Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (15)

Петнадесета глава

Докато все по-трудно си проправяха път през преспите, Тобайъс оглеждаше заснежения мрак.

— Сигурна ли си, че направи каквото ти заповядах?

— Да, генерале мой. Казах ти, бъдат омагьосани.

Светлините на Двореца на Изповедниците и на сградите в центъра на града отдавна се бяха изгубили в снежната виелица, дошла откъм планината, докато те слушаха как Господарят Рал поставя пред представителите на страните в Средната земя абсурдните си искания.

— Тогава къде са? Ако ги изгубиш и те замръзнат в този студ, ще бъда повече от разочарован, Лунета.

— Знам къде бъдат, генерале мой — настоя тя. — Няма да ги изгубя. — Лунета спря и навири нос, за да подуши въздуха. — Насам.

Тобайъс и Галтеро се спогледаха намръщено, след това я последваха в мрака отвъд Кралската улица. Тук-там мярваха по някой заскрежен, потънал във вихрушката силует на дворец с призрачни светлинки по него, който им помагаше да определят посоката в непрогледната иначе снежна бездна.

Някъде в далечината се чу тракане на оръжия. Явно обичайният патрул беше подсилен с доста повече войници. Преди зазоряване Д’Харанците вероятно щяха да затегнат обръча около Ейдиндрил. Така би постъпил Тобайъс на тяхно място: щеше да нанесе удар, преди противникът да има време да обмисли ходовете си за действие. Е, както и да е, той не възнамеряваше да остане в града, за да види как ще се развият събитията.

Броган издуха снега от мустаците си.

— Ти го слуша внимателно, нали?

— Да, генерале мой, но ти казах — не мога да преценя.

— Той не бъде по-различен от останалите. Сигурно нещо си се разсеяла. Знаех си, че не внимаваш. Непрекъснато се чешеше и изобщо не го слушаше.

Лунета бързо го стрелна с поглед през рамо.

— Той бъде различен. Не знам защо, но бъде различен. Никога досега не бях чувствала магия като неговата. Не мога да кажа със сигурност дали всяка дума, която изрече, е истина или лъжа, но ми се струва, че е истина. — Тя удивено поклати глава. — Мога да прониквам през прегради. Винаги съм успявала да прониквам през всякакви прегради: въздух, вода, земя, огън, лед… през всякакви. Дори през дух. Но неговата…?

Тобайъс се усмихна разсеяно. Все едно. Не му беше нужен порочният й талант, за да разбере. Вече знаеше.

Тя продължи да си мърмори колко странна била магията на Господаря Рал и как искала да избяга колкото се може по-надалеч от нея, от това място. И как кожата я сърбяла както никога преди. Той я слушаше с едно ухо. Щеше да й позволи да се махне от Ейдиндрил, но най-напред трябваше да му помогне в някои неща.

— Какво душиш? — озъби й се той.

— Бунище, генерале мой. Бунище.

Тобайъс я стисна за парцаливата дреха.

— Бунище? Оставила си ги на бунището?

Тя се усмихна широко и се затътри напред.

— Да, генерале мой. Нали каза, че не искаш да има хора наоколо. Аз не бъда запозната с града и не знаех сигурно място, където да ги скрия. Но видях бунището на път за Двореца на Изповедниците. През нощта там няма да има никой.

Бунището. Тобайъс се покашля нервно.

— Лунатичната Лунета! — измърмори той.

Тя се спря.

— Моля те, Тобайъс, не ме наричай…

— Тогава къде са?

Тя вдигна ръка напред и се забърза.

— Насам, генерале мой. Ще видиш. Насам. Близо сме.

Той се замисли над думите й, докато си проправяше път през преспите. Връзваше се. Наистина се връзваше. Бунището беше най-справедливото наказание.

— Лунета, не ме лъжеш за Господаря Рал, нали? Ако си ме излъгала, никога няма да ти го простя.

Тя се спря и го погледна. От очите й закапаха сълзи, стисна в юмруци разноцветните си парцалчета.

— Да, генерале мой. Моля те. Казах ти истината. Опитах всичко. Положих всички усилия.

Тобайъс я изгледа продължително. По бузата й се изтърколи сълза. Все едно. Той и без това беше сигурен.

Нетърпеливо щракна с пръсти.

— Добре тогава, да вървим. Надявам се да не си ги изгубила.

Лунета внезапно грейна и изтри сълзата от бузата си. После се обърна и продължи напред.

— Насам, генерале мой. Ще видиш. Знам къде бъдат.

Тобайъс въздъхна и я последва. Снегът натрупваше. Все едно, нещата се подреждаха. Господарят Рал беше истински глупак, щом си мислеше, че генерал Тобайъс Броган, предводителят на „Кръвта на братството“, ще се предаде като проклетник под нажежено желязо.

Лунета му посочи нещо.

— Ей там, генерале мой. Бъдат там.

Макар вятърът да духаше в обратната посока, Тобайъс подуши бунището, преди да го е видял. Щом стигнаха до тъмната купчина, осветена слабо от лампите на дворците зад оградата в далечината, той изтръска кървавочервеното си наметало от снега. Димящото бунище не задържаше върху себе си бялата пелена, сякаш отказвайки дори илюзията за чистота.

Тобайъс отпусна ръце на хълбоците си.

— И къде са?

Лунета се приближи към него, скривайки се зад широкото му наметало от студения вятър, навяващ сняг.

— Стой тук, генерале мой. Те сами ще дойдат при теб.

Той погледна надолу и видя добре отъпкана пътека.

— Кръгово заклинание?

Тя лекичко се изкиска и се опита да прикрие почервенелите си от студа бузи с няколко парцалчета.

— Да, генерале мой. Нали каза, че не искаш да избягат, иначе ще ми се разсърдиш. Не исках да се сърдиш на Лунета и им направих кръгово заклинание. Сега не могат да избягат, колкото и да бързат.

Тобайъс се усмихна. Да, денят свършваше добре въпреки всичко. Имаше някои трудности, но с помощта на Създателя щеше да ги преодолее. Сега всичко отново беше в негови ръце. Господарят Рал щеше да разбере, че никой не може да дава заповеди на „Кръвта на братството“.

Най-напред видя в мрака да проблясва жълтата й рокля, показала се изпод пелерината й при внезапен порив на вятъра. Дукеса Лумхолц и съпругът й, изостанал на крачка зад нея, се носеха тежко към Броган. Когато тя видя кой стои край пътеката, гримираното й лице се изпълни с яд. Сгуши се в натежалата от снега дълга пелерина.

Тобайъс я посрещна с широка усмивка.

— Отново се срещаме. Добър вечер, мадам. — Той леко кимна с глава. — Добър вечер и на вас, дук Лумхолц.

Дукесата изпухтя възмутено и навири нос. Дукът ги изгледа сурово, сякаш той бе изградил около тях бариерата, която не можеха да прескочат. Двамата отминаха в мрака, без да кажат дума. Тобайъс се изкиска.

— Нали виждаш, генерале мой? Както ти обещах — чакат те.

Тобайъс окачи двата си палеца в колана и изправи рамене. Кървавочервеното му наметало се развя на вятъра. Нямаше защо да бърза.

— Добре си се справила, Лунета — измърмори той.

Не след дълго жълтата рокля отново просветна в тъмнината. Този път щом забеляза Тобайъс, Галтеро и Лунета да стоят край отъпканата пътека, в очите на дукесата блесна страх. Тя наистина беше красива въпреки разточителния грим. В нея нямаше нищо момичешко, макар все още да бе млада. От фигурата и лицето й се излъчваше гордата уравновесеност на зряла жена.

Щом приближиха, дукът постави ръка на дръжката на меча си недвусмислено заплашително. Макар оръжието да бе богато декорирано, Тобайъс знаеше, че дукът, както и Господарят Рал, не го носи само за украшение. В Келтон се произвеждаше най-добрата стомана в Средната земя. Всички Келтонци, особено аристокрацията, се гордееха с уменията си да боравят с хладно оръжие.

— Господин Бро…

— Генерал Броган, мадам.

Тя сведе нос към него.

— Генерал Броган, тръгнали сме към двореца си. Предлагам да престанете да ни преследвате и да се прибирате във вашия. Нощта е малко студеничка за разходки.

Иззад Тобайъс Галтеро гледаше как панделката на деколтето й се повдига и спуска с учестеното й от гняв дишане. Тя също го забеляза и се загърна в пелерината си. Дукът от своя страна видя погледа на Галтеро и се наведе напред.

— Махнете си очите от жена ми, господине, или ще ви насека на парчета и ще нахраня с вас хрътките си.

Устните на Галтеро се разтегнаха в коварна усмивка. Той изгледа по-високия от него мъж, но не каза нищо.

Дукесата изпухтя:

— Лека нощ, генерале.

Двойката пак потъна в мрака, за да обиколи още веднъж бунището. Явно бяха твърдо убедени, че се движат в правилната посока. Вървяха целенасочено, но в мъглата на кръгово заклинание, което щеше да ги кара да се въртят отново и отново, до несвяст. Можеше да ги спре още първия път, но реши да се наслади изцяло на ужаса в очите им, докато се опитваха да проумеят как той изниква изневиделица пред погледа им. Замъглените им от заклинанието глави нямаше да могат да си го обяснят.

При следващата им среща лицата им станаха бели като снега, после пламнаха в яркочервено. Дукесата се закова на място с юмруци на хълбоците и смръщено лице. Тобайъс гледаше как бялата панделка точно пред лицето му се повдига и отпуска от възмущение.

— Виж какво, мазен дребосъко, как се осмеляваш…

Броган стисна зъби. С яростно ръмжене сграбчи бялата панделка с две ръце и разпори предната част на роклята й чак до кръста.

Ръката на Лунета се вдигна, устните й произнесоха кратко проклятие и дукът, с полуизваден от ножницата меч, се вцепени като статуя. Можеше да движи само очите си, за да види как Галтеро извива ръцете на жена му зад гърба и я приковава на място — неподвижна и безпомощна като мъжа си, макар върху нея да не бе използвана магия. Галтеро стисна ръцете й в мощната си хватка и дукесата изви гръб. Зърната на гърдите й щръкнаха в студа.

Тъй като ножът му бе останал в Двореца на Изповедниците, Броган измъкна меча си.

— Как ме нарече, малка мръсна курво?

— Никак! — В паниката си тя замята глава от едната страна на другата, черните й къдрици заподскачаха по лицето й. — Никак!

— Виж ти, виж, толкова ли бързо губиш кураж?

— Какво искаш? — задъхано изрече тя. — Не съм проклетница! Остави ме на мира! Не съм проклетница!

— Разбира се, че не бъдеш проклетница. Твърде натруфена си за проклетница, но това не те прави по-малко презряна. Или полезна.

— Значи търсите него? Да, дука. Той е проклетник. Пуснете ме и ще ви разкажа за всичките му престъпления.

Броган изрече през стиснати зъби.

— Не може да се служи на Създателя чрез фалшиви самопризнания за лична изгода. Но ти ще му служиш, така или иначе. — Той се усмихна мрачно. — Ще служиш на Създателя чрез мен. Ще изпълняваш заповедите ми.

— Няма да направя тако… — Тя изпищя. Галтеро беше затегнал хватката си. — Да, добре — простена. — Всичко ще направя. Само не ми причинявай болка. Кажи ми какво искаш и ще го изпълня.

Тя направи неуспешен опит да отдръпне лицето си, когато той приближи своето на милиметри от нея.

— Ще правиш каквото ти кажа! — каза Броган през зъби.

Гласът й трепереше от ужас.

— Да. Добре. Имаш думата ми.

Той се ухили подигравателно:

— Не бих се доверил на думата на курва като теб, която е готова да продаде всичко, да изневери на принципите си. Ще изпълниш волята ми, защото няма да имаш друг избор.

Той отстъпи назад, стисна лявото й зърно между палеца и кокалчето на показалеца си и го дръпна рязко. Тя изпищя, ококорила огромни очи. Броган вдигна меча си и с премерено движение отряза зърното. Писъкът й заглуши воя на вятъра.

Броган сложи отрязаното зърно в протегнатата длан на Лунета. Късичките й пръсти го обвиха, а очите й потънаха в обятията на магията. Във въздуха се смесиха меките звуци на древен напев, воя на вятъра и накъсаните викове на дукесата. Галтеро я държеше здраво, бурята вилнееше около тях.

Пеенето на Лунета се извиси в писък, щом главата й се вдигна към мастиленочерното небе. Здраво стиснала очи, тя призова заклинанието около себе си и жената пред нея. Вятърът отнасяше надалеч думите, произнасяни на вещерския й език:

От корените до листата и от небето до земята,

от огъня до ледовете и на душата плодовете,

от светлината чак до мрака, от вятъра та до водата

аз искам този дух — на Създателя дъщерята.

Докато кръвта кипи и в пепел се превърнат моите коси,

докато маста заври и смъртта почука на вратата ми —

тя бъде моя.

Запращам гномона й в мрачна долина

и хвърлям таз душа отвъд видимостта.

Докато изпълни си задачата — на червеите за храна,

докато душата отлети и разпадне се плътта —

тя бъде моя.

Заклинанието на Лунета премина в гърлен напев:

Кокоше перо, десет паяка, слюнка,

накълцвам, надробвам, забърквам на каша.

Масчица от бобър и жлъчка от крава,

добавям плацента и стривам отвара…

Думите й заглъхнаха и отлетяха с вятъра, но приведеното й тяло продължи да обикаля около жената, празната й ръка трепереше над главата на дукесата, а другата, в която бе парчето плът, се движеше около сърцето на Лунета. Дукесата потръпваше от пипалата на магията, които я обгръщаха и проникваха в тялото й. Щом зъбите на магията пробиха до самата й душа, жената започна да се гърчи.

Галтеро полагаше всички усилия да я задържи, но накрая тя се отпусна в ръцете му. Въпреки воя на вятъра сякаш внезапно настъпи тишина.

Лунета разтвори длан.

— Тя бъде моя. Предавам правото си на теб. — Постави изсъхналото парче месо в обърнатата длан на Тобайъс. — Вече бъде твоя, генерале мой.

Броган стисна съсухреното парче в юмрука си. Дукесата висеше на изкълчените си отзад ръце. Краката й я държаха, но тя трепереше от болка и студ. От раната й течеше кръв.

— Престани да трепериш! — заповяда й Броган и стисна още по-здраво юмрука си.

Тя вдигна глава и стъкленият поглед изчезна от очите й. Успокои се.

— Да, генерале мой.

Той направи знак на сестра си.

— Излекувай я.

Галтеро гледаше похотливо как Лунета поставя длани върху ранената гръд на жената. Дук Лумхолц също наблюдаваше с очи, които още малко щяха да изскочат от орбитите си. Лунета отново затвори очи и от нея заструи магия, този път в меко заклинание. Изпод пръстите й започна да пръска кръв, докато плътта бавно тръгна да покрива раната.

Броган чакаше и мисълта му блуждаеше. Създателят наистина бдеше над чедото си. Този ден, в зората на който Тобайъс бе на крачка от най-големия си триумф, в един миг едва не го съсипа до основи. Но в края на краищата той доказа, че онези, които следват светлината на Създателя, накрая винаги побеждават. Господарят Рал щеше да се убеди лично какво се случва с онези, които славят Пазителя. А Императорският орден щеше да разбере от каква неоценима помощ им е предводителят на „Кръвта на братството“ Тобайъс Броган. Галтеро също бе доказал цената си този ден. Досега бе получавал нищожна награда за усилията си.

Лунета избърса ръце в наметалото на дукесата и се отдръпна, за да разкрие пред очите им напълно завършена гърда, съвсем същата като другата, само дето нямаше зърно. Сега то принадлежеше на Броган.

Лунета посочи дука.

— И с него ли да направя същото, генерале мой? Искаш ли и двамата да са твои?

— Не. — Броган махна с ръка. — Не, трябва ми само тя. Но той също ще изиграе своята роля в плана ми.

Броган съсредоточи погледа си върху изпълнените с ужас очи на дука.

— Това бъде опасен град. Както ни каза Господарят Рал днес, наоколо се навъртат опасни същества и нападат невинни граждани, които нямат никакъв шанс срещу тях. Покъртително. Де да беше тук Господарят Рал, за да спаси бедния дук от подобна атака!

— Веднага ще се заема, генерале — каза Галтеро.

— Не, това е моя грижа. Помислих си, че може да „позабавляваш“ нашата дукеса, докато аз се оправя с дука.

Галтеро прокара зъби по долната си устна и погледна дукесата.

— Да, генерале, много бих искал. Благодаря. — Той хвърли ножа си на Броган. — Това ще ви трябва. Войниците ми разказаха, че тези същества изкормвали жертвите си с ножове с три остриета. За да постигнете същия ефект, ще трябва да направите по три прореза.

Броган благодари на полковника. Винаги можеше да разчита на съобразителността на Галтеро. Очите на жената зашариха между тримата, но тя не каза нищо.

— Искаш ли да я заставя да ти съдейства?

На обикновено каменното лице на Галтеро се появи мрачна усмивка.

— Какъв смисъл има, генерале? По-добре да научи още един урок тази вечер.

Броган кимна.

— В такъв случай прави каквото знаеш. — Той погледна дукесата. — Скъпа, няма да ти заповядвам нищо. Свободна си да изразяваш чувствата си към нашия Галтеро както пожелаеш.

Галтеро плъзна ръка около кръста й и дукесата изпищя.

— Защо не се оттеглим ей там, в тъмното. Не бих искал да наранявам крехката ви чувствителност, дукесо, като ви давам възможност да гледате какво ще се случи със съпруга ви.

— Не можете да го направите! — изкрещя тя. — Ще замръзна в този сняг! Трябва да изпълнявам заповедите на моя генерал! Ще замръзна!

Галтеро я плесна по дупето.

— О, изобщо няма да замръзнете. Бунището е тъй топло под вас.

Тя изпищя и се опита да се изскубне, но Галтеро вече я беше стиснал здраво. С другата си ръка я сграбчи за косата.

— Тя бъде прекрасно създание, Галтеро. Гледай да не повредиш тази красота. И не се бави. Чака я работа. Първо ще трябва да се научи да не се гримира толкова — каза той с мазна усмивка. — Но след като така и така умее да борави с боите, ще я накарам да си нарисува зърно на мястото на липсващото.

Щом свърша с дука, а ти си готов с нея, Лунета ще трябва да й направи още едно заклинание. Много специално заклинание. Много рядко и силно заклинание.

Лунета погали красотичките си и го погледна в очите. Знаеше какво ще поиска той.

— В такъв случай ще ми трябва нещо негово, нещо, което е докосвал.

Броган потупа джоба си.

— Той ни снабди с монета.

Лунета кимна.

— Това ще свърши работа.

Щом Галтеро я помъкна към тъмнината, дукесата изпищя и размаха ръце.

Броган се обърна и завъртя ножа пред подивелите очи на Келтонеца.

— А сега, дук Лумхолц, да се върнем към вашата роля в плана на Създателя.