Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (45)

Четиридесет и пета глава

Щом каретата спря, сбързът изскочи навън, оставяйки вратата след себе си отворена. Калан хвърли поглед през прозореца от едната си страна, после към вратата от другата и забеляза, че сбързовете се събират на едно място. Двете най-сетне бяха сами.

— Какво мислиш става? — прошепна тя. — Къде сме?

Ейди се наведе на една страна и погледна през прозореца.

— Добри духове! — прошепна тя невярващо. — В сърцето на вражеската територия.

— Вражеска територия ли? Какви ги говориш? Къде сме?

— Танимура — продължи да шепне Ейди. — Това бъде Дворецът на пророците.

— Дворецът на пророците! Сигурна ли си?

Ейди се изправи на мястото си.

— Абсолютно. Преди петдесет години, когато бъда млада, прекарах известно време тук.

Калан я погледна невярващо.

— Била си в Стария свят? В Двореца на пророците?

— Бъде отдавна, дете, и дълга история. А точно в момента нямаме време за приказки. Но беше след като „Кръвта на братството“ уби моя Пел.

Всеки ден яздеха до падането на нощта и тръгваха преди изгрев слънце, но Ейди и Калан поне можеха да подремнат в каретата. Конниците имаха малко време за сън. В каретата при двете винаги имаше или сбърз, или Лунета и те със седмици не успяваха да си разменят по повече от няколко думи. Сбързовете не ги беше грижа дали спят, но ги бяха предупредили какво ще им се случи, ако говорят. Калан не поставяше думите им под съмнение.

С течение на седмиците, през които пътуваха на юг, времето се затопли и тя вече не трепереше в каретата. Преди двете с Ейди се притискаха една в друга за малко топлинка.

— Защо ли ни доведоха тук? — попита Калан.

Ейди се приближи към нея.

— Аз пък се питам защо още не са ни убили.

Калан хвърли поглед през прозореца и видя един сбърз да говори с Броган и сестра му.

— Очевидно защото сме по-ценни за тях живи.

— По-ценни за какво?

— А ти за какво мислиш? Кого биха искали? Когато се опитах да обединя Средната земя, изпратиха оня магьосник да ме убие и трябваше да бягам, докато Ейдиндрил бе завзет от Императорския орден. А сега кой подтиква Средната земя да им се противопостави?

Ейди повдигна вежди над белите си очи.

— Ричард.

Калан кимна:

— Само това ми хрумва. Бяха започнали да завземат Средната земя и страните една по една падаха в краката им. Ричард промени правилата и развали плановете им, като принуди страните да капитулират пред него. — Калан се загледа праз прозореца. — Колкото и да боли да го призная, Ричард явно е направил единственото, което би могло да спаси народите в Средната земя.

— Но как могат да ни използват, за да стигнат до Ричард? — потупа Ейди Калан по коляното. — Знам, че той те обича, Калан, но не бъде глупав.

— Нито пък Императорският орден.

— Тогава какво друго би могло да бъде?

Калан се вгледа в белите очи на Ейди.

— Виждала ли си някога как Сандарианците ловят планински лъв? Завързват агне за дърво и го оставят да блее за майка си. После сядат и чакат.

— Значи мислиш, че бъдем агнета, завързани за дърво?

Калан поклати глава.

— Императорският орден може да е отмъстителен и жесток, но не и глупав. А вече сигурно знаят, че и Ричард има мозък в главата си. Ричард не би разменил един живот за свободата на всички останали, но освен това им е показал, че не се страхува да действа. Може би го подмамват да си помисли, че може да организира бягството ни, без да се налага да прави жертви.

— Мислиш ли, че бъдат прави?

Калан въздъхна.

— А ти какво мислиш?

Бузите на Ейди се дръпнаха встрани в тъжна усмивка.

— Щом бъдеш жива, той би издигнал меча си и срещу гръмотевична буря.

Калан видя, че Лунета слиза от коня си. Сбързът се отдалечи към края на колоната войници с червени наметала.

— Ейди, трябва да избягаме, иначе Ричард ще тръгне да ни спасява. Императорският орден сигурно разчита на появяването му, иначе да са ни убили.

— Калан, с тая яка на врата си не мога да запаля дори лампа.

Калан въздъхна отчаяно и пак погледна през прозореца. Видя сбързовете да се отдалечават към тъмната гора. В движение се загърнаха в пелерините си и изчезнаха.

— Знам. И аз не мога да докосна силата си.

— Тогава как ще избягаме?

Калан заби поглед в магьосницата с роклята от пъстри парцалчета, която приближаваше към тях.

— Ако спечелим Лунета на наша страна, тя ще ни помогне.

Ейди изръмжа в знак на несъгласие:

— Тя няма да се обърне срещу брат си. — Сбърчи замислено чело. — Тя бъде чудачка. Бъде нещо странно в нея.

— Странно ли? Какво?

Ейди поклати глава.

— Докосва силата си през цялото време.

— През цялото време?

— Да. Една магьосница или магьосник се докосват до силата си само когато имат нужда от нея. Тя бъде различна. Поради някаква причина докосва силата си непрекъснато. Никога не съм я усетила да се разделя с нея, също както с цветните парцалчета. Бъде много странно.

Лунета с мъка се изкачи в каретата и двете моментално млъкнаха. Стовари се на седалката срещу тях и им се усмихна мило. Явно беше в добро настроение. Калан и Ейди също й се усмихнаха. Щом каретата тръгна, Калан се намести на седалката и използва възможността да погледне през прозореца. Не забеляза сбързове наблизо, но това не означаваше, че няма.

— Не бъдат с нас — каза Лунета.

— Моля? — внимателно попита Калан.

— Сбързовете бъдат тръгнали.

Всички се хванаха за дръжките на вратите, каретата заподскача по неравния път.

— Казаха да продължим сами.

— Накъде? — попита Калан, надявайки се да завърже разговор.

Очите на Лунета се оживиха под плътното чело.

— Към Двореца на пророците. — Тя с вълнение се наведе напред. — Това бъде място, пълно с вещици.

Ейди се намръщи.

— Ние не бъдем вещици.

Лунета примигна.

— Тобайъс казва, бъдем вещици. Тобайъс бъде командващият генерал. Тобайъс бъде велик човек.

— Ние не бъдем вещици — повтори Ейди. — Ние бъдем жени с дарба, дадена ни от Създателя на всички неща. Създателят не би ни дарил с нещо зло, нали?

Лунета не се поколеба дори за миг:

— Тобайъс казва, че Пазителят ни е дал зла магия. Тобайъс никога не бъде в грешка.

Ейди се усмихна на постепенно намръщилото се лице на Лунета.

— Разбира се, че не, Лунета. Твоят брат явно е велик и силен човек, точно както ти казваш. — Ейди намести дрехата си и преметна крак връз крак. — Ти мислиш ли, че бъдеш зла, Лунета?

Лунета сбърчи замислено чело.

— Тобайъс казва, аз бъда зла. Той се опитва да ми помогне да бъда добра, да се измъкна от грозната ръка на Пазителя. Аз му помагам да изкорени злото, за да изпълни волята на Създателя.

Калан осъзна, че така Ейди няма да постигне нищо, освен може би да ядоса Лунета. Затова смени темата, преди нещата да са стигнали твърде далеч. В крайна сметка Лунета беше тази, която можеше да управлява яките им.

— Била ли си преди в Двореца на пророците?

— О, не — отвърна Лунета. — Това ми бъде за пръв път. Тобайъс казва там бъде свърталище на злото.

— Тогава защо ни води там? — попита небрежно Калан.

Лунета сви рамене.

— Пратениците казаха, че трябва да отидем там.

— Пратениците?

Лунета кимна.

— Сбързовете. Те бъдат пратеници на Създателя. Казват ни какво да правим.

Калан и Ейди притихнаха изумени. Най-накрая Калан успя да проговори:

— Ако е свърталище на злото, не е ли странно, че Създателят иска да отидем там! Твоят брат явно не вярва много на пратениците на Създателя. — Калан бе видяла Броган да изпраща с намръщен поглед сбързовете, отдалечаващи се към гората.

Мънистените очи на Лунета се спряха между тях.

— Тобайъс каза да не говоря за тях.

Калан сключи пръсти на коленете си.

— Не мислиш, че пратениците биха навредили на брат ти, нали? Искам да кажа, щом Дворецът е свърталище на злото, както казва брат ти…

Прегърбената жена се наведе напред.

— Няма да им позволя. Мама каза, че винаги трябва да бдя над Тобайъс, защото той бъде по-важен от мен. Тобайъс бъде човекът.

— Майка ти защо е…

— Мисля, че вече бъдем тихи — застрашително каза Лунета.

Калан се отпусна назад на седалката и се загледа през прозореца. Явно не беше нужно много, за да ядоса човек Лунета. Реши, че засега е по-добре да я оставят на мира. Тя вече бе опитала какво може да направи с яките им по настояване на брат си.

Калан наблюдаваше изнизващите се пред погледа й сгради на Танимура и се опитваше да си представи Ричард на това място, той бе живял тук, бе гледал същите гледки. Това я накара да се почувства по-близо до него, видяла неща, които и неговите очи са виждали. Пронизващият копнеж в сърцето й се поотпусна.

„Скъпи Ричард, моля те, не влизай в капана, за да ме освободиш. Остави ме да умра. Вместо това спаси Средната земя.“

Калан бе виждала какви ли не градове, беше ходила навсякъде в Средната земя и този тук не бе много по-различен. В покрайнините се виждаха порутени хижи, много от тях просто паравани, закрепени за някои от по-старите, полупорутени сгради и складове. С приближаването си към града сградите ставаха по-големи, появиха се всякакви магазини. Минаха покрай няколко големи пазара, кипящи от народ в разноцветни одежди.

Над целия град се извисяваше неспирният удар на барабани. Бавно, разяждащо нервите. Лунета започна да се оглежда за източника и по погледа й Калан разбра, че и на нея не й харесва. През прозореца Калан видя, че Броган язди близо до каретата и че барабаните също му действат на нервите.

Щом каретата се затъркаля по каменен мост, трите жени отново се хванаха за дръжките на вратите. Металните колелета затрополиха по паважа. Пред тях се издигаше грамадният Дворец.

Каретата спря в огромен двор, по който се ширваха зелени ливади, тук-там осеяни с дървета. Войниците с червени наметала седяха изправени на седлата си, никой не понечи да слезе.

Изведнъж в прозореца се показа киселата физиономия на Броган.

— Слизай! — изръмжа той.

Калан се надигна.

— Не ти. Говоря на Лунета. Вие двете ще стоите тук, докато ви се каже какво да правите. — Той поглади мустака си. Рано или късно, ще бъдете мои. И тогава ще платите за долните си престъпления.

— Сбързовете няма да позволят на палето си да ме хване — отвърна Калан. — Създателят няма да позволи на такъв като теб да ме докосне с гнусните си ръце. Ти си кал под ноктите на Пазителя и Създателят го знае. Той те мрази.

Калан усети как яката изпраща пареща болка в краката й, не можеше да помръдне. След малко нещо смрази гърлото и отряза гласа й. Очите на Лунета горяха. Но Калан беше казала каквото искаше да каже.

Ако Броган я убие, Ричард няма да дойде в капана, за да я освободи. Очите на Броган щяха да излязат от орбитите си, лицето му стана червено като наметалото на плещите му. Той стисна зъби. Внезапно посегна в каретата към Калан. Лунета го хвана за ръката, сякаш помислила, че брат й е протегнал ръка към нея.

— Ще ми помогнеш ли да сляза, генерале мой? От друсането по пътя краката ме болят. Създателят бъде толкова мил да те дари със силата ти, братко. Да славим думите му.

Калан се опита да извика нещо, да го обиди, но гласът й бе мъртъв в гърлото. Лунета не й позволяваше да говори.

Броган като че ли се поокопити и тромаво помогна на Лунета да слезе. Тъкмо се канеше пак да се обърне към каретата, когато видя към него приближаваща се фигура. Жената го отпрати с груб жест. Калан не можа да чуе думите й, но видя Броган да грабва юздите на коня си и да се отдалечава с хората си.

На Ахерн бе заповядано да слезе от каретата и да отиде с мъжете от „Кръвта“. Той им хвърли бърз, съчувствен поглед през рамо. Калан се помоли на добрите духове да не допуска да го убият, сега, когато каретата бе доставила пратката. Войниците едновременно потеглиха след Броган и Лунета.

Щом те се отдалечиха, ранният утринен въздух се успокои и притихна. Калан усети, че яката на врата й се отпуска. За пореден път с мъка си помисли, че и Ричард бе принуден да сложи подобна яка на врата си. Тя се молеше всеки ден на добрите духове и накрая той разбра, че го е направила само за да спаси живота му, за да не го убие дарбата му. Но яките, поставени около врата на двете с Ейди, не бяха за спасение на живота им като при Ричард. Те бяха един вид окови.

До вратата на каретата се приближи жена и надзърна вътре. Беше облечена в яркочервена рокля, подчертаваща перфектното й тяло. Богатата коса, обрамчваща лицето й, бе тъмна като очите й. Калан изведнъж се почувства като буца кал пред изумително чувственото присъствие на жената.

Очите на новодошлата се плъзнаха към Ейди.

— Чародейка. Е, може пък да се намери работа за такава като теб тук. — Проницателният й поглед се върна на Калан. — Хайде.

Тя се обърна и без нито дума повече, тръгна. Калан усети как нещо я пронизва през цялото тяло и я избутва навън от каретата, залитна, но се задържа на крака. Обърна се точно навреме, за да успее да хване Ейди, преди да е паднала на земята. Двете забързаха след жената, за да не им бъде причинена още болка.

Подтичваха по петите й, яката караше Калан да се чувства като последния глупак. Силата я принуждаваше да се подчинява, направляваше движенията й, буташе я напред. А жената в червено пред тях се носеше гордо с походка на кралица. Ейди не бе блъскана напред като Калан, която стискаше зъби и си мечтаеше някой път да се изправи срещу тази жена.

В свежия утринен въздух се разхождаха и други жени, както и мъже в роби. Видът на всички тези чистички хора й напомни за слоя мръсотия по тялото й, напластен по време на пътуването. Въпреки това се надяваше да не я пуснат да се изкъпе. Може би Ричард няма да успее да я намери, скрита под целия слой мръсотия. Може би няма да тръгне след нея.

„Моля те, Ричард, защитавай Средната земя. Остани там.“

Продължиха през покрити пътеки и потънали в зеленина отсечки, въздухът ухаеше сладко. Минаха през порта, врязана във висока стена. Стражите ги посрещнаха с погледи, но не направиха нищо повече, което би могло да предизвика жената в червено. След като минаха по сенчеста пътека под огромни дървета, влязоха в просторна сграда, която не приличаше ни най-малко на гъмжаща от плъхове тъмница, каквато бе очаквала Калан. По-скоро изглеждаше като прилично крило за уважавани гости на Двореца.

Жената в червена рокля забави ход и спря пред дялана дървена врата в масивна каменна рамка. Щракна ключалката и вратата се отвори, влезе пред тях. Стаята беше елегантна, с тежки завеси, падащи от височина от поне десетина метра. Имаше няколко стола, богато украсени със златен брокат, махагонова маса и писалище и просторно легло с балдахин.

Жената се обърна към Калан:

— Това ще бъде твоята стая. — Тя се подсмихна. — Искаме да се чувстваш удобно. Ще бъдете наши гости, докато му дойде времето.

Опитай се да преминеш през щита, който ще поставя на вратата и прозореца, и ще се озовеш на ръце и колене, повръщайки, докато почувстваш ребрата си като потрошени. Това ще е при първия опит. След това желанието ти за подобни глупости напълно ще изчезне. Сигурна съм, че не искаш да влизам в подробности за втория опит. — Тя вдигна пръст към Ейди, но задържа тъмния си поглед върху Калан. — Създадеш ли ми проблеми, ще накажа приятелката ти. Дори да си мислиш, че имаш здрав стомах, те уверявам, че ще се убедиш в противното. Ясно?

Калан кимна, страхувайки се, че не й е позволено да говори.

— Зададох ти въпрос — каза жената със зловещо спокоен глас. Ейди се свлече на пода с вик. — Ще ми отговориш.

— Да! Да, разбрах всичко. Моля те, не я наранявай!

Щом Калан се извърна да помогне на Ейди да стане, жената в червено й каза да остави „старицата“ да се оправи сама.

Калан с неохота я пусна. Критичният поглед на жената се плъзна надолу по тялото й, после пак се вдигна към главата. Мазната усмивка на лицето й разбунтува кръвта на Калан.

— Знаеш ли коя съм? — попита жената.

— Не.

Повдигна се вежда.

— Виж ти, виж, лошото момче. Сигурно не трябва да съм изненадана, че Ричард не е споменал нищо за мен пред бъдещата си съпруга, като се има предвид.

— Като се има предвид какво?

— Аз съм Мериса. А сега, знаеш ли коя съм?

— Не.

Онази се изсмя тихо, лениво-елегантно като всичко в нея.

— О, толкова е отвратителен, да пази такива пикантни тайнички от бъдещата си съпруга.

Калан искаше да държи устата си затворена, но не се стърпя:

— Какви тайнички?

Мериса сви рамене безразлично.

— Докато Ричард беше ученик тук, аз бях сред неговите учителки. Прекарвахме доста време заедно. — Мазната усмивка се върна на лицето й. — Прекарвали сме дълги нощи в прегръдките си. Научих го на много неща. Толкова силен и внимателен любовник. Ако някога легнеш с него, ще се възползваш от моите по… нежни инструкции.

Подигравателният смях на Мериса отново изпълни стаята, тя се запъти към вратата и хвърли на Калан последен блеснал поглед, преди да я затвори зад себе си.

Калан стоеше, стиснала юмруци толкова силно, че ноктите й се забиваха в дланите. Искаше й се да изкрещи. Когато Ричард бе отведен в Двореца на пророците, му бяха сложили яка около врата по настояване на Калан. Той си мислеше, че е защото тя не го обича. Мислеше си, че тя го е отпратила и че не иска да го вижда повече.

Нима е възможно да устои на красавица като Мериса? Пък и е нямал причина да го прави.

Ейди я стисна за рамото и я извърна към себе си.

— Не я слушай.

Калан усети как очите й се изпълват със сълзи.

— Но…

— Ричард те обича. Тя просто те измъчва. Тя бъде жестока жена и бъде щастлива да те накара да страдаш. — Ейди вдигна пръст и произнесе древна поговорка: — „Никога не позволявай на красива жена да ти избира пътя, когато пред очите й има мъж.“ Ричард е бил пред очите на Мериса. И преди съм виждала този лъстив поглед. Това не бъде лъст за мъжа ти. А за неговата кръв.

— Но…

Ейди размаха пръст.

— Не губи вярата си в Ричард заради нея. Точно това бъде нейното желание. Ричард те обича.

— И аз ще се превърна в неговата смърт.

С болезнен вик Калан се отпусна в прегръдката на Ейди.