Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (16)

15

Под плаща си брат ми носеше ризница, за да го защитава, когато излизаше навън през нощта. Кинжалът нямаше да е достатъчен. Сега имаше нужда от по-сериозни оръжия: лък, стрели, брадва, копие от дърво и месинг. Приличаше на дракон с люспи или на сребриста змия, създания, познати само на Бог, от които хората се страхуваха. Вътре наистина имаше триста воини, но веднага разпознах брат си сред тълпата, под розовия покров на бадемовите дървета, посадени високо на това плато над останалия свят. Познах напереността на походката му, сияйната светлина, която струеше от него и която дори ризницата не можеше да прикрие. Баща ми бе заведен веднага при сина си, но аз щях да се срещна с Амрам едва след като се пречистех. Съпроводиха ме до една микве — в крепостта имаше няколко, за жени и за мъже. В най-голямата на стъпалата бе начертана линия, бележеща мястото за чистите и за нечистите. Щом влязох в басейна, водата стана черна и другите жени излязоха, за да не се омърсят още веднъж. Не се изненадах. Това, което бях направила, едва ли някога щеше да се отмие.

Облякох се със скъсаната туника и шала, които Тамар ми бе дала, после изтичах да се видя с брат си. Когато затворих очи и вдишах уханието на бадемите, си представих как навлизам в друг живот. Може би един ден щяхме да се върнем в Йерусалим и да намерим там света, който ни бе откраднат. Може би всички тези месеци бяха илюзия като моя сън за лъва. После чух брат ми да ме вика и бе пределно ясно, че няма път назад. Той викаше Йая, името от детството ми. Знаех, че това момиче си е отишло.

— Доста се забави, докато стигнеш до тук — каза Амрам, като ме прегърна; после ме пусна, за да ме огледа.

От последната ни среща бяха минали само няколко месеца, но ми се струваше, че са поне десет лета. До този ден Амрам винаги бе изглеждал по-млад от мен — сега приличаше на истински воин, суров, уверен в себе си. За пръв път се почувствах като по-малката сестра. Брат ми ме караше да си мисля за стомана, за метал, който е минал през огъня. Не желаех да научавам колко хора е убил и какви жестоки дела е извършил. Не исках да вярвам, че е бил един от воините, които бяха нападнали оазиса Ейн Геди и бяха избили хора от нашата вяра.

— Сега съм тук — казах аз.

Косата ми бе чиста и намазана с масла, сплетена на висока плитка. По погледа на брат ми личеше, че съм се променила. Оглеждаше ме, изучаваше изражението ми, не беше отгатнал какво точно се бе случило, но осъзнаваше, че в мен има някаква голяма промяна. Бях ухапана от лъв, но трябваше да погледне по-надълбоко, за да види белега.

— Мислех, че ще те открия много по-рано. Явно добре си успяла да се скриеш, Йая — пошегува се Амрам.

Спомних си пещерите, в които лагерувахме, и нещата, които бях правила там; спомних си последното тъжно място, където бе умрял Бен Симон. Ако бе дошъл с мен до есеите, може би щеше да оживее. Бях започнала да си мисля, че е знаел какво ще му се случи, ако остане в пещерата, но въпреки това бе направил този избор. Трябваше да го разбера още тогава от начина, по който бе извърнал очи встрани — сякаш вече бяхме разделени, макар още да стоях пред него. Трябваше да се досетя, когато ми бе дал кинжала си.

Не исках брат ми да види срама ми. Отпуснах се на тревата под короната на розовите бадемови цветчета, за да скрия лицето си от любопитния му поглед. Хората смятат, че бадемите от розовите дървета са горчиви, докато тези от дърветата с бели цветове винаги са по-сладки. Сведох очи, както би направила всяка друга млада неомъжена жена.

— Положихме всички усилия — отроних само аз.

— Другите са нямали този късмет — каза брат ми. — Съжалявам за гибелта им. Мислех, че Бен Симон ще се погрижи за вас. Затова ви оставих в неговите ръце.

— Такава е била съдбата им — казах аз. Нищо повече.

Брат ми приседна до мен на земята, весел и щастлив, и за миг отново заприлича по-скоро на момче, отколкото на воин. Имаше белези, които не бях виждала преди, включително дълбок разрез на врата — бил пронизан от стрела. Когато свали ризницата си, видях, че от натиска на постоянното носене собственият му лък се бе отбелязал в кожата му; на гърба и на гърдите му имаше полумесец, който оставаше дори когато не носеше оръжието си.

Косата му бе пораснала и я носеше на здраво сплетена плитка, както правеха воините. Лицето му все още бе красиво, но обгорено от слънцето и ми се стори по-издължено, по-слабо. Откритостта на младостта му бе изчезнала. Вече не беше момчето, учещо се как да се бунтува в пъстрата сянка на огненото дърво.

— Ние сме последните оцелели в цяла Юдея — каза Амрам. — Крепост след крепост паднаха в ръцете на римляните. Но ние не бягаме и никога няма да го направим.

Имаше само два пътя до Масада — онзи, по който бяхме дошли ние, през безсърдечната пустиня, стигащ до планините на Моаб по най-отдалечената част на Солено море; и друг, който свързваше Едом и долината Арава, през Ейн Геди и Йерусалим. И двата се виждаха от мястото, на което се намирахме.

— Тук сме в безопасност — обеща брат ми.

Разказа ми, че когато първите бунтовници пристигнали в крепостта, свалили златния орел, поставен от Ирод на голямата порта на двореца. Тук нямало да има идоли, нито показност на нечие богатство. Всички хора щели да бъдат равни, не признавали царе, само Божието царство. Никой нямало да коленичи пред друг, дори пред Елеазар бен Яир, техния водач, велик мъж и велик воин.

Амрам ми показа, че продължава да носи амулета на Соломон, който му бях дала. Гордееше се с него.

— Къде е шалът ти? — попита ме той.

Показах му единственото парченце коприна, което бе останало. Разказах му как шалът бе спасил живота ми и живота на баща ни, как бе станал карта, която ни бе превела през пустинята. За моя огромна изненада брат ми извади друго синьо парче. Вятърът го довял до него, обясни ми той.

— Отначало помислих, че е птиче, което се кани да кацне на ръката ми. Когато го повиках и то падна на дланта ми, разбрах, че си още жива и мога да ви намеря, че присъствието ви до това толкова близко до Бога място е било предопределено.

Тръгнахме през овощната градина към терасите, където се виждаха стари маслинови дървета и големи, извиващи се лози. В градините имаше лук, нахут, краставици, пъпеши — всички растяха тук благодарение на изумителните цистерни и водохранилища, построени по заповед на цар Ирод. Над нас се простираше поле с пшеница и ечемик, вързани на снопи с въжета. Магарета влачеха плуг, който обираше останалото — острието му бе привързано към дълго парче дърво, а две момчета подвикваха на животните да продължават напред. Сламата политаше във въздуха, въздухът блестеше в яркожълто като мед, изливащ се в купа.

Амрам ми разказа за огромните хранилища от времето на Ирод, пълни с големи порцеланови съдове с вино и зехтин, докарани от Рим и Гърция, върху които все още стоеше царският печат. През Водната порта и през Южната водна порта магарета вкарваха дървени бурета с вода, взета от езерата в проломите отдолу, достатъчно на брой, за да захранват четирите бани, дванайсетте цистерни и един кладенец, толкова голям, че в него се побираха петдесет души, рамо до рамо. Не беше проблем басейните и баните да се напълват дори в най-сухите месеци. Между стените на крепостта се бе оформил оживен пазар, подобен на онзи в Йерусалим. Имаше пекари, щавачи на кожи и тъкачи; магазинчетата им бяха разположени в тесни помещения между стената на Ирод и площада. Палатки и дървени къщички бяха изникнали срещу укрепителните съоръжения на стената. Воините бяха устроили домовете си в някогашните квартали на римския легион, докато свещениците и старейшините се бяха настанили в малките дворци, където преди много години са живели роднините и приближените на Ирод. По подовете на всяка стая в дворците имаше мозайки от черен оникс и бял седеф. Обществените бани също бяха украсени с великолепни мозайки на вкаменени цветя и геометрични фигури. По стените на двореца имаше червени и оранжеви фрески, някои все още с позлатени ръбове във формата на листа. Бен Яир и семейството му живееха в най-малкия дворец с изглед към долината. А в Северния творец, най-изящното и величественото здание, толкова изумително, че можеше да съперничи на всяко от чудесата на света, сега се държаха оръжия и провизии. Занаятчиите и търговците се бяха настанили в малки дюкянчета, обущари, месари и всякакви други, защото никой сред бунтовниците нямаше да живее в място на разкош и богатство, както бе живял някога този цар, който бе изградил убежището си на върха на тази планина, за да докаже, че владее света.

Събралите се в Масада мъже бяха посветени на Цион, готови да направят всяка жертва, непокорни по дух, нежелаещи да бъдат ничии роби. А за Бен Яир се говореше, че не го е страх дори от малах ха-мавет. Когато някой ден Ангелът на смъртта дойдел за него, той щял да изскубне дванайсетте криле на това зловещо създание и да ги положи окървавени на земята като дар за Бога.

С брат ми стояхме и се взирахме в дома на Бен Яир.

— Чест е да следваш такъв човек — отбеляза Амрам.

— Значи той живее в дворец. А моят дом къде ще бъде, сред полето ли? — пошегувах се аз.

Амрам ми каза, че вече е подготвена стая за баща ми и за мен; очакваше да се грижа за него. Бе потресен от вида му, колко отслабнал и крехък изглеждаше той.

— Болен ли е бил? — попита притеснено.

— Не можеше да намери покой, докато те търсеше.

Исках да му спестя истината. Баща ни бе състарен от смъртта на мъжете, които бе убил, от дъщерята, която бе отблъснал, от жестоката пустиня, която го бе повалила на колене.

Когато Амрам поиска да узнае подробности за времето, в което бяхме скитали из пустошта, казах само, че сме оцелели. Не споменах нищо за мъжа, белязан от лъва, нито за жената, чийто дух ме преследваше. Но му разказах за дивата коза, която трябва да е била ангел, защото нейното мляко ни бе спасило от гладна смърт. Разсмяхме се на представата за коза ангел и аз признах, че ми липсва моята любимка, която се бе превърнала в приятелка и довереница. Амрам ми напомни, че думата ни за ангел означава и вестител. Така разбираме, че сме били посетени от тези сияйни създания — от посланието, което получаваме. Може би козата бе дошла, за да ме научи как да оцелея в тази толкова дива земя, в която това изглеждаше невъзможно.

— А ти? — попитах аз. — Получи ли своето послание?

В този миг брат ми отново изглеждаше раним, по-скоро момче, отколкото хладнокръвен воин. Той винаги ми бе споделял тайните си, но това време бе отминало и очевидно изпита облекчение, когато го извикаха да се върне при другарите си и така можеше да избегне въпроса ми.

Майката на неговия приятел Ури дойде, за да ми покаже къде ще живеем с баща ми.

— Не очаквай много — предупреди ме тя.

Тъй като не очаквах нищо, това, което получихме, ми хареса. Стаята ни в близост до стената на Ирод бе много по-хубава от всяко убежище, в което бяхме спали след напускането ни на града. Имаше платнен покрив и три дървени стени. В четвъртата, задна каменна стена бе изградено малко кръгло огнище; аз щях да спя в отделно тясно помещение, подобно на коридорче. Ако се надигнех на пръсти, можех да виждам през процепите в стената към скалите. Когато пристигнах, баща ми ме очакваше. Вече бе благословил мястото.

— Казах ти да имаш вяра на Господ — измърмори той. — Не трябваше да си толкова слаба.

Преглътнах думите си. Не казах: Ти беше този, който плака в пустинята, не аз. Ти се боеше от дивите зверове и глада, докато аз обикалях, за да ловувам птици, и се изправях лице в лице с леопарди.

Подредих дома ни с нещата, които съветът бе отредил, че всяко семейство може да има — сламеници, върху които да спим, две маслени лампи, вълнени завивки, каменни чаши и купи. Майка на Ури ни донесе нашите дажби фурми, леща и плодове, както и керамично гърне и делва с масло, с което да готвим и да палим лампата на Шабат. Предупреди ме, че животът тук не е лесен. Аз кимнах, преструвайки се, че я слушам, но за малко да се разсмея. Тя беше чиста, с красиво сплетена коса, а аз бях варварка, която бе гледала леопард в очите. Благодарих й за грижата и добротата.

След първата ми вечер в крепостта често се връщах в овощната градина под разцъфналите бадеми. Беше месецът на Адар, началото на пролетта. Имах нужда от спокойно място, където да се скрия от недоволния поглед на баща ми. Той се втренчваше в мен с неприязън, нещастен, че е принуден да споделяме един дом, свидеше му се дори и ъгълчето, в което спях, и постоянно проклинаше моето съществуване. Не се осмелявах да му противореча. Знаех, че са минали три луни от последното ми месечно кървене. В градината жужаха египетски медоносни пчели и въздухът бе мек и розов. Бяхме дошли от пустошта в градина, от долините на смъртта в полетата на изобилието. Толкова бях свикнала с ослепителната бяла светлина, че многобройните оттенъци на зелено, златно и розово ми причиняваха болка. Трябваше да присвия очи и да ги закрия с длан. Липсваше ми тишината на пустинята. Тук имаше почти хиляда души, блъскащи се, подвикващи, без да имат нужда от останалата част от човечеството, струпали се в град, протегнал се напред към облаците. Съветът сечеше свои монети. Лозите бяха отрупани с грозде, имаше кошери за пчелите. На площада бяха поставени тъкачни станове за жените и вечер гласовете им жужаха, докато разчепкваха вълната. За животните имаше обори с огради от акациеви клони. Овците блееха една към друга, за черните кози и козлетата им имаше достатъчно пространство, където да тичат. Във въздуха се носеше аромат на прясно изпечен хляб и на къкрещи на огнището ястия, подушвах уханията на свежи билки, на кориандър, на копър и на сиво-зелен градински чай.

Идваше ми прекалено много след времето в пустинята, шумът и миризмите ме заливаха като гигантска приливна вълна и имах чувството, че ще се удавя. Копнеех за това, което имах някога. Птица сред скалите. Отпечатъците на леопард в пясъка. Почти не говорех и не поглеждах никого в очите. Когато се разминавахме по улиците, някои жени се взираха с любопитство в мен. Две-три от тях ми махаха приканващо, но аз се увивах с шала си и отминавах. Младите момичета отиваха на групички към баните. Когато ги виждах, в мен се надигаше съжаление. Искаше ми се да захвърля шала си и да изтичам след тях, да си бъбрим безгрижно и весело. Ако можех да съблека дрехите си и да се потопя във водата, може би щях да се пречистя, да бъда опростена и да започна отначало, отново като младо, невинно момиче. Но не можех да го направя. Все още исках миналия си живот. Исках да повикам козата, която бе мой ангел пазител в пустинята. Щях да вържа въже с камбанки на врата й, а другия му край щях да закача за своя крак, така че да успеем да се намерим една друга, независимо какви бури ни връхлитат. Щях да гледам как тъмнината пречиства небето и да слушам звука на камбанките. Нямаше да се преструвам, че съм нещо различно от това, в което се бях превърнала.

Забелязах аугураториума, птичата обсерватория, останала още от времето на римляните. Беше в една от многото кули, изградени по градската стена. Обсерваторията имаше едно от най-благоприятните разположения и се извисяваше над северните хълмове. Въздухът там бе свеж заради хладните ветрове, които се заиграваха около високата постройка. Бях виждала подобни кули и в Йерусалим, свещени сгради, където се гадаеше бъдещето по птичи кости и от чиито високи прозорци маговете можеха да наблюдават движението на тълпата и да предвещават какво ще се случи. Мъдреците твърдяха, че магията може да бъде изучена, но не бива да бъде практикувана; бе забранена и въпреки това в мрака, или в кули като тази, човек можеше да я намери. Изкачих се по дървената стълба. Въздухът бе дори по-прохладен, отколкото си представях, плътен и блещукащ като морски вълни. Затаих дъх при гледката на света, който се разкри пред очите ми, и премигнах от ярката светлина. В небето се рееха ястреби, но не знаех какво означава полетът им, нито когато приближаваха до планината, на която се издигаше крепостта, нито когато се понасяха към далечния хоризонт. Не владеех никаква магия.

На пода видях стотици кости, останали тук от времето на римляните; имаше и хиляди чирепчета от глинени съдове. Нямах представа какво означават. Но малките остри костици ме поразиха, вятърът свиреше странна песен в техните кухини. Внезапно почувствах, че съм наблюдавана. Вдигнах поглед и забелязах, че на стената е кацнал гълъб. Останах неподвижна и след миг протегнах ръцете си напред. След всичко, което бях направила, след всички мои грехове, той долетя при мен, без да се бои.