пред себе си и се опита да обуздае блуждаещите си очи.

— Добре тогава, нека да е Ричард. — Тя се изкикоти — съвсем не по момичешки, а едновременно дрезгаво и по женски, съвсем не като дама. Той задържа дъха си, за да не въздъхне шумно. — Не знам дали ще мога да свикна да се обръщам към толкова високопоставен човек като владетеля на Д’Хара тъй интимно.

Ричард се усмихна.

— Може би е въпрос на практика, Катрин.

— Да, на практика — задъхано каза тя. Изведнъж се изчерви. — Ето, пак се почва. Тези болезнено прекрасни сиви очи карат всяка жена да забрави себе си. Май ще е най-добре да ви оставя да си довършите вечерята, преди да е изстинала съвсем. — Погледът й зашари по подноса между тях. — Изглежда вкусно.

Ричард скочи.

— Нека поръчам да донесат вечеря и за вас!

Тя се дръпна от масата и отново отпусна рамене на облегалката на стола.

— Не, не мога да си го позволя. Вие сте зает човек, пък и вече проявихте достатъчно любезност.

— Не, не съм зает. Просто исках да хапна преди лягане. Можете поне да ми правите компания и да споделите с мен вечерята? И без друго е повече, отколкото мога да изям — ще се похаби.

Тя за пореден път се приближи до него и се притисна до масата.

— Ами наистина изглежда съблазнително… и ако няма да го ядете всичкото… може би мога да хапна малко…

Ричард грейна.

— Какво да ви предложа? Яхния, подправени яйца, ориз, агнешко?

При споменаването на агнешкото тя измърка от удоволствие. Ричард бутна към нея бялата чиния със златна ивица отстрани. Нямаше никакво намерение да опитва агнешкото. Откакто в него се бе пробудила дарбата, не можеше да яде месо. Явно имаше връзка с нея или пък беше както твърдяха Сестрите: магията трябва да поддържа равновесието. Вероятно не можеше да яде месо, защото като магьосник-воин трябваше да балансира убийствата, които му се налагаше да извършва понякога.

Ричард предложи на дукесата вилица и нож. Тя се усмихна, поклати глава и взе с пръсти агнешката пържола.

— Келтонците имат една приказка: ако нещо е добро, не бива да допускаш между теб и него да застава каквото и да е.

— Тогава се надявам наистина да е добро — чу се да казва Ричард. За пръв път от много дни насам не се чувстваше самотен.

Без да сваля кафявите си очи от неговите, тя подпря лакти в масата и отхапа мъничка хапка. Ричард чакаше замаян.

— Е… добро ли е?

Вместо отговор тя извъртя очи и затвори клепачи, повдигна рамене и простена от възторг. След миг отново го погледна и палещата връзка помежду им се възстанови. Устата й обгърна парчето месо, безупречно белите й зъби отхапаха сочна хапка. Устните й блеснаха. Той си помисли, че никога не е виждал някой да дъвче толкова бавно.

Ричард раздели на две парчето хляб и й подаде онази половина, на която имаше повече масло. Отчупи си коричка и я потопи в сметаната, с която бе залян оризът. Ръката застина пред устата му, докато дукесата облизваше с провлачено движение на езика маслото от хляба и пак измърка от удоволствие.

— Обожавам това меко и хлъзгаво усещане по езика си — почти прошепна тя. Отпусна лъскавите си от мазнината пръсти и парчето хляб тупна на подноса.

Зъбите й се впиваха около кокала на агнешката пържола, а очите й не слизаха от очите на Ричард. Започна да оголва кокала със засмукване и отхапване. Хапката на Ричард чакаше пред устата му.

Езикът на Катрин се плъзна по устните й.

— Най-вкусното, което някога съм опитвала.

Ричард осъзна, че между пръстите му няма нищо. Помисли си, че сигурно го е лапнал, но миг след това видя бяло петно сметана върху подноса си.

Тя взе едно яйце от купата, притисна червените си устни в него и отхапа половината.

— Ммм, превъзходно. — Допря гладката обла повърхност на другата половина от яйцето до устните му. — Ето, опитай.

Копринено гладката повърхност имаше мек вкус на приятни подправки и се дъвчеше плавно и гъвкаво. Тя напъха цялото парче в устата му с един пръст. Ричард трябваше да избира — или да се задуши, или да дъвче. Избра да дъвче.

Очите й се отлепиха от неговите и огледаха подноса.

— Я да видим какво има тук? О, Ричард, не ми казвай, че това е… — Тя завъртя показалеца и средния си пръст от вътрешната страна на купата с крушите. Облиза гъстия бял сос от показалеца си и остави онзи от средния й пръст да потече надолу към китката. — О, да. О, Ричард, това е невероятно. Опитай.

Допря средния си пръст до устните му. Преди да осъзнае какво става, целият й пръст потъна в устата му.

— Оближи го добре — настоя тя. — Не мислиш ли, че е най-вкусното нещо, което си ял през живота си?

Ричард кимна, опитвайки се да си поеме дъх, след като тя извади пръста си от устата му. Тя извърна китката си:

— О, моля те, оближи го, преди да е капнало върху роклята ми.

Той вдигна ръката й с длани и я допря до устата си. Вкусът на плътта й беше побъркващ. От допира на устните му до ръката й сърцето запрепуска болезнено.

Тя се засмя гърлено.

— Гъделичкаш ме. Езикът ти е грапав.

Той пусна ръката й, изведнъж събудил се от интимния им допир.

— Извинявай — едва прошепна.

— Не ставай глупав. Не съм казала, че не ми харесва. — Очите й намериха неговите. Светлината на лампата падаше меко отстрани на лицето й, огънят осветяваше другата половина. Той си представи как прокарва пръсти през косата й. Дишаха в общ ритъм. — Напротив, Ричард, много ми хареса.

На него също. Стаята сякаш се завъртя. Звукът на името му върху устните й изпращаше през тялото му еуфорични вълни. С неимоверни усилия се насили да стане.

— Катрин, късно е, наистина съм капнал.

Тя стана енергично, веднага, изящната рокля разкри формите на тялото й. Когато ръката й се плъзна под неговата и тялото й се притисна до тялото му, Ричард си помисли, че всеки миг ще изгуби контрол над себе си.

— Ще ми покажеш ли стаята си?

Той усети стегнатия й бюст до ръката си, докато я водеше към коридора. Улик и Иган стояха наблизо, скръстили ръце. По-нататък в двата края на коридора скочиха на крака Кара и Райна. Никой от четиримата не реагира по някакъв начин при вида на Катрин, хванала под ръка Ричард. Той не им каза нищо на тръгване към стаята си.

С влудяваща настоятелност ръката на Катрин галеше рамото му. Горещината на тялото й го затопляше до мозъка на костите. Нямаше представа докога ще го държат краката му.

Щом стигнаха до крилото за гости, той направи знак на Улик и Иган да се приближат.

— Дежурете на смени. Единият от двамата да стои на пост непрекъснато. Не искам никой и нищо да пристъпва в този коридор през нощта. — Той хвърли поглед на двете Морещици в другия край на коридора. — Това се отнася и за тях.

Двамата нямаха въпроси и отвърнаха, че ще бъде изпълнено, после заеха местата си.

Ричард се отдалечи с Катрин. Тя продължаваше да го гали. Гърдите й все още се опираха в тялото му.

— Тази стая ми се струва подходяща.

Устните й се разделиха и гърдите й се повдигнаха. Нежните й пръсти се притиснаха в ръката му.

— Да — прошепна тя задъхано. — Тази стая.

Ричард събра цялата си сила.

— Аз ще взема следващата. Тук ще си в безопасност.

— Какво? — Лицето й стана бяло като платно. — О, моля те, Ричард…

— Лека нощ, Катрин.

Тя го стисна още по-силно.

— Но… но ти трябва да влезеш. О, моля те, Ричард, ще ме е страх.

Той я стисна за ръката и я отдели от своята.

— Стаята ти е сигурна, Катрин, не се притеснявай.

— Вътре може да има нещо. Моля те, Ричард, влез с мен!

Ричард се усмихна успокоително.

— Вътре няма нищо. Ако имаше, щях да го усетя. Нали съм магьосник, забрави ли? Тук си в пълна безопасност, а и ще бъда само на няколко крачки от теб. Никой няма да наруши почивката ти, уверявам те.

Той отвори вратата, подаде й лампата, която висеше отвън в коридора пред стаята, и я бутна лекичко вътре, допрял длан до кръста й. Тя се обърна и прокара пръст между гърдите му.

— Ще те видя ли утре?

Той отдели ръката й от тялото си и я целуна по най-протоколния начин, който можа да измисли.

— Можеш да си сигурна. Още от сутринта ни чака много работа.

Ричард затвори вратата на стаята й и се запъти към съседната. Очите на двете Морещици не се отлепяха от него. Той видя как гърбовете им се плъзнаха надолу по стената и те седнаха на земята. Скръстиха крака, сякаш за да му покажат, че имат намерение да останат тук цялата нощ. Всяка стисна Агиела си с две ръце.

Ричард хвърли поглед към вратата на Катрин, очите му дълго не се отделиха оттам. Немощният глас в дъното на съзнанието му крещеше неистово. Отвори вратата. Опря лице от вътрешната страна на затворената врата и си пое дълбоко дъх. Наложи си да пусне резето.

Отпусна се в края на леглото и зарови ръце в лицето си. Какво му ставаше? Ризата му беше подгизнала от пот. Откъде му идваха такива мисли за тази жена? Наистина го мислеше. Добри духове, мислеше го. Спомни си, че Сестрите на светлината твърдяха, че мъжете страдат от неконтролируеми страсти.

Като в мъгла измъкна Меча на истината от ножницата. Характерният метален звън изпълни стаята. Ричард заби острието в пода и с две ръце допря дръжката в челото си, остави се на гнева си. Усети как яростта бушува в душата му и се надяваше това да е достатъчно.

Едно забутано кътче на съзнанието му подсказваше, че това е танц със смъртта, от който мечът няма да може да го измъкне. Знаеше, че няма избор.