Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (86)

14

Отидох до Змийската порта и помолих пазача да ме пусне. Бях разбрала защо сънувах четирийсет акациеви дървета, отрупани с пчели. Сънят ми бе пратен от ангелите и от Всемогъщия. Мислех, че е някаква загадка, а сега видях, че е път.

Пазачът сигурно щеше да ми откаже, но Амрам мина наблизо и аз го помолих за помощ. Той бе груб и нетърпелив, искрящ със сребристата си броня. Косата му бе дълга и сплетена; бе готов за война.

— Никоя жена не бива да излиза през портите — отвърна той студено. Препаса меча си, подготвяйки се за предстоящата нощ, когато воините щяха да нападнат робите, работещи по рампата. Нямаше представа, че го познавах още като разглезено и сладко дете, любимец на баща си. Сега се държеше сурово и видях нещо мрачно в него, някаква тъмнина в духа му, каквато преди нямаше.

Хората говореха, че при набезите си навън нашите воини избивали жени и деца. Кълняха се, че нямали избор, че всичко се правело в името на истинския Израил и този, чието име не изговаряхме на глас, Аз Съм Онзи, който Съм. Но войната бе променила всички и заради тези промени повечето от нас загубиха лев, истинското си сърце — особено когато предаваха Бог с делата си и сами се уверяваха, че постъпват така, както е нужно.

— Да не би да ми носиш съобщение от дъщеря си? — попита ме Амрам.

Азиза бе отблъснала този воин, без да му даде обяснение за внезапната си студенина, и болката му бе очевидна. Тя отказваше да говори с него и, изглежда, бе загубила всякакъв интерес.

— Неин пратеник ли си? — попита ме отново той.

Използва думата малах, която означаваше не само „пратеник“, но и „зъл ангел“. Може би това бе неговият начин да я нарече шед, зъл демон, както я бяха наричали мнозина преди. А може би смяташе, че съм призовала ангелите на отмъщението да се изсипят върху него и че моето неодобрение е накарало Азиза да се извърне от него.

Йаел ни гледаше от площада. Носеше протрит сив плащ, прекалено голям за нея. Дойде при нас, притеснена от поведението на брат си.

— Шира не е виновна за постъпките на дъщеря си — напомни му тя внимателно.

— Значи вината е моя, така ли? — каза Амрам с гневен тон. — Защото тя вече не желае да ме вижда.

— Бъди търпелив — предложи Йаел. — Тя може да се върне при теб.

Амрам се наведе да хвърли поглед към хаоса под нас.

— Нямам време да чакам.

Йаел забеляза кошницата, която носех. Погледна ме замислено, после попита брат си дали можем да излезем навън, за да съберем билки по хълмовете.

Амрам поклати глава; това не бе позволено.

— Не и днес.

— Братко мой — закачи го Йаел, — трябва ли да ти припомня как спеше като малък с палец в устата и се боеше от скорпиона в коридора?

— Йая — поклати глава той, но се усмихна против волята си. — Не мога да те пусна.

— Ще внимаваме — обеща тя. — Някои неща е писано да се случат — чух я да шепне на Амрам. — Ще потърся билка, която да ти донесе късмет.

Той все още бе неин брат и се вслушваше в молбите й. Поговори с пазача, който ни пусна да излезем. Дневната светлина се бе източила в дълги сенки, които ни позволиха да се притиснем до скалите и да продължим незабелязано. Исках да съм сама, но сега нямах избор. Вероятно бе добре, че Йаел щеше да ме придружи, защото тя бе научила заклинанията, които знаех от майка си, и нямаше да изпита страх от това, което трябваше да направим.

Минахме заедно по билото на хълма, после се спуснахме във влажната котловина между две пещери. Веднъж, когато събирах билки наблизо, бях забелязала няколко ароматни розови цветя, полюляващи се на крехки зелени стъбълца. Това бяха дивите братовчеди на рододендрона, цветето, което няколко пъти майка ми бе посочвала в Александрия, за да ме предупреди за силата му. Листата и корените на рододендрона бяха забранени, но често се ползваха в направата на фармака за любов или отмъщение. От всички части на това отровно растение цветовете бяха най-силни.

Вървяхме приведени и се ослушвахме внимателно, калта се плъзгаше под краката ни. Тук, между скалите, бяхме защитени от вятъра. Сякаш се намирахме в съвсем друг свят, в който можехме да си припомним красотата на пустинята. Наближаваше Празникът на безквасните хлябове и слънцето бе силно за сезона. Търсех цветовете на рододендрона; когато ги откриех, нямаше да е необходимо да ги варя или приготвям, защото растението бе част от сътворението. Заклинанията и амулетите не бяха достатъчни, за да защитя любимия си. Трябваше ми отрова.

Вдигнах ръка и махнах на Йаел да се наведе и да чуе ехото, което отекваше наблизо. Под никога неспиращия шум от строежа на римляните, от лопатите и кирките, се чуваше жуженето на пчелите. През пролетта те често се появяваха по тези хълмове, идващи от Египет, за да се възползват от последното разцъфване на пустинята преди настъпването на жегата. Последвахме звука до паднало дърво, от чиито хралупи капеше жълт мед — някои го наричат дебас, други манна. Храната на пчелите често бе единственото спасение за тези, които се скитаха из пустинята, харесвана и от хора, и от зверове. Но този мед бе различен, защото бе събран от смъртоносните розови цветчета, растящи в котловината; дори малка хапка би подлудила човек за часове, дори за дни.

Свалих плаща си и помолих Йаел да отстъпи назад. Не се боях от ужилванията на пчелите, понеже бях посипала кожата си със сол, така че да не се впуснат към мен, щом бръкнех в дупката за восъчната пита. Войниците от легиона, които щяха да опитат от този покварен мед, щяха да изгубят ума си. Когато вечерта се спуснеше и воините ни излезеха, легионерите нямаше да могат да различат дали сънуват, или наистина ги нападат. В объркването си щяха да бъдат като опиянени от вино мъже и нямаше да могат да изтеглят мечовете си.

С Йаел се приведохме до скалата, докато пчелите обикаляха около восъчната пита. Посипах сол върху нея, за да ги прогоня и да отлетят обратно към смъртоносните розови цветчета, откъдето да съберат още нектар. Когато обясних на Йаел каква е целта на действията ми, тя не се изненада. Призна ми, че е дошла да ме потърси, защото чула някакъв глас, който й казал да го направи. Тя беше тази, която щеше да занесе отровата на враговете ни. Затова бе оставила Арие с баща си и бе облякла плаща на убиеца, който я защитаваше така, както броните защитаваха воините. Когато вдигна качулката на главата си, внезапно изчезна от погледа ми. Плащът бе с цвета на бледото небе, на камъните и на крехката слънчева светлина, която падаше върху нас. Дори алената й коса под него избледняваше; лицето й изчезваше и се превръщаше в мъгла.

Смятах аз да доставя на римляните отровената манна, но Йаел настоя, че има причина гласът да й проговори. Не исках да я пускам, но тя не пожела да ме чуе. Вярваше, че е била призована тук, за да вземе меда от ръцете ми. Разбирах я, защото в моя сън тя стоеше до акациевите дървета. Повдигаше ръце към небето, сякаш искаше да заеме мястото ми.

Одобрявах, че Йаел даде на роба златния амулет за защита; всички се чувствахме добре при мисълта, че може да е открил пътя към родната си страна, където винаги валеше сняг. Но тя все пак имаше нужда от закрила. Завързах втория златен амулет около шията й, въпреки протестите й. Знаех, че ще бъде в безопасност под знака на рибата, с обещанието за вода и за милостта на Всемогъщия.

Изчаках сред избледняващата дневна светлина, докато Йаел тръгна сама. Бе настъпило времето, когато небесата стават достъпни, когато светците се кълнат, че могат да видят трона Господен. Аз виждах само скалите пред нас. Не смеех да вдигна очи към пещерата, където бяха умрели есеите, защото духът на дъщеря ми се рееше там, студен и самотен. Злото в света бе част от сътворението, знаех това, и Ангелът на смъртта бе създаден в деня, в който се бе появил и животът, и все пак бях огорчена и изпълнена с гняв. Оплаквах това, което бях загубила, което светът бе загубил и щеше да загуби отново.

Йаел бързо се спусна по планината. Едва успявах да я различа под плаща й, докато приближаваше бялата рампа, която водеше към ада, защото така наричахме сега долината, която някога бе наша. Приближи до строежа и остави питата на една плоска скала, така че войниците, които надзираваха робите, да я видят със сигурност. Сладкият аромат щеше да ги съблазни и те щяха да погълнат отровата, както нашият народ се бе наслаждавал на манната по време на бягството си от Египет. Лудостта на римляните щеше донякъде да облекчи задачата на нашите воини, когато настъпеше мигът на нападението.

Завесата на нощта скоро щеше да се спусне над нас, восъчната пита бе на мястото си, но Йаел се бавеше. Стана ми студено, докато наблюдавах как звездите се появяват, но тя все така не идваше. Започнах да се притеснявам и да крача нервно, защото тя като че ли бе изчезнала. Носеше амулета за защита, но само по-висша сила можеше да я опази в тази долина. Времето течеше, а аз направо полудявах при мисълта какво можеше да й се е случило. И тогава видях потрепване в мъглата.

В мрака Йаел бе успяла да се плъзне зад една скала и да остане скрита там, докато римляните се упражняваха в лагера за предстоящата битка, размахвайки мечовете и копията си, които щяха да използват срещу нас, когато рампата бъдеше завършена. След като войниците най-накрая се прибраха в казармите си, Йаел се надигна иззад скалата. Не можех да разбера смисъла на действията й, защото напусна безопасното си убежище и продължи напред. Запитах се дали не е хапнала от меда и не е загубила ума си. Но тя вървеше решително.

Езерото от кал бе пред нея, а зад него лежеше лъвът.

В цялата долина само този звяр я видя или пък просто бе усетил миризмата й. Йаел бе ходила на микве днес и когато навсякъде вони на смърт и пот, уханието на чистотата е още по-забележимо. Лъвът повдигна глава и се взря през калната вода, докато Йаел пълзеше бавно към него. Не можех да понеса мисълта какво можеше да й се случи, да бъде разкъсана и погълната пред очите ми, малкото момиченце, което обичах като своя дъщеря. Мъката ми бе огромна, но не можех да направя нищо, освен да стоя в мрака и да плача за всичко, което бях направила в този свят, и за хората, които бях наранила. Може би това бе Краят на дните и есеите бяха прави, а ние бяхме истински глупци, че не се вслушахме в думите им. Замислих се за това, което ми бяха разкрили костите, за бъдещето, което бях видяла. Знаех колко много още имах да губя и може би сега бе ред на Йаел.

В този миг тя беше вече до лъва. Той лесно можеше да я нападне, но не помръдна. Опашката му трепна леко, нищо повече. Йаел пристъпи още по-близо. Виждах ги смътно през плътната мъгла. Едно жестоко създание, кална вода, жена, която не се боеше. Може би защото някога бе ухапана от лъв, си мислеше, че вече е защитена, както този, който е ужилен веднъж от пчели, никога повече няма да пострада от техните жила.

Никой в римския лагер не обръщаше внимание на лъва, почти не го бяха хранили от пристигането си. Бе получил само едно магаре за цялото това време. Държаха се зле с него, вече почти умираше от глад, оставяха го да стои без закрила от парещото слънце по цял ден, нямаше къде да избяга от проливните дъждове. Бе изпълнил мисията си — да ни изплаши, и сега го бяха изоставили. Гарваните приближаваха все повече, но той не можеше да ги достигне. Кози, елени и овце се печаха на огньовете на войниците, но лъвът не получаваше дори кокалите и огризките им.

Звярът не помръдна, когато Йаел наближи, дори не трепна. Може би не я разкъса, защото бе откъснат от тази земя, насилен, унижен, неспособен да се държи като лъв. Или може би защото и той чакаше пратеник.

Тя бе достатъчно близо, за да отключи месинговата ключалка, която свързваше нашийника на животното с веригата му. Не помръдвах, не дишах. Представях си, че след това той ще се втурне срещу нея и ще видя как Йаел умира пред очите ми. Вместо това лъвът се изправи. Взираше се в нея с жълтите си очи, по-скоро любопитен, отколкото жесток. Може би смяташе, че е от неговия вид, лъвица, която щеше да го последва в бягството му. Или пък се чудеше дали не сънува, защото сънят на лъва сигурно беше такъв — свобода в нощта, ръце, които отключват веригите, планините, които се простират пред него.

Йаел повдигна ръце, както правим, когато пускаме гълъбите да полетят. Лъвът се впусна да бяга през долината и изчезна сред скалите, сиво-кафявата му козина го скри като с плащ от очите ми.

И тогава разбрах, че съм станала свидетел на чудо. Изчаках на мястото си, отправих молитва за благодарност, с възродена вяра, докато най-смелият воин сред всички нас се връщаше в планината, невидим за всички под сивия си плащ, но сияещ в мрака, ярка звезда в очите на Бог.