Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (60)

11

От върха на планината си, сред нарастващата жега на Сиван, често виждахме войниците от легиона. Все повече експлораторес, разузнавачи, бяха пращани да проучват планината ни и се струпваха в скалистото й подножие. Те бяха проучвателни отряди с единствената мисия да търсят врагове и да докладват обратно на водачите си. Римляните отдавна знаеха, че сме тук, както знаеха за Махерон и другите крепости, държани от зилотите. Бяхме далече от Йерусалим и досега ни пренебрегваха, но славата ни се увеличаваше и историите за силата ни бяха стигнали до римските уши. По пазарите на градовете из района все повече се говореше за нашия бунт. Песни за възхвала бяха създавани в наша чест и тези, които ни почитаха, отричаха властта на Рим, първо шепнешком, после и на висок глас. Хората говореха, че нашата планина е невидима и че сикариите използват писмеността на иврит, за да спуснат завеса от въздух и пара, разделяща небето от земята, върху нас. Казваха, че тронът на Господ може да бъде видян от нашите кули. Всеки мъж, който можеше да властва тук, можеше да властва и над света.

Войниците от легиона идваха да ни наблюдават, но единственото, което виждаха, бе, че планината ни е невъзможно да бъде нападната. Бен Яир бе наредил да стоим вътре, когато се появяваха експлораторес, за да не могат да разберат броя ни. Може би щяха да си помислят, че сме по-силни и разполагаме с хиляди воини, а не сме крепост, която оставаше само със старци, жени и деца всеки път, когато мъжете ни излизаха на набег. Нека гледат. Щяха да видят само планината, където ни бе изпратила Божествената слава, толкова непревземаема скала, че никога нямаше да успеят да ни победят. Някои от нашите момчета пускаха камъни надолу като предупреждение и се смееха, когато войниците се разбягваха.

Аз не се смеех, когато виждах туниките на Десети легион или символа им, дивия глиган. Усещах, че ме побиват тръпки. Истината беше, че не можехме да се мерим с римските войници, които бяха обучавани да бъдат машини за убиване. Нашите воини бяха добри в това да се промъкват като вълци, да нападат врага си в мрака. Единствената надежда за успех на бунтовниците бе неочакваното нападение, когато по Божия милост бързината и ожесточеността им можеха да надвият по-силния противник. Срещу добре организираните и въоръжени войници, които имаха много по-голям опит в битките, нашият народ бе печално неподготвен. Бащите и братята ни бяха борци за свобода, не обучени войници. За разлика от бащата на сестра ми, мъжете в Масада не хващаха оръжието, нито имаха избран кон още в мига на раждането си. Те бяха свещеници, пекари и равини, а оръжията им бяха камъни, ножове и стрели, изковани не от бронз и желязо. Не разполагахме с нищо срещу безмилостната сила на Римската империя.

Когато нашите воини решиха да последват група експлораторес, така че да открият на какво разстояние е легионът от планината ни, Йаел ми даде подарък за Амрам, синьо парче плат с цвета на небето, на Божията слава, на Неговия трон.

Амрам се разсмя и прибра парчето близо до сърцето си.

— Няма да сме разделени дълго. Сестра ми го знае най-добре.

Каза ми, че това парче плат ще го върне при мен, независимо колко далеч ще го отведе пътуването му. Хвана лицето ми между дланите си и ме целуна. Докато бях в прегръдките му, ме заля вълна от страх, защото знаех, че всичко между нас бе свършило и никакъв дар не можеше да промени това. Отидох до стената, за да наблюдавам как потегля заедно с другите воини. Не знаех, че брат ми е решил да се присъедини към тях, докато не видях майка си там, направо полудяла от тревога.

— Той е просто малко момче — тревожеше се тя. Напоследък изглеждаше болна, отказваше да се храни и не говореше с никого. Сега лицето й бе бяло като пепел. — Защо правят това? Защо е решил да тръгне с тях?

Бях прекалено гузна, за да й отговоря. Воините смятаха, че Адир е стрелецът от надпреварата, и го бяха приели като свой другар. Затова сега той крачеше там, заради моите червени стрели. Аз щях да съм отговорна за всичко, което щеше да му се случи, защото заради мен го бяха видели с други очи. За майка ми Адир бе нейното бебче и тя все още привързваше амулети в дрехите му, за да го защити от злото. Той ги откъсваше и се смееше, като казваше, че тя няма представа какво означава да си мъж.

Адир бе на тринайсет години, но още не бе готов. Аз бях убила първия си ибекс на десет, но бях подготвена за кръвта. Яздех с безстрашни мъже. Знаех, че трябва да изгоря акациеви клонки, за да почета душите на мъртвите. Брат ми смяташе, че да си мъж означава безпрекословно да следваш пътя на воините, независимо дали притежаваш техните умения. Той мислеше за велика слава, не за реки от кръв; със сигурност не си представяше бруталността, на която щеше да стане свидетел, когато другарите му бъдеха посечени пред очите му.

Молех се с майка ми до нашия олтар, докато тя гореше масло и пееше за безопасното завръщане на Адир. Проклинах се, защото аз трябваше да съм на неговото място. Майка ми написа имената на Бог по ръцете си, после и по моите, така че молбите ни да стигнат до небето, въпреки че законът забраняваше този ритуал да се извършва от жени. Само свещениците можеха да отправят такива молби към Всемогъщия, но майка ми не се боеше да нарушава закона. Принесохме в жертва гълъб и писахме по перата му със собствената му кръв, за да оковем всеки демон, решил да последва брат ми в долината. Пеехме тихо, за да не ни чуе някой, защото не искахме да разкрием какво правехме в стаята ни, така, както аз не смеех да разкрия истината за заминаването на брат ми.

Известявам величието на Неговия блясък, за да прогони всички ангели на унищожението и тези, които ни нападат внезапно и ни отклоняват от пътя ни. Унищожи злите им сърца в това време, в което властва греховността.

Изговарях тези думи заедно с майка си, но не признах, че аз съм причината за това зло, че аз бях пратила брат ми в битка и носех на плещите си този грях.