Труди Канаван
Кралицата на изменниците (9)

Глава 8
Взаимно разбирателство

Лилия остави книгата, върху която не успяваше да се съсредоточи, огледа стаята на Сония и въздъхна.

Макар през повечето време Сония да отсъсташе или да спеше, след като замина за Сачака, стаята и изглеждаше странно празна. Внезапно Лилия почуства остро самотата си и това, че никой — поне немагьосник — нямаше да я посети.

„С изключение на Калън, разбира се, ако не се появя на време за занятия, но той едва ли ще тръгне да ми гостува“.

Аний можеше да се промъква нощем през тайния вход в стените, но сега, когато тя, Сери и Гол живееха под Гилдията, много по-безопасно бе Лилия да ги посещава. Винаги съществуваше опасност някой да открие Аний в апартамента на Сония и да се усети, че не я е видял да влиза през вратата.

Единственият човек, който редовно посещаваше Лилия, беше Джона, прислужницата на Сония и нейна леля. Тя идваше два пъти дневно, за да носи храна. „Но освен това идва и след като отида на занятия, за да почисти“ — помисли си Лилия, спомняйки си как при връщането си от училище установяваше, че всичко е подредено. Обикновено след вечеря Джона отиваше в стаята на Сония, за да смени спалното бельо и да вземе мантиите за пране, но го правеше само защото Сония работеше нощем в болниците.

Лилия погледна към отворената врата на стаята си и забеляза чантата, в която носеше книгите и тетрадките си. Сега тя беше пълна с храна, която бе взела от Столовата, малко сапун и чисти кърпи от Банята, които щеше да отнесе на приятелите си. Освен това носеше новини от Калън, но докато не пристигнеше Джона с вечерята, Лилия нямаше да може да се измъкне.

Междувременно тя се опитваше да учи. Момичето погледна към книгата в ръцете си. Така и не успя да си навакса с уроците, които бе изпуснала като затворничка в Наблюдателницата. Ако изостанеше още повече, учителите щяха да й обърнат внимание.

„Щом Сери, Аний и Гол се настанят, ще мога да се захвана сериозно с училището — каза си тя. — Може би ще уча през целия следващ волник. Ако довечера планът ми се осъществи, ще има едно нещо по-малко за което да се притеснявам“.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Тя се изправи в случай, че беше магьосник, и отвори вратата с магия. За нейно облекчение в стаята връхлетя Джона. Макар и натоварена с лакираната кутия и един голям буркан, жената успя да се поклони, преди да остави всичко на масата.

— Добър вечер, лейди Лилия.

— Добър… вечер. — За голямо нейно разочарование в кутията имаше само една купа с гъста супа и една питка хляб, както и десерт със сметана. „Но разбира се. Защо да носи повече, когато тук вече има само един човек“. Което означаваше, че планът й непременно трябваше да проработи.

— Какво има? — попита Джона.

— Аз… просто се надявах, че Аний ще ме посети тази вечер.

Лилия беше изненадана, че Джона вече знае чия дъщеря е Аний и е научила за тайния проход до стаите на Сония, но после разбра, че жената е леля на Сония. Това определено обясняваше как Джона може да държи тон на Сония насаме, без да се страхува от положението й в Гилдията.

Жената се усмихна и извади храната на масата.

— Напоследък минава доста често.

Лилия кимна.

— Поне тук е в безопасност.

— И си похапва добре — додаде Джона и се изправи. — Ще отида да донеса нещо и за нея. Нещо вкусно, макар и студено, за да може да го вземе със себе си, ако случайно е вечеряла.

— Може ли… — Лилия се намръщи. — Може ли да носиш по нещо всяка вечер? Дори да не го изяде, има и други, на които би могла да помогне. Аз бих могла да помогна. И… ще донесеш ли и масло за лампи, за да не й се налага да върви в тъмното?

Джона кимна.

— Разбира се.

— И… Дано не искам твърде много… Какво прави Гилдията със старите постелки и мебели?

Прислужницата повдигна вежди.

— Повечето мебели не се чупят често. Толкова добре са направени, че траят стотици години. Ако нещо се счупи, го поправяме, и ако не е достатъчно добро за магьосниците, го даваме на прислугата. — Тя сви рамене. — Същото е и със старите постелки. А когато са твърде протрити, стават за парцали. — Джона погледна към Лилия. — Но старите постелки са повече от мебелите. Ще видя дали мога да намеря няколко.

Лилия кимна.

— Благодаря ти. С удоволствие бих й купила някои неща, но не ми е позволено да излизам на пазар.

— Аз бих могла да ги купя вместо вас — предложи Джона, — стига да ми напишете на един лист какво искате.

— Имаш ли време за това? Сигурно си заета.

— Не толкова, колкото си мислите, особено когато Сония не е тук. Набавянето на разни неща за вас е част от работата ми.

— Ами… благодаря ти. Оценявам го.

Джона посочи купата.

— А сега започвайте да се храните преди да е изстинало, а аз ще ида да намеря нещо за Аний.

Когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата, Лилия въздъхна с облекчение и триумф. Планът й се бе получил, макар да се чувстваше малко виновна заради думите си, че поисканото ще отиде за нуждаещите се хора, когато бе предназначено само за Сери, Голи Аний. „Но те се нуждаят от него“.

Лилия погледна към храната, която Джона й бе донесла, и реши да я изяде, а онова, което бе взела от Столовата, да занесе на Сери и Гол. Супата се пренасяше трудно, а и десертът сигурно щеше да се разсипе. Поне когато Джона видеше, че Лилия е изяла храната, която й бе донесла, нямаше да се тревожи, че момичето не се храни достатъчно — или че раздава всичко на нуждаещите се.

Докато се хранеше, тя си мислеше как малките, ежедневни неща са станали толкова важни. Сери, приятелят му и дъщеря му бяха на сигурно място в проходите под Гилдията, особено след като коридорът, който ги свързваше със стария Път на Крадците, беше затрупан, но такива обикновени неща, като доставянето на храна всеки ден, се бяха оказали трудни и рисковани. Ако не се налагаше ежедневно да им осигурява по нещо за ядене, присъствието им щеше да се скрие много по-лесно от Гилдията.

„Освен това ми се иска да направя и други неща, освен да им нося храна — помисли си тя. — Искам да им е удобно. Не мога да накарам Джона да им купи разни луксозни неща, защото ще събудя подозрението й. Освен ако… ако кажа, че са за мен…“

Тя привърши супата си, стана, взе лист, писалка и мастило и започна да съставя списък.

 

 

Сония се събуди, примигна и се учуди, че изобщо е успяла да заспи в поклащащата се карета. Когато погледна към Регин, видя, че е буден и я наблюдава. Той й се усмихна леко и учтиво отмести поглед.

„Колко ли време съм спала?“. Тя отмести паравана, който покриваше прозореца на вратата. Заобикаляха ги зелени хълмове, обагрени в златисто от късното следобедно слънце. „Като че ли доста. Горкият Регин. Сигурно през повечето време е бил буден и е умирал от скука“.

През първите няколко часа от пътуването им разговорът им се въртеше около разпорежданията, които бяха дали за уреждането на различни неща в тяхно отсъствие, за развитието и бъдещето на Лилия, за местата, където сигурно щяха да спират по пътя и за някои сведения, които им бяха дали за Сачаканското общество. Когато Регин започна да се прозява, тя му каза, че трябва да се опита да поспи. И накрая той бе заспал, положил глава върху пътническата възглавничка, облегната на стената на каретата. Пътищата в близост до града бяха по-гладки от останалите навътре в страната, затова той не се будеше често от разтръсквания.

Сония прекара нощта, гледайки през прозореца, замислена върху задачите, които й бяха дадени и тревожейки се за Лоркин. Спомни си за последния път, когато бе минала по този път, след като бе последвала Акарин в изгнанието му, и я връхлетя ехото на чувствата отпреди двайсет години. Страх, надежда и любов, всичките смекчени от времето. Тя ги остави да я изпълнят, задържа ги известно време и ги остави да се оттеглят в миналото.

Това пътуване донесе някои интересни нови усещания. Освен страхът и притеснението за Лоркин и вълнението от възможността двамата с Регин да се изправят срещу всякакви проблеми, тя чувстваше някакво странно въодушевление. След като двайсет години бе ограничавана в земите на Гилдията, тя най-после бе пусната на свобода.

„Е, не точно на свобода. Не мога да тръгна накъдето ме отвее вятърът. Натоварена съм с мисия“.

— За какво си мислите?

Въпросът на Регин я върна в настоящето. Тя сви рамене.

— За това, че съм извън града. Предполагах, че никога повече няма да го напусна.

Той възмутено изсумтя.

— Трябва да ви вярват повече.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че това е проблемът. Те нямаха друг избор, освен да ми се доверят. Според мен се страхуваха повече от това какво би се случило, ако ги нападнат отново, а аз не съм наблизо. Или ако Калън се обърне срещу тях.

— Смятате ли, че Калън ще се възползва от вашето отсъствие?

Сония поклати глава, но си спомни за нещо, което не харесваше в Калън и се намръщи.

— Какво има?

Тя въздъхна. „Щом Регин може да разпознае настроенията ми толкова лесно, как ли ще се справя, когато се изправя пред крал Амакира и Изменниците? Предполагам, че все още не съм се разсънила съвсем и не съм съвсем нащрек. Макар че никога няма да си простя, ако не успея да освободя Лоркин или да сключа някой съюз, просто защото не съм си доспала“.

Какво да му каже? Регин определено бе усетил, че тя е притеснена за Калън, и ако не му дадеше правдоподобна причина, сигурно щеше да си представя най-различни неща. Реши, че трябва да му каже нещо.

„Истината. Тя и без това не е кой знае каква тайна“.

— Роет — произнесе Сония. — Роет. Това е неговата слабост. Ако реша да подкупя Калън, ще го направя чрез контрол върху достъпа му до опиата.

Регин сбръчи вежди.

— Много ли хора знаят за неговата слабост?

— Винара знае. Както и Ротан. Подозирам, че много от Висшите магове също знаят, макар да не сме го обсъждали. Или поне не е било обсъждано в мое присъствие.

— Който му го продава, също го знае — додаде Регин.

— Да.

— Лилия също пуши роет, нали?

— Докато е била с Наки. Като че ли не се е пристрастила към него. Всъщност сега роетът и консуматорите му са й доста неприятни. Мисля, че обвинява опиата за глупостите, които са вършили двете с Наки.

Регин я погледна замислено.

— Значи Гилдията разполага с един черен магьосник, който е пристрастен към роет и друг, който не е податлив на влиянието му.

— И един, който не би се приближил до това нещо дори и пари да му дават — додаде Сония и потрепери.

Той я погледна и се усмихна.

— Твърде умна сте за това. Не позволявате на нищо да ви притисне в ъгъла.

Сония усети как бузите й пламват.

— С изключение на Гилдията.

— Изключение, което си заслужава. — Той погледна встрани. — Ще ми се като по-млад да имах вашата решителност и готовността ви да се опълчите на съвета.

Тя поклати глава.

— Вие? Без решителност? Винаги съм имала впечатлението, че сте напълно уверен в себе си и в онова, което искате от живота.

— Да… но никога не ми се е налагало да взимам трудни решения. Казваха ми, че всичко трябва да се върши по определен ред, за да могат всички да са в безопасност, могъщи и богати, и аз никога не поставих това под съмнение. Но с възрастта започнах да си задавам въпроси. Видях, че липсата ми на съпротива се дължи на страха да не бъда отхвърлен от равните ми. Видях, че единствените хора, които са в безопасност, могъщи и богати, са моето семейство и Домът ми. Че Домовете се противопоставят на промяната, защото се страхуват да не бъдат подкопани властта и богатството им. И все още е така.

— Киралия се промени много през последните двайсет години. В резултат на това Домовете не са изгубили власт или богатство.

Регин поклати глава.

— Ще загубят. Може да отнеме повече време, но ще се случи. Всички знаци са налице, ако знаем къде да ги търсим. И знаете ли какво открих? — Той я погледна и сви рамене. — Не ме интересува. Нека се сринат. Построени са върху лъжи и алчност.

Сония усети прилив на съчувствие. След раздялата със съпругата си, Регин бе склонен да прави мрачни и предизвикателни коментари за навиците и очакванията на върховното съсловие. Част от нея одобряваше, друга му съчувстваше, но въпреки това тя се чудеше до каква степен ще се притъпи разочарованието му, щом личната болка избледнее.

— Убедена съм, че едва ли ще смятате така, ако се озовете като просяк на улицата — напомни му мило тя.

Той я погледна и раменете му леко увиснаха.

— Сигурно. Но може би съм се променил към по-добро. Може би дори съм по-щастлив. Като започна да приема ученици с ниско потекло, Гилдията направи възможно преминаването през бариерите между съсловията. Виждам, че новоприетите се хвалят с това и искам да ги предупредя за цената. Тогава… тогава виждам, че цената не се отнася за тях и започвам да изпитвам… ревност. Те получават богатството, енергията и магията, но не са длъжни да почитат разни древни съглашения и традиции, или да се свързват само с хора, които Домът им одобрява, или да сключват брак с жени, избрани от тяхното семейство.

— Накрая може и да се наложи.

Регин поклати глава.

— Не. Вижте себе си. — Очите му срещнаха нейните. — Никой не ви е принуждавал да се омъжвате.

— Ако бях решила да го направя, сигурно много неща щяха да се изрекат за избора ми.

— И все пак никой нямаше да ви забрани да го направите.

— Само защото съм първата черна магьосница. Аз съм изключение. Не можете да си правите изводи, базирани само върху мен.

Регин я изгледа странно, отвори уста да каже нещо, но се намръщи и отново я затвори. Погледът му се плъзна встрани. Сония почувства как любопитството й се надига.

— Какво щяхте да кажете? — попита тя.

Той я погледна с неуверено изражение на лицето.

— Аз… щях да ви питам защо не се омъжихте, но предполагам, че е очевидно — а и е доста грубо от моя страна.

Тя сви рамене.

— Не е грубо. И не е заради онова, което си мислите. Наистина след смъртта на Акарин дълго време не можех да приема тази мисъл, но не и през всичките тези двайсет години. Можех да се омъжа за Дориен, ако моментът бе по-подходящ, но преди да съм готова, той бе срещнал друга. — „И добре, че стана така“. — Не мисля, че щяхме да си подхождаме. Като за начало, той обича селата, а щеше да се наложи да живее в земите на Гилдията, за да бъде с мен, тъй като аз не мога да ги напусна.

Регин я наблюдаваше с почти гузен интерес. „Сигурно много хора искат да ми зададат този въпрос“ — помисли си тя.

— Когато вече бях готова, като че ли никой не се интересуваше — продължи тя. — Мъжете на моята възраст не бяха преодолели предразсъдъците си към магьосниците от нисшите съсловия, а онези, които бяха като мен, бяха още твърде млади. И всички се плашеха от черната магия. Някои от Висшите магове ми намекнаха, че според тях наличието на съпруг ще бъде слабост, от която някой може да се възползва — като че ли Лоркин не съществуваше. Той беше другата причина. Винаги ревнуваше от другите мъже в живота ми.

Регин се намръщи.

— Какво… — Той се поколеба и поклати глава.

— Да?

Мъжът се намръщи.

— Какво ще направите, ако крал Амакира заплаши Лоркин?

Сония не очакваше смяната на темата и сърцето й се смрази.

Тя си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно, преди да отговори.

— Ще посоча, че Лоркин е човекът, който е информиран за Изменниците, а не аз. Ще бъде много по-благоразумно да измъчва мен, за да накара Лоркин да говори.

Регин зяпна изненадано, после преглътна.

— Дали е мъдър ход да вкарвате в главата на един крал мисълта за измъчване?

Тя сви рамене.

— Сигурна съм, че тази мисъл му е хрумнала в мига, щом е научил за моето отпътуване. Ако е готов да измъчва мен, значи е захвърлил всякакви съображения за противопоставянето на Гилдията и Обединените земи. Но тогава така или иначе няма да имаме никаква възможност да върнем Лоркин у дома.

Тя се изпълни с отчаяна гордост, че не позволи на гласа си да потрепери при последното изречение, макар да бе близо до това. „Щом успях да го постигна, може би ще успея да скрия и чувствата си от сачаканците и Изменниците“.

— От все сърце се надявам да не се стигне до това — каза прочувствено Регин.

Тя кимна утвърдително. Ако крал Амакира бе готов да я измъчва, значи Регин също нямаше да е в безопасност.

Той се премести на седалката си, озова се срещу нея и протегна ръце.

— Мина цял ден от Съвета и силата ми се възстанови. Трябва да приемете енергията ми още сега, преди да сме стигнали до страноприемницата.

Тя го гледаше, изпълнена с неохота. „Това е абсурдно. Не бива да се колебая да приемам енергия, която ми е предложена доброволно, при положение, че ми е позволено и може да се окаже необходима“. Сония осъзна, че по време на Съвета не бе изпитвала такива угризения. Защо усещането при използването на черна магия срещу друг човек насаме беше толкова неловко… интимно. „И забранено. Може би защото единствения друг път, когато го бях правила насаме, беше с Акарин“.

Регин я гледаше, повдигнал озадачено вежди. Сония си пое дълбоко дъх и хвана ръцете му. Почувства как енергията потича към нея и започна да струпва в себе си.

— Съжалявам. Не съм свикнала да го правя — каза му тя, поклащайки глава.

Той кимна.

— Разбираемо е. Толкова време ви е било забранено. Всъщност дори се чудех дали не сте забравили как се прави, след всичките тези години. — Устните му за миг се разтеглиха в шеговита усмивка.

Сония успя да му се усмихне в отговор.

— Де да беше възможно.

 

 

— Чисто е — каза Гол.

Сери кимна. Той бе изпратил Гол напред, за да провери дали стаята им все още е неоткрита. Трудно се отказваше от стария навик да проявява предпазливост. Вдигнаха багажа си и го пренесоха по проходите до стаята. Сери остави двата очукани стари столове, Аний пусна двете бали сено, които носеше на раменете си, а Гол хвърли вързопа чували до сандъка, който беше използвал за сядане.

След това те извадиха от джобовете си плодовете, зеленчуците и всички други предмети, които бяха отмъкнали от фермерските колиби. Сери погледна към Гол, който остави и една макара с груб конец.

— Това пък къде го намери?

Гол сви рамене.

— В една от колибите. Имаше цяла кошница такива, затова реших, че никой няма да забележи, ако отмъкна едно. Както и това…

— Той разтвори палтото си и на вътрешната му страна бе забита една дълга, изкривена игла. — Ако ще правя дюшеци, ще имам нужда от нея.

Сери погледна неуверено приятеля си.

— Ти ли ще правиш дюшеци?

— Аний каза, че не може да шие.

— Нима? — Сери се усмихна на лъжата на дъщеря си. — А ти можеш?

— Достатъчно, за да се справя с това. Някога помагах на баща ми да кърпи платната. — Гол ловко вкара края на конеца в ухото на иглата.

— Ти си човек със скрити достойнства, Гол — рече Сери. После седна на един от столовете и с усмивка си припомни похода им до фермата. Предположението им, че в колибите живеят прислужници, се бе оказало невярно. Вътре нямаше никой. Макар да можеха свободно да обикалят, тримата се бяха погрижили да не оставят никакви следи от присъствието си и бяха взели само неща, от които имаше в излишък. Аний бе предложила да разместят останалите столове, сякаш някой ги бе взел за нещо, а после бе забравил да ги върне, и така да прикрият факта, че няколко липсват.

Аний посочи плодовете.

— Не са узрели — каза тя. — Малко им е рано. Трудно се виждаше в тъмното. Как смятате да сготвите зеленчуците?

— Взех само такива, които не се налага да се готвят — каза Гол.

Носът й се сбръчи от отвращение.

— Да ги ядем сурови? Не съм чак толкова гладна.

Той повдигна вежди.

— Някои са по-вкусни сурови, особено ако са пресни. Опитай.

Аний не изглеждаше особено убедена.

— Ще изчакам Лилия. Тя ще ги сготви с магия.

— Може не винаги да успява да ни носи храна — напомни Сери на дъщеря си. — Колкото по-рядко идва, толкова по-малка е вероятността Гилдията да ни открие.

— Тогава трябва да намеря таен вход към кухните на Гилдията.

— Аний се изправи. — Отивам да проверя дали Лилия има нужда от помощ за носенето.

Гол поклати глава когато тя грабна лампата и излезе.

— Не знае какво изпуска — промърмори той.

Сери погледна към приятеля си.

— Надявах се да минат доста повече от три дни преди вие двамата да започнете да си лазите по нервите.

— Може да нямаме друга възможност да… — Гол млъкна, щом вдигна глава и видя изражението на Сери. Устните му се изкривиха в усмивка. — Да. Ще се опитам да не го правя. И тя не обича да живее под земята.

— Така е — съгласи се Сери. Дочувайки някакъв звук, той се надигна и отиде до вратата. До него достигнаха високи гласове, макар да не можеше да чуе какво точно казваха. — Като че ли Лилия вече идва.

Той седна отново на стола си и зачака пристигането на момичетата. Лилия носеше обичайната лакирана кутия, този път пълна с питки хляб, натъпкани с пикантно месо и курабийки със семена.

— На това вече му викам истинска храна — каза Аний и грабна едно хлебче.

Лилия се ухили.

— Сключих споразумение с Джона. Всяка вечер тя ще носи по нещо на Аний за храна, която смята, че ще раздадам на бедните хора, ще ви донесе също масло за лампи и одеяла. Мисли, че съм много щедра.

Сери я погледна разтревожено.

— Нали не си й казала за нас?

— Не. — Лилия погледна към столовете, сламата и чувалите на Гол. — Всичко това от фермата ли дойде?

Аний сигурно й бе разказала за похода им.

— Да.

— Няма ли да забележат липсата му?

— Бяхме много внимателни — увери я Аний.

Лилия седна на един от сандъците.

— Добре, не отивайте там през следващите няколко дни. Ще се ослушвам дали се говори нещо за крадци или нарушители. Сега… нося новини от Калън.

Сърцето на Сери подскочи.

— Да?

— Каза, че хората в града започват да шушукат за изчезването ти. Някои смятат, че си мъртъв. Други мислят, че Скелин те е затворил някъде.

— Не е много далеч от истината — промърмори Гол.

Лилия го погледна, после се взря по-внимателно в ръцете му, забелязвайки с какво се занимава. Повдигна изненадано вежди, но не направи никакъв коментар за шиваческите му умения.

— Хората на Скелин са започнали да поемат твоите… — Тя махна с ръка. — Каквото там се занимаваш.

— Да дават пари назаем, да защитават хората, да представляват разни хора, да продават… — започна Сери.

— Не ми казвай — прекъсна го Лилия. — Както казва Сония, по-добре ще е да не знам, за да не ме обвинят, че участвам в нещо.

— Мислех, че правя добре, като се опитвам да изкарам всичко законно. — Сери погледна към Аний, която завъртя очи.

— Някой от хората на Скелин смята ли Сери за мъртъв? — попита Гол.

Лилия сви рамене.

— Калън не ми даде чак такива подробности. Той не иска да знае дали Сери възнамерява да си върне… работата.

— Кажи му, че няма да мога, докато не се отърве от Скелин. Той постигнал ли е някакъв напредък?

Младата жена поклати глава.

— Не ми каза нищо. Според мен той се е надявал да му помагаш така, както си помагал на Сония.

Сери въздъхна и извърна поглед.

— По-добре му разясни, че засега не мога да помагам на никого.

Ани възрази със сумтене.

— Помагаш на нас.

Сери я погледна невярващо.

— Ако не бях аз, ти нямаше да си принудена да стоиш под земята. Тук долу само създавам проблеми на Лилия.

Девойката се намръщи.

— Не си проблем. Поне не си голям. — Аний постави ръка на рамото й.

Той се намръщи.

— Единственото, което мога да направя, е да създавам досадна тревога на Скелин. Хората могат да твърдят, че съм мъртъв, но той няма да е напълно сигурен, докато не види трупа ми. Трябва да смята, че съм жив и непрекъснато да очаква нещо.

„Той ще се движи предпазливо из територията ми и ще разпитва всички, които биха могли да знаят къде съм. — Сърцето на Сери се сви болезнено от чувството за вина. — Моите хора ще искат да вярват, че съм мъртъв, защото ако съм жив и не се боря срещу Скелин, ще изглежда, че съм ги изоставил. Ако разберат, че се крия под Гилдията, ще решат, че живея в лукс при моите приятели-магьосници, а не така.

Само да имаше и някаква друга полза от криенето му под Гилдията, освен просто оцеляването им.

Ние сме изолирани от останалата част на града. Магьосниците не са далеч и един от тях — Лилия — може да ни помага. Малцина биха се осмелили да слязат тук. — Сери се намръщи. — Дали Скелин би се осмелил?“.

Може би, ако имаше добра причина.

„Ако дойде тук, ще бъде много предпазлив. Ще изпрати разузнавачи, за да се убедят, че е безопасно. След това трябва да има добра причина да слезе сам, вместо да изпрати някой друг. Независимо как е научил за съществуването на тези тунели и как ще се добере до тях, той е длъжен да подозира, че информацията, която е попаднала в ръцете му, е част от някакъв капан.

Поне аз бих го заподозрял“.

Но тук нямаше нищо, което Скелин да желае отчаяно, така че може би нямаше да рискува. Сери трябваше да измисли достатъчно интересна уловка, която да го примами в капана. И този път трябваше да е нещо далеч по-изкушаващо от няколко магьоснически книги.