Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (32)

6

Стигнахме до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше красив водопад, обливаше скалите и образуваше в подножието им малко езерце с прясна вода. Почувствахме се благословени и преливахме от радост заради добрата си съдба.

— Казах ви, че трябва да имаме вяра — сгълча ни моят зет. — Бог ни доведе тук, точно както ви казах, че ще направи.

Имаше палми с фурми и храсталаци с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода, всяко с формата на звезда. Имаше малка горичка с диви черници, из чиито листа се носеше подобното на музика жужене на осите и водните кончета. Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лекият бриз. Можех да опиша бриза на духа на мъжа ми, ако още бе тук — бе толкова спокоен и нежен, че пробуждаше завист във всички други ветрове, във всяко ъгълче на света.

Зет ми смяташе, че можем да изчакаме заминаването на римляните тук, в това закътано място. Трябваше да знаем, че в тези жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаше вода и освежаващ въздух. Завистта си е завист и е присъща и на ветровете, и на хората. Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. Бъди бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност. Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите отвъд оазиса, или бяхме продължили още навътре в пустошта, следвайки следите на дивите камили сред трънливите храсти. Но зет ми се боеше от сърцето на пустинята и искаше да останем там, където смяташе, че ще бъдем в безопасност. Аз също се боях и предчувствах, че нещо предстои да се случи. Видях, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница; тя се плъзна по пясъка и спря в краката ми.

Дъщеря ми ме накара да замълча, когато й заговорих за страховете си и предложих да се преместим.

— Има хора, влезли в пустинята пред нас, които никога повече не се завърнали — прошепна ми тя. — Пътници, които били изоставени от другарите си или погълнати от диви зверове, победени от глада и жаждата, отвлечени, поробени от племената със сините плащове. Тук имаме всичко, от което се нуждаем. Ако си тръгнем, ще означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост. Помисли за децата — продължи Зара. — Те са щастливи тук.

Щом погледнах към момчетата, които си подвикваха щастливо, докато си играеха и се гонеха под палмите, в миг забравих страховете си. Останахме там, където имаше вода, най-ценното съкровище, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиените, привлечени от неговата прохлада като всички зверове в пустинята. Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата, още едно знамение, което пренебрегнахме. Нощем тези скверни грозни твари издаваха скимтящи звуци, защото желаеха малкото, което притежавахме, или пък защото искаха да ни убедят, че са опитомени, подобно на кучета, и копнеят за нашата дружба, когато всъщност ламтяха единствено за нашата плът.

Срещахме малцина хора, само няколко минаващи оттук пътници, които напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха, достатъчно мъдри да не останат някъде на постоянен лагер в тези несигурни времена. Казаха ни, че зилотите от Йерусалим са заели няколко римски поста близо до Соленото море, включително крепостта на Ирод, това чудо на чудесата, издигащо се върху белите скали, изградено от цар, който бил толкова жесток, че погубвал всеки, изпречил се на пътя му. Един старец, отшелник, с увити в парцали стъпала и разкъсана от вятъра туника, ни предупреди:

— Пустинята може да ви се струва пуста, но всъщност гъмжи от живот. Което изглежда празно, е пълно, също като вода, изсипана в чаша. Най-важното често е невидимо за очите ни.

Птиците бяха останали с нас — като чума, покриваща небето. Дори обикновена жена като мен знаеше, че това вещае беда. Един ден бяха толкова много, че се скрихме в палатката, където спяхме, уплашени от този внезапен мрак посред бял ден, свят, почернял от гарвани. Когато излязохме на следващата сутрин, пътят, който водеше на изток, бе покрит с пера. Птиците бяха паднали от небето, поразени от неизвестна болест. Със Зара бързо се захванахме да събираме съчки, за да накладем огън и да приготвим обяд за всички ни. Преди да успея да ги спра, внуците ми започнаха да събират пера и да си играят с тях, слагаха си ги по главите и се преструваха, че са гарвани. С дъщеря ми се спогледахме. Внезапно бяхме осъзнали, че е Йом Кипур, Денят на изкуплението, когато отправяме молитва към Бог да опрости греховете ни. В пустошта всички дни си приличаха и до този миг не си давахме сметка за светостта на този ден. Не трябваше нито да работим, нито да ядем, само да молим за прошка.

Говореше се, че в Храма, точно над олтара, виси алено въже, което след празничните ритуали, жертвените дарове и молитвите на Йом Кипур, става бяло в знак, че Бог е опростил прегрешенията ни. Сега обаче бяхме пренебрегнели по-голямата част от този най-свят от всички дни и така бяхме обърнали гръб на нашия Бог. Момчетата танцуваха на пясъка, покрити с пера, и си подвикваха един на друг като птици. Това бе поведение, което призоваваше демоните да излязат от своите скривалища. Запитах се дали не бяхме поели по грешния път в нашето пътуване и необмислено се бяхме обърнали наляво, страната, от която се надигат всички злини.

Мъжът на дъщеря ми страшно се ядоса, когато видя момчетата да подскачат наоколо като диваци. Решен да поправи стореното, той се затича към пустинята, за да се помоли, а яростният вятър го бичуваше с камшика си. Йоав се провикна към висините, че ще поправи нещата, и помоли за прошка, за милост от Бога; крещеше, че ако трябва, ще се моли цял ден и цяла нощ. Но със Зара знаехме, че стореното не може да бъде поправено. Бяхме забравили Адонай. Мислехме само за себе си и за своите маловажни човешки нужди. Заради това щяхме да страдаме. Греховете ни щяха да се надигнат и да ни погълнат.

Бях дала на дъщеря си името на утринната зора, но това можеше да привлече и проклятие върху ни — заради дързостта ми да я сравня с най-красивата звезда на небето. Сега се питах дали още тогава не бях предрекла съдбата, която щеше да ни сполети. Можеха да говорят каквото си искат. Знаех, че нищо добро не може да се случи в пустинята, след като бяхме забравили Йом Кипур. Мъжът на дъщеря ми можеше да моли за прошка, докато гърлото му пресъхнеше. Аз усещах, че се надига нов, безмилостен вятър, който нямаше да ни донесе такава.