Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (88)

16

Римляните все още продължаваха да строят бялата си рампа и тя се издигаше по-високо и по-високо. Заливахме ги с врящо масло, мятахме върху им камъни, стрели, но те продължаваха, машини за смърт, решени да постигнат победа. След няколко седмици разстоянието бе толкова малко, че вече ни нанасяха огромни щети. Всеки ден губехме хора и някъде пламваха пожари. Каквото и да унищожаваха с камъни и огън, ние го изграждахме отново с ръце, но хората не ни достигаха и навсякъде около нас имаше руини. Сега вече никой не смееше да напуска крепостта, нито да се разхожда по стената. Криехме се от вятъра. Навсякъде цареше мълчание. Отчаянието се разнасяше от човек на човек по-бързо от треска.

Когато Елеазар дойде при мен тази вечер, не ми каза нищо. Въпреки че думите винаги ни бяха свързвали, сега не бяха достатъчни, за да ни спасят. Под нас имаше непрекъснато движение, ускоряващо се с всеки ден, все по-решително и по-брутално. Напомняше ми как пчелите могат да създадат цели градове за една нощ в своите кошери. Същото важеше и за легиона. Бяха шест хиляди, сега се бяха събрали десет хиляди. Римляните бяха като безкраен рояк. Не можеш да ги победиш, нито да им избягаш. Единственият начин е да сложиш сол по кожата си, въпреки че може да те боли от това, и да се покриеш с плащ, за да можеш да изчезнеш.

Моят възлюбен бе казал на хората ни, че римляните ще се оттеглят, щом разберат, че няма да се предадем и обсадата няма да ни сломи. Имахме достатъчно провизии, за да издържим; щяхме да гладуваме, но бе възможно да оцелеем година или дори две на равномерни дажби. На Рим щеше да му писне от нас и щяха да решат да използват силата на легиона другаде, където щеше да бъде по-полезен. Сега, когато рампата се издигаше толкова високо до западния склон, братовчедът ми вече не говореше такива неща и не ни даваше напразни надежди. Ангелът на смъртта има хиляди очи и никой човек не може да избяга от погледа му. Има истории за хора, които яздили цяла нощ, за да избегнат съдбата си, само за да стигнат в най-отдалеченото селище и да открият, че Ангелът ги чака там, защото той знае крайната цел на жертвата, преди самият ездач дори да е помислил за нея. Малах ха-мавет ще разбере намеренията му, независимо колко бързо беглецът ще пришпорва коня си, дори той да е лекокрил като жребеца на мъжа ми, великия Леба, чието сърце бе равно на сърцата на хиляда коне.

С Елеазар отидохме до цистерната след падането на мрака, без да се интересуваме кой щеше да ни обвини в греха на прелюбодейството. Смъртта гледаше към нас, но и ние отвръщахме на погледа й, дори когато затваряхме очи. Във водата мълчаливо прегърнах любимия си; той трепна, защото бе ранен, но не се бе погрижил за раната си. Исках да намажа разреза със самтар, но той ми каза, че няма време. Щом го чух, се разплаках, както в онзи ден в Йерусалим, когато бе отишъл да ми купи шишенцето с аромата на лилии. Тогава се видяхме за последен път, преди да ме извика в тази планина. Сега щях да го загубя отново.

— Недей — каза ми Елеазар, когато се разплаках. — И за това нямаме време.

Бе закоравял от годините на битки. Когато го срещнах, бе още момче, сега бе убил толкова много хора, че кръвта не можеше да се изчисти от ръцете му. Но сълзите все още го разстройваха и му напомняха, че всички сме човешки същества. Страданието на света тежеше на раменете му. Изтрих сълзите си, защото той така искаше. Винаги изпълнявах желанията му, не защото бях задължена да го правя, а понеже бях стигнала до дълбините на сърцето му и знаех кой е той и колко много страда. Когато го погледнех, не виждах жестокото лице, с което се сблъскваха враговете му, нито силните ръце и мощен гръб на воина, който носеше броня и желязо по себе си, а младия мъж до кладенеца, който ме бе видял такава, каквато съм. Той бе прозрял истинската ми същност под рисунките, издълбани в тялото ми.

Елеазар събра косата ми и я повдигна, за да ме целуне по гърлото. Без амулетите си не бях защитена. Почувствах, че изгарям. Вярвах, че с него съм в безопасност. Той, който бе толкова жесток на бойното поле, все още бе някогашното момче, което жадуваше толкова силно за мен, че нито жена му, нито баща му, нито законите на Йерусалим успяха да го задържат далече. Прошепна ми, че предпочита да прекараме малкото останало ни време в прегръдките си. Нека не говорим, нека загърбим проблемите си, нека легнем заедно и забравим за света. Нека бъдем само ти и аз.

Римляните щяха да ни открият, както правеха пчелите; щяха да ни връхлетят и солта щеше да падне от кожата ни. Щяхме да бъдем голи и безпомощни пред тях, както бяхме сега един пред друг.