Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (90)

18

Вече не обръщахме внимание на законите на хората, само на тези на Бог. Ден и нощ се казваха молитви. Старците се събираха в синагогата и на мигащата светлина на лампите, запалени с малкото ни останало масло, молеха за прошка и милост. Легионерите сложиха трупи в рампата, за да укрепят буретата с бяла пръст, която робите продължаваха да изсипват. Рампата вече бе толкова близко, че римляните можеха да ни говорят и самият Силва дойде, за да се провикне към Бен Яир. Някои от нашите хора им отвръщаха, че водачът ни никога няма да говори с демони, защото от думите ти те могат да отнемат душата ти. Беше вярно, защото, когато слушахме демона, който ръководеше Десетия легион, той призоваваше облаците на ужаса над главите ни. Покривахме ушите си и все пак чувахме думите на Силва. Предайте се и ще пощадим живота ви. Ще си тръгнете свободни.

Точно това бяха казали и на воините от крепостта Махерон, преди да избият всички до крак и да оставят телата на чакалите, за да разпилеят костите им из гората, сякаш никога не са живели, а са дошли на този свят като камъни.

Бен Яир не отговори на Силва, а изпрати порой от огнени стрели. Видях най-добрия стрелец на стената, дъщеря ми, сред воините там. Стреляше толкова бързо, че скоро стрелите й свършиха. Тази нощ тя показа на Адир как да прави стрели, как да държи кремъка, за да не нарани ръцете си, докато удря тънкия метален връх в камъка, как да намества острието към дървената стрела и да ги връзва с тънко кожено въженце. Другото момче, Йехуда, не можеше да докосва предмет, който щеше да послужи във война, и неговата задача бе да събира перата на гълъбите и да ги прикрепя към стрелите, за да излитат от ръцете на дъщеря ми право в сърцата на противника.

Азиза ме дръпна встрани, когато се върна на стената с кошницата, пълна с новите стрели. Изглеждаше толкова силна, с изящни мускули, лицето й бе красиво, и сурово, и тъмно. Дъщеря ми каза, че ще опита всичко, за да спаси хората ни, освен едно. Нямаше да стреля по човек в синя роба. Сред тях можеше да бъде и мъжът, който бе баща на Нахара и Адир, някогашният ми съпруг, който много дълго време възприемаше Азиза като свой кръвен син, а не нечисто и безполезно момиче.

Дадох й благословията си, като поръсих късата й черна коса с пепел от змийска кожа за защита. Чувствах как любовта ми към нея, е заседнала на гърлото ми. Не можех да я изкажа на глас, защото се боях, че думите ми ще я погубят, но я прегърнах. Тя знаеше какво се крие в мълчанието ми, както аз знаех, че можех да й се доверя да ми помогне при раждането на Нахара или да й позволя да язди с мъжете в Моаб. Веднъж й бях дала име, което щеше да й помогне да бъде безстрашна в свят, подчинен на страха. Това бе най-големият ми дар за нея.