Труди Канаван
Кралицата на изменниците (14)

Глава 13
Неочаквана помощ

Аз съм малко… нов в това — каза Лоркин, поглеждайки извинително към Денил, който стоеше до него. — Може да отнеме известно време.

Денил сви рамене.

— Не бързайте. Има доста неща, които трябва да обмисля. Като например как да ви измъкна от тази бъркотия.

— Да се надяваме, че времето ще ни стигне за всичко. — Лоркин привика един от робите. Мъжът се хвърли по очи на пода. Лоркин го накара да коленичи пред него, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Денил погледна към останалите чакащи роби. С изключение на няколкото повдигнати от изненада вежди, нищо не показваше, че може да са шпиони на краля. Той се извърна към Тайенд, който стоеше от другата страна на Лоркин. Елийнецът срещна погледа му и кимна, може би за да покаже, че също наблюдава робите.

Изменницата Сави го беше уверила, че сред робите има и други шпиони на Изменниците и обеща да помогне, ако някой от тях реагира остро на разкриването му. Но въпреки това щеше да е по-добре да не бъдат принудени да се разкриват. Що се отнася до провалилия се похитител, той бе заключен в един склад под кухнята и с него бяха останали Сави и Мерия.

„Така. Време е да се заема с мислене — каза си Денил. — Ако кралят е уредил това, значи вече е наясно, че планът му се е провалил, при положение, че похитителят е трябвало да е отвел Лоркин досега. Как ли ще реагира?

Не би могъл да направи нищо, докато не разкрием, че нещо се е случило, освен ако не разполага с друг шпионин, който да е готов да изтича за «помощ». Ами ако е така? Ако обявим, че Лоркин е разчел съзнанието на похитителя и е разкрил истината, кралят ще поиска да му го заведем. Мъжът ще претърпи някакъв инцидент и когато Амакира заяви, че човекът е бил подмамен да си мисли, че работи за краля, никой няма да може да опровергае думите му. След това той ще използва опита за отвличане като извинение да отведе Лоркин.

Ако се престорим, че нищо не се е случило, кралят ще разбере, че лъжем. Похитителят може да докаже противното“. Денил не искаше да убива мъжа. Не само защото по принцип не обичаше да убива хора, но и защото ако се разчуеше, че киралиец е убил сачаканец — особен освободен сачаканец — това щеше да наруши и без това крехкия мир между двете държави. „И накрая ще се озова в затвора, защото съм унищожил кралска собственост“.

Какво друго можеха да правят с мъжа? Да го измъкнат тайно от къщата? Тъй като Домът на Гилдията бе наблюдаван толкова плътно, че дори Изменницата не вярваше, че ще успее да се измъкне, Денил се съмняваше, че ще успеят. „Ако го убием, ще трябва да унищожим тялото без следа или да се постараем да прехвърлим вината върху някой друг. Не знам как ще се справим с първото, но сигурно ще е по-лесно за изпълнение от второто. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че размишлявам върху подобни неща“.

Вниманието му бе привлечено от слабо трополене. Лоркин отпращаше първия роб към другия край на стаята. Той погледна към Денил.

— Мисля, че някой почука на входната врата.

Тъй като всички роби се намираха в господарската стая, нямаше кой да посреща посетители.

— Е, не мина много време — промърмори Денил.

— Все още не е твърде късно за социални посещения — посочи Тайенд. — Според сачаканските обичаи.

Денил въздъхна и се изправи.

— Ще отида да видя кой е.

Лоркин не изглеждаше успокоен.

— Трябва ли… да опразня стаята?

— Да, но… — „Къде да откараме робите?“

— Отведете ги в моите помещения — предложи Тайенд. — Можете да продължите с разчитането на съзнания там.

Денил погледна към самотния роб, с който Лоркин бе приключил.

— Може ли да му се вярва?

Лоркин сви рамене.

— Не е шпионин, ако това имате предвид.

— Стига ми. — Денил махна с ръка на мъжа, който забърза към него и се хвърли по очи на пода. — Изчакай всички, освен мен, да напуснат стаята, и доведи тук посетителя — нареди му посланикът.

След изненадващо кратко време Денил се оказа сам в Господарската стая. Той си пое дълбоко дъх, издиша го бавно и се приготви да посрещне групата сачакански магьосници. Долови обаче стъпките само на един човек, който колебливо застана на прага.

— Ачати! — произнесе несъзнателно Денил. — Ашаки Ачати! — додаде бързо той, както изискваше протоколът.

Челото на Ачати бе покрито с дълбоки бръчки. Той тръгна към Денил, без да сваля поглед от лицето му. „Изглежда ми разтревожен — помисли си Денил. — Всъщност дори кърши ръце!“

— Посланико Денил. — Ачати се спря на две крачки от него и отново се вгледа изпитателно в лицето му. — Трябва да ви предупредя за един заговор. Не очаквам да ми повярвате, но съм длъжен да ви предупредя. Кралят има шпионин сред робите ви. Сигурно е мъж, защото ние имаме твърде малко жени-магьосници и на тях не може да им се вярва. По някое време следващите дни той ще опита да отвлече Лоркин. Трябва да го пазите и да ограничите достъпа на робите до него. И може би, за да го разкриете, трябва да използвате онази техника за разпит, която приложихте, докато търсехме Лоркин.

Денил погледна изненадано и подозрително към Ачати. „Какво ли е замислил? Защо ни предупреждава, след като вече се е случило? Дали се опитва да ме примами да му се доверя? Дали кралят не го е изпратил, за да провери дали похитителят вече не се е задействал? Хм. Предполагам, че трябва да отвърна на играта му и да видя докъде ще ни отведе“.

— Когато осуетим отвличането, какво да правим с похитителя? — попита той. — Да го убием ли?

Ачати поклати глава.

— Не, така ще унищожите собственост на краля.

— Само ако шпионинът е роб и кралят признае, че е негова собственост.

— О, той няма да признае нищо. Ще заяви, че не е известен за заговора и ще каже, че мъжът е подкупен от Изменниците. А когато похитителят разкрие, че е магьосник, а не роб, вие ще бъдете обвинени в убийство.

— Въпреки, че не знам нищо за това? — Денил поклати глава. — Значи ми поставя капан?

Ачати поклати глава.

— Не съвсем, но ако сглупите да убиете мъжа, това ще му осигури идеалния предлог да ви върне в Киралия.

— Тогава каква е целта на краля? Аха. Да изфабрикува добра причина, за да може да заяви, че Лоркин не е в безопасност тук и да го отведе.

Устните на Ачати се изкривиха в мрачна, но одобрителна усмивка.

— Знаех си, че ще откриете опасността.

— Какво да правим тогава? Не можем да се преструваме, че нищо не се е случило. Шпионинът ще уведоми краля за провала си. После ще опита отново или кралят ще изпрати друг човек да се опита да отвлече Лоркин. Дори може вече да е изпратил неколцина други, в случай, че първият опит се провали.

Ачати се намръщи.

— Ако Лоркин може да бъде върнат в Киралия, съветвам ви да го уредите.

„Да не се опълча на краля? Това не го очаквах“.

— Как?

Ачати хвана долната си устна с два пръста и се намръщи.

— Ако сред робите има Изменници, те биха могли да го уредят.

— При положение, че къщата се наблюдава непрекъснато? Едва ли. Да не би това да е някаква маневра за залавянето на няколко Изменници?

Ачати отвори уста, за да отговори, но бе прекъснат от нечий друг глас.

— Я виж ти. Ашаки Ачати. Какво ви води в Дома на Гилдията в този късен час?

Денили Ачати се обърнаха към Тайенд, който влизаше в стаята. Докато се приближаваше към Ачати, той стрелна Денил с поглед.

— Мерия помага — рече тихо той, успокоявайки магьосника, че Лоркин не се оправя сам с робите.

Ачати кимна.

— Изпратиха ме да опитам още веднъж да убедя Лоркин да ни сътрудничи, но… — Той повтори предупреждението си за похитителя. — Това е истинската причина да съм тук.

— Смятате, че Денил би могъл да разпита робите?

— Да, за да разбере кой е шпионинът.

— Това няма ли да е опасно? Нали казахте, че шпионинът е магьосник? Колко е силен? Висш магьосник ли е?

— Не знам — призна Ачати. — Вероятно. Заповядано му е да не убива никого. Той… — Сачаканецът погледна към вратата, през която бе влязъл Тайенд. Денил също се обърна натам и се стресна, щом зърна влизащия Лоркин.

Погледите им се срещнаха, след което младият мъж погледна настрани. Очите му бяха много тъмни, а лицето пребледняло. Той се изпъна и се усмихна пресилено на Ачати.

— Ашаки Ачати. Какво ви води тук толкова късно през нощта? — попита Лоркин добродушно, но напрегнато. — Да не сте дошли да ме върнете в затвора?

През лицето на сачаканеца премина странно, болезнено изражение.

— Не, не. Опитвам се да го предотвратя.

„Какво беше това изражение?“ — запита се Денил. Изведнъж осъзна какво е забелязал — съчувствие и тъга. Съмненията, които изпитваше към Ачати, започнаха да избледняват.

— Ачати ни предупреди, че сред робите има шпионин, който скоро ще се опита да ви отвлече — каза Тайенд.

Очите на Лоркин се разшириха; погледът му прескочи от Тайенд към Денил.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Денил. — Утре вечер или следващата нощ.

Денил почувства облекчение, когато зърна как Лоркин присвива очи, обмисляйки последствията. Младият мъж отново погледна към Ачати.

— Защо ни помагате? — попита направо той.

— Аз… — Ачати въздъхна, наведе очи, след което отново вдигна глава и изгледа поред тримата мъже. — Не ми харесва как кралят се отнася с вас. Сачака може и да не се нуждае от съюз с Киралия, но не се нуждае и от нов враг. Преди няколко месеца научихме новини, които разделиха мненията ни. — Ачати се поколеба, намръщи се и поклати глава. — Не виждам как да го обясня, без да ви кажа какви са те — шпионинът ни в племето Дюна разкри, че Изменниците са им предложили да обединят силите си и да се опитат да превземат Сачака.

Денил усети ледени тръпки по гърба си. „Чудя се…“

— Унх? — попита той.

Ачати се усмихна.

— Нали не очаквате от мен да ви кажа кои са шпионите ни, Денил?

— Не — съгласи се посланикът. — Но името на Унх предизвика някои доста интересни реакции сред хората му. Ако наистина е той, подозирам, че те са наясно, че е шпионин.

— Племето Дюна отказало на Изменниците. Мнозина от ашаките смятат, че Изменниците нямаше да се допитат до Дюна, ако нямаха нужда от тях, а туземците са убедени, че Изменниците няма да спечелят битката с нас.

„Затова ли Изменниците са унищожили пещерите с камъни на Дюна? Дали са ги наказали заради отказаната помощ?“ — зачуди се Денил.

— Кралят се съгласи — продължи Ачати. — Той не вярва, че Гилдията представлява заплаха. Твърди, че вие сте Гилдия със само двама магьосници. За него е по-важно да спаси Сачака от изменническата заплаха, преди бунтовниците да станат твърде силни и да ни победят. Само гласовете на ашаките като мен, които не искат да изгубят търговията и мира с Обединените земи, го спират да получи със сила желаната информация от Лоркин.

Последва напрегнато мълчание. Лоркин беше забил поглед в пода. Младият магьосник въздъхна и погледна Ачати с присвити очи.

— Нямаше да дойдете тук, ако не бяхте готов да се опълчите на заповедите и желанията на вашия крал — каза той. — Докъде сте готов да стигнете?

Сачаканецът отвърна на погледа му. В очите му се четеше несигурност.

— Не знам — призна той. — Има огромна разлика между това да попреча на краля си да извърши нещо глупаво и откритото предателство. Какво имате предвид?

Лоркин отвори уста да отговори, но се поколеба.

— Отведете шпионина — намеси се Тайенд. — Направете така, че да изчезне.

Денил се намръщи. Това щеше да е изпитание за благонадеждността на Ачати, но не особено добро. Ако вместо това сачаканецът отведеше шпионина при краля, монархът отново щеше да претендира, че Лоркин не е на сигурно място в Дома на Гилдията — и освен това щеше да узнае, че Сави е Изменница.

— Не — каза Лоркин. — Отведете ме.

Денил примигна изненадано. „Може би той не осъзнава, че това е номер, който да ни накара да се доверим на Ачати“. Тайенд поклати глава и положи ръка върху рамото на Лоркин, но преди някой да каже нещо, младият магьосник вдигна ръце в опит да заглуши протестите им.

— Не съм глупав, познавам рисковете. — Той изгледа безизразно Ачати. — Той би могъл да ме предаде на краля, но съдейки по броя на робите, които не са роби — и това не означава, че са Изменници, — аз така или иначе скоро ще се озова в двореца.

Този път Денил усети тръпки по цялото си тяло. „Колко точно шпиони има тук? Колко от тях са магьосници?“

— Трябва само да ме измъкнете от Дома на Гилдията и да ме отведете в имението си — каза Лоркин на Ачати. — Изменниците ще се погрижат за останалото. Кралят няма да разбере за участието ви в бягството ми. В замяна на това, но едва след като се убедя, че съм на свобода и в безопасност… — Лоркин въздъхна и лицето му се изопна, — … аз ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците.

Ачати впери поглед в Лоркин; постепенно изненадата му премина в размисъл, след това в одобрение. Той кимна.

— Мога да го направя. Няма да е лесно да ви вкарам в каретата, без да забележат, но…

— Лоркин — прекъсна го Денил. — Не е нужно да предаваш доверието на…

— Остави го — рече Тайенд. Той погледна Денил с остри, нетрепващи очи и кимна. Гневът на Денил бързо утихна.

„Тайенд не би направил нищо, с което да застраши живота на Лоркин. Сигурно смята, че планът ще сполучи. Или че това е единствената възможност пред младежа. — Което означаваше, че според Тайенд Ачати казва истината. — Колко странно е, че сега Тайенд му се доверява, а аз съм изпълнен със съмнения“.

Денил можеше да приеме, че Ачати не одобрява действията на краля, но не можеше да бъде толкова лесно убеден, че мъжът е готов да се опълчи на заповедите на своя крал и да рискува действията му да бъдат открити и заклеймени като предателство. Той щеше да изгуби не само доверието на краля, но и поста си, репутацията и богатството си. А най-вероятно и живота си.

Но Денил не се сещаше за алтернатива, затова мълчаливо наблюдаваше как Лоркин и Ачати скрепяват договорката си с клетви. След като приключиха, Тайенд се усмихна.

— Идеално! А сега трябва да решим как да вкараме Лоркин в каретата на Ачати, без някой от онези досадни наблюдатели да го забележи.

 

 

Лилия изпи чашата си с рака и въздъхна облекчено. През последните дни бе започнала да се чувства изхабена — като старите дрехи, които Джона й даваше да носи, когато посещаваше Аний, Сери и Гол. Стоенето до късно под земята и ранните сутрешни уроци с Калън бяха започнали да й се отразяват.

Тя изпъшка тихо при мисълта, че отново ще трябва да се среща с Калън. Аний й беше разказала за подземната стая, която тримата бяха открили, и за разговора, който бяха чули. Според описанието, което й беше дала, Лилия заподозря, че двамата магьосници са лейди Винара и лечителят, който отговаряше за отглеждането на лековити билки.

В първия момент новината, че отглеждат роет, я беше стреснала, но след това тя осъзна, че в това има смисъл. Лилия не беше съгласна с теорията на Сери, че Гилдията отглежда роет, защото иска да изхвърли Скелин от търговията с опиата — или да му попречи да бъде единствен доставчик на магьосниците. Много по-вероятно Гилдията искаше да им помогне да се излекуват от пристрастяването си към роета, както и да разкрият потенциала на растението като лекарство за други болести. Та нали твърде често лекарствата за болести, причинени от растения, се откриваха в самия причинител.

Но новината, че Гилдията търси семена от роет, породи в нея други подозрения и точно затова тя нямаше желание да се среща с Калън. Част от нея искаше да се изправи пред него и да му разкрие какво е научила. „Затова ли не иска да помогне на Сери да заложи капан на Скелин? Дали той и останалите пристрастени към роета магьосници се страхуват да го премахнат, за да не секнат доставките на роет?“

Сери й беше казал да не разкрива на никого онова, което знае, докато не се появи добра причина да го направи. Пред Калън трябваше да се преструва, че не знае нищо и че не го подозира, че има някакви егоистични мотиви, за да отказва помощта си на приятелите й.

— Днес си много замислена — отбеляза Джона. Тя се приближи до масата и се наведе да прибере празните чинии от закуската. Лилия долови странна, но приятна миризма.

— Да не би да си слагаш парфюм, Джона? — попита тя.

Джона се поколеба и я погледна смутено.

— Да.

— Какво има? — Лилия се намръщи. — Обикновено не си слагаш парфюм. Нима на прислужниците им е забранено?

— О, на никой не му прави впечатление. — Джона махна с ръка. — Просто… Сония не харесва точно този. Той беше неин, но след като разбра от какво е направен, ми каза да го изхвърля. На мен ми хареса и… все пак не можеш да обвиняваш едно растение заради това, което е. Но когато съм край нея, не си го слагам, разбира се.

— Ето защо не съм го забелязала досега — кимна Лилия. — Прекрасен е. От какво е направен?

Джона отново я погледна смутено.

— От цветове на роет.

Изненадана, Лилия подуши въздуха и се опита да открие някаква връзка между аромата и миризмата на дим от роет.

— Не мога да повярвам, че мирисът идва от едно и също растение. — Тогава и хрумна още нещо. — А откъде са намерили цветове, за да направят парфюма?

Джона сви рамене.

— Предполагам, че от хората, които го отглеждат за опиат.

Лилия си спомни занятията, в които учеше за източниците на лекарства и се замисли какво знае за растенията. Цветовете обикновено съдържаха семената им. Гилдията искаше семена от роет. Според Аний, онова, което отглеждаше Гилдията, не е роет. Бяха ги измамили. Сери смяташе, че никой няма да се осмели да продаде семена на Гилдията — макар да бяха изкарали добри пари, като ги бяха измамили с друг вид семена. Ако Скелин откриеше, че някой е продавал семена от роет, човекът нямаше да живее дълго.

Според Сери роетът изобщо не се отглеждаше в Киралия. Той подозираше, че растението се култивира някъде другаде, жъне се и се изсушава, преди да бъде изпратено в Имардин. Дали същото се отнасяше и до парфюма? Повечето парфюмери се намираха в Елийн. Дали им трябваха свежи растения или използваха изсушените за производството на парфюма?

Лилия се изправи.

— По-добре да тръгвам. Не ми се иска да закъснявам и да изнервям Калън.

Джона се усмихна.

— Ще се видим довечера.

Докато вървеше към Арената, Лилия обмисляше всичко, което бе научила и колко малко от него би могла да разкрие, за да получи отговори на въпросите си. В кратките почивки по време на занятията с Калън тя обмисли рисковете и ползите. „Колкото по-скоро Гилдията се сдобие със семена от роет, толкова по-скоро Калън ще помогне на Сери. Просто трябва да намеря начин да му кажа, че знам какво се опитва да отгледа Гилдията, без да разкривам как съм го научила…“

След като занятията приключиха, тя не се отправи веднага към Университета. На лицето на Калън вече се беше появило онова разсеяно изражение; когато се приближи до него, той не я погледна в очите, а се зазяпа в далечината. Когато осъзна, че тя не си тръгва, Калън се намръщи и присви устни.

— Можеш да си вървиш — каза й той.

— Знам, но сигурно ще ви е интересно да научите, че по улиците се носи мълва, че Гилдията се опитва да купи семена от роет. Вярно ли е?

Той впери поглед в нея. Зениците му се разшириха. „Сега вече привлякох вниманието ти“ — помисли си тя.

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуваш от приятелите си — каза й той.

— Но е истина, нали? — Тя го погледна с присвити очи. — Затова ли не искате да помогнете на Сери? Страхувате се, че щом заловите Скелин, доставките ще секнат?

Очите на Калън проблеснаха от гняв и той стисна зъби.

— Нямаш представа каква си късметлийка — каза й той.

Тя примигна изненадано, преди да я залее вълна от гняв.

— Късметлийка? Аз? Най-добрата ми приятелка ме измами да науча черната магия и ме натопи за убийството на баща й, след което се опита да ме убие. Единствените хора, които ги е грижа за мен, са далеч и всеки момент могат да умрат.

Очите му се разшириха и лицето му омекна.

— Извинявам се. Имах предвид… — Той погледна настрани и се намръщи като от болка. — Успя да избегнеш капана на роета. Има толкова много магьосници, на които им се иска да имат твоята издръжливост.

„Като теб самия“ — помисли си тя. Но в този миг установи, че вече не изпитва отвращение към него. Репутацията му на мъж с неподкупна почтеност бе от изключително значение за поста му на черен магьосник. Пристрастяването му към опиата сигурно бе унизително и бе разклатило увереността му. Фактът, че беше черен магьосник, сигурно изнервяше останалите магьосници, които знаеха за порока му. Но също толкова изнервяща бе мисълта за многото магьосници, които бяха държани като заложници от Скелин.

— Колко много? — попита тя, неспособна да скрие загрижеността в гласа си.

Той се намръщи.

— Не мога да ти кажа. Но… правим нещо, за да им помогнем.

— Като се опитвате да отглеждате растението?

— Най-малкото, за да поемем контрола върху доставките. Да намерим лекарство или да открием не толкова вреден опиат. — Калън въздъхна. — Отчасти си права. Ако Скелин бъде убит, шансовете ни да намерим семена ще намалеят. Все още не можем да рискуваме и да се опитаме да го заловим. — Той срещна погледа й и в очите му проблесна решителност. — Обещавам ти, че щом се сдобием с онова, което ни е нужно, веднага ще открием и ще премахнем Скелин. Това може да включва и приемане на предложението на приятеля ти, ако все още е готов да поеме риска.

Лилия кимна. Тя се замисли върху онова, което Калън й беше споделил. Звучеше й смислено и мъжът като че ли не лъжеше. Нямаше смисъл да крие от него идеята си.

— Знаете ли, че в града се продава парфюм, който се прави от цветове на роет?

Калън повдигна вежди и в очите му проблесна интерес, точно както бе очаквала.

— Не.

— Все отнякъде трябва да взимат цветчетата. — Тя се усмихна. — Може би Гилдията трябва да проучи въпроса. Е, чакат ме следващите занятия.

— Да. Не закъснявай — каза разсеяно той.

Лилия тръгна. Когато отново погледна през рамо, той продължаваше да стои там, вперил поглед в далечината, но този път на лицето му бе изписано изумление.

 

 

В каруцата беше невероятно задушно и горещо, и Лоркин просто спря да брои колко пъти му се налагаше да си стиска носа, за да не кихне. Както всички роби в превозното средство, и той бе покрит със сива прах, чието предназначение беше да избива въшките. По същата причина косата му бе остригана до кожа. Глезените му бяха оковани с вериги към една метална скоба, забита в центъра на каруцата.

Гърбът го болеше и пареше там, където бе попадал камшикът и той непрекъснато трябваше да възпира желанието си да изцели нараняванията. За наказанията му нямаше никаква причина, освен желанието на каруцаря да докаже превъзходството си, след като началникът на робите на ашаки Ачати му беше казал, че „онзи там е проблемен“. Той избягваше да поглежда спътниците си и се опитваше да скрие гнева, който съдбата им пораждаше в него. Това бяха отрепките сред градските роби, твърде стари, увредени, грозни или непокорни, за да бъдат използвани от бившите си господари. Те знаеха, че ги откарват да работят в една мина в южния край на Стоманения пояс.

Размяната стана бързо, без много въпроси, които да забавят продажбата. Очевидно някои сачаканци смятаха, че родените в някое домакинство роби трябва да получават грижи от господарите си, ако са му служили добре или са пострадали по време на служба. Понякога те се приближаваха до каруцата и проклинаха собствениците, които бяха продали робите си. Днес наблизо нямаше никой от тях. Беше се дотътрил до края на града, без да привлече ничие внимание.

Сега бавно се отдалечаваше по пътя. Лоркин затвори очи и се замисли за бягството си от Дома на Гилдията.

Тайенд бе измислил начин да измъкнат Лоркин от сградата, без да привлекат вниманието на наблюдателите. Те може би знаеха точния брой на робите, които бяха дошли с Ачати, затова той отиде до каретата и каза на един от робите, че го оставя в Дома на Гилдията, за помага в надзираването на Лоркин, но всъщност за да шпионира магьосниците.

Щом робът бе приет с благодарности и изпратен при останалите, Лоркин облече дрехите на Ачати, като ги подпълни с чисти парцали, а сачаканецът остана само по набедрена превръзка, каквато носеха робите. Ако не се притесняваха толкова силно, че планът им ще се провали, щеше да е изключително забавно да наблюдават как Тайенд обучава знатния ашаки да върви като роб.

Както винаги дворът на Дома на Гилдията беше осветен само от един фенер и двамата трябваше да се движат с извърнати настрани лица. По предложение на Тайенд те действаха бързо, без да се помайват — Лоркин изскочи от къщата и бързо се качи в каретата, а Ачати отиде отзад и се качи на капрата. Двамата напуснаха Дома на Гилдията без проблеми. През целия път Лоркин седеше като вцепенен в каретата и очакваше някой да им извика да спрат, но нищо такова не се случи. Щом каретата премина през портала на именито на Ачати, сачаканецът бързо се шмугна в каретата и двамата си размениха дрехите.

Спасителят на Лоркин му каза да стои вътре, а самият той излезе и поведе тих разговор с някакъв мъж, който се оказа началникът на робите в имението. Ачати се върна в каретата, за да му обясни плана си. Лоркин отново трябваше да се предреши на роб, но този път трябваше да се подготви за по-грубо отношение — с надеждата, че сред робите на Ачати има Изменници.

„Освен това трябва да се надявам, че те ще ме видят и ще ме разпознаят, и след като видят, че съм качен в каруцата, да изпратят съобщение на останалите Изменници, които да намерят начин да спрат каруцата и да се освободят, без да разкрият своята, и моята, самоличност“.

Погледнат по този начин, планът включваше твърде много аспекти, които да се объркат.

„Какво е най-лошото, което би могло да се случи? Да стигна до мината. Планината Стоманения пояс минава по границата между Сачака и Киралия. Колко ли трудно ще е да се освободя с магия и да измина пътя до Киралия?“

А колко щеше да е трудно зависеше от това дали мината се управлява от сачакански магьосници. Или ако из планините обикаляха ичани.

„Трябва да напусна каруцата преди да стигна дотам, когато наоколо все още няма сачакански магьосници, но вече сме се приближили до планината. Ще ми се да знаех как изглежда Сачака в южния си край. Дали пустошта се простира до морето? Дали ичаните стигат чак дотам?“

Каруцата започна да забавя ход. Лоркин отвори очи и се огледа, откривайки едновременно страх и надежда в очите на останалите роби. Стомахът му изкурка. Може би щяха да им дадат храна и вода.

Каретата спря и отвън се чуха гласове.

— Този кладенец сигурно ще се срути. Не искам да рискувам никой от моите. Те са здрави и сръчни — дочу се надменен глас.

Каруцарят отговори нещо с нисък, подмазващ се тон. Лоркин не можа да чуе думите.

— Кажи си цената — заповяда надменният глас.

Последва мълчание, после каруцата се размърда и отзад се чуха стъпки. Ключалката изтрака и вратата се отвори. Вътре нахлу ярка светлина, която заслепи Лоркин.

— Този ще свърши работа.

— Той създава проблеми.

— Значи ще се радваш да се отървеш от него. Ако оцелее и създава проблеми, ще ти го продам отново. Ето.

Чу се звънтене на монети. Очите на Лоркин започнаха да свикват със светлината. Той различи един ашаки до каруцаря, който се беше навел и отключваше веригите на един от робите.

Сърцето му подскочи, когато разбра, че е собствената му верига.

За миг се поколеба дали да не си пробие път навън с магия, но се спря. „Където и да се озовеш, все ще има Изменници — каза си той. — Те ще те открият. Ще те освободят“.

Очевидно работата, за която щеше да го използва сачаканецът, беше опасна, но Лоркин винаги можеше да се защити с магия. „Поне никой от останалите роби няма да рискува живота си“.

— Ела — каза каруцарят, хвана Лоркин за крака и го дръпна. Лоркин се надигна и прескочи краката на останалите роби, които седяха между него и отворената врата. Наложи се да скочи от каруцата на земята и веригите на краката му попречиха да запази равновесие. Той се стовари по лице на земята.

„Поне си спестих унижението да се хвърлям по очи на земята пред новия си собственик“.

— Остани там — рече надменният глас.

Мъжът изчака каруцата да се отдалечи, преди да заговори отново. Но Лоркин успя да се огледа и видя други двама роби, които стояха до сачаканеца.

— Ставай. Върви след мен.

Лоркин се подчини. Веригите дрънчаха и ограничаваха крачките му. Сачаканецът и двамата роби минаха през малка порта и се озоваха в малък двор. Там ги очакваше Друг роб с голям чук в ръка.

— Отърви го от тези неща — нареди сачаканецът.

Робът му посочи една пейка. Лоркин седна и послушно протегна крака към мъжа. След няколко разтърсващи точни удара веригите паднаха от глезените на магьосника.

Сачаканецът наблюдаваше с отегчено изражение. След това махна с ръка на Лоркин да го последна и тръгна към сградата. Двамата влязоха в банята и ги обгърна влажен, ароматен въздух. Мъжът му посочи купчината дрехи, струпани върху един дървен стол.

— Измий се и се облечи. Не се бави. Не разполагаме с много време.

Лоркин погледна назад и видя, че двамата едри роби не са ги последвали в сградата. Сачаканецът се усмихна без капчица надменност и излезе от помещението. Останал сам, Лоркин се загледа след него.

„Тук нещо не е наред“.

Когато се приближи до стола, магьосникът вдигна най-горната дреха от купчинката. Сърцето му подскочи, после замря и той се ухили.

Това бяха семплите, удобни дрехи на Изменник.