Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (18)

17

В последвалите дни вършех всяка работа в гълъбарника, която ми възложеха. Държах се вежливо и мило, но говорех само когато ме питаха. Бях слугиня и нищо повече. Не бях една от тях и не се преструвах, че съм. Някога имах приятелка и я предадох. Не се нуждаех от друга.

Останалите жени хапваха заедно за обяд. Аз се хранех сама. По обед отивах в овощната градина с малко сирене и питка хляб. Доближавах стената и гледах навън, на север, в посоката, от която бяхме дошли, там, където бяхме оставили костите. Един ден някои от жените, които работеха на полето, дойдоха да седнат при мен. Бяха завързали косите си и прикрили главите си с шалове, за да се пазят от слънцето. Ръцете им обаче бяха загорели от работата в малката градинка с фъстъчени дървета и омазани с маслото от ядките. Бяха дошли от Йерусалим, последвали съпрузите, бащите или братята си. Сега се държаха като големи късметлийки, намерили своя път към Райската градина. Чувах ги как пееха, докато работеха. Някои носеха бебетата си, прикрепени на гърбовете или на ханша си. Неомъжените жени ми предложиха да се срещнем в баните. Поклатих глава и им казах, че не мога. Не исках никой да забележи все по-закръгления ми корем. Оправдах се, че трябва да остана в гълъбарника, защото тъкмо съм започнала работа и искам да се харесам на Шира. Когато чуха това, жените станаха подозрителни.

— Добре — каза едната сърдито. — Щом предпочиташ да бъдеш с Вещицата от Моаб.

Жените от полето ме предупредиха, шепнейки, че Шира е прекосила пустинята и е дошла тук от далечния край на Соленото море. Солта била повдигнала нея и децата й и те прекосили морето, без да потънат. Можела да призове облаците така, както викала гълъбите в гълъбарника при себе си. След пристигането им седмици наред валели проливни дъждове. Пороят не спрял, докато светът не станал зелен; хората плачели от радост. Точно затова Бен Яир, техният лидер, бил пратил да я повикат. Шира била негова роднина, братовчедка, но имало и нещо повече. Дори и най-великият мъж понякога се нуждае от вещица.

Тези жени бяха самодоволни глупачки. Коя вещица ще работи в гълъбарник, ще яде леща за обяд, ще изрива изпражнения с лопата и ще събира яйца в кошница? Тя беше съвсем обикновена жена. И все пак, когато се върнах в гълъбарника, забелязах, че има нещо по-особено у Шира, нещо по-дълбоко. Понякога, в края на деня, когато заключваше вратата, тя се обръщаше и ме поглеждаше. В този миг, с този поглед усещах, че сякаш знае всичко за мен. А по-странното бе, че нямах желание да се крия от нея. Исках да й разкажа за нощта, в която се порязах за двайсет и първи път, за сутринта, когато тръгнах, за да търся лек, и за вечерта, когато се завърнах и открих, че Бен Симон вече бе влязъл в отвъдния свят. Може би дори само това бе магия, да накараш някого да пожелае да се разкрие пред теб.