Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (23)

22

Може би е възможно да откриеш повече в мълчанието, отколкото в думите. Или пък само тези сред нас, които мълчат, знаят как да слушат. Мъжът от севера, който бе роб, нямаше друг избор, освен цял ден да стои сред шума на нашето бърборене.

Изпитвах жал към него като към всички хора в окови, но може би имаше и нещо друго, нещо общо помежду ни. И двамата бяхме изгнаници тук, носещи бремето на минало, което никой не можеше да си представи. Понякога ми бе по-лесно да съм с този странник, от когото не очаквах нищо и който също не разчиташе на нищо от мен. Бях свикнала с този мъж. Всички бяхме. Ръцете му бяха покрити с рани и мазоли от работата, но той никога не се оплакваше. Ядеше малкото храна, която му давахме. Свеждаше очи, когато клюкарствахме, макар че един или два пъти го видях да се подсмихва. Беше странна гледка и аз се извърнах встрани, защото изражението му го превръщаше от роб в мъж, а знаех, че е грешка да мисля за него по този начин.

Веднъж той носеше тежката ми кошница към полето и някакви груби деца започнаха да хвърлят камъни по него и да му се присмиват. Прогоних ги, но те продължаваха да крещят и да наричат роба Левиатан — с името на огромното морско чудовище, заради голямото му тяло и силните ръце. Може би именно начинът, по който го обругаха, посади в мен ядката на състраданието ми към него.

Обърнах се към децата, които го подиграваха, и ги предупредих, че ако продължават да се държат така, ще призоват демоните и те ще ги обсебят.

— Бягайте! — извиках аз и малките грубиянчета се разпиляха като семенца и побягнаха надалече, кикотейки се помежду си.

Робът кимна, за да ми благодари по своя несигурен, колеблив начин, но аз поклатих глава и го спрях.

— Не можех да понеса гласовете им. Това е всичко — обясних аз, за да не си помисли, че съм се притеснила за него. — Отпратих ги заради себе си, не заради теб.

Често бях улавяла втренчения му в мен поглед, докато работехме един до друг. Сега пристегнах шала си още по-здраво. Подозирах, че може да говори напълно свободно езика ни, но се прикрива нарочно. Струваше ми се, че разбира всичко, което си говорехме, въпреки че когато някой го питаше нещо, той свиваше рамене и изломотваше на своя груб език, преструвайки се, че е абсолютен невежа като гълъбите край нас. И тогава един ден, скоро след като бях отпъдила грубите деца, докато разпръсвахме торта под смокиновите дървета, той внезапно проговори.

— Косата ти е като огън.

Думите му звучаха странно, леко сковано, но очевидно знаеше езика ни добре и може би го бе научил още преди да бъде пленен. Легионите на римската армия набираха войниците си от различни земи и търсеха всякакви начини за общуване. Въпреки че подозренията ми се бяха потвърдили, не бях очаквала първите му думи да са свързани с цвета на косата ми. Не се сдържах и се разсмях.

— Внимавай тогава — казах аз. — Можеш да изгориш.

След като мълчанието веднъж бе нарушено, последва истински порой от думи. Мъжът от севера ми каза, че там, откъдето идвал, много жени имали червени коси. Преди да влезе в легиона, никога не бил напускал родното си село, в което живеели около двеста души и повечето били роднини помежду си.

— Страната ни е толкова студена, че снегът и ледът покриват земята през по-голямата част от годината, а небето е мрачно дори и през деня. Светът ни става зелен за съвсем кратко време, но не така, както в пустинята на места разцъфва живот, като в лека омара — зеленината покрива всичко с плътна завеса. Тревата е висока като маслинови дървета и горите са тъй гъсти, че е нужен цял месец, за да ги прекосиш от единия до другия им край — така разказваше Мъжът от севера.

Колкото по-горещ ставаше нашият свят, толкова повече копнеех да слушам за неговия. Присядахме на сянка под някоя смокиня и забравяхме, че слънцето в този миг изгаря убийствено земята. Слушах омаяно как в неговата родина има езера, сини като лапис лазули, в които рибите били с големината на човек. Воините рисували по телата си с игли и черно мастило и се биели яростно като вълци; щитовете им били по-здрави от нашите, защото били направени от метал, който не можел да бъде пробит от копие или брадва. Тези мъже можели да будуват цяла луна, за да пазят жените и добитъка си; овците им били с толкова дълго руно, че опирало до земята, а козите били бели като сняг и с жълти очи. Ако някой враг приближал зад тези воини от севера, те прерязвали с един замах гърлото му.

— Ако това е вярно, тогава защо си роб?

Беше обидно да направя такава забележка към мъж, който някога е бил воин, после войник, а сега просто нисш роб на жени. Той може и да се засегна, но не го показа, просто сви рамене и попита:

— А ти защо си робиня?

Разсмях се.

— Не съм.

Изражението на Мъжа от севера показваше ясно, че не е съгласен с мен.

— Не съм — настоях аз.

Той ме погледна с тъга.

— Но ще бъдеш. Виждал съм го в моята родина.

Римляните завладели страната му, после предложили начин за спасение на победените. Мъжът от севера и неговите братя бяха избрали да живеят. Той бил качен на кораб и прекаран през Голямото море, после го отвели в Рим, преди легионът му да бъде изпратен в Юдея. В Рим бе видял чудни неща: бани с течаща гореща и студена вода, къщи, в които можело да се купят за една нощ жени и момчета за нищожни цени, магазини, в които се продавали чудовищни създания — слонове и змиорки, и големи риби с рога на главите си. Бе ходил в Колизеума, където тълпата се блъскала и минавала през гигантските каменни порти, за да гледа гладиаторските боеве. Не могъл да повярва на всичко, което видял с очите си; някои от тези гледки все още му се стрували като сън.

— Вярно ли е, че римляните пращат мъже да се бият с диви зверове? — попитах го веднъж.

— Хората не са по-различни от животните в очите на римляните — отвърна ми той, — може би даже ценят вторите повече, защото в последните си мигове мъжете често викат майките или любимите си и молят за милост, докато животните знаят как да приемат с достойнство смъртта си.

Спомних си за Бен Симон и за белега на лицето му, за звяра, който го бе сметнал прекалено горчив, за да го изяде. Попитах роба дали бе виждал хора да се бият с лъвове. Той кимна и каза, че гладиаторите се бояли най-много от лъвовете, дори повече от крокодилите, които плували в огромни цистерни с вода — докарвали ги в средата на арената върху дървени трупи, теглени със здрави въжета и вериги от повече от стотина мъже. Тези водни твари захапвали с уста жертвата си и я повличали към дъното, но все пак било възможно да се пребориш с крокодил, да забиеш нож между очите му и да се спасиш. Някои гладиатори оцелявали. Но щом лъвът нападнел, той не се отказвал. Биел се докрай, докато от противника му останели само кости.

— Защо питаш за тези зверове? — зачуди се робът след моите подробни въпроси.

— Понякога ги сънувам — свих небрежно рамене.

— Нека останат само в сънищата ти — посъветва ме Мъжът от севера, но от погледа му разбрах. Той знаеше, че крия нещо.

Пристрастих се към историите на роба и постоянно го карах да ми разказва разни неща. Някои бяха толкова изумителни, че не им вярвах. Говореше за животно, наречено „лос“, приличащо на дивата коза, която се среща в Юдея, но много голямо. Можели да го проследят лесно в снега, защото лосът търкал рогата си в кората на дърветата и по този начин оставял дири. В неговия свят лисиците ставали бели, когато паднел снегът, и после, след края на зимата, козината им отново се променяла в червено направо пред очите ти. Кълнеше се, че всички красиви жени в родината му имали същия червен цвят на косата като моя. Смеех се на част от нещата, които ми разказваше, защото не можех да повярвам, че в реките тече сребро или че чудовищата в океана са толкова пълни с вода, че я изхвърлят на струи във въздуха, че има глутници от стотици вълци, които се зоват помежду си в нощта с чисти, ясни гласове.

Ревка често ни наблюдаваше, докато бяхме в градините и полетата. Понякога, когато се връщахме в гълъбарника с празните си кошници, тя поклащаше глава и се мръщеше. Въпреки неодобрението й не можех да спра да слушам Мъжа от севера. Когато той говореше, не мислех за пустинята, нито за миналото, което ме зовеше, нито за греховете, които бях извършила; мислех за земята, която никога нямаше да видя, за преспите сняг, за мъжете с черни рисунки по кожата си, които прикрепват дъски към краката си, за да се плъзгат по снега с лекота, като мечките.

Робът ми се доверяваше толкова, че ми разказа за своето залавяне, макар да бе изпълнен с гняв, докато си припомняше станалото. Когато римският легион бил нападнат от нашите воини, той и неговият другар паднали на колене и се заклели, че не дължат вярност на императора и няма да вдигнат ръка срещу юдеите. Не можеше да вдигне очи и да ме погледне, докато разказваше за своето унижение. Нашите воини позволили на мъжете от север да живеят, защото били отвлечени от родината си и дали обет, че ще се бият срещу Рим, ако се наложи. Всички останали били посечени, макар някои от войниците да били още момчета, които молели за живота си и треперели от страх при вида на мечовете.

Същата нощ кръвта на избитите римляни се сляла с облаците и се изсипала оттам като дъжд. Кървавите капки последвали воините ни в палатките им и потекли като реки из пустинята. Хората ни се паникьосали и били на път да побягнат, но Бен Яир ги възпрял. Робът бе видял с очите си как той накарал воините си да спрат и да се преклонят под погледа му. Казал им, че кървавият дъжд не е проклятие, а обещание. Били се изправили срещу своето бъдеще, защото накрая всички хора ще се срещнат със смъртта. Можело да го направят като страхливци или като Божии синове, изборът бил техен.

Всичките му хора останали. Робът бе сигурен, че Бен Яир е мъж, който никога няма да се предаде, независимо от обстоятелствата.

На сутринта, когато тъмнината отстъпила, падналата от небето кръв се превърнала в огнени дървета. Благодарение на тях воините били защитени от парещото следобедно слънце и затова приели появата на огнените цветове като явна милост от Адонай. Всички паднали на колене в знак на благодарност.

Изчервих се при споменаването на дървото, под което толкова често бях стояла и мечтала. Казах му, че огненото дърво ми е любимото, и робът кимна и отвърна, че не е изненадан. В онзи ден обаче, макар да бил окован с вериги към своя другар, вече роб и нищо повече, той знаел истинското значение на това, което нашият водач твърдял, че е чудо. Огнените дървета не били знак за Божията милост, увери ме робът. Той познавал добре знаменията на войната и цъфналите в онзи ден червени цветове били ясен знак. Нашият народ щял да мине през огън.

Тъй като бил свидетел на клането, Бог щял да го сметне за виновен, също като убийците на неговите бивши другари. И той щял да се изправи лице в лице с огъня. Докато говореше, гледаше втренчено косата ми. Тогава настоях да се върнем в гълъбарника. Вървяхме бавно по пътя, по който бяхме дошли. Лек бриз поклащаше листата на дърветата. Покрих отново косата си с шала. Може би разговаряхме прекалено свободно с роба, а от това нямаше да излезе нищо добро. Млъкнах, но Мъжът от севера искаше да сподели още нещо. Довери ми, че не бил сигурен какво трябва да чувства, когато бил пощаден от воините ни. Благодарен ли трябвало да бъде, или гневен? Бил спасен само за да бъде поробен. Не такова унижение очаквал по пътя на своя живот.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да си намеря жена като теб.

Говореше ми така, сякаш той не бе роб, а аз не бях жена, която носи друг живот в себе си.

— Объркал си се — сопнах му се аз. — Само защото имам червена коса мислиш, че съм една от жените, които си познавал в своя свят.

Бяхме прекосили полето и приближавахме до най-големия от гълъбарниците с празните кошници в ръце; небето над нас бе синьо, въздухът бе свеж и изглеждаше, че вървим из страната на роба в сезона, когато всичко там ставало зелено.

— Много се забавихте — провикна се Ревка, когато ни зърна през вратата, наблюдавайки ни изпитателно, макар да не ми бе роднина и моите дела да не бяха нейна грижа. — Побързай. Чака ни още работа тук.

— Не съм се объркал, Йаел — каза ми Мъжът от севера, преди да влезем вътре. — Знам коя си.

Мина цял ден, преди да осъзная, че той бе казал на глас името ми. Още по-дълго време мина, докато си спомня, че не се бях свила или потръпнала при този звук.