Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (47)

21

Стражите го хванаха една нощ в месеца на Хешван, когато въздухът искреше от студ. Беше началото на дъждовния сезон, времето от годината, когато живеехме под знака на скорпиона, времето на хаоса и мрака, на наводненията. И все пак небето висеше над нас като празна купа, изсипваща върху главите ни само пустота и мрак, нищо повече. Нямаше дъжд и всички знаехме за какво бе знак това — народът ни не бе получил Божията благословия.

Пазачите го забелязали, докато пресичал полето там, където дърветата протягаха клоните си нагоре, отчаяно копнеещи за вода. Опитвал се да стигне до частта от стената, която се виеше близо до нашата стая, мястото, където бе оставил топлата следа на дланта си върху камъните в нощта, когато го видях да чака, донякъде търпеливо, но със сигурност и изгарящ от желание.

Не го обсъждахме, но всички знаехме, че ако бе тръгнал към Змийската порта, за да избяга, не би тръгнал в тази посока. Имаше само една причина да броди из градината с лук, там, където се криеха скорпионите, и тази причина бе Йаел. Може би си бе казал, че ако говори с нея още веднъж, ако думите му бъдат достатъчно убедителни, може би щяха да я убедят и тя щеше да се съгласи да тръгне с него.

Не разбрахме, че е заловен, до настъпването на утрото. Имаше пронизващ ветрец, който разнасяше уханието на смирна и на ароматния кипарис; спомних си за долината, където някога бях живяла. Обикновено през този месец валеше, но досега не бе капнала нито капка дъжд, въпреки че свещениците се молеха по три пъти на ден. Хората разказваха истории за великата суша, когато мъдрец на име Хони призовал дъжда и спасил народа ни. Имахме нужда от чудо и от нечий глас, който да бъде чут, когато отправи молбата ни към Бог.

Когато чухме новината за залавянето на роба, Йаел се облегна на стената на гълъбарника, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята, смазана от мъка. Бебето беше привързано за нея и се стресна в съня си с хленчещ рев. Йаел бързо погали главичката му, за да го успокои. Какво ли сънуваше бебето? Мляко и любов, езика на майчината грижа, гласа на мъжа, роден сред сняг? Само бебетата могат да сънуват такива сънища, те не идват повече при възрастния човек. Сънищата ни са отражение на живота, който живеем с отворени очи, а той е рожба на нашата тъга.

Никой не ни каза къде са отвели роба, но когато видяхме, че ястребът кръжи над кулата, разбрахме, че е там. Можеха да го убият, но той не си струваше усилията. Ако го оставеха затворен, без вода и храна, щеше да умре от изтощение. Видях как Шира погледна към Йаел, която се опитваше да не показва никаква емоция. Външен човек не би могъл да отгатне, че изпитва нещо повече от другите; издаваше я само едно — бе така побледняла, че малките петънца по кожата й приличаха наистина на пръски кръв.

Този ден мълчахме, оплаквайки тихо отсъствието на роба, и чакахме идването на най-лошите новини. Не подозирах, че ще ми липсва, но изпитвах празнина в душата си. Той бе едър мъж и заемаше толкова много място, че гълъбарникът изглеждаше пуст без него. Птиците бяха неспокойни; имаше съвсем малко снесени яйца, а тези, които открихме, бяха напръскани със синьо-сиви точки по черупките, което бе лош знак. Излязохме да хапнем по обед в градината зад гълъбарника, всички мълчахме и едвам преглъщахме малките хапки от студените ечемичени питки със зехтин. Търпеливо очаквахме какво ще се случи сега. Сякаш бе хвърлен камък във водата и всеки нов кръг, който се образуваше, водеше съдбата ни в посока, от която нямаше връщане назад. Днес бе напълно различен ден от предишните, а утре щяхме да сме още по-далеч от живота, с който бяхме свикнали.

Когато пазачите дойдоха да ни разпитат, както знаехме, че ще направят, всички казахме, че сме изумени от изчезването на роба. Не сме подозирали, че е открил как да отключи веригите и да отвори вратата. Шира бе намерила извито парче желязо, което решихме, че прилича на ключ. Тя го подаде на пазачите и предположи, че навярно с него робът е успял да избяга. Хвърли бърз поглед към Йаел, която се опитваше да защити от подозренията на стражите. Нейното лице отново бе побледняло.

Продължихме, кудкудякайки като кокошки, че сме го мислили за глупав и невеж, неспособен да измисли план за бягство.

— А се оказа, че е достатъчно умен — поклати невярващо глава Шира, — за да си направи ключ от нищо.

— Скоро ще умре от глад — каза един от пазачите, който може би вярваше, че това е новината, която жадувахме да чуем.

Шира попита дали някоя от нас може да разговаря със затворника, като обясни, че той бил направил гребло, което било много полезно за работата ни, и искахме да разберем как действа, за да можем да го използваме сами. Йаел я погледна с благодарност, защото знаеше, че това е единственият начин да се достави храна или вода в кулата. Само един човек можело да разреши такова посещение, нашият водач, Бен Яир.

— Предай му, моля те, молбата ни — каза Шира без колебание. — Сигурна съм, че ще прояви разбиране.

Но Бен Яир бе изчезнал в пустошта заедно с воините си, без да остави свой заместник; в негово отсъствие решенията се вземаха от старейшините от съвета, а те едва ли щяха да се вслушат в молбата на Шира; най-вероятно нямаше дори да й позволят да приближи до портите им.

Казаха ни, че има само един човек, който може да убеди съвета, че Мъжът от север заслужава посетител — жената на Бен Яир, Хана, тъмната жена, която живееше в най-долната част на Западния дворец, във вила с фрески, създадени от художници от Рим. Тя поемаше някои от задълженията на съпруга си, свързани с по-битовите проблеми — изслушваше оплакванията на жените за работата им или за раздаването на жилищната площ. Всички я уважаваха, въпреки че се държеше встрани от останалите жени. Понякога с дни се уединяваше в дома си; носеха й храната, оставяха я пред вратата й, както и водата във ведра и кожени мехове. Тя излизаше нощем и можеше да бъде видяна да броди из Западния площад, увила се така плътно с шала си, че сякаш бе покрита с плащаница, слабото й остро лице изглеждаше винаги печално, макар да не бе загубила все още никого. Тя бе загадка и сянка, но аз бях най-добра именно в това — да разгадавам сенките.

Когато изказахме молбата си, пазачът ни попита коя от нас ще отиде при жената на Бен Яир. Почувствах колебанието на останалите и дори Шира се извърна, притеснена от подобна среща.

— Аз ще го направя — чух се как казвам.

Бях най-възрастната и това бе мой дълг. Но имаше и нещо друго. Можех да разгадавам сенките, които знаеха как да прикриват това, което е вътре в тях. Можех да се преструвам, че съм съпруга на пекар, проста жена, и притежавах таланта на преобразяването, който щеше да ми помогне в тази мисия. Другите жени вдигнаха очи към мен, признателни за предложението ми, защото всяка от тях имаше своя собствена причина да не желае да отиде в двореца.

В последния миг, напълно инстинктивно, реших да взема Арие със себе си. Имах предчувствие. Стори ми се, че чух нечий глас да произнася името му. Може би отново бе ангелът, който стоеше до мен в пекарната. Може би онзи, който ми бе внушил да взема шишенцето с отрова, сега ми нашепваше, че това дете може да бъде ключът за отварянето на вратата на затвора.

— Кой може да откаже на усмивката на Арие? — казах аз на Йаел. — С какво може да навреди това?

Жената на Бен Яир можеше да прояви интерес към благото на гълъбарника, ако харесаше бебето. Ако станеше така, може би щеше да ни позволи да посетим мъжа, който не бе нищо повече от камък в обувката ни, но освен това ни бе доверил името си.

 

 

Когато потропах по вратата на двореца, жената на великия мъж веднага се провикна: Махай се! Потропах още веднъж. Често ми се бе налагало да тормозя клиенти, които отказваха да платят на Пекаря; не се предавам лесно, когато ми казват да се махам. Вратата на тази голяма къща бе направена от червен кипарис и реших, че това е добро знамение. Някога вярвахме, че градът ни в Долината на кипарисите е благословен от ангел Михаил; може би дървото, използвано за тази врата, бе дошло от нашата гора и следователно и то бе благословено. Може би прабабата на моята майка бе ходила под клоните на същото това дърво, преди строителите на цар Ирод да го бяха отсекли.

Арие изскимтя в прегръдката ми. Задуха вятър и внезапно ми стана студено. Може би бях сгрешила, като доведох тук и детето, защото обикновено то бе толкова спокойно и ведро. Сега, на светлината на угасващия ден, то се гърчеше както никога досега. Запитах се как може една обикновена жена изобщо да разбере дали ангел я е тласнал да направи нещо, или демоните нашепват в ухото й.

Въпреки че потръпвах и се притеснявах дали не съм сгрешила, потропах отново. Нямаше никакви сенки заради плътните облаци, които минаваха над нас; сигурно те ме бяха заблудили. Можех да разгадавам сенките много по-добре и по-лесно, отколкото разчитах плътта и кръвта.

Жената на Елеазар бен Яир открехна леко вратата, за да надзърне навън. Беше слаба и тъмна, с неспокойно изражение.

— Нямам време за теб — каза ми тя.

Навярно щеше да затръшне вратата с редовните си извинения и да успее да ме отпрати, но очите й се спряха на бебето в ръцете ми. То й се усмихна, родилното петно на личицето му почти не се забелязваше на бледата светлина, навлизаща през вратата. Приличаше по-скоро на следа от целувка.

— А кой е това? — попита жената на Бен Яир с внезапно пробуден интерес.

— Това е детето на една майка, която се нуждае от твоята помощ — отвърнах аз.

Хана отново стана сдържана.

— Не мога да помагам на никого. Съпругът ми е този, когото търсиш, а него го няма.

Когато каза бързо отговора си, чух как издиша тежко и с мъка, звукът бе направо стържещ. Зачудих се дали затрудненото й дишане е причината да се затваря в дома си и да не се вижда с другите жени. Тя се обърна и се закашля, а в храчките й имаше кръв, която тя се опита да скрие от мен с шала си. Но аз вече бях видяла сянката на петното. Беше ясно, че страда от онази гръдна болест, заради която хората спираха да излизат на открито, сред чистия въздух. Всеки неин дъх бе в плен на костеливите й ребра и тя не можеше да го пусне на свобода. Той си оставаше там, тракаше и шумолеше като сухи листа, събрани в мрежа.

— Дали не мога аз да помогна на теб? — чух се да казвам изведнъж.

Съпругът ми често убеждаваше клиентите да си купуват повече хляб, отколкото те първоначално бяха смятали, че имат нужда. Никога няма да останете гладни, казваше им той. Всички ще завиждат на масата ви. Навярно имаше нещо, което да й предложа в замяна. Щом в една пекарна винаги успявахме да се спазарим с хората, защо да не можем и на портата на двореца?

Слабата, тъмнокожа жена на Бен Яир ме погледна подозрително. Устните й бяха червени, покрити с кръв.

— Никой не може да ми помогне.

— Има такъв човек — уверих я аз. — Ще ти докажа, че за всяка болка има лек.

Тъкмо се обръщах, когато Хана извика следващия път отново да доведа бебето със себе си. Предчувствието ми бе правилно. Детето бе ключът, който щеше да отвори вратата, за да може Мъжът от север да избегне смъртта.

 

 

Отидох веднага в дома на Шира и седнах до масата й. Пихме чай от корен на исоп. Кипналата вода бе оцветена в небесносиньо. Имаше чиния със сушени плодове, стафиди и смокини. Внуците ми бяха в двора със сина на Шира, Адир, както и с момчето от есеите, Йехуда, сина на Тамар, който бе станал най-добрият им приятел, макар че неговите хора го караха да стои настрани от тях и да обръща повече внимание на уроците си. Те си играеха с дървения пумпал, така че за малко поне имахме своето уединение.

— Тя говори ли с теб? — попита ме уж небрежно Шира, но погледът й бе напрегнат. — Вратата й остава затворена за повечето хора.

Зачудих се как е възможно другите да не са видели истината, както я видях аз. Нима не са забелязали необичайния цвят на очите на Азиза? Бяха като Соленото море, меняха се заедно с настроенията й, ту зелени, ту тъмносиви като камък. Познавах само един друг човек с такива очи. При споменаването на името на жената на Бен Яир Шира потръпваше от скръб. Когато заговорих за болестта на Хана обаче, не ми се стори изненадана.

— Докато исопът цъфти, може да излиза само нощем, когато цветята му са затворени и ароматът им отслабва — каза Шира. — Трябва да живее като плъховете.

Отпи от чая, направен от билката, която причиняваше страданието на жената на Бен Яир. Като че ли се наслаждаваше на острия му вкус.

— Не знаех, че я познаваш.

Шира се разсмя с горчивина.

— Никога не съм я срещала.

Замислих се за това — как бе възможно Шира никога да не е срещала тази жена и все пак да е така добре запозната с най-съкровените й тайни. В нашия свят женен мъж можеше да съблазни някоя неомъжена жена и никой нямаше да помисли и да каже нищо лошо за него; може би щяха да го накарат да плати на семейството й някаква сума заради причинения срам. Но жената, отдала се така на мъжа, нямаше законни права. Дори костите й ще бъдат изхвърлени някъде сред пустошта, ако бъде осъдена за прегрешенията си; те ще бъдат захвърлени, оставени незаровени в земята, за да не може тя никога да намери покой.

— Хана има властта да отвори вратата на затвора — напомних аз на Шира. — Може да пожелае да го направи в замяна на лек за болестта си.

— Тогава ще платим на тъмничаря — каза тихо тя. — Това ли искаш от мен?

— Такава ли е тя? — Когато жената на Елеазар бен Яир бе надзърнала през открехнатата врата, ми бе заприличала по-скоро на затворник, отколкото на тъмничар. — Жал ми е за нея.

— Не ставай глупава — посъветва ме Шира. — Нима всичко, което виждаме на тази земя, наистина е такова, каквото е? Ти знаеш много добре, че съществува и друг свят, свят на сенките. Не можеш ли да усетиш демона в ъгъла, независимо че не го виждаш или пък не чувстваш дъха му по кожата си?

Шира се съгласи да намери лек, защото не разполагахме с друга възможност. Отиде до рафта, където пазеше билките си. Имаше кафяви торбички, увити с канап, и шишенца със стрит на прах магарешки бодил и чесън, пелин и канела. Когато се обърна, държеше в ръка кожена кесийка със стрита смирна. Указанията й бяха прости: да не се пали прекалено силен огън и да не се добавят други съставки към сместа, това трябваше да кажа на жената на нашия водач. Лекове като този са силни и следователно много опасни. Ако човек не внимава, лекарството лесно се превръща в отрова.

— Ако вдиша искра от огъня, на който гори смирната, може никога вече да не успее да си поеме дъх — отбеляза Шира, докато пристягаше връвта на кесийката. В гласа й се долавяше известно удоволствие.

Протегнах се към ръката на Шира, за да надзърна в дланта й. Не бях много веща в тази област, но имаше един знак, който разпознавах много добре. Белегът, който носех и аз, онзи, който издаваше убиеца, издълбан в плътта ми в деня, когато бях станала тази, която бях сега. С облекчение видях, че дланта на Шира бе чиста.

— Да не мислиш, че ще видиш кръвта й по ръцете ми? — попита ме тя и се дръпна назад. Разсмя се, защото знаеше много добре какво търсех. — Ако исках да го направя, щеше да се случи много отдавна, още когато бях момиче.

Това бе неочаквано.

— Нима си я познавала тогава?

— Не я познавах повече, отколкото сега. — Шира ме поведе към вратата. — Ако искаш да вземе този лек — прошепна, докато ми подаваше скъпоценната билка, — не й казвай откъде си го взела. Ако тя държи живота ми в ръцете си, както аз държа нейния, ще направи това, което ти мислеше, че бих направила аз. Щом искаш да търси знака на смъртта в нечия длан, погледни нейната. — После кимна към Арие, който дремеше в ръцете ми. — Занеси го на Йаел, преди да се върнеш в двореца.

— Защо да го будя? Ще го нося със себе си.

Шира ме погледна. Тя можеше да прозре вътре в мен и знаеше, че има и друга причина за действията ми. Признах, че Хана поиска да й го доведа отново.

— Може ли човек да остане равнодушен към него? — казах аз, защото малкият лъв бе донесъл радост в живота на всички ни.

Шира се притесняваше. Обикновено приличаше на девойка, не по-голяма от Азиза, но в този миг си пролича истинската й възраст, жена, която бе прекосила пустинята неведнъж, а два пъти, която бе родила три деца и тялото й бе белязано със забранени рисунки, когато е била невръстно момиче.

— Вземи го със себе си, ако трябва. Но каквото и да правиш — предупреди ме тя и в гласа й прозвуча непреклонна твърдост, — не й позволявай да го държи на ръце.

 

 

Завърнах се в двореца и застанах пред изящно издялана врата. Този път Хана отвори вратата още преди да потропам — очевидно ме бе очаквала, очите й искряха от любопитство. Дишаше тежко и се държеше за гърдите, в плен на болестта. При вида на спящото бебе цялата грейна и побърза да ме покани вътре.

Прекрачих смирено прага на нашия водач. Бях доволна, че Бен Яир е в пустинята с воините си, така че не трябваше да коленича пред неговото величие, нито да рискувам в своята безкрайна мъдрост той да прозре в мен и да види, че съм просто една убийца.

Последвах домакинята си покрай фреските по стените, възхвалявани от всички, които ги бяха виждали, и то напълно основателно. Бяха изрисувани по мазилката с великолепни оранжеви, червени и златни тонове. Макар и вече леко поизбледнели, бе очевидно, че са дело на истински майстор. Седемте сестри, които гърците вярваха, че се движат по небето под формата на светещи звезди, бяха изрисувани по стената в човешкия си образ заедно с луната, най-красивата от всички, с рокля от сребро и златни листа по нея; рисунката бе толкова съвършена, че нишките по тъканта изглеждаха съвсем истински. Лампите осветяваха мрачния коридор и навсякъде се носеше аромат на запалено чисто маслиново масло. Стаята, в която влязохме, бе добре обзаведена, с маси и пейки, останали от домакинството на царя. Сетих се за сламените ни легла, за грубите ни одеяла, за прашния под.

Помолих домакинята си за чиния и някакви подпалки. Щом ми ги донесе, извадих кесийката със смирна, която Шира ми бе дала. Арие още спеше, затова го положих на малка вълнена черга. След това запалих треските със своя кремък. Когато успях да разпаля огъня, казах на Хана какво да прави. Трябваше да наведе главата си над дима, да покрие главата си с парче плат, за да не избяга ценното ухание. Трябваше да вдишва дълбоко и да задържа дима в себе си колкото по-дълго може, без да издиша.

Хана се поколеба, защото се уплаши, че може да се задави от дима и да умре. Страхуваше се от мен — може би бе почувствала невидимото присъствие на престъпленията, които бях извършила. Но не бях тук, за да й навредя. Взех Арие отново на ръце и прикрих белега на моя грях, като пъхнах дланта си под туниката на спящото бебе, с надеждата, че докосването ми няма да го събуди.

— Вдишай дълбоко и гърдите ти ще се прочистят — обещах й аз.

Жената на Бен Яир ме погледна изпитателно, после направи, каквото й бях казала. Въпреки че не ми се доверяваше, тя се нуждаеше отчаяно от въздух и копнееше за шанса лекарството да се окаже по-ужасно от болестта, да сложи край на мъките й. Наведе се напред и аз покрих главата й с красив вълнен шал. Седнах и наблюдавах как разтърсващите й хрипове отслабват с всяко вдишване на дима, което правеше. Когато смирната изгоря докрай и се превърна на пепел, махнах шала от главата й. Хана си пое дълбоко дъх, без да издаде никакъв хрип. Цветът на лицето й вече не бе жълтеникав и болнав, а розов и свеж. Уханието на смирна бе попило навсякъде, горчив аромат в най-чистата си форма. Гледахме се втренчено, докато бебето си играеше с една съчка, която бе паднала от купчината подпалки.

— Ще говоря с пазачите за посещението ти в кулата — каза Хана сериозно. Имах чувството обаче, че мислите й са другаде. — Ще направя каквото мога за вашия роб.

Поведе ме обратно по коридора, покрай оранжевите светлини и седемте сестри на стената. Преди да си тръгна, ме помоли да обещая, че ще й донеса още от билката, за да може да има в резерв, ако получи нов пристъп на болестта. Отвърнах, че ще направя всичко възможно да й осигуря лекарството, което й бе нужно.

— Мисля, че знаеш много добре откъде да го намериш — отбеляза тя.

Усмихна се мрачно, давайки ми да разбера, че е наясно с тайната ми: не аз бях тази, която притежаваше ценните билки.

— Кажи на вещицата, че съм й признателна — добави Хана.

 

 

Позволиха на Йаел да посети Мъжа от север и да му занесе кошница с храна и мях с вода. Наредиха й да говори с него през вратата, но тя все пак успяла да го види, когато отключили килията, за да пъхне провизиите вътре. Били остригали брадата и косата му и по тялото му имало белези от въжетата и веригите им.

— Върни се в двореца — настоя Йаел, когато си дойде от ужасното място. Бе пребледняла, но този път от гняв. — Говори отново с жената на Бен Яир. Убеди я да накара стражите да позволят още едно посещение. Скоро ще го убият. Мога поне да му занеса храна и вода и да се опитам да излекувам раните му.

Казах й, че ще имам повече късмет с жената на Бен Яир, ако взема бебето със себе си. Йаел бе предпазлива. В това отношение бе много по-мъдра, отколкото бях аз.

— Защо се интересува от бебе, на което дори не знае името?

— Тя е самотна, без приятели. Няма защо да се тревожиш. Явно го харесва. И кой може да я вини?

Йаел като че ли се успокои. Погали черната косичка на Арие и го притисна към себе си. Не й беше лесно да се раздели с него, дори за няколко часа.

— Трудно е да кажеш „не“ на личице като неговото — напомних й аз.

— За един час — каза тя. — Не повече.

На следващия ден Йаел се грижеше за внуците ми, докато аз отидох за още от лекарството. Шира и Азиза вече бяха започнали да приготвят вечерята си, но Шира се надигна и отиде до рафта с билките си. Този път ми даде смирна и тамян — изгорени заедно ефектът им щеше да бъде двойно по-силен. Може би ако лекът действаше по-дълго, Хана нямаше да иска повече. Беше по-добре да се държим на разстояние от тази жена, промърмори Шира. Жената на мъж с власт може да стане алчна и да поиска и тя самата да разполага с нея.

— Тя каза ли нещо за мен? — попита ме Шира.

Реших, че е по-добре да не разкривам горчивината, която бях усетила.

— Нищо. Само каза да ти предам благодарността й.

Шира се разсмя, но тъмните й очи излъчваха тревогата й.

 

 

Отидох направо в дома на Елеазар бен Яир. Чувах мъжете, които работеха на полето, въпреки че слънцето угасваше и розовите му лъчи падаха върху бялата, прашна земя, обагряйки я в алено. Мъжете носеха ведра с вода от цистерните и се опитваха да спасят реколтата от жито, защото все още не бе паднал дъжд. По това време на годината обикновено пчелите жужаха в кошерите; летяха във въздуха, търсейки цветове, бял нарцис и розови циклами. Но сега те не откриваха нищо.

Хана ме пусна в къщата и веднага взе лекарството от ръката ми. Казах й, че не бива да добавя нищо към сместа и да поддържа пламъка постоянен; прекалено голямата жега щеше да отнеме силата на цяра. В замяна тя обеща, че ще говори с пазачите. После се поколеба.

— Робът ли е бащата на детето? — поиска да узнае.

— Това дете няма баща — казах аз.

Направи ми жест да й дам бебето, но аз го стиснах още по-здраво. Стояхме в коридора, чийто под бе покрит със сложно преплетени черни и бели плочки. Гласовете ни отекваха сред голото пространство. Раздразнена, Хана протегна отново ръцете си. Знаех какво иска. Спомних си предупреждението на Шира, но разбирах и какво е да копнееш за дете. Как можеше Хана да ни навреди? Тя беше крехка, слаба жена, която живееше под тежкия облак на болестта. Реших, че няма да стане нищо лошо, ако я зарадвам поне за малко. Поставих Арие в ръцете й. Тя веднага грейна, омагьосана от чаровното дете.

— Може би има нужда от баща си — каза замислено, без да откъсва очи от него.

Бързо го взех обратно и го притиснах към себе си.

— Има си майка — напомних й аз. — Няма нужда от нищо повече.

Хана се усмихна.

— Всеки се нуждае от повече.

 

 

Въпреки че всички събирахме малкото храна, която можехме да отделим, решихме, че Йаел ще бъде тази, която пак ще посети Мъжа от север.

— Той винаги е бил твоят роб — отсъди Азиза.

Йаел я погледна сърдито.

— Никой човек не трябва да е нечий роб.

Следващия път, когато отиде в кулата, пазачите отворили вратата и й позволили да седне до него. Тя беше изпълнена с гняв, вбесена от жестоките условия, при които го държаха. Не бе успяла да му каже нищо, но когато той отпуснал глава в скута й, Йаел го погалила нежно — били го остригали толкова грубо, че по черепа му имало кървави следи. Бе взела със себе си мехлем от алое и мед, същото лекарство, с което лекуваше белега на Арие, и дори това да не облекчеше болката на роба, поне щеше да му покаже, че на този свят има някой, който желае това да стане.

Хана бе спазила своята част от сделката, в това поне бе достатъчно честна. Надявах се, че робът си струва цената, която плащахме, защото всеки път през този месец на скорпиона, когато Йаел ходеше да го вижда в кулата, аз носех бебето в дома на Бен и позволявах Хана да го държи в прегръдките си. Бях предпазлива и внимателна. Нито веднъж не го изпуснах от погледа си. Всеки път напомнях на жената на Бен Яир, че детето си има майка.

Казвах си, че съм направила всичко възможно, но истината беше, че тя не бе чула нито една от моите думи.