Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (85)

13

В Йерусалим бях видяла съперничката си само веднъж, в деня, когато ме качиха в каруцата и ме прогониха от града. Дървената клетка с гълъбите бе в едната ми ръка, а в другата прикрепях бебето си към гърдите си. Принудиха ме да тръгна боса, какъвто бе обичаят ни; когато краката ми се разкървяха, това щеше да е допълнителното ми наказание.

Помня, че жената на Бен Яир носеше красиви сандали от козя кожа, които се закопчаваха с месингови катарами. Имаше огърлици от лапис лазули, халцедон и тюркоаз, по ръцете й подрънкваха златни гривни. Аз имах единствено черен шал, който бях увила около главата си. Докато жената, която се бе превърнала в най-големия ми враг, ме наблюдаваше как се качвам в каруцата на касапина, не мислех за мъките, които ме очакваха в пустошта, нито за лешоядите или гарваните, които щяха да ни последват. Не се тревожех за жегата, която щеше да изпие силата ни, или за чакалите, които нямаше да изчакат да умрем, за да се нахранят с нас. Вместо това се срамувах от босите си крака.

Сега, след всичкото това време, когато римската рампа бе завършена, тя дойде до вратата ми. Рампата се бе свлякла почти веднага след издигането й, и ние бяхме благодарни за това. Но потрепвахме при мисълта колко решителни бяха римляните, колко упорито се опитваха да стигнат до нас, дори това да означаваше, че трябва да се научат да ходят по въздуха. Със сигурност щяха да построят друга.

Кучето, което пазеше сина ми, се разлая, когато Хана приближи, сякаш Ангелът на смъртта бе потропал на вратата ни. Казват, че кучетата усещат такива неща. В Александрия бях видяла как кучето на един жрец се разлая в мига, в който стопанинът му умря; скърбящото животно издъхна малко след това и тялото му бе погребано до неговия господар. Хванах нашия пазач за врата и го дръпнах встрани, за да отворя вратата и да я погледна с ненавист. Вече се бях изправяла веднъж срещу нея в тази крепост и тя нямаше власт над мен.

Бе достатъчно умна, за да не се опита да прекрачи прага ми. Погледнах съперничката си, измъченото й лице, тъжните й очи, и тя отвърна на погледа ми. Вече не можех да крия, че скоро ще родя още едно дете. Но светът, в който щеше да дойде то, се разкъсваше отвътре. Струваше ми се, че раждането няма да е дар за душата, която носех в себе си, а проклятие.

Кучето оголи зъбите си срещу посетителката ми.

— Дай ми съвсем малко време — побърза да каже Хана.

Отпуснах леко Еран и той изтрака със зъби. Може би някога Елеазар ми бе казал, че тя се бои от кучета. Може би просто ми харесваше.

— Мислех, че искаш живота ми — отбелязах аз.

— Не — поклати тя глава. — Искам съпруга си.

— Тогава върви при него — предложих аз.

Тя се поколеба. Едва когато тръгнах да затварям вратата, проговори.

— Само ти можеш да го защитиш.

Взирахме се една в друга. Чудех се дали е възможно дори сега, когато римляните ни бяха обсадили напълно, Хана да се опитва да ме подмами в капан, за да ме обвини в магьосничество пред съвета и да ме осъдят като вещица. Все пак останах на място и я изслушах, защото двете бяхме свързани като деня и нощта, без да се познаваме, но и без да можем да се избегнем.

Може би исках да видя как ме моли за нещо. Мисълта, че може да се преклони пред мен и да се разкае, ме привличаше. Прибрах кучето в стаята, после излязох навън в двора. Всяка друга година вече щяхме да сме започнали да садим, но сега полетата ни бяха пусти. Нямаше семена и никой не ореше, нямаше и животни, които да помагат в сеитбата.

— Не съм магьосница — казах на съперничката си. — Не мога да ти дам нищо.

Бадемовите дървета ухаеха целите в цвят, исопът също бе разцъфнал. Хана бе свършила лека, който й бях пратила, и сега отново дишаше трудно. Не споменах, че край стената близо до дома ни расте исопът, който бе отрова за нея. Оставих я да го вдишва и да се мъчи.

— Тази вечер воините ще излязат навън, за да се опитат да спрат строежа на рампата. Не всички ще се завърнат.

Не й позволих да види как ми въздейства тази новина. Ако смяташе, че ми е все едно, че съм безразлична, нямаше да има силата да разбие сърцето ми.

Не казах нищо и Хана продължи.

— Сънувах, че той ще се върне само с помощта на черна птица.

— Аз не съм птица — отвърнах, но бях притеснена от думите й, защото и в моя сън бе дошла черна птица, гарван. — Защо си дошла при мен?

Тя се взираше в детето в корема ми.

— Момче ли е? — попита с тъжен глас.

— Сега смяташ, че съм вещица и мога да предвидя Божията воля. Очевидно мислиш, че съм много неща. А помисли ли, че аз съм момичето, което ти изпрати в пустошта? Видя ли, че стъпалата ми бяха боси и че лешоядите ме последваха, че бях сама и щях да умра? Може би затова си имала този сън. Може би е трябвало да погалиш перата на черната птица.

— Спаси го, дори и заради себе си — каза ми тогава Хана.

Вдигна очи и видя истината в тях — той бе неин съпруг и тя бе готова да направи всичко, за да го спаси. Отстъпих назад. Разбрах, че все още има власт над мен, защото го обичаше.

— Трябваше да те взема в дома ни — продължи тя. — Тогава твоите деца щяха да са мои, а моят съпруг щеше да бъде и твой. Щяхме да споделяме бремето и радостта си, като сестри.

Изумих се, че се осмелява да ми говори така, че не се страхува да предизвика омразата и презрението ми. Внезапно усетих, че изпитвам към тази жена нещо, което не бях и помисляла, че е възможно. Някаква нежност. Може би просто ни е било писано така — тя да съсипе живота си, както аз съсипах моя. Може би и тя не бе имала друг избор, освен да следва съдбата си.

— Не го прави заради мен — каза Хана. — Направи го заради човека, когото обичаш. Нашият съпруг.

Наблюдавах я как се отдалечава с бързи крачки покрай стената, въпреки че наблизо падаха стрелите на римляните, някои от които носеха огън със себе си. Тя не потрепваше от тях; може би вече не се притесняваше за дребни неща като своята безопасност. Забелязах, че стъпалата й са боси и че носи черен шал на раменете си. Самата тя сега бе в пустошта. Всичко, което ми бе казала, бе истина.