Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (51)

Петдесет и първа глава

Ричард притисна Калан до стената във влажния, тъмен каменен коридор и изчака през разклонението да премине отряд войници с кървавочервени наметала. Щом ехото от ботушите им заглъхна в далечината, Калан се вдигна на пръсти и прошепна:

— Не ми харесва тук долу. Ще успеем ли да се измъкнем живи от това място?

Той лепна бърза целувка по притесненото й чело.

— Разбира се, че ще се измъкнем живи. Обещавам ти. — Взе ръката й и се пъхнаха под една ниска греда. — Хайде, подземията са точно пред нас.

По стените, между отделните каменни блокове, където водата се бе спускала на ручейчета, се бяха образували жълти ивици. Тук-там от тавана стърчаха вкаменени висулки с цвят на жълтък, а под тях подът се бе вдигнал на бабуни. След две факли разстояние коридорът стана по-широк и таванът се вдигна, за да побере огромната обла врата на входа на подземията.

Щом видяха три метра дебелата врата, Ричард разбра, че нещо не е наред. Не само че забеляза призрачната светлина, струяща иззад вратата, но косъмчетата по тила му настръхнаха и усети шепота на магията да напряга ръцете му, сякаш го погалиха паяжини.

Разтърка ръце, за да премахне гъделичкащото усещане, и се приближи към Калан.

— Усещаш ли нещо странно?

Тя трепна. Ричард видя тялото веднага, щом приближиха преддверието. На земята лежеше свита на топка жена, сякаш заспала. Но Ричард знаеше, че не спи. Беше неподвижна като камък.

Малко по-нататък отвъд стената вдясно бяха пръснати десетина трупа на войници от „Кръвта на братството“. Ричард потръпна при гледката, в стомаха му се настани смущаващо чувство. Всеки от мъжете бе с отсечена горна част на тялото — през ризницата, през гърдите. Подът се бе превърнал в кърваво езеро.

Колкото повече приближаваше до кръглия отвор в стената, толкова по-ясно му ставаше.

— Слушай, трябва първо да взема нещо — каза той. — Чакай ме тук. Ще ми отнеме само няколко минути.

Калан го дръпна за ръкава.

— Знаеш правилата.

— Кои правила?

— Не ти е позволено да се отдалечаваш на повече от три метра от мен до края на живота си или ще се ядосам.

Ричард се вгледа в зелените й очи.

— Предпочитам да си ядосана, отколкото мъртва.

Тя сбърчи чело.

— Помисли си добре. Чаках твърде дълго мига, в който ще сме отново заедно, за да те пусна да ми се изплъзнеш. Какво толкова важно има там вътре, че трябва да отидеш? Можем да опитаме и оттук — да хвърлим факли, да подпалим мястото, нещо такова. Всичките книжа ще пламнат като слама. Не е нужно да влизаме вътре.

Ричард се усмихна.

— Казвал ли съм ти някога колко те обичам?

Тя си притисна в ръката му.

— Кажи ми. Какво е това, за което си готов да жертваш живота ни?

Ричард въздъхна.

— Има една пророческа книга за мен. Преди ми помогна. Ако успеем да унищожим всички тези книги, искам да запазя поне нея. Може пак да помогне.

— Какво казва за теб?

— Нарича ме „фуер грисса ост драука“.

— Какво означава това?

Той се обърна към подземията.

— Онзи, който носи смърт.

Тя притихна за момент.

— И как смяташ да влезем?

Той огледа труповете.

— Ами със сигурност не бива да вървим изправени. — Той вдигна ръка на нивото на гърдите си. — Нещо ги е прерязало от такава височина. Каквото и да правим, не бива да се изправяме.

На височината на гърдите, подобно тънък слой мъгла, над стаята бе надвиснала водниста завеса. Сякаш искреше, запалена от нещо, но Ричард не можеше да прецени от какво.

Те запълзяха на ръце и колене, навлязоха в подземията и завиха към рафтовете с книги, за да не им се налага да газят из кървавото езеро. Отдолу под завесата изглеждаше още по-странно. Не приличаше на никоя мъгла, която Ричард бе виждал. Сякаш бе направена от светлина.

Някакъв стържещ звук ги накара да застинат безмълвни, неподвижни. Ричард хвърли поглед през рамо и видя три метра дебелата врата да започва да се затваря. Прецени, че колкото и да бързат, няма да успеят да стигнат до нея навреме, преди да се е затворила съвсем.

Калан извърна поглед от вратата.

— Заключени ли сме тук? Как ще се измъкнем? Има ли друг път навън?

— Това е единственият изход, но ще мога да я отворя — каза Ричард. — Вратата действа в синхрон с един щит. Ако поставя ръката си на металната пластина на стената, ще се отвори.

Зелените й очи се взряха в лицето му.

— Сигурен ли си, Ричард?

— Напълно. Винаги ставаше така преди.

— Ричард, след всичко, което преживяхме, сега, когато сме заедно, искам и двамата да се измъкнем живи оттук.

— Ще се измъкнем. Трябва. Има хора, които се нуждаят от помощта ни.

— В Ейдиндрил ли?

Той кимна, опитваше се да намери думите, с които да й каже каквото има да й казва, думите, с които да запълни пространството, което се страхуваше, че ще се издигне помежду им.

— Калан, не направих онова, което стана, от егоистични подбуди — кълна се. Искам да го знаеш. Знам колко много те нараних, но това беше единственото, което можах да направя, преди да е станало твърде късно. Направих го само защото вярвах истински, че това е единственият начин да предпазим Средната земя от Императорския орден.

Знам, че целта на Изповедниците е да защитават хората, а не просто да властват. Вярвах, че ще разбереш, че съм действал от такива подбуди, макар и не по твое желание. Исках да защитя хората, не да ги управлявам. Но от онова, което ти причиних, ме заболя сърцето.

Над каменната стая надвисна дълга тишина.

— Ричард, когато прочетох писмото ти за пръв път, бях съсипана. В ръцете ми бе поверено свято доверие и не исках да съм Майката Изповедник, изгубила Средната земя. На път за насам, с яката около врата, имах доста време за мислене.

Тази нощ Сестрите направиха нещо благородно. Пожертваха трихилядолетната си власт за по-висока цел — да помагат на хората. Може онова, което направи, да не ми харесва, и ти така или иначе ще ми обясниш някои неща, но ще те изслушам с любов в сърцето. Изпитвам любов не само към теб, но и към народа на Средната земя, който има нужда от помощ.

През седмиците, докато пътувахме насам, си мислех, че трябва да живеем в бъдещето, а не в миналото. Познавам те и знам, че не би го направил от егоистични подбуди.

Ричард прокара опакото на пръстите си по бузата й.

— Гордея се с теб, Майко Изповедник.

Тя целуна пръстите му.

— По-късно, когато никой не се опитва да ни убие, ще скръстя ръце, ще се намръщя и ще стъпвам както подобава на истинска Майка Изповедник, докато ти запецваш и заекваш и се опитваш да ми обясниш смисъла на стореното от теб, но засега можем ли просто да се измъкнем оттук?

Калан изпълзя по-близо до него. Той провери за опасности във всички посоки и ги поведе, съпътстван от необяснимо чувство за тревога. Не знаеше дали усеща нещо наистина или си внушава, но не смееше да пробва. Започваше да се научава да вярва на инстинктите си и да не търси доказателства.

Щом стигнаха до малката стаичка в дъното, видя книгите на библиотечката край стената. Търсената беше между тях. Проблемът беше, че книгата бе на рафт, който се вдигаше над нивото на мъглата. Не би пробвал да се пресегне нагоре. Не знаеше точно какво представлява слоят светлина, но бе сигурен, че е вид магия, и видя какво е причинил на войниците.

С помощта на Калан разклатиха библиотечката, докато падне. Книгите са разхвърчаха във всички посоки, но търсената падна върху масата. Слоят трептеше буквално на няколко инча от нея. Ричард внимателно плъзна ръка по плота, усети гъделичкането по опакото на дланта си. Накрая я достигна с пръсти и я бутна от ръба.

— Ричард, нещо не е наред.

Той взе книгата и бързо я разлисти, за да се убеди, че е търсената. Макар вече да можеше да чете високо Д’Харански и да познаваше повечето думи, нямаше време да осъзнае смисъла.

— Какво? Какво не е наред?

— Виж мъглата над нас. Когато влязохме, беше на нивото на гърдите ни. Сигурно именно тя е прерязала онези войници. Погледни я сега.

Без Ричард да забележи, светлият слой се бе смъкнал почти до нивото на масата. Втъкна книгата в колана си.

— Следвай ме, бързо.

Той запълзя към изхода, Калан го следваше по петите. Не му беше трудно да си представи какво ще стане, ако светещата магия ги застигне.

Тя извика. Ричард се обърна и я видя просната на пода.

— Какво има?

Тя се опита да се придвижи напред на лакти, но не помръдна.

— Нещо ме стисна за глезена.

Ричард се върна малко назад и я сграбчи за китката.

— Пусна ме веднага щом ти ме докосна.

— Хвани ме здраво за глезена и да се махаме оттук.

Тя ахна.

— Ричард! Виж!

При докосването му светлината над главите им слезе още надолу, сякаш магията го бе почувствала, бе усетила плячката си и се канеше да я улови. Имаха място колкото едва-едва да пълзят. Ричард, забърза към вратата с Калан, стиснала се за глезена му.

Преди да я достигнат, светлината се смъкна още по-надолу, Ричард я усети да се залепва за гърба му.

— Наведи си!

Калан се прилепи за пода веднага щом той й извика и двамата запълзяха по корем. Щом най-сетне стигнаха до вратата, Ричард се обърна по гръб. Светлината трептеше на милиметри над него.

Калан го сграбчи за ризата и се придърпа към него.

— Какво ще правим, Ричард?

Той вдигна поглед към металната пластина. Беше над светещия слой, прорязващ стаята от край до край. Вече нямаше как да стигне до пластината, без да пробие слоя над тях.

— Трябва да се измъкнем оттук или това нещо ще ни убие, както е убило тези войници. Трябва да се изправя.

— Да не си се побъркал? Не можеш да го направиш.

— Имам пелерина на сбърз. Може би ако я използвам, светлината няма да ме открие.

Калан опря длан в гърдите му.

— Не!

— Ако не опитам, така или иначе ще умра.

— Ричард, не!

— Имаш ли по-добра идея? Времето ни изтича.

Тя изръмжа от ярост и протегна ръка към вратата. От юмрука й изхвръкна синя светкавица. Вратата се назъби от линии синя светлина.

Тънкият слой мъгла се отдръпна, сякаш оживял и изпитал болка от магията й. Вратата потръпна, но не се отвори.

С отдръпването на светлината към средата на стаята, Ричард скочи и залепи ръка върху пластината. Вратата изскърца и се отмести. Съскащите сини искри от ръцете на Калан се стопиха с отварянето й. Светлината започна да се разгръща и отново покри стаята.

Ричард стисна ръката на Калан. Изправи я и я дръпна през отвора след себе си. Строполиха се на земята отвън, задъхани и вкопчени един в друг.

— Стана — каза тя и си пое дъх, изгонвайки страха. — Знаех, че си в опасност, така че магията ми проработи.

Щом вратата се отвори докрай, светлинната пелена тръгна към тях.

— Трябва да се махаме оттук — каза той и се изправиха.

Тръгнаха назад, без да изпускат от поглед мъглата, която тръгна след тях. И двамата изпухтяха, блъснали се в невидима бариера. Ричард заопипва повърхността й, но не откри отвор. Обърна се и видя, че светлината почти ги застига.

С яростен крясък, породен от необходимостта, стрелна ръце напред.

Въжета черна светкавица, необятна празнота в съществуването на живота и светлината, като самата вечна смърт, се стрелнаха напред, заизвиваха се и затанцуваха в протегнатите му ръце. Щом Субстрактивната магия се вряза в света, се чу оглушителен трясък. Калан потръпна. Покри ушите си с ръце и се затресе.

В центъра на подземията мъглявото сияние като че се възпламени. Почувства мощен, нисък тътен в гърдите си и в камъка под краката си.

Рафтовете с книги отхвръкнаха назад, във въздуха се вдигна облак от листа, които се възпламениха в рояк от искри. Светлината виеше като жива. Ричард усети черната светкавица да изригва от тялото му, силата и яростта бяха извън всяко осъзнаване, прогаряха го и бушуваха в подземията.

Калан се притисна до него.

— Ричард! Ричард! Трябва да бягаме! Ричард! Чуй ме! Бягай!

Гласът й сякаш идваше от огромно разстояние. Черните въжета на Субстрактивната магия внезапно се прекъснаха. Светът се върна, втурнал се в празнотата на осъзнаването, Ричард отново се почувства жив. Жив и втрещен.

Невидимата бариера, пречила на бягството им, беше изчезнала. Той стисна Калан за ръката и побягна. Отзад сърцевината на светлината беснееше и виеше, ставаше все по-ярка, звукът се усилваше.

Добри духове, помисли си той, какво направих?

Затичаха се през каменните коридори, нагоре по стълбища, през фоайета, които ставаха все по-луксозни с всеки следващ етаж, с килими и облицовани стени, с лампи вместо факли. Пред тях бягаха издължените им сенки, хвърляни не от лампите, а от живата светлина зад тях.

Изхвърчаха през една врата и се оказаха в сърцето на нощта, оживяла в битка. Мъже в кървавочервени наметала се биеха в жестока схватка с други, които Ричард никога преди не беше виждал. Някои от непознатите бяха с бради, мнозина с бръснати глави, но всички с халка на лявата ноздра. Със странните си кожени колани, някои изпъстрени с остри шипове, с наметалата си от необработена кожа изглеждаха като диваци. Към това впечатление се прибавяше и начинът, по който се биеха: въртяха мечовете и брадвите си със зловещи усмивки на лицата, стоварваха ги върху противника, отблъскваха удари и си проправяха път с кръгли щитове с по един дълъг шип в центъра. Макар никога преди да не бе виждал тези мъже, Ричард предположи, че сигурно са от Императорския орден.

Не забави крачка, мина като вихър през сърцето на битката, като дърпаше Калан след себе си в посока към моста. Когато един от войниците от Императорския орден се втурна към него и се опита да го спре с крак, Ричард отстъпи, сключи ръка под коляното му и го метна встрани, почти без да забавя устремения си ход. На следващия си нападател отвърна с лакът в лицето, от което онзи се строполи на земята.

В средата на източния мост, който водеше към полето и където се намираха Блатистите гори, шестима от „Братството“ се биеха с горе-долу толкова противници от Ордена. Един меч се спусна към Ричард и той се наведе рязко, за да го избегне, войникът, който го нападна, се претърколи през гърба му и падна от моста, Ричард използва освободилото се пространство и се втурна напред с Калан.

Отвъд, над звуците на битката, дрънченето на стомана и виковете, се чуваше свистенето на светлината. Ричард се носеше като вихър. Това, от което бягаха, беше по-страшно от ножовете и мечовете. На Калан не й бе нужна помощ, за да го следва. Бягаше редом с него.

Щом прекосиха реката и навлязоха в града, нощта се стопи във внезапен блясък. След миг откъм Двореца изникнаха мастиленочерни сенки. Двамата се шмугнаха зад стената на един затворен магазин и се опитаха да успокоят дишането си. Ричард надзърна иззад стената на сградата и видя от всички прозорци на Двореца да изригва ослепителна светлина, дори от прозорците на високите кули. Светлината сякаш струеше от самите камъни.

— Имаш ли още сили да бягаш? — попита той задъхано.

— Изобщо не искам да спирам — отвърна тя.

Ричард познаваше добре града между Двореца и гората. Поведе Калан през обърканата, изплашена тълпа. Тичаха през натъпкани със сгради улички, покрай огромни дървета, докато накрая стигнаха до предградията на Танимура.

На половината път по хълма над града Ричард почувства мощен тътен, разтърсващ земята, който едва не го повали. Без да се обръща, прихвана Калан с ръка и скочи заедно с нея зад голям камък. Потни и изтощени, двамата се сгушиха един в друг в очакване тътенът да отмине.

Вдигнаха глави точно навреме, за да видят как светлината разпаря масивните кули и каменни стени на Двореца на пророците, сякаш ураган бе разкъсал огромен лист хартия. Целият остров Халсбант сякаш се срина. Във въздуха изригнаха парчета дървета и земя, камъни с всякаква големина. Ослепителна светкавица блъсна пред себе си мътна фурия от отломки. В реката не остана вода, над нея нямаше мостове.

Светлинната завеса се понесе напред с бумтене. Градът отвъд острова се изправи пред стихията.

Небето блесна, сякаш небесните покои искаха да са в синхрон със ставащото на земята. Периферията на трептящата светлинна камбана заля земята на километри от града. Ричард си спомни границата. Това бе външният щит, който го възпираше, когато бе с яка на врата.

— Наистина онзи, който носи смърт — прошепна Калан, без да откъсва очи от гледката. — Не знаех, че си способен на подобно нещо.

— Нито пък аз — едва промълви Ричард.

Въздушната стихия приближаваше към тях, помитайки растителността нагоре по хълма. Двамата се скриха зад камъка, докато премине бумтящата стена от пясък и прах.

Щом всичко притихна, предпазливо подадоха глави. Нощта се бе завърнала и във внезапната тъмнина Ричард не можеше да види добре какво става долу, но знаеше — Дворецът на пророците е разрушен.

— Ти успя, Ричард — най-после каза Калан.

— Ние успяхме — отвърна той и се загледа в мъртвата, черна дупка в центъра на градските светлини.

— Радвам се, че взе тази книга. Искам да знам какво още пише за теб. — На устните й започна да се прокрадва усмивка. — Джаганг май няма да живее тук.

— И аз така мисля. Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Но се радвам, че свърши.

— Опасявам се, че току-що започна. Хайде, Плъзгата ще ни отведе в Ейдиндрил.

— Още не си ми казал каква е тая Плъзга.

— Не мисля, че ще ми повярваш. Почакай да видиш с очите си.

* * *

— Доста впечатляващо, магьоснико Зорандер — каза Ан и се извърна.

Зед изръмжа сърдито:

— Не съм аз.

Ан избърса сълзите от очите си, радваше се, че е станало тъмно и той не може да ги види, но трябваше да полага усилие да запази и гласа си безстрастен:

— Може ти да не си хвърлил факлата, но ти подреди кладата. Доста впечатляващо. Виждала съм светлинна мрежа да взривява стая, но това…

Той отпусна нежно ръка на рамото й.

— Съжалявам, Ан.

— Е, което трябва да стане, трябва да стане.

Зед я стисна за рамото, сякаш да й покаже, че разбира.

— Чудя се кой ли е хвърлил факлата?

— Сестрите на мрака си служат със Субстрактивна магия. Сигурно някоя от тях случайно е запалила светлинната мрежа.

Зед я погледна в тъмнината.

— Случайно? — Той махна ръка от рамото й и изхърка колебливо.

— Трябва така да е станало — каза тя и въздъхна.

— Прилича ми на малко повече от случайност.

Тя долови нотки на гордост в пламенния му шепот.

— Като например?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— По-добре да намерим Натан.

— Да — каза Ан, изведнъж сетила се за Пророка. Стисна Холи за ръката. — Оставихме го тук. Трябва да е наоколо.

Ан огледа осветените от лунна светлина хълмове в далечината. Видя група хора да се движат по пътя на север — карета и шепа хора, повечето на коне. Бяха прекалено много, за да не ги усети — нейните Сестри на светлината. „Благодаря на Създателя, в крайна сметка са успели да избягат.“

— Мислех, че можеш да го откриеш чрез оная адска яка.

Ан започна да рови из храсталака.

— Мога и чувството ми говори, че е някъде наблизо. Може взривната вълна да го е наранила. Щом заклинанието е унищожено, значи той е някъде тук и е свършил своята част от работата с външния щит. Помогни ми да го намерим.

Холи също търсеше, но гледаше да стои наблизо. Зед се запъти към едно открито, равно място. Тръгна по посоката, в която бяха наклонени дърветата и храстите. Ан търсеше в центъра на възела, където сигурно е била концентрирана силата. Наведе се между някакви камъни в ниското и Зед я извика.

Тя хвана Холи за ръката и се запъти към стария магьосник.

— Какво има?

Той посочи. Забито така, че да не могат да го пропуснат, затъкнато в пукнатината на объл гранитен камък, стърчеше нещо кръгло. Ан го изскубна.

Погледна с невярващи очи.

— Яката на Натан.

Холи ахна:

— О, Ан, той сигурно е мъртъв. Може Натан да е загинал от магията.

Ан погледна. Яката беше затворена.

— Не, Холи. — Тя погали нежно момиченцето по косата. — Не го е убила, иначе от него щеше да има следа. Но, скъпи Създателю, какво означава това?

— Какво означава ли? — изкикоти се Зед. — Означава, че се е освободил. Забол е яката в тая скала, за да е сигурен, че ще я видиш, заврял ти я е под носа. Искал е да разберем, че я е махнал самичък. Сигурно е свързал силата на възела с нея или нещо такова. — Зед въздъхна. — Е, няма го. А сега свали моята.

Ръката на Ан, стиснала Рада’Хан, се отпусна, тя се вгледа в нощта.

— Трябва да го намерим.

— Свали ми яката, както обеща, и можеш да вървиш да го търсиш. Аз съм пас.

Ан усети как гневът й кипва.

— Идваш с мен.

— С теб? По дяволите, няма да участвам в подобно нещо!

— Идваш!

— Възнамеряваш да не удържиш на думата си!

— Не, напротив, ще изпълня обещанието си веднага щом открием палавия Пророк. Нямаш представа какви усложнения може да създаде.

— За какво съм ти аз?

Тя му се закани с пръст.

— Независимо дали ти харесва или не, идваш с мен и толкова. Щом го намерим, ще сваля яката от врата ти. Не преди това.

Той размаха юмруци във въздуха, а Ан се запъти към конете. Погледът й се плъзна в нощта, оглеждаше далечината и групата Сестри, тръгнали на север. Щом стигна до конете, се наведе над Холи.

— Холи, имам много важна, спешна задача за теб като първо твое задължение на послушница.

Холи кимна сериозна.

— Каква е тя, Ан?

— Изключително важно е двамата със Зед да открием Натан. Надявам се да не се бавим, но трябва да побързаме, докато не се е отдалечил прекалено.

— Да се е отдалечил!? — изкрещя Зед. — Та той има часове преднина. Не е оставил никакви следи. Направо се е изпарил!

Ан го погледна през рамо.

— Трябва да го намерим. — Обърна се пак към Холи: — Трябва да побързаме и нямам време преди това да настигна Сестрите на светлината, които са ей там зад оня хълм. Искам да ги настигнеш сама и да разкажеш на Сестра Вирна всичко, което знаеш за случилото си.

— Какво да й кажа?

— Всичко, което видя и чу, докато беше с нас. Кажи й истината и не си измисляй нищо. Важно е тя да знае какво става. Кажи й, че двамата със Зед отиваме да търсим Натан и че когато можем, ще ги настигнем. Но първата ни задача е да открием Натан. Кажи й да тръгнат на север, да следват посоката, която са избрали, и по пътя си да избягват срещи с Ордена.

— Ще се справя.

— Не са далеч, онзи път там ще те отведе до тях. Няма как да ги пропуснеш. Конят ти те познава и обича и ще се грижи за теб. Ще ги настигнеш за час-два, а после всички Сестри ще те пазят и обичат. Сестра Вирна знае какво да прави.

— Ще ми липсваш, докато ни настигнете — каза Холи с треперещ глас.

Ан прегърна момиченцето.

— О, дете, и ти ще ми липсваш ужасно. Искам да те взема с нас, ти толкова ни помогна, но трябва да побързаме, за да настигнем Натан. Сестрите, особено Прелат Вирна, трябва да знаят какво става. Важно е. Точно затова те изпращам.

Холи смело преглътна сълзите си.

— Разбирам. Можеш да разчиташ на мен, Прелате.

Ан повдигна момиченцето на седлото и целуна ръчичките й, докато слагаше юздите в тях. Помаха й за сбогом, докато Холи се отдалечаваше към Сестрите на светлината. После се извърна към бесния магьосник:

— Ако искаме да настигнем Натан, най-добре да тръгваме веднага. — Тя го потупа по кокалестото рамо. — Няма да се забавим. Веднага щом го хванем, ще махна яката от врата ти, обещавам.