Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Fold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 83 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Тери Гудкайнд, Кръвта на братството

първо издание

превод: Невена Дишлиева

редактор: Марта Владова

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: „Балкан прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени

ISBN: 954-733-064-0

 

Terry Goodkind, THE BLOOD OF THE FOLD

Tom Doherty Associates

1997

История

  1. — Корекция

Втора глава

Ричард тъкмо вдигна към устата си лъжица топла зеленчукова супа, когато до ушите му достигна плътно, застрашително ръмжене. Извърна се към Грач и го погледна изпод вежди. Свъсените очи на змея, насочени към сумрака между колоните в основата на огромното стълбище, искряха със студен зелен блясък. Косматите му устни се бяха дръпнали встрани, под тях се разкриваха извити остри зъби. Ричард осъзна, че устата му е пълна със супа, и преглътна.

Гърленото ръмжене на Грач се усили, сякаш извираше някъде дълбоко от корема на звяра. Звукът беше като от отварянето на масивна стара порта, недокосвана от години.

Погледът на Ричард срещна огромните кафяви очи на госпожа Сандерхолт. Тя, главната готвачка в Двореца на Изповедниците, все още се плашеше от Грач и не вярваше искрено на думите на Ричард, че змеят е напълно безобиден. Зловещият рев затвърждаваше убеждението й.

Госпожа Сандерхолт донесе на Ричард комат прясно изпечен хляб и паница вкусна зеленчукова супа и възнамеряваше да седне до него на стълбите, за да си поговорят за Калан, но Грач я бе изпреварил. Въпреки хладните й чувства към змея тя все пак склони да остане при Ричард.

При споменаването на името на Калан Грач се оживи. Ричард бе подарил на косматия си приятел кичура от косата й и го бе увесил на врата му заедно с драконовия зъб. Освен това му беше обяснил, че двамата с Калан се обичат и че тя иска да се сприятели с Грач.

И така, любопитният змей се настани на стълбите, за да слуша и той разговора, но точно когато Ричард опитваше супата си, а госпожа Сандерхолт се канеше да каже нещо, настроението му рязко се промени. Изглеждаше силно напрегнат от нещо, което Ричард не можеше да забележи.

— Защо го прави? — прошепна госпожа Сандерхолт.

— Не знам точно — призна Ричард. Когато видя, че бръчките по челото й се задълбочават, се усмихна широко и сви небрежно рамене. — Може просто да е видял заек или нещо друго. Змейовете притежават необикновено зрение, виждат дори в тъмното, освен това са прекрасни ловци.

Напрежението в погледа й не намаля и Ричард продължи:

— Той не яде хора. Никога не би наранил човек — увери я. — Всичко е наред, госпожо Сандерхолт, наистина. — Вдигна поглед към зловещото, ръмжащо лице. — Грач — прошепна с крайчеца на устата си, — престани! Плашиш я.

— Ричард — каза госпожа Сандерхолт и се примъкна към него, — змейовете са ужасни зверове, на които не може да се има доверие. Не са домашни любимци.

— Не съм казал, че Грач ми е домашен любимец. Той ми е приятел. Познавам го още от бебе, беше ми ей дотук. Знам колко добра и чувствителна душа е.

Лицето на госпожа Сандерхолт се изкриви в примирена усмивка.

— Щом казваш. — В погледа й изведнъж светна тревога. — Той не разбира какво казвам, нали?

— Трудно е да се каже — призна й Ричард. — Понякога разбира повече, отколкото си мисля, че е възможно.

Докато двамата разговаряха, Грач сякаш изобщо не ги забелязваше. Стоеше неподвижен и съсредоточен, сякаш виждаше или усещаше присъствието на нещо, което не му харесва. Ричард си помисли, че го е виждал да се държи така само веднъж преди, но не можеше да си спомни кога и къде. Опита се да извика в съзнанието си случая, но не успя. Колкото повече опитваше, толкова по-размит и неясен ставаше споменът.

— Грач? — Той стисна змея за косматото рамо. — Какво има?

Неподвижен като паметник, звярът не реагира на докосването. С времето зеленият блясък в очите му беше станал по-наситен, но никога не бе блестял с такава жестокост. Сега от очите му буквално струеше светлина. Ричард огледа сенките, към които гледаше приятелят му, но не забеляза нищо притеснително. Между колоните и покрай стената не се виждаше никой. „Сигурно е видял заек“, реши накрая. Грач обичаше зайци.

Зората тъкмо бе започнала да обагря във виолетово и розово облаците над просветляващия хоризонт, по западното небе бяха останали да блещукат само най-ярките звезди. С първите искри на утрото дойде и лекият бриз — необичайно топъл за зимния сезон, — който разроши гъстата козина на огромния звяр и развя черната пелерина на сбърза на раменете на Ричард.

Докато живееше при Сестрите на светлината в Стария свят, Ричард беше попаднал в Блатистите гори и бе убил сбърз. Сбързовете бяха жестоки същества, които по нещо напомняха на хора, но сякаш излезли от най-страшния кошмар. Ричард уби сбърза с меча си и откри невероятните качества на пелерината му. С нея сбързът — а и Ричард — се сливаше с околността дотолкова, че буквално ставаше невидим. Не само това — беше недоловим за ничие възприятие, дори на родените с дарба. При все това Ричард успяваше по някакъв начин да усети присъствието на сбърз край себе си. Тази способност — да чувства опасността, колкото и добре да е прикрита тя — му спаси живота.

Той установи, че с мъка се съсредоточава върху ръмженето на Грач срещу зайците в двора. Парещата болка, безмълвният ужас да повярва, че неговата любима е екзекутирана, се бяха изпарили предишния ден в една спираща дъха секунда, в която той установи, че тя е жива. Изпита неописуема радост, че Калан е в безопасност. Нощта насаме с нея на онова странно място между световете го остави без дъх. И сега, в свежата утрин, съзнанието му тънеше в сладостна омая и той се усмихваше, без дори да го осъзнава. И дразнещите звуци на Грач не можеха да го изкарат от безтегловното му състояние.

Все пак гърленото ръмжене го разсея, а и госпожа Сандерхолт очевидно се притесняваше. Тя седеше вдървено на ръба на едно стъпало до Ричард, стиснала с две ръце вълнения си шал.

— Тихо, Грач! Току-що изяде цял овнешки бут и комат хляб. Не ми казвай, че си огладнял толкова бързо.

Ръмженето на змея утихна до тихо мъркане, но очите му останаха вперени в същата посока. Сякаш упорито искаше да се оплаче от нещо.

Ричард още веднъж извърна очи към града. Беше решил да намери кон и да настигне Калан и дядо си — своя стар приятел Зед. Освен че бе нетърпелив да отиде при Калан, Зед също му липсваше ужасно. Не го беше виждал от три месеца, които му се струваха години. Зед беше магьосник от Първия орден и Ричард, в светлината на последните открития за себе си, искаше да говори с него за толкова много неща. Тъкмо се канеше да тръгва, когато госпожа Сандерхолт му донесе топла супа и току-що изпечен хляб. Въпреки цялото си опиянение той установи, че умира от глад.

Отмести поглед към изящната белота на Двореца на Изповедниците и нататък, към Магьосническата кула, потънала в прегръдките на високите планини. Огледа зловещите й тъмни каменни стени, крепостните валове, бастионите, кулите, свързващите коридори и мостове, всички те като че издълбани в камъка, някак живи, устремени към него. От града към тъмните стени се извиваше бялата лента на път, прекосяващ мост, който от разстояние изглеждаше като тънка ивица. После минаваше под падащата решетка на врата и потъваше в черната паст на Кулата. Вътре сигурно имаше хиляди помещения. Ако изобщо имаше. Внезапно почувствал студа от каменното излъчване на това място, Ричард се сви в пелерината си и отвърна поглед.

Пред него се издигаше Дворецът, в който беше израсла Калан. Градът, където беше прекарала по-голямата част от живота си до предното лято, когато прекоси границата със Западната земя, за да търси Зед, и попадна на Ричард.

Магьосническата кула пък беше мястото, където бе живял Зед, преди да напусне Средната земя, преди Ричард да се роди. Калан беше разказвала на Ричард, че е прекарвала голяма част от времето си в Магьосническата кула в учене, но никога с нищо не му бе подсказвала, че има толкова зловещо излъчване. Врязана в планинския склон, Кулата беше страховита.

Ричард се усмихна при мисълта как ли е изглеждала Калан като момиченце, Изповедник, който трупа познания, обикаля коридорите на Двореца и Кулата сред обикновени хора и магьосници.

Но Ейдиндрил вече не беше свободен град. Императорският орден го завладя и му отне славата на седалище на властта в Средната земя.

С магия и прилагайки магьосническите си номера, Зед внуши на всички в Ейдиндрил, че са присъствали на екзекуцията на Калан, и по този начин осигури бягството им.

Сега вече никой нямаше да ги преследва. Госпожа Сандерхолт, която познаваше Калан от самото й раждане, изпита неописуемо облекчение, когато разбра, че тя е добре и в безопасност.

Усмивката отново грейна на устните на Ричард.

— Как изглеждаше Калан като малка?

Госпожа Сандерхолт извърна глава, също усмихната.

— Беше винаги сериозна. Но в същото време най-прелестното дете, което някога съм виждала. Порасна твърда по характер и красива жена. Освен че беше докосната от магия, притежаваше изключителен характер. За никого от Изповедниците не беше изненада, че именно тя стана Майката Изповедник. Всички се радваха, защото Калан е човек, който винаги търси пътя на разбирателството и съгласието. Тя никога не се е опитвала да налага своето. И въпреки това, ако някой й се противопоставеше неоснователно, ставаше по-твърда от всяка Майка Изповедник, която някога се е раждала. Не познавам Изповедник, който толкова силно да е обичал народа на Средната земя. Винаги е било чест за мен да я познавам. — Потънала в спомени, госпожа Сандерхолт лекичко се засмя, звукът на смеха й бе толкова крехък, колкото и самата тя. — Дори онзи път, когато я наплясках по дупето, задето, без да ме пита, отмъкна току-що опечената патица.

Ричард се усмихна широко при мисълта, че Калан е правила пакости.

— Не е ли малко опасно да наказваш Изповедник, па била тя и дете?

— Не — смръщи чело госпожа Сандерхолт. — Ако си бях затворила очите, майка й щеше да ме уволни. Тя държеше да се отнасяме с дъщеря й с уважение, но и справедливо.

— Калан плака ли, когато я напляска? — попита Ричард, преди да отхапе голям залък вкусен хляб с лек аромат на меласа.

— Не, по-скоро се изненада. Беше убедена, че не е сторила нищо нередно, и започна да ми обяснява. Била тръгнала към Магьосническата кула, когато пред Двореца я спряла жена с две малки деца почти на нейна възраст и започнала да нарежда, че има нужда от пари, за да ги нахрани. Калан й казала да чака и след малко се върнала с печената ми патица. Преценила, че щом жената има нужда от храна, е по-добре да й даде патицата вместо пари. Сложила децата да седнат — госпожа Сандерхолт посочи с лявата си ръка — ей там и ги нахранила. Жената се разбесняла, започнала да крещи, обвинявайки Калан, че е егоистка и скъперница, щом не искала да й даде пари при цялото богатство на Двореца.

Докато Калан ми разказваше историята, в кухнята дойде войник от Дворцовата охрана, влачеше след себе си жената и двете й деца. Явно беше я чул да крещи на Калан. Точно тогава в кухнята се появи и майката на Калан, за да види какво става. Калан й разказа. Попаднала в ръцете на войника и още повече пред очите на самата Майка Изповедник, жената цяла се тресеше от страх.

Майката на Калан изслуша дъщеря си, после чу и версията на жената. Накрая каза на Калан, че когато човек реши да помогне на някого, носи отговорност за него и трябва да го вземе под своя закрила, докато онзи си стъпи на краката. Калан прекара следващия ден на Кралската улица заедно с войника, който влачеше зад себе си жената, обикаляйки от място на място в търсене на някой, който се нуждае от помощничка. Нямаше голям късмет — всички знаеха, че жената е алкохоличка.

Почувствах се виновна, задето я наплясках, без дори да я изслушам. В един от дворците на Кралската улица имах приятелка, готвачка. Изтичах при нея и я убедих, щом Калан почука на вратата на кухнята й, да наеме на работа жената. Калан така и не разбра за това. Жената се задържа при приятелката ми доста време и никога повече не припари до Двореца на Изповедниците. По-малкото й момче стана войник от Дворцовата охрана. Миналото лято, когато войските на Д’Хара завладяха Ейдиндрил, го раниха и седмица по-късно почина.

Ричард също се бе бил срещу Д’Хара и накрая бе унищожил владетеля й, Мрачния Рал. Макар все още да чувстваше известно съжаление, задето този зъл човек се беше оказал истинският му баща, вече не изпитваше вина, че е негов син. Вече вярваше, че престъпленията на бащата не се пренасят върху сина. Изнасилването на майка му от Мрачния Рал определено не беше станало по нейна вина. Пастрокът на Ричард обичаше майка му и случилото се с нея не променяше чувствата му. Джордж Сайфър не показваше по никакъв начин, че обича Ричард по-малко от другия си син, защото в жилите му не тече негова кръв. Също както и Ричард не охладня към Джордж Сайфър, когато разбра, че не му е истински баща.

Ричард беше магьосник, вече го знаеше. Дарбата, силата на магията му, наречена Хан, бе наследил от две страни: от Зед, дядо му по майчина линия, и от Мрачния Рал, баща му. Тази комбинация го бе дарила с магия, каквато никой магьосник не бе притежавал от хилядолетия — не само Адитивна, но и Субстрактивна. Ричард познаваше твърде малко способностите си на магьосник, магията си, но Зед щеше да му помогне да научи повече за тях, щеше да му покаже как да управлява дарбата си в полза на хората.

Той сдъвка отхапания залък.

— Точно тази Калан познавам и аз.

Госпожа Сандерхолт мрачно поклати глава:

— Тя винаги е чувствала огромна отговорност към народа на Средната земя. И душата й бе дълбоко наранена, когато същият този народ се обърна срещу нея за злато.

— Не всички са го направили, сигурен съм — каза Ричард. — Но не бива да казваш на никого, че е жива. За да е в безопасност, за да я опазим, никой не бива да знае истината.

— Да, Ричард, вече ти обещах. Надявам се да са я забравили. Струва ми се, че ако не получат обещаното злато, съвсем скоро в града ще настъпят размирици.

— Затова ли са се събрали всичките тези хора пред Двореца?

Тя кимна.

— Мислят си, че щом им е било обещано златото, Дворецът им принадлежи. Макар онзи, който го направи, да е вече мъртъв, те са убедени, че щом думите са били изречени гласно, златото автоматически става тяхно. Ако Императорският орден не изнесе в най-скоро време богатствата от хазната, няма да мине много време и тези хора ще нахлуят в Двореца и ще го опустошат.

— Може би обещанието е било просто за измъкване, а войските на Ордена са възнамерявали да задържат цялото злато за себе си като плячка. Може би ще се опитат да защитят Двореца.

— Сигурно си прав — госпожа Сандерхолт отвърна очи. — Само като се замисля, и се питам какво правя още тук. Нямам особено желание да видя как Орденът се настанява в Двореца. Нито пък да завърша дните си като тяхна готвачка. Може би е време да си вървя, да си намеря работа някъде, където хората все още не са под това иго. Толкова ми е странно да си го помисля. Прекарах в Двореца по-голямата част от живота си.

Ричард отново огледа бялата прелест на Двореца, после плъзна поглед и към града. Нима трябваше да се махне оттук и да остави заветния дом на Изповедниците, на магьосниците в ръцете на Императорския орден? Нима можеше да направи нещо? Освен това Орденът сигурно го търсеше. Най-добре щеше да бъде да изчезне, докато нещата все още не са се успокоили след смъртта на техния Съвет. Не знаеше какво трябва да предприеме госпожа Сандерхолт, но самият той бе най-добре да изчезва, преди войниците на Ордена да са го открили. Трябваше да намери Калан и Зед.

Ръмженето на Грач се превърна в зловещ рев, който прониза Ричард до мозъка на костите и го извади от мислите му. Змеят скочи на крака. Ричард отново огледа площадката долу, но не видя нищо. Изповедническият дворец бе разположен на хълм, гледаше към цял Ейдиндрил и от мястото си Ричард забеляза, че отвъд стените на Двореца и по улиците на града са се разположили военни части. Но тук, до страничния двор пред кухненския вход, нямаше никой. В посоката, в която гледаше Грач, не се виждаше жива душа.

Ричард стана и пръстите му инстинктивно напипаха сигурността на меча. Беше по-едър от нормален на ръст мъж, но змеят се извисяваше високо над него. Макар все още дете-змей, Грач бе висок почти два метра. Ричард прецени, че на килограми е на половината на своя приятел. Грач щеше да расте още петдесетина сантиметра, може би и повече. Ричард не разбираше много от късоопашати змейове — не бе виждал много от тях, а тези, с които се бе срещал, се бяха опитали да го убият. Всъщност Ричард уби майката на Грач при самоотбрана и без да иска, осинови малкото сираче. С времето двамата станаха истински приятели.

Под розовата кожа на огромния силен стомах на звяра се виждаха мускули, гърдите му пулсираха от напрежение. Стоеше неподвижен и готов за действие. Ноктите му бяха щръкнали, косматите му уши се вслушваха в недоловими звуци. Дори когато преследваше плячка, Грач никога не бе проявявал такава напрегната съсредоточеност. Ричард усети как косъмчетата на тила му настръхват.

Де да можеше да си спомни кога и къде беше видял Грач да ръмжи така. Успя да потисне сладките мисли за Калан и с все по-нарастващо безпокойство се съсредоточи.

Госпожа Сандерхолт стоеше до него и нервно гледаше ту Грач, ту посоката, в която бе насочено вниманието на звяра. Фина и крехка на вид, тя определено не беше страхлива, но Ричард си помисли, че ако в момента ръцете й не бяха бинтовани, щеше да ги стисне здраво една в друга.

Ричард изведнъж се почувства незащитен на широкото, голо стълбище. Строгите му сиви очи бавно огледаха тъмните сенки и скритите места между колоните, стените и изящните беседки, разположени долу на двора. Тук-там вятърът довяваше по някой облак искрящ сняг, но иначе всичко тънеше в абсолютно спокойствие. Вглеждаше се толкова напрегнато, че чак очите го заболяха, но не видя нищо, никаква заплаха. Но постепенно започна да го изпълва нарастващо чувство за опасност. Не беше просто реакция на възбудата на Грач, извираше някъде отвътре, от неговия Хан, надигаше се от дълбините на гърдите му, пулсираше в мускулите му и ги напрягаше. Магията вътре в него се бе превърнала в още едно сетиво, което често го предупреждаваше, когато другите не успяваха да усетят нищо. Осъзна, че именно това сетиво му сигнализира сега.

Вътре в него започна да напира силно желание да избяга, преди да е станало твърде късно. Трябваше да намери Калан. Не искаше да се забърква в никакви неприятности. Можеше просто да си набави кон и да избяга. Още по-добре — можеше да тръгне веднага, а по-късно да се сдобие с кон.

Грач разтвори криле и подскочи в заплашителна поза, готов да се втурне във въздуха. Устните му се разтеглиха още повече, ръмженето се усили. Въздухът затрепери.

Кожата на Ричард настръхна. Дишането му се учести, а неясното чувство за опасност се усили, заплахата ставаше все по-явна.

— Госпожо Сандерхолт — каза той, като погледът му не спираше да оглежда една след друга тъмните сенки в двора. — По-добре ще е да влезете вътре. Ще дойда да си поговорим по-късно.

Думите заседнаха в гърлото му. За части от секундата видя между белите колони кратко движение — потреперване на въздуха, като мараня над нажежена повърхност. Остана така, опитвайки се да разбере дали наистина е видял нещо или си го е въобразил. Яростно се мъчеше да си представи какво би могло да бъде, ако наистина е имало нещо. Можеше да е облаче сняг, понесено от порив на вятъра. Съсредоточи се, но не го видя отново. Не, сигурно е било сняг, опита се да успокои сам себе си.

Изведнъж, подобно на черна вълна, врязала се в пукнатината на лед, разбра — спомни си кога беше чувал Грач да ръмжи така. Косъмчетата по тила му настръхнаха, превръщайки се в ледени иглички. Ръката му намери релефната дръжка на меча.

— Хайде, вървете — прошепна той припряно. — Веднага!

Без повече колебание тя се втурна по стълбите и се отправи към далечния вход на кухнята зад него. В същия миг характерният звън на Меча на истината оповести появата си в свежия сутрешен въздух.

Как е възможно да дойдат тук? Не, няма начин. И въпреки това беше сигурен. Усещаше ги.

— Танцувай с мен, Смърт, готов съм — промърмори Ричард, вече опиянен от гнева на магията, обливащ го изцяло. Думите не бяха произнесени от него, а от магията на меча, от душите на онези, които бяха използвали оръжието преди него. Заедно с произнасянето на думите изведнъж разбра значението им. Това бе утринна молитва, която показваше, че е готов да умре в този ден, за да се опита да даде всичко от себе си, докато е още жив.

От ехото на други гласове вътре в него дойде осъзнаването, че същите думи означават и нещо съвсем различно: боен вик.

Грач с рев се втурна напред. Подскочи нагоре. Под него се завихри сняг, допълнително разпилян от мощния плясък на крилете му, които развяха и пелерината на сбърза на раменете на Ричард.

Дори преди да ги види да се материализират в зимния въздух, Ричард знаеше, че са тук. Виждаше ги мислено, макар очите му още да не ги забелязваха.

С яростен вик Грач полетя надолу по стълбището. Когато приятелят му стигна до колоните, Ричард ги видя — скелети, нокти и пелерини, бели на фона на белия сняг. Безупречно бели като детска молитва.

Сбързове.