Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (28)

2

Като момиче живеех в село северно от Шило; хората казваха, че водата, извираща там, предпазва от помятания и може да дари с деца яловите жени — тъй голяма бе Божията благодат по тези земи. Намирахме се в Долината на кипарисите, където полетата бяха зелени и във всеки обор имаше поне по пет черни кози. Омъжих се млада, прекалено неопитна, за да знам, че има зло на този свят. Бях щастлива и мислех, че щастието може да продължи вечно. На вратата си държах окачена изящно изрисувана мезуза, символ на благополучие, и бях щастлива и уверена, че ще бъдем предпазени от всяка злина. Нашепвах благодарностите си към Адонай без колебание и с наивността на дете, което не вярва, че злото някога ще доближи прага му. Нощем леглото ми бе пълно с толкова мека слама, че заспивах в мига, в който затворех очи. Къщата ми бе от камък и трупи, издялани от растящите в близката гора кипарисови дървета. Мъжът ми бе благ и с добро сърце, всички го наричаха просто Пекаря, и все пак аз исках още. Когато дъщеря ми се роди, бе тъй красива, че хората ме спираха по пазарищата, за да ме поздравят за щастливата ми съдба. Трябваше да започна да се притеснявам тогава, защото щастието понякога се отбива при човешките създания, но и бързо си отива.

Годините минаваха и сънищата ми се пълнеха с мирис на хляб, защото под стаята, където спяхме, се намираха фурните на мъжа ми, от типа, който наричахме танур — направени от заоблена глина. Бледата глина блестеше от оранжевикавата жега, когато подклаждаха пещите. Огънят, който гореше в тях, осигуряваше топлината на дома ни. В двора ни имаше воденичен камък и две магарета го дърпаха, така че сами мелехме зърното си, което държахме във висок, дървен хамбар.

Мъжът ми бе изучил майсторлъка на пекарството от баща си, а той пък от своя преди това. Мирисът на хляба на един пекар никога не е като този на друг, казваше той, тъй като животът на майстора попивал във всяка питка и всеки самун. Някои пекат с благочестие, продължаваше Пекарят, други с молитви, трети с намерение да създадат нещо повече от обикновения насъщен, издигайки занаята си в изкуство, омагьосани от красотата на пламъците в пещите и от съвършенството на хала^[1].

Съпругът ми бе съчетание и от трите вида, благочестив и повтарящ молитвите си, но освен това отдаден на мистерията на създаването на хляба, на чудотворния начин, по който зърното и водата оживяваха в ръцете му. Хлябът, който изпичаше, бе толкова вкусен, че случайни пътници, минаващи през селото, често ни намираха, като просто следваха картата от богати аромати, носещи се във въздуха, за да примамват изгладнелите. Всяка сутрин той оставяше купа с тесто в дар на Адонай, докато произнасяше молитвата си. В замяна Бог ни даваше своята благословия и ние имахме всичко, което желаехме на този свят.

Съпругът ми си имаше своите тайни, като всеки пекар. Имах привилегията да се уча от него просто като го гледах как работи. Той месеше тестото по-дълго от повечето пекари, закваската, която ползваше, за да даде живот на хляба, имаше тайна рецепта — оставяше я да престои и да ферментира в студени каменни делви. Преди да пъхне питките във фурната, ръсеше тестото с кимион, кориандър и сол. И може би най-важното — винаги оставяше своя знак върху тестото, буквата Р, в моя чест, защото името ми бе Ревка и след толкова много години все още бях неговата булка, момичето, на което се бе врекъл до живот.

Ако денем нямаше мараня, погледите ни стигаха до планинските върхове, където понякога падаше сняг. Гледката, която се откриваше от прозорците на нашия дом, бе тази, която винаги бях искала да наблюдавам. Никога не бих повярвала, че ще дойде ден и ще живея в крепостта на цар, където вятърът щеше да ни владее и да ни напомня, че сме само прашинки във вечността. Преди сто години Ирод е пресичал същия този площад, през който минавах всяка сутрин на път към гълъбарника. В стаите на двореца му сега спяха бедняци, но те продължаваха да дишат, докато царят, който бе убил жена си Мириам и синовете си, и всеки, изпречил се на пътя му, отдавна се бе превърнал в прах. Воините остреха кинжалите си в помещенията, които някога бяха служили за царски конюшни, огромно място, побирало стотици коне, които можели да се катерят по змийската пътека в мрака. Слагали превръзки на очите им, за да не виждат колко измамна била земята, по която всъщност вървели. Ако видели колко зашеметяващи били склоновете, сигурно щели да се паникьосат и да паднат в бездната, един след друг, като подарък от небето на земята. И с нас бе така. Ако някой от обитателите на крепостта разкъсаше за миг дори превръзките на нашата вяра и ги свалеше от очите ни, щяхме да съзрем колко гибелен бе пътят ни и колко унищожително щеше да бъде падението ни.

Защото сме просто хора и ако загубим вярата си, ще се превърнем в облаци, носещи се из небето, тласкани от вятъра към пустинята, обещаващи дъжд, но ялови отвътре.

Сутрин, преди внуците ми да се събудят, винаги си запазвах няколко мига само за себе си. Това беше най-хубавата част от деня. Наблюдавах как момчетата спят със спокойни лица. Представях си, че са в собствените си легла, у дома си, че майка им е в другата стая и приготвя закуската им, че не бяха изгубили гласовете си в пустинята, откраднати от демон, който ги бе изтръгнал от гърлата им и заключил в отвъдното.

Връзвах възли за закрила в дрехите им, докато спяха. До навършването им на девет години, законите ни го позволяваха; после трябваше да ги оставя в ръцете на Адонай. Или поне така казваха хората. Бях признателна на Шира за амулетите, които ми даде. Не обръщах внимание на тези, които твърдяха, че е вещица, и нашепваха, че присъствието й в тази планина ще ни донесе нещастие. Бях видяла лицето на злото в този свят и то не бе на жената, с която работех. От вътрешната страна на туниките на внуците си бях пришила малки торбички, които трябваше да отблъскват надалече Лилит, демона, крадящ дъха на децата. В амулетите имаше раковина от Червено море като дар за ангела на име Михаил, както и корен, и семена от мандрагора, които прогонваха кошмарите от сънищата, защото със сигурност ужасът все още се спотайваше в нас тримата, които бяхме останали от семейството ни, както тлееше и в сънищата на четвъртия оцелял, мъжа — той вече не ни говореше; бе загубил себе си, когато загуби вярата си.

Оставих сутрешното ястие на Ноа и Леви, преди да се измъкна навън във все още сумрачната сутрин. Малки питки от бадеми и смокини, за да знаят какъв е вкусът на сладостта, фурми, които растяха диви по скалите, за да вкусят и от даровете на пустинята, плосък хляб, който изпържих с масло в тигана, поръсен с кориандър, кимион и сол, за да помнят уханието на хляба, който някога дядо им печеше. В някои сутрини Адир, синът на Шира, ми носеше бележки; момчето тичаше уверено по пътеката, където растеше дива мента. Той бе чаровен, див, с черна коса и скосени, пъстри очи с жълтеникави точици. Наскоро бе навършил дванайсет години, но знаех, че в туниката му все още имаше навързани възли. Писано е да се уповаваме на Адонай, без да използваме магии, и така трябва да бъде. Но нашите момчета бяха ценни. Майката, родила момче, се смята за нечиста само седем дни след раждането, докато дарилата с живот момиче бе омърсена, таме, двойно по-дълго време.

Разбирах защо Шира бе готова да направи всичко, за да защити единствения си син. Не се вслушвах в това, което другите жени говореха за нея, но веднъж, когато тя боледуваше и аз отидох у тях, за да й занеса супа от ряпа, забелязах, че си има скрит олтар. Потропах на вратата, но влязох в къщата, преди да чуя отговор. Шира бързо затвори шкафа, където бе изградила олтара, но успях да зърна искрата на запалената лампа до дара от мед и зехтин, поставен там пред малка, алабастрова фигурка на жена с вдигнати ръце. Разпознах Ашторет, майката — воин, която от дълго време ни бе забранено да почитаме. Не ни бе позволено да имаме идоли, нито да благодарим на богинята. Жените, които го правеха, се стараеха да крият олтарите си, за да не бъдат видени запалените им лампи.

Шира ми благодари за супата. Не говорехме за неща, които можеха да се сметнат за магии и вещерство, и аз не повдигнах нито веднъж очи към мястото, където се намираше олтарът й. Жал ми бе за нея, защото често виждах тревогата да засенчва красивото й скулесто лице. Макар да полагаше усилия да задържи детинското в него, синът й вече искаше да бъде мъж. Тя го предупреждаваше постоянно, но Адир бързаше към казармата, решен да бъде сред мъжете, на които се възхищаваше. Когато вятърът е тъй силен, че можем да се задавим от прахта, която навява в лицата ни, ние, жените, се увиваме плътно в шаловете си, но момчетата пренебрегват стихиите и тичат сред буреносните облаци, мечтаейки за слава. Дори една вещица не може да попречи на сина си да стане воин. Няма достатъчно силно заклинание за това.