Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (35)

Тридесет и пета глава

— Не пипайте нищо — напомни им Ричард отново, извръщайки глава през рамо. — Сериозно ви говоря.

Трите Морещици не отвърнаха. Погледнаха към високия таван над вратата зад тях, после към огромните, сложно преплетени гранитни блокове от вътрешната страна на масивната подвижна порта, която служеше за вход на Магьосническата кула.

Ричард плъзна поглед назад покрай Улик и Иган, към широкия път, който ги бе извел високо в планината, и най-после през двестаметровия каменен мост, прехвърлящ бездната от почти отвесни скали, която му се струваше хиляди метри дълбока. Не можеше да е сигурен за реалното разстояние, тъй като ниско долу ледените склонове и едва виждащото се дъно бяха потънали в бели облаци. От вървенето по моста и гледането надолу в тъмната, назъбена пропаст му се зави свят. Не можеше да си обясни как е било изградено подобно съоръжение.

Освен ако човек нямаше крила, това беше единственият подстъп към Кулата.

Официалният петчленен ескорт на Господаря Рал чакаше от другата страна на моста. Преди да стигнат до това място, имаха намерение да го последват в Кулата. Но след като свърнаха зад последния остър завой и очите на всички, включително и на Ричард, се плъзнаха към невъобразимо голямото туловище на Кулата, огледаха литналите в небесата тъмни каменни стени, укрепленията, бастионите, кулите, свързващите крепостни стени и мостове, всеки от които внушаваше непогрешимо чувство за зловеща заплаха, и вече не бяха толкова убедени в желанията си. При гледката на Ричард му се подкосиха коленете и щом заповяда на хората си да го чакат на място, никой не възропта особено убедително, освен с по някоя и друга дума на несъгласие.

Трябваше да събере цялата си воля, за да се накара да продължи напред, но мисълта, че всичките тези хора ще видят, че техният Господар Рал, техният магьосник, го е страх да влезе в Магьосническата кула, накара краката му да се движат напред, макар вътрешното му желание да искаше точно обратното. Освен това трябваше да влезе вътре така или иначе. Събра кураж, припомняйки си как Калан му бе разказвала, че Кулата е оградена от заклинания и че има места, където дори тя не може да проникне, тъй като заклинанията изсмукват смелостта на онзи, който опитва да влезе, и той не може да продължи. Точно това става и сега, опита се да се убеди той. Това е само заклинание, което има за цел да държи любопитните погледи надалеч, някакво илюзорно чувство, а не реална заплаха.

— Топло е — каза Райна, тъмните й очи удивено обикаляха помещението.

Ричард осъзна, че е права. Веднъж преминали желязната врата, въздухът бе загубил остротата си и ставаше все по-топъл с всяка следваща крачка, така че вътре беше топло като в пролетен ден. Мрачното, оловносиво небе, в което се врязваше планинският склон над Кулата, и свирепият вятър, който ги бе брулил по пътя насам, не носеха в себе си нищо пролетно.

Снегът по ботушите му бе започнал да се топи. Всички свалиха тежките си пелерини и ги струпаха на куп в ъгъла до каменната стена. Ричард попипа меча в ножницата си.

Огромната арка, през която минаха, бе поне петнайсет метра висока и изрязана направо във външната стена. Забелязаха път, който тръгваше надолу през някаква открита местност, после се скриваше в основата на каменната стена и се губеше в мрака долу. Вероятно извежда до конюшните, помисли си Ричард. Нямаше намерение да ходи там.

С мъка устоя на желанието си да се загърне с пелерината на сбърза и да стане невидим. Напоследък го правеше все по-често, намираше успокоение не само в самотата, която тя му осигуряваше, но и в странното, приятно усещане, което предизвикваше у него, усещане, подобно на успокоителния допир на меча до бедрото му — винаги следващ ритъма му на движение, неотлъчно до него.

Сложни композиции от зидани стени оформяха от мрачния двор скалист каньон с множество врати. Ричард избра да върви по една пътека, оформена с каменни плочи, която водеше към най-голямата от вратите.

Изведнъж Бердин го сграбчи за ръката толкова силно, че той потръпна от болка и мигновено се опита да се измъкне от хватката й.

— Бердин — попита я, — какво правиш? Има ли нещо?

Успя да измъкне ръката си, но тя го стисна отново.

— Виж! — каза с равен глас, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. — На какво ти прилича това?

Всички се обърнаха натам, накъдето сочеше нейният Агиел.

Пред погледа им затанцуваха вълни от скални отломки и камъни, под повърхността на които сякаш плуваше огромна каменна риба. С приближаването на невидимото нещо всички се скупчиха в средата на пътеката. Каменната маса хрущеше и скърцаше, като че насила вгъвана на вълни, подобни на вода в езеро.

С приближаването на странното нещо Бердин се вкопчи в ръката му още по-силно. Дори Улик и Иган ахнаха заедно с всички, щом вълната се блъсна в здравите блокове под краката им и изпод вълните се разхвърчаха каменни пръски. Въртящото се движение на каменната маса се забави, докато накрая всичко се успокои.

— Е, добре, какво беше това? И какво щеше да стане, ако бяхме тръгнали към някоя от другите врати, а не по единствената пътека към тази голямата?

— Откъде да знам?

Тя примигна насреща му.

— Ти си магьосник. Трябва да знаеш подобни неща.

Бердин изобщо не би се замислила да се хвърли в бой срещу Улик и Иган, стига Ричард да й заповядаше. Но непознатата магия беше нещо съвсем различно. Макар те петимата да бяха стомана срещу стомана, никой от тях не се притесняваше ни най-малко да му покаже, че се страхува от магията. Бяха му го обяснявали неведнъж: те бяха стомана срещу стомана, за да може той да бъде магия срещу магия.

— Вижте, всички, казах ви и преди, че не съм много наясно какво е да си магьосник. Никога досега не съм попадал на подобно място. Не знам нищо за него. Нямам представа как да ви защитавам. А сега ще направите ли каквото ви помолих — да ме чакате при другите войници оттатък моста? Моля ви!

Улик и Иган скръстиха ръце в безмълвен отговор.

— Идваме с теб — настоя Кара.

— Точно така — допълни Райна.

— Не можеш да ни попречиш — обади се и Бердин и най-накрая пусна ръката му.

— Но това може да е опасно!

— Следователно трябва да те защитаваме — каза Бердин.

Ричард й се намръщи.

— Как? Като ми стискате ръката така, че да спре всякакъв приток на кръв?!

Бердин пламна.

— Извинявай.

— Вижте, нямам представа от магията тук. Нито от опасностите, още по-малко пък как да ги предотвратя.

— Точно затова трябва да дойдем с теб — обясни Кара с пресилено търпение. — Не знаеш как да се пазиш. Може да сме ти от помощ. Кой може да каже със сигурност, че Агиелите — тя посочи с пръст Улик и Иган — или мускулите няма да се окажат онова, което ни е нужно? Ами ако пропаднеш в някаква дупка, от която няма стълба, и няма кой да чуе виковете ти за помощ? Може да пострадаш от нещо, което не е свързано с магията, нали разбираш?

Ричард въздъхна.

— Е, добре, сигурно сте прави. — Той й се закани с пръст. — Но ако ви ухапе някоя каменна риба, да не сте посмели да ми се оплаквате.

Трите жени се усмихнаха доволно. Дори Улик и Иган разтегнаха устни в усмивка. Ричард въздъхна уморено.

— Да тръгваме.

Обърна се към огромната врата, пъхната в ниша в стената. Дървото беше сиво и захабено, набраздено от обикновени, но масивни железни ивици, забити с пирони с дебелината на пръста му. Над вратата имаше изрязани в камъка думи, но бяха на език, който никой от тях не разбираше. Щом Ричард посегна към лоста, вратата започна безшумно да се плъзга навътре.

— А не знаел как да използва магията си — подигравателно каза Бердин.

Ричард се вгледа за последен път в очите им, за да прецени доколко са сигурни в това, което правят.

— Помнете — не пипайте нищо!

Те кимнаха. Той въздъхна примирено и се обърна към вратата, като се почеса по тила.

— Мехлемът, който ти донесох, не ти ли излекува обрива? — попита Кара, докато прекрачваха прага към мрачната стая отвъд. Миришеше на влага.

— Не. Поне не още.

В просторното помещение гласовете им отекнаха под високия таван, който се извисяваше на около десетина метра. Ричард забави крачка, оглеждайки внимателно празната стая, след миг спря. Кара продължи:

— Жената, от която го купих, ми обеща, че мехлемът й ще излекува обрива ти. Каза, че е направен от обикновени, често срещани билки като ревен, лавров сок, масло плюс рохко яйце, но щом й казах, че работата е сериозна, добави и някои специални, скъпи съставки — мента, свинска язва, сърце на лястовица, и тъй като съм твой пазител, ми каза да дам за мехлема и малко кръв от месечния си цикъл. Разбърка всичко с нажежен пирон. Останах да гледам, за да съм сигурна, че всичко е както трябва.

— По-добре да ми беше казала това, преди да се намажа — промърмори Ричард и се запъти напред през мрачната зала.

— Моля?

Той махна с ръка на въпроса й.

— Е, предупредих я, че по-добре да се погрижи мазилото да действа, като се има предвид цената, която й платих, защото ако не действа, ще се върна и тя ще проклина деня, в който се е провалила. Обеща ми, че ще действа. Спомняш си, че трябва да намажеш малко на лявата си пета, нали?

— Не. Просто намазах обрива.

Но му се прииска да не го беше правил.

Кара вдигна ръце нагоре.

— Е, нищо чудно тогава. Казах ти, че трябва да намажеш лявата си пета. Жената каза, че обривът вероятно се дължи на пробив в аурата ти и трябва да намажеш петата си, за да завършиш връзката си със земята.

Ричард я слушаше с едно ухо. Знаеше, че в звука на собствения си глас тя се опитва да намери сили да продължи нататък.

Високо горе отдясно редица малки прозорчета пропускаха оскъдни лъчи слънчева светлина в помещението. В нишата в дъното бяха подредени обърнати един към друг гравирани дървени столове. Под редицата от прозорци висеше пано, прекалено избеляло, за да може да се различи какво изобразява. На отсрещната стена имаше редица свещи в обикновени метални свещници. В средата на залата се мъдреше масивна дървена маса, окъпана в слънчева светлина. Освен това стаята беше празна.

Прекосиха пода под звуците на собствените си стъпки, отекващи в каменните плочи. Ричард видя, че на масата има книги. Надеждата му порасна. Беше тук точно заради книгите. Най-вероятно щяха да минат седмици, преди Калан и Зед да се върнат, а Ричард се страхуваше, че може да се наложи да предприеме действия за защита на Кулата преди това. Чакането започваше да го изнервя и да го прави нетърпелив. Сега, когато Ейдиндрил беше във властта на Д’Хара, най-голямата заплаха за Ричард бе нападение над Кулата. Надяваше се да намери книги, от които да научи нещо, може би дори информация за това как да използва магията си, така че ако някой, който от своя страна притежава магия, го нападне, да знае как да се отбранява. Страхуваше се, че Орденът може да се опита да отмъкне част от съхраняваната в Кулата магия. Притесняваха го и сбързовете.

На масата имаше десетина книги, всичките еднакво големи. Думите на кориците бяха на език, който той не разбираше. Докато плъзгаше горните книги, за да види тези под тях, Улик и Иган стояха с гръб към масата. Нещо в книгите му се струваше еднакво.

— Сякаш е една и съща книга, но написана на различни езици — отбеляза той почти на себе си.

Обърна една, която му хвана окото, и изведнъж осъзна, че макар да не разбира написаното, е виждал и преди този език и като че разпознава някои от думите. Първата, фуер, и третата, ост, познаваше добре. Заглавието беше на високо Д’Харански.

Едно пророчество, което Уорън му бе показал в подземията на Двореца на пророците, се отнасяше за Ричард и го наричаше „фуер грисса ост драука“: онзи, който носи смърт, или носителят на смъртта. Първото съчетание от букви в заглавието беше по-скоро част от дума, може би нещо като членуване. Третата, „ост“, означаваше „на“.

— „Фуер Улбрекен ост Бренника Диезер“ — въздъхна отчаяно Ричард. — Де да знаех какво означава.

— „Приключенията на Бони Дей“, струва ми се.

Той се обърна и видя Бердин, която надничаше през рамото му към масата. Тя отстъпи назад, сините й очи се отместиха встрани, сякаш почувствала, че е направила нещо нередно.

— Какво каза? — прошепна той.

Тя посочи книгата на масата.

— Фуер Улбрекен ост Бренника Диезер. Нали каза, че искаш да знаеш какво означава. Струва ми се, че е „Приключенията на Бони Дей“. Но на доста стар диалект.

„Приключенията на Бони Дей“ беше книга, която Ричард имаше от най-ранна възраст. Любимата му книга. Беше я чел толкова пъти, че всъщност я знаеше наизуст.

Едва след попадането си в Двореца на пророците Ричард разбра, че книгата е била написана от Натан Рал, Пророк и негов предтеча. Натан я бе сътворил като буквар по пророчества — така му бе казал — и я бе разпратил до различни момчета с потенциал. Пророкът бе добавил още и че с изключение на Ричард, всички притежатели на книгата са се сблъскали с фатални инциденти.

След раждането на Ричард Прелатът и Натан бяха дошли в Новия свят и бяха откраднали Книгата на преброените сенки от Кулата, за да предотвратят попадането й в ръцете на Мрачния Рал. Бяха я дали на втория баща на Ричард, Джордж Сайфър, като го бяха принудили да им обещае, че ще накара Ричард да научи наизуст книгата, дума по дума, след което ще я унищожи. Книгата на преброените сенки беше необходима за отварянето на кутиите на Орден в Д’Хара. Ричард все още я помнеше наизуст — до последната думичка.

Той с любов си спомняше щастливите дни на детството си, когато живееше заедно с баща си и брат си в Западната земя. Тогава обичаше силно по-големия си брат и се стараеше да му подражава. Кой можеше да каже какви злокобни обрати на съдбата предстоят? Връщане назад към тези невинни времена нямаше.

Натан му беше дал „Приключенията на Бони Дей“. Вероятно пак той е оставил в Кулата тези екземпляри, написани на различни езици, когато е бил тук непосредствено след раждането на Ричард.

— Откъде знаеш какво пише? — попита той.

Бердин преглътна.

— На високо Д’Харански е, но на доста стар диалект.

Ричард осъзна — от начина, по който се бяха ококорили очите й, — че сигурно я е погледнал страховито. Наложи си да омекоти израза на лицето си.

— Искаш да кажеш, че разбираш високо Д’Харански?

Тя кимна.

— Доколкото имам информация, това е мъртъв език. Един учен, когото познавам и който разбира този език, ми каза, че вече почти не е останал човек, който да има представа от него. Ти откъде го знаеш?

— От баща си — отвърна тя. Гласът й беше напълно безстрастен. — Това бе една от причините Мрачният Рал да ме вземе за Морещица. — Лицето й също стана непроницаемо. — На пръсти се броят хората, които разбират високо Д’Харански. Баща ми беше един от тях. Мрачният Рал използваше този език, за да си помага в някои от магиите, и не му харесваше фактът, че има и други, които го разбират.

Не беше необходимо да я пита какво се е случило с баща й.

— Съжалявам, Бердин.

Ричард знаеше, че в един етап от обучението си жените, принудени да станат Морещици, трябва да измъчват до смърт бащите си. Това се наричаше „третото пречупване“ — техния последен тест.

Тя не реагира по никакъв начин. Беше си сложила на лицето заучената, безстрастна маска.

— Мрачният Рал знаеше, че баща ми ме е научил на този древен език, но като Морещица аз не представлявах заплаха за него. Понякога дори се консултираше с мен, за да чуе интерпретацията ми на някои думи. Високо Д’Харанският е език, труден за превод. Много думи, особено на по-старите диалекти, имат нюанси в значението, които могат да бъдат разбрани само в контекст. Не съм специалист, но така или иначе, разбирам малко. Мрачният Рал беше истински експерт по високо Д’Харански.

— Знаеш ли какво означава „фуер грасса ост драука“?

— Това е на много стар диалект. Не съм много добре с чак толкова стари варианти. — Замисли се за миг. — Но ми се струва, че буквалното значение е „онзи, който носи смърт“. Къде си чул това?

В момента не му се искаше да мисли за наслагването на други значения към това.

— В едно древно пророчество. Там съм наречен така.

Бердин сключи ръце зад гърба си.

— Неоснователно, Господарю Рал. Освен ако не се отнася за уменията ти да се отнасяш така с враговете си, а не с приятелите си.

Ричард се усмихна.

— Благодаря ти, Бердин.

Усмивката се върна на устните й, сякаш слънцето изгря отново иззад дъждовни облаци.

— Да вървим да видим какво друго интересно може да се открие тук — каза той и ги поведе към сводестата врата в дъното.

Докато прекрачваше прага, Ричард усети как през плътта му преминава някакво гъделичкащо, леко дразнещо усещане. Щом стъпи от другата страна, то изчезна. Чу Райна да го вика и се обърна. Останалите стояха от другата страна, опрели длани във въздуха, сякаш пред тях имаше твърда стъклена плоскост. Улик удари с юмрук по прозрачната стена, но това не помогна.

— Господарю Рал! — провикна се Кара. — Как успя да преминеш?

Ричард се върна до вратата.

— Не съм съвсем сигурен. Притежавам магия, която ми позволява да преминавам през щитове. Хайде, Бердин, дай ръка. Да видим дали ще стане нещо.

Той проби с ръка невидимата преграда и Бердин го стисна за китката, без да се поколебае нито за миг. Ричард бавно издърпа ръката й към себе си, докато я провря през щита.

— О, студено е — оплака се тя.

— Добре ли си? Още ли искаш да продължиш нататък?

След като тя кимна, той я издърпа при себе си. Вече от другата страна, тя потрепери и се разтресе, сякаш я бяха полазили хиляди буболечки.

Кара опря ръка в прозрачната стена.

— А сега мен.

Ричард понечи да посегне към нея, но се спря.

— Не. Вие ще останете да ни чакате тук.

— Какво! — изкрещя Кара. — Трябва да дойдем с теб!

— Има опасности, за които не знам нищо. Няма да мога да пазя всички ви и в същото време да внимавам в онова, което правя. Бердин ще ми е достатъчна като защитник. Вие ще ме чакате тук. Ако нещо се случи, знаете как да излезете навън.

— Но ти трябва да ни вземеш — проплака Кара. — Не можем да те оставим без закрила. — Тя се обърна. — Кажи му, Улик.

— Тя е права, Господарю Рал. Трябва да дойдем с теб.

Ричард поклати глава.

— Един ми е достатъчен. Ако нещо се случи с мен, вие няма да можете да преминете през щита. Ако не се върнем, разчитам на вас да продължите нататък. В такъв случай поста ми заемаш ти, Кара. В случай че с нас стане нещо, опитайте се да доведете помощ. Ако не можете, добре, не изпускайте нещата от контрол, докато пристигне дядо ми Зед и Калан.

— Не го прави! — Кара изглеждаше по-притеснена отвсякога. — Господарю Рал, не можем да си позволим да те загубим.

— Кара, всичко ще е наред. Ще се върнем, обещавам. Магьосниците винаги удържат обещанията си.

Кара изпухтя гневно.

— Защо нея?

Бердин отметна дебелата си кафява плитка зад раменете и хвърли на Кара самодоволна усмивка.

— Защото Господарят Рал харесва най-много мен.

— Кара — каза Ричард и се намръщи на Бердин, — направих го, защото ти си водачът. Ако нещо стане с мен, искам ти да ме заместиш.

Кара остана така за миг, обмисляше думите му. Най-накрая на устните й грейна същата самодоволна усмивка.

— Добре. Но се постарай никога повече да не ни свиваш подобен номер.

Ричард й намигна.

— Щом казваш! — Огледа мрачния коридор. — Хайде, Бердин. Да вървим да хвърлим един поглед, за да можем по-скоро да изчезваме оттук.