Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (59)

10

Йаел се тревожеше не само заради Уин, но и заради детето си. Бяхме използвали Арие като ключ, за да отворим портата на кулата. Ревка го водеше при жената на водача ни, за да му се радва тя в замяна на позволението й да носим храна на роба. Но някои ключове могат да отварят много ключалки и никога не бива да бъдат давани или заемани. Жената на водача ни се бе влюбила в Арие и се готвеше да издигне нов затвор, изкован от нейните прегръдки и от мрежата на желанията й.

Бях виждали тази тъмнокожа жена да броди вечер близо до стената, която ни обграждаше, сякаш бе сянка, търсеща нещо, което да я върне към живота. Може би детето бе такъв лек за болестта, която носеше в себе си, за пустотата и за отчаянието й.

Жената на Бен Яир бе започнала да задържа Арие при себе си, когато Ревка й го носеше вечер; тя го люлееше и приспиваше, сякаш бе нейно дете. Заплашваше, че ако Арие не е при нея, няма да позволи да се грижим повече за роба. Защо варваринът щеше да живее, а тя нямаше да получи нищо в замяна на услугата си? За да подсили заплахата си, отиде при свещеника, за да й каже кой ден ще е подходящ за смъртта на Уин.

Когато Йаел чу за това, се затича към малкия дворец. Сведе глава пред Хана, но заяви категорично, че за последен път ще й позволи да види Арие в замяна на живота на роба. Когато се върна същата вечер, за да си вземе бебето, вратата беше затворена. Отпред стоеше пазач, по заповед на Хана.

Той беше приятел на Амрам, Ури, който бе довел Йаел в крепостта, добър мъж, харесван от всички. И въпреки това не я пусна.

— Правим каквото ни е наредено — извини й се той. — Тя говори с гласа на мъжа си. Разбираш, нямам друг избор, трябва да й се подчиня.

Йаел обикаляше около двореца така, както просяците протягат ръце за милостиня по пазарите. Ревка будуваше нощем до нея и плачеше, защото винеше себе си за станалото, тя бе сключила това споразумение с Хана. Майка ми я бе предупредила, че нищо добро няма да излезе от сделката с жената на Бен Яир. Тя е опасна, така бе казала. Много повече, отколкото изглежда. Преди време чух как Ревка обясняваше, че интересът на Хана към бебето е породен от нейната самота.

Майка ми се разсмя студено в отговор.

— Тогава може би ще кажеш, че змията просто е самотна и затова иска да погълне гълъбицата, когато гладът заговори в нея. Изчакай и ще видиш колко ще погълне Хана.

Сега Йаел дойде при майка ми, обляна в сълзи, отчаяна, и помоли за заклинание, с което да си върне сина.

— Сигурно можеш да направиш нещо — умоляваше тя.

Бях убедена, че майка ми ще помогне на любимката си, но тя поклати тъжно глава.

— Не биваше да й позволяваш да го докосва. Сега той е здраво хванат в нейните нокти.

— Дай ми нещо, с което да победя демона — проплака Йаел.

— Тя не е демон, тя е просто жена — каза мрачно майка ми. — В този случай това е по-лошо.

 

 

Започнах да следя Хана заедно с другите. Всички я презирахме заради своеволията, които си позволяваше — тя се показваше пред хората с детето, облечено с туника, изтъкана от нея самата. Тази жена, която се бе държала винаги встрани, която имаше множество слугини, работещи в градините и в кухнята й, докато ние гладувахме, сега се разхождаше следобед из площада, изпълнена с гордост, носейки бебето на ръце, сякаш бе нейно, бъбреше с другите жени, които бързаха да изкажат възхищението си от детето, колко красиво е и с какъв лъчезарен характер, защото Арие бе готов винаги да се разсмее.

Внуците на Ревка бяха нашите шпиони и следяха жената на Бен Яир по цял ден, а после ни докладваха какво е правила. Ноа и Леви притежаваха умението да се сливат със сенките, въпреки че гласовете им се бяха завърнали с пълната си сила. Хората казват, че когато загубиш нещо, а после то се върне при теб, е двойно по-сладко и наистина така се случи с внуците на Ревка. Когато проговаряха, думите им завладяваха събеседника им. Сякаш разговорите, които бяха премълчавани толкова дълго, сега се изказваха с най-сладките гласове на света и когато говореха, момчетата го правеха с изумително красноречие и описаното от тях оживяваше като картина пред очите ни.

— Тя спря до скалите, там, където живеят черните усойници, и принесе жертва — казваха те.

— Тя нахрани бебето със собствените си ръце, даде му смокини, нар и ечемичени питки, сякаш бе малко гълъбче. Каза му, че е толкова сладък, че пчелите ще го следват навсякъде.

По-голямото момче, Ноа, приличаше много на баща си, Мъжа от долината, воина, който странеше от другите, боеца, който предизвикваше любопитството ми. Амрам ми бе разказвал, че този мъж не отбягвал битка, хвърлял се яростно в боя, когато всички други отстъпвали. Поемал рискове като луд, вървял рамо до рамо с Ангела на смъртта, дразнел го, предизвиквал малах ха-мавет да се появи пред него, размахвайки грубата си брадва, единственото оръжие, от което се нуждаел. Другарите му по оръжие го уважаваха, дори му се възхищаваха, но и леко се бояха. Те знаеха, че онзи, който не се страхува от смъртта, е най-опасният от всички.

Това, което прави опасна една жена обаче, невинаги е толкова очевидно, защото скритото за човешките очи често е най-смъртоносното качество. Това, което е прикрито, може да те унищожи. Демоните се появяват в мрака, когато най-малко очакваш предателство, когато си затворил очи, за да си отдъхнеш. Майка ми отказа да се изправи срещу Хана, затова се чудех с какво я държи тази мрачна жена. Изучавах Хана и все още виждах само едно слабо, зло създание, но способно да изплете здрава мрежа около плячката си.

— Жената на нашия водач шепнеше на Арие, че само тя ще го защити — разказваха ни внуците на Ревка. — Предупреди го, че лоши жени ще го чакат на стената. Каза му, че никога не бива да слуша жена на име Йаел, че тя ще му наговори само лъжи и ще се опита да го подмами, че той принадлежи на нея.

Йаел побледняваше, когато чуваше тези клевети, белегът на лицето й изпъкваше, сякаш се изпълваше с кръв. Но пращаше момчетата да научат още. Те пълзяха из градините покрай двореца, проправяха си път през ментата, ригана и градинския чай, стигаха толкова близо, колкото бе възможно. Момчетата бяха видели Хана да чака съпруга си до вратата с бебето на ръце, сякаш Арие бе жертвен дар.

— А какво й каза той? — поиска да узнае Йаел, когато внуците на Ревка й разказаха това.

— Подмина я — отвърна Ноа. — Дори не погледна към нея.

Когато Йаел чу това, кимна зарадвана. Бе крехка и нервна, но се опитваше да се убеди, че ще си върне детето.

— Туй, що е сторено, може да бъде разтурено — казваше ни тя.

Не я опровергах, но майка ми бе казала същото нещо на сватбения ден на сестра ми, а Нахара все още бе със своя съпруг. Вече не бях толкова сигурна, че животът ни прилича на нишка, която може да се разплете и после отново да бъде сплетена.

 

 

Една вечер, докато с Йаел и Ревка наблюдавахме двореца, видяхме великия ни водач да влиза в покоите си. Майка ми отказваше да идва с нас; тя ни бе предупредила, а ние я бяхме пренебрегнали. Забелязвах, че при споменаването на името на Хана винаги пребледняваше. Тя не беше с нас, когато разпознахме Бен Яир по широките плещи, молитвения шал и гордата походка, подобаваща на цар, въпреки че той се бе отрекъл от всичките си земни притежания, когато бе видял алчността на богатите и знатни хора в Йерусалим. Жена му може и да спеше в двореца, но той самият оставаше отвън под звездите или прекарваше нощите си в казармите, за да знаят воините му, че не е по-различен от тези, които командва.

Решихме, че ще бъде най-добре да отидем право при него и Йаел да изложи молбата си. Знаехме, че е честен; може би щеше да отсъди в полза на истинската майка. Но когато времето настъпи, другите бяха прекалено нервни, за да се изправят лице в лице с него заради бремето, което носеше Бен Яир на раменете си. Отговорността за цялата крепост лежеше върху плещите му и бе толкова тежка, че Ревка и Йаел се уплашиха, че ще приличат на глупачки, ако застанат пред него и отправят молбата си за Арие. Как дръзвахме да притесняваме нашия водач с такъв дребен проблем, когато Йерусалим бе паднал и демоните очакваха с нетърпение да дойде и нашият час?

Сега бяхме единствената крепост на бунтовниците в Юдея. Всички останали бяха завладени и тъй като само ние все още устоявахме, Рим беше още по-раздразнен. Отначало се въодушевихме, горди, че не сме изчезнали като другите и че сме още по-решителни в избора си. Но с времето ни обзе страх, защото осъзнахме, че сега, след като бяхме останали само ние, легионите ще направят всичко възможно да ни смажат.

Дори Ревка, известна с острия си език, отказа да доближи водача ни и да го разтревожи заради съдбата на едно дете, макар да бе любимият ни Арие. Бен Яир бе прекалено велик мъж с прекалено много грижи. Но аз не се страхувах. Елеазар бен Яир бе воин като всички останали. Мъжът е само мъж, а аз бях убила мнозина в предишния си живот. Бях виждала, че всеки умираше и се предаваше в ръцете на Бог по един и същи начин.

Затова предложих да отида при него сама.

Йаел бе изненадана, но благодарна.

— Брат ми е видял красотата ти, сега я виждам истински и аз — каза тя простичко.

Напоследък бях започнала да си мисля, че Амрам търси само това — красотата в жената. Нищо повече и определено не това, което прикривах с дългата си, свободно пусната коса, жената, която всъщност бях. Не казах нищо на Йаел, кимнах и тръгнах сама покрай стената към двореца сред падащия мрак. Бях спокойна; знаех как да преследвам плячката си и как да се сливам със сенките.

Когато стигнах до прозореца, стъпих на купчина цепеници и се надигнах, за да надникна през него. В стаята имаше малко мебели; повечето бяха нацепени за подпалки. Но мраморният под и фреските по стените бяха зашеметяващи. За миг се унесох и се замислих за царските особи, които бяха живели тук, без страх, непознаващи бедността. Разбрах защо царицата на Египет бе поискала от Рим да й дадат тази крепост. После видях Хана и се усетих къде се намирам. Тя седеше на пейка край огнището, държеше бебето в скута си и му шепнеше. Радостта, която изпитваше, бе толкова видима, че бях доволна, че Йаел не може да види това.

Близо до огнището имаше люлка от акациево дърво, изработена от някой майстор от Йерусалим. Над мястото, където детето полагаше главичката си, бе закачен амулет за закрила. Сламеникът в стаята бе покрит с най-фина ленена завивка, а на люлеещия се стол бяха закачени бронзови камбанки, така че звукът им да прогонва демоните. Арие бе облечен в пурпурна туника, като че ли бе син на цар. Изглеждаше така, сякаш това е единственият му дом и тук има всичко, което му е нужно. В този миг разбрах, че тази жена няма намерение да се откаже от него.

Спомних си за бащата на сестра ми, как се превръщаше в яростна вихрушка срещу враговете си, как лесно можех и аз да се държа така, ако пожелаех. Но трябваше да прикрия тази част от себе си, както правех с Амрам. Не можех да се покатеря през прозореца, нито да се пресегна за ножа на масата, както изпитвах желание да направя. Вместо това потропах на вратата.

Не очаквах да ми отвори самият велик мъж.

— Тук съм за детето — казах спокойно, преструвайки се, че съм просто една красива жена и нищо повече. Бях изгорила половин дузина акациеви клони в памет на душите, които бях освободила. Тялото ми се бе покривало с кръвта на ибекса. А сега стоях със сведени очи. Все пак хвърлих бърз поглед към нашия водач, който се взираше в мен толкова пронизително, че разбрах защо Ревка и Йаел се боят да застанат пред него.

— Детето? — попита той, объркан от появата и от молбата ми.

Изглеждаше по-могъщ от повечето мъже и аз почувствах как се сливам с пръстта, докато стоях там със сведена глава. Насилих се да си припомня коя бях преди, мъжете, които бях убила, нощите, които ми принадлежаха. Повдигнах очи и отвърнах на погледа му.

— Майка му си го иска.

Бен Яир се обърна и видя Йаел, стояща заедно с Ревка и внуците й до стената. Приличаха на сенки, на призраци, като тези, които оставаха на земята, когато несправедливо убитите хора не успяват да намерят покой.

— Той си има майка?

Изненадата в гласа му разкриваше, че неговата жена му е разказала друга история.

— Както всеки от нас.

На лицето на великия мъж се появи усмивка. Почувствах се облекчена, щом я видях.

— А баща? — попита той.

— Е, не всеки има такъв — отвърнах бързо аз.

— Не, всички имаме — увери ме Бен Яир.

Каза ми да изчакам и затвори вратата. Погледнах към градината, за която се грижеха роби. Имаше каменен фонтан още от времето на царя, сега пресъхнал, с потрошени ръбове, статуите в центъра бяха разбити на парчета на земята. Билки и мента растяха в правилни лехи и от тях се носеше аромат на зеленина и свежест. Чувах песента на птиците, макар че бе тъмно и след залез птиците не летяха, само мълчаливите бухали, които живееха в пещерите на планината. И все пак те пееха, колкото и да бе странно за това време.

Облегнах се на фонтана. Там, под асмата с увиващите се стъбла на краставиците, под техните тъмнозелени листа, стоеше дървена клетка. В нея имаше два гълъба, които гукаха.

Почувствах болка под окото си, сякаш искрата от изгореното послание, което някога бях открила на земята, отново ме бе наранила. Сърцето ми затуптя толкова силно, че се уплаших дали ще имам сила да си тръгна оттук, въпреки че исках да избягам веднага. Дали гълъбите в тази клетка бяха пратениците до Желязната планина? Това ли бе причината майка ми да не иска да дойде в този дом и да рискува отмъщението на Хана?

Бен Яир се появи на вратата с бебето в ръце. Чувах хлипащите стенания, идващи от стаята зад него. Тръгнах през градината, ароматът на мента попиваше в дрехите ми, песента на гълъбите бе като песента, която носех със себе си отдавна, и която ме съпътстваше от най-далечната страна на Соленото море, където гълъбите в клетката ядяха зрънца от ръката ми, докато чакаха майка ми да ги освободи.

— За това ли дойде? — попита ме той, докато ми подаваше детето.

Когато проговори, разбрах защо мъжете го следваха и му вярваха, въпреки че мнозина от тях умираха и никога не се завръщаха от битка. Исках да му кажа, че се бях натъкнала на птиците, но не можех да намеря думи в негово присъствие. Постави бебето в ръцете ми. Трябваше да му благодаря, но отново не успях да проговоря. Той изчака толкова дълго да го направя, че мълчанието помежду ни разкри много повече за това, което чувствахме.

Преди да се върне в стаята си, Елеазар бен Яир постави ръка на челото ми. Бе грях да докосваш друга жена, освен жена си и дъщерите си. В този миг знаех, че той е мъжът, за когото майка ми бе направила толкова жертви, причината, поради която бе прогонена от Йерусалим и години наред, ден след ден, бе чакала на Желязната планина гълъбът да се завърне със съобщението, че тя може най-накрая да дойде при него.

 

 

Когато се завърнах в стаята ни тази нощ, не помолих майка си да каже на глас името на баща ми. Гледах я как разресва дългата си черна коса с гребен от акациево дърво от горите на Моаб. Видях рисунките по тялото й. Тя беше същата, жената, която никога не бе пожелала да ми каже коя бях аз, която не предложи помощ на Йаел, защото щеше да й се наложи да застане пред най-големия си враг, който някога ме бе използвал като доказателство, за да ни прогони в пустошта.

Огледах лицето си, което се отразяваше в купа вода, и видях, че оттам към мен се взират очите на баща ми. Сега, когато хората произнасяха името му, щяха да казват и моето. Тази нощ излязох, облечена в туниката и плаща на Адир, търсех хора, които говореха за баща ми, копнеех да чуя за делата му в битка и за добротата, проявена към нуждаещите си. Той твърдеше, че всички хора са равни, независимо дали са слуги или свещеници, и държеше всички да се подчиняват еднакво на законите, като този, според който не биваше да обираме само за себе си плодовете от градините си, за да сме сигурни, че и най-бедните сред нас ще получат милостта на Бог в тези времена на глад. Горях от желание да говоря с него, нещо, което не бях успяла да направя, докато се намирах в дома му. Когато чух, че ще има състезание за стрелба сред воините, отидох там преоблечена като момче, с шал, покриващ лицето ми, и с лъка, с който обикновено изпробвах качеството на стрелите, висящ на гърба ми. Може би щях да видя баща си и той щеше да познае коя съм, както аз вече го бях познала. Изчаках да мине почти целият ден, наблюдавах мъжете, как силните им рамене и гърбове се напрягаха, докато обтягаха лъковете си. Викаха възторжено, братя и съперници, виняха вятъра, когато пропуснеха целта, хвалеха точния мерник на най-добрите стрелци сред тях.

Когато дойде ред на Амрам да покаже уменията си, видях възхищението на другарите му. Аз също исках искрено да го възхваля, но имаше и още нещо. Изпитах ревност, жилото на осата ме прободе. Бен Яир бе сред воините, които поздравяваха младите мъже и искрено хвалеше Амрам. Замислих се как ме бе благословил и се запитах дали той бе причината да съм така тясно свързана с метала и да искам повече от другите момичета. Дори и сега, докато се взирах в тълпата от млади момичета, скупчили се отстрани, знаех, че никога не бих могла да гледам заедно с тях, вместо да горя от страст в битка заедно с мъжете.

Може би щях да се прибера обратно в тихата ни стая, но в избледняващите часове на угасващия ден видях ястреба да се рее над главите ни, онзи, чиито пера използвах за стрелите на Амрам. Спомних си отблясъците на червената боя от корена на броша, с която ги бях украсила така умело. Бях ги направила като подарък за него, но така и не му ги дадох. Най-накрая разбрах, че през цялото време бях искала тези стрели за себе си. Бях ги измайсторила не за да почета феникса, символа на моя любим, а в памет на червената лилия, която растеше в полетата на Моаб, като спомен за човека, който бях преди.

Носех ги и сега, скрити под плаща си.

Застанах на опашката на стрелците, тласната от някой демон или може би от гордостта си, непознато момче, на което му е позволено да се състезава, въпреки че никой не можеше да види борбата, която се водеше вътре в мен. Почти никой не си направи труда да ме погледне, когато изстрелях първата стрела. Може би втората ги убеди да се обърнат. А може би бе третата. Мислех само за едно: точния миг, когато обтягах лъка и изчаквах, както ме бе учил Уин, така че стрелата да може да потъне надолу и да политне след това, както правеха птиците. Дори за миг не се сетих за момичето, което се преструвах, че съм. Чувах вятъра и никакви други гласове. Мислех за двамата ми бащи, онзи, който ме научи на всичко, което знаех, и онзи, от когото исках да се уча сега.

Когато присвих очи, видях само пътя пред себе си, прав и непреклонен, като желязо.

Стрелите ми преминаха през тези, които вече бяха забити в мишената, и събориха стрелите на другите воини на земята.

Сега те вече ме погледнаха. Перата с техния червен цвят не можеха да се пропуснат, бяха като поле от лилии. Когато свърших, всички бяха притихнали.

Видях как Бен Яир се изправя на крака, а тълпата започна да крещи. Ушите ми бумтяха, сякаш ме бе връхлетяла буря, вихрушка от далечната страна на Соленото море. Прошепнах благодарност към бащата на сестра си и към мъжете, с които яздех, и към Нури, когото винаги бях харесвала. Останах там за миг, безкрайно щастлива, и желаех това да можеше да продължи. Но мечтата ми бе като сън, който изчезва точно когато решиш да го задържиш. Внезапно осъзнах какво се случваше в този мит. Очите и ушите ми бяха отново мои. Тълпата викаше името на Адир и го провъзгласяваше за героя на деня.

Те ме смятаха за брат ми и бяха убедени, че той е майстор стрелец. Поздравяваха ме, но аз се обърнах и бързо се отдалечих. Воините продължаваха да викат Адир да се присъедини към тях, за да го поздравят лично, но аз ускорих крачка и тръгнах през Западния площад, бързайки така, сякаш животът ми е в опасност. Светът бе там, пред мен, сред скалите и долината под нас, но той вече не ми принадлежеше. Бях го подарила на брат си.

Стигнах до изоставена градина зад Северния дворец, закътано място, където жените идваха да потърсят чесън и билки, засадени там преди много време и отдавна забравени. Там имаше чучулиги, пърхащи в клоните на дърветата, но те се разбягаха, когато се появих, дишайки учестено. Свалих дрехите на Адир. Те бяха просто глупава маскировка. На мястото, където стоях, растеше розмарин, за който се казваше, че е билката на забравата, порта към миналото. Сърцето ми се блъскаше в гърдите и краката ми трепереха. Увих се в шала си, докато оплаквах момичето — момче, което бях някога.

Ястребът ме бе последвал. Може би това бе птицата, която Уин бе обучил да идва до прозореца на гълъбарника, безмилостен хищник, пожелал да склони глава и да приема храна от дланта на Йаел. Огледах небето. Ястребът във въздуха ми напомняше какво бе свободата. Миналото беше с мен, независимо дали го желаех. Аз бях самата себе си, без значение колко далече се опитвах да избягам от истината.

Под шала все още усещах лъка, опрян на гърба ми.