Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (38)

12

Всеки ден чувахме как воините ни се подготвят за своите набези навън. В складовете ни имаше все по-малко провизии, стомасите ни бяха празни. През лятото винаги водехме по-оскъден живот, но тази година положението бе по-лошо от всякога. Вечер изяждах само половината от това, което беше в чинията ми — малко нахут и намачкани смокини, за да съм сигурна, че ще има повече за децата и за Йаел. На всички жители в крепостта бе раздаден остера, камък, върху който бе отбелязано името или инициала ни, и с него всяка седмица можехме да получаваме дажбата си храна, вода и подпалки. Времената бяха трудни за всички. Жегата на лятото се бе стоварила с цялата си сила върху нас, надвисналият въздух бе толкова сух, че носехме шаловете върху устите си, за да охлаждаме дъха си. Водата в цистерните вече бе на свършване, а едва бяхме навлезли в огнения месец.

С Йаел не обсъждахме нашата договорка, но тя продължаваше да живее в малката ни стая. Внуците ми отначало се притесняваха от нея, но един ден тя ги повика и те я наобиколиха, макар и с известно колебание. Йаел им посочи скорпион, криещ се в един сенчест ъгъл.

— Когато бяха малко момиче — каза им тя, — в коридора, в който спях, имаше много такива създания, но никога не ги докосвах. И вие не бива да докосвате скорпион, трябва да стоите на разстояние от тези животинки и да се отнасяте с уважение към тях не само заради смъртоносното им жило, но и заради умението им да пазят тишина.

Тъмнооките ми внуци наблюдаваха с удивление и възторг как Йаел улавя страховития натрапник и го поставя в една делва. Тя го хвана чевръсто между пръстите си. Запитах се какво ли друго бе направила, щом сега проявяваше такава смелост; може би също като моята и нейната дързост бе родена от скръбта. Колкото по-малко имаш да губиш, толкова по-лесно е да вдигнеш ножа, меча, скорпиона. Докато отнасяше смъртоносното създание навън към близките терасирани градини, момчетата я следваха по петите, развълнувани от нейното безстрашие. Когато ги видях така въодушевени, проявяващи интерес към нещо, гърлото ми се сви толкова рязко, че се уплаших да не би и аз да изгубя гласа си. Усмихнали и съсредоточени в ставащото, те приличаха на съвсем нормални деца; никой нямаше да каже, че това са двете момчета, на които демоните бяха отнели способността да говорят. Гледаха като омагьосани и с отворени усти, приклекнали в краката на Йаел по средата на малката градинка със сирийски репички, как тя пуска скорпиона на свобода в сенчестото ъгълче и той се шмугва бързо в съседната градинка с лук.

— Светът е различен за различните създания — каза Йаел на децата, докато всички наблюдавахме градината, която със сигурност изглеждаше като гора за малкото, откъснато от дома си животинче. Скорпионът се скри от погледите ни. — За някои ние сме гиганти, а на други приличаме на мравки, които трябва да бъдат стъпкани.

Хората клюкарстваха за Йаел и за нощта, в която убиецът Бар Елханан бе прогонил дъщеря си, чудеха се кой ли е бащата на детето й. Внуците ми обаче вече я обожаваха. Макар да се държах все още дръпнато, и аз бях свикнала с присъствието й. Ако някой кажеше нещо лошо за Йаел пред мен, само го поглеждах и това бе достатъчно. Да, предпочитах да съм сама, но ми беше все по-приятно и намирах утеха, когато тя бе в дома ми, когато чувах лекото й дишане насън, сякаш моята собствена дъщеря бе тук, с нас.

Трябва да призная, че бях благодарна за помощта й в домакинството. Дори в нейното състояние — коремът й вече бе доста пораснал, Йаел не си позволяваше да мързелува. Готвеше, приведена над огнището, и пържеше храната ни в поставения над кръга от камъни тиган. Ходеше до складовете, за да взема дневните ни дажби от фасул и зърно, осигуряваше подпалките и правеше всичко, за да ми се отблагодари, че я бях прибрала в дома си. Но историите, които разказваше на внуците ми, бяха единствената отплата, която исках от нея. Очите на момчетата грейваха, когато я слушаха като омагьосани вечер, преди лягане. В разказите й за геройствата на скорпиона мълчанието бе предимство и дар, не недостатък, а добродетел.

— Скорпионът може да върши неща, невъзможни за останалите: може да вижда в мрака, да чуе муха дори от далечната страна на планината, да усети опасността, когато останалата част от света спи — обясняваше им тя.

— От майка си ли знаеш тези истории? — попитах я една вечер, когато бяхме заедно на площада.

Бяхме започнали редовно да работим на становете; сядахме встрани от другите жени, но ни доставяше удоволствие да тъчем, а и дрехите ни бяха вече протрити — имахме нужда от нови шалове и плащове. Когато потънехме в работа, понякога успявахме да забравим за облаците прах, които се издигаха около нас, и за това, че сме гладни. Може да нямахме нищо друго, но поне разполагахме с вълната на овцете и със своите вретена.

— Нямам майка — отвърна Йаел със сведени очи.

Стигнахме до становете, настанихме се и извадихме своите парчета от разчепкана, боядисана вълна. Украсата, която Йаел тъчеше, привличаше вниманието на всички. Дори клюкарките, които постоянно я обсъждаха, бяха впечатлени. Тя вплиташе изящно цветни нишки, които образуваха поредица от квадрати с различни цветове. Забелязах, че и формата, и нюансите са почти същите като тези на туниката на роба.

— Всеки човек има майка — настоях аз, докато работехме.

— Сигурна ли си, че аз съм човек? — пошегува се Йаел и вдигна дръзко брадичка.

Никога не бях виждала жена с такава червена коса или пък толкова смела, че да посмее да хване скорпион с пръсти. Другите може и да подшушваха, че тя е обладана от демон, и да се кълняха, че не прилича на никоя друга дъщеря или съпруга. Но аз я бях видяла в нощта, когато баща й я прогони и тя се сви в ъгъла като всяка друга бита жена по света. Виждах и как се променя изражението на лицето й, когато стоеше редом до Мъжа от север.

Да, беше човек.

Когато мислеха, че са сами, чувах неща, за които те не би трябвало да разговарят. Йаел имаше късмет, че бях привикнала с мълчанието и държах езика зад зъбите си. Ако се разнесеше мълвата за отношенията им, никога нямаше да си го простя; хората щяха да охулят кратките мигове на близост и нежност, на които бях станала свидетел.

От няколко дни над най-големия гълъбарник кръжаха ястреби, които възнамеряваха да отмъкнат гълъбите ни. Завързахме няколко пръчки с въже така, че да приличат на детска играчка; когато вятърът задухаше, пръчките се блъскаха една в друга и тракащият им звук пропъждаше хищниците. Но един ястреб не се боеше и не можехме да го изгоним. Той изглеждаше много изнемощял и твърдо решен да се докопа до вечерята си. Гладът беше поразил по едно и също време всички създания в пустинята.

Когато ястребът литна до рамката на прозореца, Йаел взе малко зърно и протегна шепата си към него. Изумих се, когато видях как ястребът яде от дланта й, сякаш бе питомен гълъб. Не само аз видях станалото. Мъжът от север отиде при нея.

— В моята страна ловците обучават ястребите да преследват плячката си и после да носят уловените яребици и гълъби на господарите си — започна да разказва той. — Омотаваме острите им жълти клюнове с кожени върви и те остават наполовина затворени, за да не могат да погълнат улова си; трябва да се научат да изчакват търпеливо, докато занесат плячката си; държим ги гладни, докато ловците не благоволят да им подхвърлят малко месо за награда.

Обикновено отнемало месеци да се спечели доверието на ястреба. Робът бе изумен колко лесно Йаел бе успяла да го накара да долети при нея.

— Явно владееш някаква магия — каза той.

Отпусна се на колене и сведе глава пред жената с червена коса, съвсем леко, показвайки, че е омагьосала и него. Йаел се разсмя на думите му — запомних случката, защото никога дотогава не бях чувала смеха й. Беше красив, изненадващ звук.

— Жените с червени коси имат способността да опитомяват дивите създания — каза тя. — Нали идваш от страна, където много жени изглеждат така, би трябвало да знаеш, че това е истина.

Мъжът се изправи, макар все пак да му се налагаше да се привежда заради високия си ръст. И тогава го чух да казва:

— Ти не си като тях, Йаел. Ти не приличаш на никоя друга жена.

Не знаех дали думите му трябваше да бъдат възприети като похвала или като обида, но после той хвана ръката й и я целуна, от вътрешната страна на китката, мястото, където хората казват, че нуждите и желанията на човек се пресичат и стават едно.

Йаел не беше моя дъщеря, но живееше в дома ми и затова се притеснявах за нея. Знаех, че жените са склонни да търсят успокоение на странни места, когато наближи времето за раждане. Да носиш дете в себе си, може да е много объркващо и дори най-малкият нежен жест в този жесток свят можеше да накара Йаел да забрави, че Мъжът от север не е един от нас. Нощем тя се мяташе на одеялото, върху което спеше, измъчвана от жегата. Сутрин гледаше мрачно и й бе нужно дълго време, за да се разсъни. Чудех се дали сънува как бебето й идва на този свят, както бях сънувала аз преди много, много години, дали вече бе видяла лицето на детето си, дали бе избрала име, макар да бе по-добре да не го прави. Ако назовеш предварително неродено дете, демоните научават за него. Те вземат името му и то по-лесно може да бъде призовано към мрака. Аз бях сторила тази грешка и бях предизвикала съдбата. Може би нощните демони бяха преследвали дъщеря ми от мига, в който я нарекох на утринната зора.

В това жестоко време от годината ние не се оплаквахме от работата си, защото в гълъбарниците бе прохладно и измазаните с хоросан стени ни носеха някакво облекчение. Бяхме защитени от безпощадната жега на сезона. Под нас в долината се стелеше розова омара. Светът извън портите на крепостта бе осветен от ослепителна бяла светлина и ние спускахме ниско над главите си шаловете си, за да закриваме очите си. Не се виждаше нито едно зелено местенце; дори издръжливите листа на вечнозелените бодливи храсти бяха изсъхнали и свити като стар пергамент. Чувахме как чакалите вият нощем и потръпвахме при този звук. Големи ята от птици прелитаха над нас, изоставили опустошената ни земя, търсейки вода и храна в по-отдалечени места, може би в планините на север или на изток към Моаб, където казваха, че полетата винаги са зелени.

Всеки ден Мъжът от севера оставяше на ръба на прозореца зрънца за ястреба. Когато говореше на своя език със своето варварско ръмжене, създанието сякаш го разбираше и в жълтите му очи проблясваше искра. Птицата имаше червена глава и заради това робът го бе нарекъл Одеум, рубин — същото име, с което наричаше и Йаел. Тя се усмихна широко, когато го чу за пръв път, защото знаеше, че я предизвиква.

— Само глупак ще иска да държи ястреб тъй близо до гълъбарник — подигра му се на свой ред. — Ястребът ще погуби всичките ни питомци. Аз дадох на хищника няколко зрънца от жалост, но ти прекаляваш, като се опитваш да опитомиш дивото създание. Нима не осъзнаваш грешката си? Човек не може да се довери на ястреб.

— Бъркаш за него — отвърна й Мъжът от север. — Той ти се подчини, когато ти го повика.

— Ястребът винаги си остава ястреб — казах и на двамата, защото вече не можех да се сдържам.

След забележката ми те се умълчаха и се заеха отново със задачите си. Какво можеха да ми кажат? Знаеха, че съм права. Не можеш да промениш същността на ястреба, както не можеш да научиш гълъба да ловува и убива. И все пак по-късно същия ден видях как робът и Йаел носят пълните с тор кошници към полетата, за да нахранят смазаната от жега гора, а ястребът кръжеше над тях, сякаш бе куче, опитомено и подчиняващо се на волята им. Помислих си, че може и да съм сгрешила — може би прекалено бързо си бях създала мнение за едно създание само по външността му, без да осъзнавам, че в света, който Бог ни е дал, всички неща могат да се променят.

Засега единственото сигурно нещо бе, че дните продължаваха да се стоварват върху ни тежко, с една и съща хипнотична и непоносима жега. Тя бе направо видима, топлите вълни се издигаха пред очите ни и блещукаха като посестримите си в морето. Пред складовете се редяха опашки от изтощени, смазани жени, чакащи за отредените за семействата им дажби вода и храна. Чувствах се като вцепенена от този месец Ав така, както някога, в предишния си живот, не можех да изляза от сънищата си, докато се пробуждах бавно от мириса на хляб в онези скъпоценни сутрини, когато земята край мен бе зелена и въздухът ухаеше на кипарис. И тогава, и сега бях в плен на магията на времето, но преди бях скъпоценност в ковчеже със съкровища, а сега — просто птичка, затворена в клетка.

Тук, в планината, притежавахме много малко неща, но поне бяхме в безопасност. В света отвън насилието срещу нашия народ нарастваше с всеки ден. Имаше слухове, че мъртъвците са струпани на купчини по всички главни пътища на Юдея, че река Йордан била толкова препълнена с тела, че можело да я прекосиш, стъпвайки върху тях, сякаш са камъни на мост. До нас стигна новината, че още едно селище на есеите е унищожено. Бях чувала за тези хора, които наричаха себе си „деца на светлината“ и живееха в селище на име Сехаха. Един ден малка, изнемощяла групичка от оцелелите се появи в долината. Видяхме надигналата се от пустинята прах, предвестник на тяхното идване. Белите им ленени одежди блестяха ярко, докато се катереха по скалите. Воините ни се спуснаха по змийската пътечка, за да посрещнат посетителите и да ги доведат при нас. Знаехме, че есеите ненавиждат войната и битките, а ние бяхме крепост, създадена за бой. И все пак, като всички нас, когато бяха останали без избор и без друго място, където да отидат, те бяха дошли в тази планина.

Бяха седем мъже, три жени и четири деца. Мъжете носеха всичките си притежания в торби, завързани здраво на гърбовете им с дебели въжета от ленени влакна. Жените ги следваха, облечени скромно, босоноги, без украшения. Те мъкнеха мехове от козя кожа, пълни с вода и сирене, и водеха след себе си стадо от измършавели кози, вързани заедно, така че отдалече животните приличаха на странно създание с пет глави. Имаха и две черни магарета, натоварени с високи керамични вази; вътре бяха скрили пергаментовите свитъци, на които бе изписано учението им. Мъжете бяха равини, техните хора ги смятаха за светци, особено един от възрастните, който може би беше най-старият човек, когото някога бях виждала в живота си. Откакто римляните бяха унищожили селището им, се бяха скитали из пустинята, живели в пещери и оставяли части от своето учение навсякъде, където откриели подходящо място, за да са сигурни, че вярванията им няма да изчезнат без следа, ако и те бъдат посечени.

Когато новодошлите минаха през Змийската порта, там вече се бе събрала тълпа. Оцелелите есеи изглеждаха стреснати, поразени от укрепленията на Масада. Оглеждаха с мрачни лица стените, по които бяха застанали в бойна готовност воините ни, купчините оръжия, копията с наострени бронзови върхове, които държахме отстрани на синагогата, за да бъдат благословени от нашите мъдреци. Есеите бяха влезли в царство, създадено единствено за война, където хората складираха навсякъде оръжия така, както в другите селища сигурно трупаха масло и вино; тук всеки камък бе заоблен с длето, подготвен да бъде използван като оръжие, ако битката стигнеше до улиците на крепостта.

При появата на тези миролюбиви, кротки хора всички се спогледахме помежду си, внезапно осъзнали, че кръвта и отмъщението са попили в нас като проклятие, превръщайки ни във варвари. Мисълта за войната ни пробуждаше от сънищата ни сутрин и пак тя ни унасяше в неспокоен сън нощем. Някои от нас сведоха засрамено надолу очи, смаяни от това, в което се бяхме превърнали. Други гледаха втренчено в малката групичка, облечени в бяло хора, които те смятаха за глупци, нежелаещи да се бият за свободата на Цион.

Най-възрастният от есеите, когото те наричаха Абба в знак на уважение, бе носен на ръце от останалите. Тялото му бе слабо, но не и духът. Хората му го повдигнаха високо на раменете си, за да може той да се обърне към нас.

— Всички ние сме чада на нашия Бог. Всичко, което е сега и което някога ще бъде, е Негово творение. Преди нещата да се появят, са били родени в Неговата мисъл. Неговият славен план направлява съдбата ни, съдба, която е невъзможно да променим. Ние сме тук, защото ни е било писано да дойдем на това място, макар да се различаваме от вас така, както нощта от деня.

Не знаех дали хората ни ще приемат думите на Абба, или срамът и яростта ще направят това невъзможно. Във въздуха се усещаше напрежение, белег за което бе внезапно настъпилата тишина; после Йаел се затича към една от жените в групичката на есеите и я прегърна. Взаимната им радост от неочакваната среща разчупи неловкото мълчание на площада. Научихме, че това е приятелката й Тамар, която някога бе имала четирима синове, а сега й бе останал само един — другите, както и мъжът й, загинали при нападението над селището им от римския легион. Сега тази жена се притискаше към единственото си останало дете, Йехуда, сякаш само то я крепеше към земята, по която стъпваше.

Бен Яир позволи на есеите да останат в крепостта. Той дойде да говори с водача им, този учен мъж, който бе едновременно баща и свещеник, носеше чисто бяла ленена роба и ходеше бос, а лицето му бе гладко, без бръчки, въпреки че бе много стар. Те седнаха под едно маслиново дърво и разговаряха няколко часа. След това към тях се присъедини и Менахем бен Арат, нашият първосвещеник. След този разговор из крепостта се разнесе мълвата — никой не биваше да закача есеите, независимо че бяха толкова различни от нас. Те си имаха свои обичаи и им бе разрешено да ги практикуват между крепостните стени, докато останеха тук.

Всичките четиринайсет есеи пожелаха да живеят заедно, на едно място, както било обичайно за тях, тъй като смятаха, че каквото принадлежи на един, принадлежи и на всички. Дадоха им малък каменен обор в далечната страна на овощната градина, в който някога бяха държали козите родилки. Щяха да споделят храната си и малкото си останали притежания под същото дърво, където техният водач бе разговарял с нашите и се бяха споразумели. Къпеха се със студена вода преди всяко ядене и произнасяха молитвите си, преди каквато и да е храна да влезеше в устите им. Три пъти дневно — на разсъмване, по обед и отново след като първите три звезди се появяха на небето — виждахме мъжете да се молят, обърнали лица към Йерусалим. Шестимата мъже, които бяха верни ученици на Абба, седяха на дългата маса, която си бяха сглобили от дъски, за да работят по свитъците си — документите от високите вази, които бяха пренесли през пустинята на гърба на техните изнемощели магарета. Пишеха с мастило, направено от бадемово масло и от смолата, извлечена от терпентиново дърво.

С Йаел им занесохме маслини, сирене и малко пшеница. Нахара дойде с нас, за да им даде няколко делви с вода и масло по заръка на майка си. Млад есей, който винаги стоеше от дясната страна на Абба и очевидно бе неговият любимец, се впусна да й помогне с носенето на водата. За да го направи, Нахара трябваше да остави делвите на земята, защото младежът не можеше да рискува да ги вземе от ръката й; всичко, което тя бе докосвала, можеше да се сметне за нечисто.

Той прошепна тихичко молитва, докато отнасяше делвите, защото неговите хора вярваха, че владее силата на благословията, макар да нямаше повече от седемнайсет години.

Жените на есеите ни благодариха, когато им поднесохме даровете си, и все пак споменът за клането все още помрачаваше очите им. Нахара застана отстрани до младия мъж; тя бе прекалено малка и чиста, за да чува за жестокостите, които тези хора бяха преживели. Но с Йаел приседнахме до жените, които ни разказваха с равни гласове как са били убити близките им. Те не плачеха, нито стенеха от мъка, защото вярваха, че децата им ще възкръснат отново в Края на дните. Тогава майките отново щяха да прегърнат синовете и дъщерите си и щяха да станат едно със загубените си съпрузи.

Тамар бе по-мълчалива от другите жени, лицето й бе белязано от тъгата, болезнено бледо. Когато се наканихме да си тръгнем, тя постави ръка на рамото на Йаел и я притегли към себе си.

— Този няма да го загубя — чух я да казва.

Момчето й, Йехуда, се бе проснало на тревата и гледаше към първите звезди, които започваха да се появяват в нощното небе. Мъжете есеи се бяха събрали в полето и ги чувахме как пеят с дълбоки, чисти гласове. Беше толкова горещо, че всяко движение на въздуха беше като избухване на пламък, всяка звезда бе фенер, светнал в нощта.

— Обещай ми, че ще ми помогнеш, както аз ти помогнах някога — прошепна Тамар. Тя цялата изглеждаше като отворена рана; дори гласът й бе пресипнал и от него сякаш се стичаха капки кръв. Кимна с глава към покрития издут корем на Йаел. Бебето щеше да се появи всеки миг. — Знаех, че търсиш онзи лек за треска, за да спасиш някой мъж. Бе изписано на лицето ти.

Йаел погледна към мен. Бързо извърнах глава встрани, за да не изглежда, че съм подслушвала разговора им. Когато я видях да прегръща приятелката си, разбрах, че обещанието й бе дадено. Докато се прибирахме към дома, не я попитах защо бе поела обет към жена, част от хора, толкова различни от нас, които явно презираха пътя, по който бяхме поели. Не попитах чий живот бе искала да спаси, нито защо бе решила да прекоси пустинята в търсене на лек за него, готова да жертва своя. Просто добавих тези късчета информация в списъка си, за да мога някой ден да ги изтъкна пред Йаел, ако се скарахме и трябваше да й доказвам, че тя наистина е човешко същество като нас.