Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (20)

19

Складираните по коридорите на Западния дворец на върха на платото провизии, някога запазени единствено за царската фамилия, сега служеха на всички ни. Брашно и зърно бяха прибрани във великолепните стаи. Щавачите, пекарите и ковачите работеха в коридорите, чиито мраморни подове можеха да съперничат на тези в храмовете на Атина или Рим. За тези, които бяха дошли от малки селца, величието на това място бе зашеметяващо. Някога тук е било средище на царски особи, сега ние работехме за прослава на Всемогъщия, не за да трупаме богатства за себе си. Бунтовниците бяха искрени в намеренията си и все пак хората бяха на ръба. Баща ми ходеше всяка сутрин в синагогата, изградена в западната стена, за да се моли и да слуша мъдрите хора, които обсъждаха какво щеше да ни донесе бъдещето. Събуждах се час преди него, за да приготвя ечемичени питки за закуска. Бях негова прислужница, робиня, куче… Желанията му бяха заповеди за мен, настроенията му определяха живота ми.

Мъжете се срещаха в синагогата и говореха с притеснение за своя водач, Елеазар бен Яир, който бе напуснал крепостта няколко дни по-рано, за да обиколи цяла Юдея и да привлече сподвижници от градовете в пустинята. Последователите му бяха разтревожени. В негово отсъствие опасността надвисваше над нас все по-застрашително и единствено непреклонната мощ на планината ни защитаваше. Когато един възрастен мъж се изправи по време на общата сбирка и попита кой ще заеме мястото на Елеазар бен Яир, ако той загине в битка, всички се умълчаха. Никой не искаше да мисли как Масада ще остане без водач, просто тяло без дух. Без Бен Яир бяхме загубени, оставени на собствената си милост. Неговите воини, сред които бе и брат ми, бяха особено притеснени, защото хората в крепостта бяха обединени съвсем наскоро и щеше да бъде пагубно да бъдат разцепени от противоречия и съмнения.

В същия този ден, сякаш в отговор на терзанията ни, Бен Яир — нашият спасител и избавител, човекът, който бе извел хората ни след падането на Йерусалим — се завърна.

Дойде по здрач. Хората се струпаха по стените да гледат как той и най-близките му спътници се катерят по пътеката. Някои вярваха, че може да говори с ангели, че самият Рафаел върви редом с него, извисил блестящия си меч над главите на враговете ни. Взирахме се надолу от канарите, които ни защитаваха, и се чувствахме благословени, че имаме такъв благороден водач.

Заради поройните зимни дъждове светът под нас бе зелен. Пустинята бе покрита с мирта, знак за благополучие и добър късмет. Жените вплитаха клонките й в долните си дрехи, за да разнасят аромата на пустинята, когато вървят. Със смяната на сезоните хората се оживяваха и изпълваха с радост; аз също се радвах, но заради тайната, която криех в себе си. Видях Амрам и се успокоих още повече. Сега исках да видя с очите си и Бен Яир, мъжа, който бе довел брат ми и неговите приятели до това уединено и опасно място. Бе се струпала тълпа и хората се блъскаха, всички желаещи едно и също — да го видят и да бъдат утешени от неговата сила. Надигнах се на пръсти, за да го зърна. Мъжете бяха готови да умрат за него, да застанат на пътя на стрелите и да им попречат да проникнат в плътта му. Мнозина свеждаха глави в негово присъствие, както правеха пред светите и мъдри хора.

В Йерусалим можеше да мине незабелязано сред тълпата. Не беше човек, който изпъкваше заради външния си вид. Не беше висок, нито красив, а по-скоро среден на ръст, с обикновено, прямо изражение на лицето. Имаше няколко белега, а ръцете му бяха големи и здрави, способни да метнат брадва през цялото бойно поле. Но въпреки това покоряваше всички други мъже и излъчваше енергия, на която бе невъзможно да устоиш. Той сияеше, защото хората го следваха, защото го обожаваха и му се доверяваха. Бе с тъмна кожа, но вътре в него имаше светлина, радост, която бе необяснима. Дори когато стоеше неподвижно, очите ни бяха приковани в него и така той ни владееше.

Завърналите се воини водеха със себе си магарета, натоварени с оръжия — стрели и лъкове с различни размери, както и дузина щитове, взети от победените врагове. Още едно римско укрепление бе паднало и това, което някога е било тяхно, сега ни принадлежеше. Някои от бронзовите доспехи щяха да бъдат претопени, за да има крепостта свои монети — от едната страна щяха да бъдат изсечени винени лози, от другата думите За свободата на Цион. Зад магаретата се препъваха двама оковани във вериги мъже; главите им бяха окървавени, очите им пробягваха към тълпата. Бяха римски войници, свикани под знамето на легиона си от толкова далечна земя, че никой от нас досега не бе виждал хора с такъв цвят на кожата — всъщност тя беше почти безцветна, млечнобяла. Въпреки че носеха римски шлемове, туниките им бяха от родното им място, украсени със странни фигури в тъмносиво, синьо и червено. Беше неловко — винаги смятахме себе си за жертви на несправедлива война, а ето ни сега, оглеждахме двама оковани във вериги пленници.

И сред нас имаше роби, доведени от бегълците от Йерусалим, но те бяха възприемани по-скоро като домашни прислужници или полски работници и често получаваха свободата си, след като поработеха вярно на семейството. Не бяха окървавени и във вериги. Сега хората приветстваха с възторг залавянето на неприятелите ни, които бяха свели глави и навярно очакваха да бъдат посечени. Но скоро тълпата ги забрави. Хората се интересуваха повече от своя герой, викаха името на Елеазар бен Яир, както жадните копнееха за вода. Бях чула една жена да казва, че очите на Бен Яир менели цвета си — били сиви, като застинала вода в кладенец, но понякога ставали зелени, чист ручей, стичащ се в езеро. Той беше мъж и бе сложен и неразгадаем, подобно на цвета на очите си. Можеше да обърне гръб и да си тръгне сърдит, ако някой не беше съгласен с неговото мнение, но после се връщаше и молеше опонента си за разяснение. Обичаше да спори, но също така бе нежен и внимателен. Когато един от хората му бил ранен в битка и състоянието му било прекалено тежко, за да оцелее, Бен Яир не накарал някой друг да извърши ужасния акт на последната милост. Извършил го сам, после изрекъл молитвите на мъртвите, великодушно деяние, за което не би могъл да получи отплата. Бе така открит пред хората, че те отговаряха неосъзнато на някакво по-дълбоко и интуитивно ниво; почитаха го и се бояха от гнева му, обичаха го, както се обича брат или син.

В деня, в който доведоха робите при нас, Бен Яир бе получил нов белег, спускащ се от шията към гърдите му. Косата му бе дълга, сплетена на плитка, както я носеха воините ни, но той винаги бе наметнат с шала си, готов да се отдаде на молитва. Беше напълно възможно това, което хората нашепваха, да е вярно и той наистина да знаеше повече от останалите; може би точно силата на пророчеството го правеше по-суров. Можеше да види добродетелността в злодея, а когато се вгледаше във враговете си, бе способен да прозре под дрехите и под плътта им, в дълбините на душите им.

Когато тълпата се втурна развълнувано към него, аз отстъпих встрани, боейки се, че ще ме види и ще разбере коя съм всъщност. Сред хаотичното блъскане по улицата човек можеше лесно да бъде смачкан, ако не се отместеше бързо от пътя на навалицата. Над нас имаше ято диви гълъби, но ако това бе знамение, не бях способна да го разчета, а и гълъбите скоро отлетяха на изток и после на север, към Йерусалим. Видях, че Шира ги гледа и очите й са изпълнени с отчаяние. Запитах се дали бе разбрала нещо, което бе останало загадка за мен, и защо носеше клонка от мирта със себе си, както правеха булките в първата си брачна нощ.

Бен Яир бе завладял тълпата. Разказа, че римляните били победени в последната битка, независимо че войниците били с шлемове и ризници и образували непробиваемата формация „костенурка“. Само най-смелите воини можели да се бият с тях, атакувайки с извадени кинжали. Бен Яир похвали воините си за смелостта им и специално изтъкна името на брат ми. Амрам сведе скромно глава, за да не се покаже прекалено самодоволен, но очевидно бе поласкан от това признание. Забелязах как сребърният амулет на Соломон се олюлява на врата му, все още осигуряващ му закрила. Бен Яир започна да изброява взетите от римския лагер съкровища — златен нагръдник, инкрустиран със скъпоценни камъни, златни пръстени с печати, делви с вино, монети, които щяха да бъдат претопени. После обяви, че победата ни е дар от Бога и сърцата ни трябва да са силни, за да Му отдадат достойно почит.

— Ако този живот сега ви се струва труден, знайте, че ще става още по-тежко — обяви той.

Изражението му бе сурово, светлината, струяща от него, бе отслабнала. Но това мрачно изявление не бе достатъчно, за да заглуши надигащата се вълна на радостни възгласи. Никога не бях виждала множество хора да се държи по този начин, да става една плът, един дух. Воините сякаш бяха под силата на заклинание; всички като че ли бяха изпаднали в транс, покорени от волята на един-единствен човек. Или поне така смятах, докато не погледнах случайно към насрещния край на площада. Видях Амрам сред своите другари, мнозина от които бяха ранени в битката. Очаквах брат ми да поглъща всяка дума на своя любим водач също като останалите мъже, неговите братя по оръжие. Но той се взираше в едно момиче в края на тълпата.

Беше Азиза, стояща там със сведени към земята очи, прибрала плътно под воала лъскавата си коса.

Тази нощ отидох в микве. Това бе място на обновление и надежда, а след завръщането на брат ми изпитвах точно такива чувства. Маслени лампи горяха в нишите, издълбани в каменните стени, и осветяваха мрачното помещение. Надявах се, че ще бъда сама — въпреки че състоянието ми още не бе натрапчиво видимо, ако някой се вгледаше, щеше да забележи. Когато влязох обаче, жените от градините и полето бяха там. Ако се обърнех и излезех, щях да ги обидя, затова се съблякох в мрака, свалих туниката и шала си, надявайки се, че ще успея да прикрия някак закръглените си форми. Скрих кинжала на Бен Симон, който винаги носех в себе си, под нагънатите си дрехи, после бързо слязох по стъпалата и се потопих във водата, преди някоя от тях да успее да ме огледа.

— Най-накрая реши да станеш една от нас — пошегуваха се те с мен. — Защо си толкова свенлива?

Оставих ги да мислят, че причината е в нрава ми. Сведох глава и обясних, че петънцата по кожата ми винаги са ме притеснявали. Нямаше причина да не им позволя да ме видят такава, каквато искаха — момиче, избрало да се прикрива от срам. Знаех как да се преструвам и да се присъединя към закачките им. Спомних си как да се усмихвам. Жените се чувстваха по-свободни в банята; оформяха кръг и си споделяха тайни. Разпитваха ме за брат ми, което не ме изненада. Където и да се появеше Амрам, привличаше женското внимание. Много от момичетата в банята го намираха за красив, но аз не можах да задоволя любопитството им. Казах, че рядко го виждам, и те бяха принудени да приемат отговора ми. После се захванаха да обсъждат Шира.

— Ако не беше далечна братовчедка на Бен Яир — прошепна една девойка на име Наоми, — сигурно щеше да бъде прогонена в пустинята.

— Шира се занимава с кешафим и е посветена в тайните на магията — допълни друга.

Нашите хора вярваха, че всеки предмет със слънце и луна, гравирани върху му, трябва да бъде изхвърлен в Соленото море, но няколко от жените казаха, че са виждали Шира да носи на шията си златни амулети с такива образи. Мълвата твърдеше, че в кухнята й имало кутия, заключена с ключ във формата на змия, Деракон, още една фигура от Египет, която е скверна според законите ни. Вътре били затворени хиляди човешки грехове, които щели да станат бреме на всеки, посмял да отвори капака и да ги пусне навън; щели да се увият около него, като оси, да го жилят и хапят, и никога нямало да го оставят на мира. Млада жена каза, че вече била ужилена, когато дръзнала да нарече Шира вещица.

Забелязах едно тихо момиче, което стоеше встрани от групичката; сплетената му на плитки коса бе с цвета на мед. Това бе слугинята, за която Шира бе направила заклинанието на стената, онази, чиито ръце бяха боядисани с кафеникавия сок на шамфъстъка. Знаех, че ме е разпознала, защото не смееше да ме погледне. Не бях осъзнала колко е млада, всъщност бе почти дете. Стомахът ми се присви от съжаление заради това, което бе загубило момичето в тази планина.

Другите жени продължаваха да сплетничат.

— Вещицата е просто жена — шепнеха те, — но дъщерята, Азиза, е нещо по-ужасно. Тя е една от шедим, получовек, полуангел, съчетание, от което се раждат демоните.

— Баща й е ангел, изпратен на земята да покаже тайните на магията на тази зла жена, която се съгласяла на това — кълнеше се едно от момичетата. — От тези съюзи се раждат създания като Азиза. Трудно е да ги разкриеш, защото ядат и пият като нас. Могат да се любят с мъжете и да ги карат да копнеят за тях; дори могат да умират като смъртни, но всъщност нямат нищо общо с нас.

— Те притежават умението да виждат бъдещето в чаша вода и да разгръщат страниците на Книгата на живота, за да видят изписаните там имена — допълваше второ. — Летят от единия до другия край на света, но се връщат навреме, за да бъдат тук, когато се събудим. Търпеливи са, но винаги получават това, което искат, алчни за всичко, което притежаваме ние, хората. Те са същите като всички пратеници от небесата, загадка за нас, простосмъртните, които нямаме избор и сме обвързани от своите човешки нужди и желания.

Слушах тези твърдения, без да коментирам или да реагирам по някакъв начин, но по гръбнака ми премина студена тръпка. Всичко, което бях правила, откакто напуснахме Йерусалим, бе грях в нечии очи. Ако жените от полето знаеха, че съм призовавала лъв и той е дошъл, а аз никога не го отблъснах, дори когато бях нечиста, нида, какво щяха да кажат за мен? Какво щяха да си помислят, ако ме бяха видели в пустинята, чакаща на скалата, жадуваща за него повече, отколкото за чистота, подчинение или дълг?

Отдръпнах се, когато заговориха за Азиза. Бях я виждала да изрива гнездата в гълъбарника, докато ръцете й се разкървяваха. Това не беше най-подходящата работа за ангел, нито пък за жена, смятана за вещица.

— Обърни внимание — настоя една от жените. — Никога не идва в баните. Не сваля туниката си, нито шала си, за да не види някой тялото й. Трябва да има причина за нейната свенливост.

Те ревнуваха и завиждаха, защото където и да се появеше Азиза, мъжете не можеха да откъснат поглед от нея, защото косата й бе с цвета на нощ, а усмивката й бе сладка, защото никога не бе и помислила да говори с такава злост за тях, с каквато сега я клеветяха. Може би и те бяха забелязали как се изчервява при споменаването на името на брат ми. Някои от жените очевидно искаха да ми се харесат само защото бях сестра на Амрам. Онази, която се казваше Наоми, доплува толкова близо до мен, че усетих топлината на тялото й в студената вода. Така гореше ревността, познавах чувството много добре.

— Внимавай с дъщерята на вещицата — предупреди ме Наоми. Явно смяташе, че имам нужда от приятелка, и се предлагаше за тази роля. — И никога не се опитвай да я уловиш. Шедим имат криле.

Крилете на Азиза били черни, продължи да каканиже тя, като на гарван, и също като зловещата птица с песента си възвестявала идването на Ангела на смъртта. Тя се изкачвала на стената на Ирод всеки път, когато воините ни излизали навън и се взирала в пустинята със сребристите си очи.

— Грешиш… — отвърнах тихо аз, но не пожелах да задълбавам в темата.

Знаех, че никой не предупреждава за идването на Ангела на смъртта. Той се появява в мълчание и оставя след себе си тъга. Пристига, когато човек си мисли, че е в безопасност, както когато ние следвахме пътя на сините знаменца, носейки лек за Бен Симон и семейството му.

На връщане от банята, докато от косата ми още капеше вода, изпитах съжаление към тези глупави жени и към нелепиците, които разправяха. Но щом стигнах до площада, видях фигура в мрака, която ми заприлича на ангел, защото се движеше така, както хората твърдяха, че могат единствено ангелите — човек можеше да ги зърне само с ъгълчето на окото си.

За миг си помислих, че Смъртта наистина е наблизо и жените в банята са били прави. Потръпнах от идеята, че пратеникът й е тук и броди сред нас. А може би бях забравила да заключа гълъбарника и гълъбите бяха избягали, за да се скрият в клоните на маслиновите дървета и сега поклащаха клоните и листата им. Беше прекалено тъмно, за да се види ясно, затова спрях на място и погледнах към кървавата луна. Видях сянката на жена да се промъква през нощта.

И тогава видях брат си, застанал до малко езерце, в което преди години цар Ирод бе държал риби — малки, блещукащи създания, които се твърдеше, че били от чисто злато. Когато някой ястреб се опитвал да отмъкне риба от езерцето, той потъвал веднага, повлечен от тежестта на златото, погубен от своята алчност. Видях едно момиче да се затичва към Амрам и да се сгушва в прегръдките му. Не беше нужно заклинание, за да бъде обвързан; той вече бе в плен на собственото си желание, без намесата на някаква магия. Бе влязъл сам в мрежата и бе стегнал здраво въжетата, не защото Азиза бе ангел, а по-скоро защото бе от плът и кръв.

Внезапен студен вятър ни изненада в този топъл месец. Когато си отиде, плодовете паднаха от дърветата и се разпиляха по камъните. Някои жени се кълняха, че падналите на земята наподобили формата на червените ястреби, които кръжаха над главите ни, очаквайки времето, когато щяха да назоват крепостта своя. Те нямаха търпение да се впуснат над полетата с пшеница, за да съберат всичко, което можеше да им бъде от полза, преди сноповете да станат кафяви. Хората се молеха, водени от мъдрите стари мъже и от членовете на съвета. Най-висшият от свещениците ни, който обикновено стоеше в синагогата, където изучаваше свещените текстове и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе молитвата. Казваше се Менахем бен Арат и бе известен като един от петимата най-учени хора в Юдея. Хората казваха, че е чувал Божия глас на върха на планината. Положението бе тежко, защото без градините нямаше да имаме провизии, а без гълъбите нямаше да има градини, затова той бе дошъл сред тълпата. Бях се научила да оценявам гукането на птиците, техния напев, който бе толкова красив, че цар Соломон го бе сравнил с гласа на своята любима в славната си Песен на песните.

„О, гълъбице моя, в пукнатините на скалата,

в скришните места на стръмнините

нека видя лицето ти, нека чуя гласа ти;

защото гласът ти е сладък и лицето ти прекрасно.“

Песен на песните 2:14

Съветът извърши ритуал за добруването на хората. Гълъбарниците бяха благословени и бе принесен дар за здравето на всички ни. Запалихме балсам и мирта в малки сребърни кандилници, защото димът щеше да успокои птиците и те щяха да снасят яйца, както преди. Гълъбите трепереха от студения въздух, свиваха се в нишите и криеха главички под крилете си. Бяха ни дали един от римските войници да ни помага, да върши най-тежката работа, да носи кошниците с торта в полето, да постила сламата и да я изнася, когато станеше неизползваема. Другият войник бе разменен за две бели магарета, които търговците от Едом доведоха, и вече бе далеч от крепостта. Такава беше съдбата на робите в този свят. Нашият носеше окови на краката си, които отключвахме, когато работеше в гълъбарника. Държеше главата си сведена и вършеше каквото му заповядвахме. Беше сплел косата си на плитки и не я пускаше да пада свободно, както когато за пръв път се появи, но въпреки този опит да прикрие колко бе различен, все още не приличаше на един от нас.

Изглежда се срамуваше от положението, в което се намираше, и все пак, когато Ревка му махнеше с ръка, бързаше да изпълни нареденото. Беше висок, направо приличаше на гигант, с добро телосложение, с издължени крайници. На рамото си имаше издълбана фигура на създание, което приличаше на дива коза, но имаше големи извити рога. Робът видя, че го гледам, и този път отвърна на погледа ми. В очите му се четеше предизвикателство.

— Не се притеснявай — каза Ревка, когато забеляза грубото му поведение. — Ще положим всички усилия да го опитомим.

Робът й хвърли мрачен поглед, после отиде да чисти нишите с гнездата. Бързо ми стана ясно, че разбира повече от езика ни, колкото се преструваше, че знае. Обикновено свиваше рамене и клатеше глава, когато го питахме нещо, но аз виждах истината. Един ден счупих случайно яйце и прошепнах молитва за духа на гълъба, който може да е бил вътре. Вдигнах очи и видях как ме гледа.

— Знаеш ли какво казвам? — попитах го аз.

Той извърна глава. Странните му сини очи бяха прекалено студени, за да гледаш дълго в тях.

Забелязах, че често оглежда площада през капаците, които позволяваха въздухът да влиза вътре, но пречеха на гълъбите да бягат. Помислих, че може би търси другия роб.

— Приятелят ти бе отведен надалече — казах му аз. — Никога вече няма да го видиш.

Не бях сигурна, но ми се стори, че той трепна при тези думи. Изпитвах жал към него, може би защото сега бе единственият от своя вид. Спомних си за леопарда в пустинята, как звярът бе побягнал от мен, когато оплаквах камъните и плачех. Той бе сам, когато се скри сред трънливите храсти, но аз бях още по-самотна, когато ме бе оставил.

— Е, ако искаш да оцелееш, дори да разбираш, по-добре не го показвай — предупредих пленника ни аз.

Продължих да го наблюдавам и видях, че бе доста умен; откри нов начин за чистене на гълъбарниците с гребло, което сам измайстори. Бе намерил ръждясали гвоздеи на пода и с тях прикрепи няколко клонки към един по-голям извит клон на маслиновото дърво, прорасло през едно свободно пространство в покрива. Всеки път, когато забележеше, че го наблюдавам, той ставаше предпазлив, по-сдържан. Напомняше ми на сирийската мечка, която веднъж видях в Йерусалим, окована от своя собственик, римлянин, и държана в клетка, за да изпълнява номера за забавление на публиката. Мечката бе свела главата си, но веднъж, когато не успя да се овладее, оголи острите си зъби; собственикът й обаче веднага я удари. Животното закри главата си с ръце, както би направил човек, когото биеха. Неколцина от тълпата се разсмяха, но аз отстъпих и избягах със свито сърце.

— Имаш ли достатъчно храна? — попитах роба една вечер след края на работата ни.

Направих жест все едно ям с лъжица, за да ме разбере. Той поклати глава, после сви рамене. Знаех, че спи в зловонното таванско помещение над гълъбарника, където нощем го оковаваха за една дъска, знаех и че за храна му даваха каша и сухари, понякога и още нещо. Започнах да му оставям съчки, за да си кладе огън, когато нощите бяха студени.

— Да не би да си глух? — зачудих се на висок глас.

Мъжът ме погледна. Беше странник от земя, покрита със сняг, нещо, което бях виждала само веднъж в живота си, когато бях много малка. Хълмовете на Йерусалим бяха покрити с бяла пелена, пратена от Шалгиел, ангела на снега. Някои деца го помислиха за манна небесна и се опитаха да ядат с шепи от него, но извикаха стреснато, когато устните им замръзнаха от студа. Робът ме разбираше, сигурна бях.

Знаех какво е да копнееш за толкова далечен живот, че той ти се струва като сън, сякаш никога не е бил истина. Дали сънуваше сняг и диви сини кози, или пък своя другар, отведен във вериги на другия край на Соленото море?

Изпъдих един от гълъбите от нишата му, подържах го в ръка, докато се успокои, после бързо прекърших врата му. Почти се разсмях, когато видях изумлението на роба. Може би не беше очаквал от мен такава жестокост. Но аз не се боях от жестокостта; знаех, че е заложена вътре в мен, както я имаше и в леопарда, който трябва да улови плячката си, за да оцелее. Подадох птицата на роба, за да си я сготви за вечеря, той ме погледна с признателност и после я скри в ъгъла, където можеше да я стигне, когато го оковяха за през нощта.

Когато на другата сутрин Ревка забеляза липсващата птица, заявих, че по-рано същия ден съм видяла ястреб. Подобни неща се случваха достатъчно често; някой гълъб току се издигаше по-високо и се промушваше през тесния процеп в тавана, за да отлети във висините. И почти незабавно из въздуха се разлетяваха пера, а ако човек присвиеше очи, можеше да забележи и малките капчици кръв.