Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (94)

22

През цялата нощ хората ни възстановяваха втората стена, единствената ни защита от бездната. Връзваха заедно стволовете на отрязаните бадемови дървета и запълваха процепите между тях е кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина. Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората от народа ни щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет. Сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които носехме вътре в себе си.

Но стена, която не може да бъде срутена, може да бъде запалена. Мирисът на бадемите се издигна в горчив облак. Римляните подпалиха стената ни и около нас се оформи огнен пръстен.

Стоях на прага на стаята си с дъщеря си в ръце и слушах как мъжете пеят, защото песните им се издигаха над звуците на войната. Чувах как жените плачат. Гледах нашата скръб и изведнъж забелязах сянка в градината си, гарван, кацнал сред лехите със зеленчуци и билки, които някога отглеждах, а сега се бяха превърнали в пепел — ментата и седефчето, кориандъра и исопа. Отидох в градината, която вече я нямаше.

Хана дойде да види детето. Бе измършавяла като всички нас, но лицето й грейна, когато видя момиченцето в прегръдките ми. Закле се, че няма да каже на никого за нея, дори и на водача ни, за да не го разсейваме. Прошепна ми, че гълъбите, които бях пуснала от клетката зад къщата й, се бяха върнали, за да й кажат за раждането.

Повиках я и тя пристъпи напред смутено, като покорно куче, със сведена глава. Бе омагьосана веднага, лицето й светна, когато повдигнах детето към нея, за да го види. Гледах как врагът ми стои пред мен и плаче, но не от мъка, а от радост.

Тя ме изпрати в пустошта, но аз не помнех как камъните пареха голите ми стъпала. Тя ме бе презряла и съсипала, но не си спомнях думите, с които ме бе обиждала, не помнех и годините, прекарани в Моаб. Градината гореше, въздухът бе изпъстрен със светещи огнени искрици, както казваха, че ще бъде в отвъдния свят, когато щяхме да крачим редом с ангелите и да не се боим от сиянието им или от тяхната мощ.

Позволих й да подържи дъщеря ми. Радвахме се на красотата на детето на съпруга ни, защото тя бе като езеро, толкова чиста и прелестна. Потъвахме в нея, жаждата ни бе утолена, макар навсякъде наоколо да пламтяха пожари. Седяхме там, с допрени глави, докато другите се криеха в домовете си или работеха усилно, за да потушат пламъците. Вече не бяхме жадни, не изпитвахме нужда от отмъщение, защото не бяхме врагове.

След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше около нас като змия, която се кани да ни погълне. Вярвахме, че краят ни е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената да гледат и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но това, което ни бе дадено, ни бе също така бързо отнето. Спасението ни бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега идваше от юг и пак бе наш враг. Хората се разбягаха, уплашени за живота си. Поливаха се с малкото останала вода, в опит да се защитят от изгарящата жега. Чувахме победоносните възгласи на римляните, които бяха жадни за кръв. Поставиха хиляди пазачи из цялата долина, така че никой от нашите хора да не успее да премине стената на Ирод и да се опита да избяга.

Прибрахме се по стаите си, покрити със сажди. Красивото, тъмнооко момченце на Йаел бе спокойно; сякаш усещаше ужаса, който се бе стоварил върху нас, и не смееше да плаче. Поливахме главите си с вода от делва, за да не би някоя случайна искра да ни подпали. Кърмех дъщеря си и си спомнях как бащата на Нахара и Адир бе видял децата си едва десет дни след раждането им, какъвто бе обичаят на народа му. Едва сега осъзнах, че законът бе създаден не толкова, за да спестява на бащата гледката на сбръчканото бебе, а по-скоро, за да е сигурно, че това дете ще оживее. Да се привържеш към нещо, което ще умре, бе безсмислено за суровите хора от Моаб, защото те яздеха всеки ден редом със смъртта. Те знаеха, че плътта е нетрайна.

Сега щях да последвам техния закон и да задържа дъщеря си далече от очите на баща й, за да не обикне нещо, което щеше да загуби. Докато я притисках увита в плаща си, усещах как в гърдите ми бият две сърца. Но никое създание не може да има повече от едно сърце. Знаех, че едната от нас ще оживее, а другата ще умре. Простенах при мисълта, че няма да чуя как детето ми ме нарича „мамо“.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, което бяхме строили със собствените си ръце, докато те бяха прокървили, докато не остана нито едно дърво в полето, се разцепи под ударите на тараните им, калта се разпръсна на всички страни, стволовете на бадемовите дървета се разцепиха и се превърнаха в прах. Хората ни бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, вълната от войници, които преминаваха стената, кръвопролитието, мъченията и смъртта в деня на най-големия ни празник. Елеазар дойде на площада. Всички се бяхме събрали там, призовани от овнешкия рог, който обикновено ни викаше за молитва. Проправих си път през тълпата, въпреки че все още се чувствах зле от раждането и носех бебето увито под плаща си. Оставях следа от капчици кръв по камъните, които ставаха черни, когато падаха от мен — знамение, което разбирах добре.

От мястото, на което бях, в края на тълпата, виждах жените, чиито деца бях довела в този свят. Виждах дъщеря си с нейния лък, с полепнала по ръцете и краката й кал, и сина си, съсипан от битките, още преди да е станал мъж, и целия си измъчен и тъжен народ, и мъжа, когото обичах от първия миг, в който той дойде при мен.

— Решихме да не следваме римляните, а единствено Бог. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на живота на Цион. Бяхме последната крепост на нашата вяра и както Бог ни отдаде тази чест, сега е наш ред да му покажем, че сме заслужили милостта му и да умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват при думите на Бен Яир. Някои май искаха да се опитат да избягат. Но имаше и огромно ядро от верни воини, които жадуваха за свобода и нямаше да обърнат гръб на своя водач.

— Когато утрото настъпи, врагът ще дойде за нас и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор дали да умрем с чест, в прегръдките на любимите си хора. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените от двете ми страни се разплакаха. Изпитах огромна жал към Елеазар, че трябваше да каже тези думи.

— Направихме всичко, за да спечелим свободата си, и не можем да спрем сега. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен, защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и вкусът на тяхната победа ще е горчив. Няма да могат да отделят главите от телата ни и да ги хвърлят на гарваните.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около нас бяха благословия, защото тътенът им заглушаваше звуците на агонията и скръбта.

— Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство. Искате ли да бъдат играчка на дивите зверове, да бъдат изтезавани с огън, бичувани и поробени? Да побързаме. Да избегнем злодеянията, на които са способни само хората. Предпочитаме смъртта пред тези страдания. Нека си отидем от този свят свободни, заедно с жените и децата си. Нека историята запомни, че сме избрали сами как да живеем и как да умрем, избор, който направихме от самото начало. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, превърна се в ад. Сякаш бяхме влезли направо в месец Ав, времето, когато скръбта на народа ни пламтеше, когато Бог поставяше вярата ни, честта и убежденията ни на изпитание.