Труди Канаван
Кралицата на изменниците (7)

Глава 6
Разрешение

Двамата мъже на средна възраст все още бяха в килията си, когато Лоркин се завърна от втория си ден на разпити, но двойката която също бе затворена, я нямаше. Отново му бяха оставили вода, но не и храна. Гладът му пречеше да спи, докато най-накрая не се предаде и не го успокои с магия.

Нямаше представа от времето. Помещението нямаше прозорци, през които да навлиза светлина. Лоркин трябваше да разчита само на рутината на разпитите и на смяната на пазачите, за да брои дните. Когато се събуди, той забеляза, че пазачът е все още на мястото си и го гледа нащрек, но безизразно. Облегнат на стената, Лоркин се развличаше с умствени игри и спомени.

Един звук привлече вниманието му. Приближаваха стъпки. Пазачът се извърна и се изправи. Лоркин въздъхна тихо и също стана, приготвяйки се за поредния ден на разпити и глад.

Вместо това се появи роб, който носеше поднос с купа, къшей хляб и чаша. Сърцето на Лоркин се изпълни с надежда, когато пазачът огледа всичко и пристъпи към килията му, за да отвори вратата.

Робът влезе вътре с наведени очи, остави подноса на пода и излезе навън.

Пазачът се спря, огледа замислено Лоркин и отново заключи вратата. Младият мъж го изчака да се върне на мястото си преди да се приближи до подноса. Вдигна го и го отнесе в дъното на килията.

Купата беше пълна със студена, тъмна на цвят супа. В чашата имаше вино. Не се виждаха никакви прибори.

„Ако са отровни, няма да разбера, докато не ги изям. Досега не ми се е налагало да изцелявам отрова. Това ще използва по-голяма част от силата на Тивара. Да рискувам ли? Достатъчно ли съм гладен?“

Парченцата в супата се бяха утаили и над тях бе останала сравнително прозрачна. Но утайката не образуваше равен слой на дъното, а се беше събрала около нещо. Нещо квадратно и тънко. По гърба го полазиха тръпки.

Усещайки погледна на пазача, той извлече мъничко магия и я използва да разчисти частичките от предмета. Супата се поразмъти от лекото разбъркване, но скоро всичко се успокои достатъчно, за да може той да потвърди опасенията си.

Предметът беше лист хартия.

„Възври супата за прочистване. Хлябът добър. Виното лошо“.

Отдолу имаше заврънкулка. Това можеше да са набързо надраскани инициали, но Лоркин разпозна един от шифрованите сигнали на Изменниците, за които му бяха казали да внимава.

„Те знаят, че съм тук — помисли си стой и го заляха облекчение и надежда. — Ще ме измъкнат от затвора“. Но докато тази мисъл минаваше през главата му, той вече знаеше, че не може да очаква толкова много от тях. Затворът се намираше под самия дворец и бе охраняван от ашаки и независима, изключително лоялна класа от стражи, която съществуваше само на това място.

Но въпреки това се почувства добре, разбирайки, че Изменниците се опитват да му помогнат. Той извлече още от магията си и накара супата да заври. Това обясняваше донякъде защо пазачът го наблюдаваше толкова напрегнато. Все пак Лоркин изпи бавно супата, като непрекъснато наблюдаваше поведението на тялото си, в случай, че бележката се окажеше лъжа. Хлябът беше стар, затова той го топеше в супата да омекне.

Не докосна виното. Дали онзи, който го беше отровил, щеше да се зачуди защо Лоркин не го е изпил, или просто щеше да предположи, че магьосникът не е искал да замайва главата си преди разпитите?

Скоро след като приключи с храненето си, робът се върна за подноса. Лоркин го подаде на мъжа. Робът вдигна глава и срещна погледа му.

— Лорд Денил каза, че крал Мерин иска да им кажете всичко — едва чуто прошепна мъжът.

Лоркин кимна, за да покаже, че го е разбрал, и се извърна гърбом, за да не види пазачът усмивката му.

„Като че ли ще повярвам на това! Сигурно ме мислят за глупак, ако смятат, че ще приема заповед от някой друг, освен от самия Денил. Дори ако… Трябва да допусна, че Денил е бил изнудван или заплашван“.

Разпоредителят Оусън беше дал парола на Лоркин, в случай, че сачаканците опитат нещо такова. Лоркин наложи отново сериозно изражение на лицето си, облегна се на стената и зачака пристигането на сачаканеца, който щеше да проведе поредния разпит.

 

 

Столовата вибрираше от шумове, макар обедното хранене да бе приключило преди доста време. Внезапната отмяна на следобедните часове, докато цялата Гилдия се събираше на Съвет, събуди в учениците смесица от лекомислено веселие заради неочакваната свобода и развълнувано любопитство към причината за събранието.

Лилия вече знаеше каква е причината, но никой не я попита, а и тя си имаше доста по-важни неща, за които да се притеснява. Като например да осигури храна за Сери, Гол и Аний, както и да ги снабди с масло за лампата и свещи. Лилия реши, че Джона, прислужницата на Сония, е ключът към доставянето им. Трябваше да намери начин да убеди жената да донесе по-голямо количество от тези неща в стаите на Сония, без да събужда подозрения.

Беше лесно да отнася малки предмети в тунелите. Лакираните кутии, които прислужниците използваха, за да разнасят храната, можеха да бъдат спускани с помощта на магия през отвора в стената на стаята на Сония. Обаче по-големите предмети, като например цели мебели, нямаше да се съберат в тясното пространство. Може би трябваше да използват другите входове към тунелите. Тя беше чула, че има още няколко такива в Университета.

Но дори и да намереше друг път навътре, по голямата част от мебелировката на Гилдията бе стара и ценна, така че изчезването й сигурно щеше да бъде забелязано. Мебелите на прислугата може да не бяха толкова ценни, но слугите живееха далеч от районите, посещавани често от магьосници и ученици. Ако Лилия се разхождаше край жилищните им посещения или дори влезеше в някоя от кухните край Столовата, тя щеше да изпъква като, както майка й обичаше да казва, „принцеса на просяшки бал“.

„Трябва да намеря разни захвърлени неща, които никой не използва. Сигурно ще са счупени, но предполагам, че можем да ги поправим. Може да се наложи да ги разглобим и после отново да ги сглобим, след като ги внесем в тунелите. Ще ми трябват дъски и пирони — както и някои инструменти. Хм, може дори да се наложи да вкараме вътре дъски и да сковем от тях съвсем нови мебели“.

— Виж, това е черната ученичка.

Думите бяха произнесени на висок глас, някъде наблизо. Лилия вдигна глава и срещна погледа на говорещия. Името му беше Бокин, висок ученик с нисш произход, който обичаше да тормози по-слабите от него. Никой от селяците не възразяваше на глас, защото той имаше куража да изскача и на снобите.

Бокин се спря и се облегна на съседната маса, обграден от обичайната си групичка подмазвачи. Тя се съмняваше, че някой от тях го харесва наистина. По-скоро не искаха да се превръщат в негова мишена.

— Да си убивала някого напоследък? — попита той и устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Тя наклони глава настрани и се престори, че размишлява.

— Всъщност не.

— И сега какво ще правиш, когато Черната магьосница Сония заминава? — Той се оттласна от масата. — По цял ден ще си сама у тях. Намерил ли си нова приятелка? Или си решила този път да опиташ как е с мъж? — Той се приближи с наперена стъпка до масата й и приближи слабините си до лицето й. — Искаш ли да ти покажа какво си изпуснала?

„Значи знаят, че Сония заминава“. Лилия се облегна назад и го погледна. Предполагаше, че някой ще се възползва от ситуацията, но не очакваше да се случи толкова скоро.

— Досега не си проявявал интерес. — Тя се изправи бавно, застана така, че лицето й да се приближи до неговото, и го прогледна право в очите. — Сигурно черната магия е променила мнението ти. Привлича те, нали? Тръпката на опасността. Казаха ми да внимавам за хора като теб.

Той отвори уста да каже нещо, но тя го хвана за лицето, впивайки пръсти в брадичката му. В същото време го блъсна с вълна от магия, принуждавайки го да отстъпи със залитане назад, преди изобщо да успее да вдигне бариера, за да се защити. Лилия отиде до него и го притисна към ръба на съседната маса.

— Знаеш ли какво става на онзи Съвет? Черната магьосница Сония събира силата на всички магьосници в Гилдията. Използва черна магия. Някой ден — може би съвсем скоро — мога да направя същото и с теб. Няма да имаш право на избор. По заповед на краля. Наистина ли искаш да ми дадеш повод да го направя по колкото се може по неприятен за теб начин?

Той я гледаше с пребледняло лице. Лилия го пусна и избърса дланта си в мантията. Събралите се наоколо ученици мълчаха и тишината започна да се разпростира из цялата зала. Тя не отместваше очи от Бокин, но с крайчеца на окото си виждаше, че всички глави се обръщат към нея.

— По-добре се надявай Сония да се върне — каза му Лилия. После му обърна гръб, взе чантата си, плодовете и хлебчетата с подправки, които бе заделила от вечерята си, и напусна залата.

Когато се озова в коридора, тя почувства прилив на триумф.

„Това ще ги накара да говорят. И да се притесняват за причината, поради която Сония заминава за Сачака, но те така или иначе се чудят каква ли е тя. Няма да позволя на никого да смята, че заминаването й ме прави уязвима“.

Щом бъдещето й бе единствено в земите на Гилдията, обречена да бъде защитница на Обединените земи и основна цел на всеки враг, който нападнеше страната, тя искаше към нея да се отнасят с уважение.

„Ако не го получавам от хора като Бокин, които са твърде глупави, за да не помнят кой ще рискува живота си за тях, то тогава ми стига и да се страхуват от мен“.

 

 

Сония наблюдаваше пристигащите магьосници от мястото си в предната част на Заседателната зала и се опитваше да диша бавно и спокойно.

„Как ли ще постъпят? Дали двайсет години са достатъчни да свикнат с идеята за черната магия и да се съгласят да вземат участие в нея? Дали ще сметнат спасяването сина ми за достатъчно важна мисия?“

Най-лесно щеше да е да не мисли за това, ако останалите Висши магове също не бяха изразили загриженост по въпроса. Никой не можеше да предвиди какво щеше да се случи на този Съвет. Всички си мислеха, че някои магьосници щяха да откажат да отдадат магията си, но мненията за броя им се различаваха.

Магьосниците вече бяха заели местата си от двете страни на продълговатата зала. Както винаги, на местата, където се бяха събрали приятели от една и съща дисциплина, се сформираха кръпки от зелено, червено и пурпурно. Доминиращият цвят беше пурпурното на алхимиците, но през последните десетилетия броят на лечителите се беше увеличил и в залата се виждаха доста зелени. Макар воините да бяха повече от всякога, червените мантии все още бяха малцинство. Това, обаче, не я притесняваше. Макар повечето магьосници да бяха посветили силите си на нещо по-полезно, тя знаеше, че мнозинството от тях продължаваха да тренират бойните си умения в свободното си време.

В предната част на залата чакаха Висшите магове. Единствено креслото на Разпоредителя Оусън беше празно. Както винаги, той щеше да се обърне към присъстващите от подиума. Сония погледна към креслата, които се намираха над нейното. Креслото на краля беше празно, но и двамата му съветници присъстваха на Съвета — което бе нещо необичайно. Съветник Гларин срещна погледа й и кимна; съветник Ролден, който бе присъствал на събрания двайсет години преди тя и Акарин да бъдат съдени и изпратени в изгнание, я погледна и се намръщи.

Сония забеляза, че Висшите магове от по-ниските редове не спираха да поглеждат нагоре. От мястото си сред Деканите, Ротан срещна погледа й. Той изглеждаше мрачен, но успя да й се усмихне окуражително.

Вечерята им предишната вечер бе помрачена от плашещите възможности. Тя знаеше, че в главата му се върти мисълта дали я вижда за последен път. Като че ли не му стигаше страхът, че повече няма да види Лоркин. Беше й предложил да тръгне с нея. Тя му напомни, че знае твърде много за другата й причина да замине за Сачака. Той кимна и каза, че намира утеха в това, че си е взела благонадежден помощник.

Сония огледа залата в търсене на лорд Регин и го видя да седи напред, както и бе очаквала. Той изглеждаше сериозен и сдържан. Това може и да бе маска, която прикриваше истинските му чувства, но той винаги изглеждаше сериозен и сдържан.

„Надявам се Ротан да се окаже прав за него. Но разбира се, че е. Регин приема отговорностите си към Гилдията, Киралия и Обединените земи твърде сериозно, за да застраши по някакъв начин задачата ни“.

Което означаваше, че каквито и неприятни отношения да възникнат между тях, той щеше да се подчинява на заповедите й.

Повечето магьосници вече бяха насядали по местата си. Разпоредителят Оусън излезе пред Висшите магове и звънът на гонга обяви началото на Съвета.

Стаята веднага утихна.

— На днешния съвет трябва да обсъдим една изключителна ситуация — започна Оусън, — и действията, които предприемем, ще са уникални в историята на Гилдията. — Той се поколеба и огледа залата. — Както може би вече знаете, посланик Денил отпътува за Сачака преди няколко месеца, за да поеме поста в Дома на Гилдията в Арвис. Той взе със себе си младия магьосник лорд Лоркин, който предложи да бъде негов помощник.

Скоро след като се установиха в Арвис, една робиня спаси лорд Лоркин от покушение. Тя се оказа шпионка на хората, известни като Изменниците-сачаканци, които от стотици години живеят откъснати от останалата част от страната. За да избегне нови заплахи срещу живота си, лорд Лоркин избяга в тайното убежище на Изменниците.

Там той научи много за този народ. Те отхвърлят робовладелството и макар да използват черна магия, очевидно живеят в мир. Имат своя шпионска мрежа в цяла Сачака — но от това, което научих, я използват само за своя защита.

Наскоро Лоркин решил да се върне у дома. Когато пристигнал в Арвис, той бил призован от крал Амакира и му било наредено да разкрие всичко, което е научил за Изменниците. Лоркин отказал, тъй като тази информация трябвало да бъде предадена първо на крал Мерин. Макар че още при изпращането на първите посланици в Сачака с крал Амакира бе договорено те да отговарят пред своя крал, той хвърли лорд Лоркин в дворцовия затвор.

Сония почувства как стомахът й се свива. Макар да бе чувала тези думи много пъти, мисълта за Лоркин във влажната килия продължаваше да кара сърцето й да замира.

Залата бе напълно тиха. „Странно, аз очаквах да има протести и гняв. Мисля, че са твърде шокирани, за да говорят, но не знам дали са ужасени от дързостта на Амакира да затвори магьосник от Гилдията, или от възможността това да доведе до нов конфликт със Сачака“.

— Кралят одобри молбата ни да изпратим човек, който да преговаря за освобождаването на Лоркин — продължи Оусън. — Подбрахме внимателно този човек, като преценихме кой ще има най-голямо влияние върху сачаканския крал. Пренебрежението на сачаканците към магьосниците, които не владеят черната магия, стесни избора ни. — Оусън се обърна, погледна към Висшите магьосници и протегна ръка към Сония, сякаш й предлагаше помощта си при слизането от карета. — Избрахме черната магьосница Сония.

Тя усети как настръхва и лицето й пламна, когато стотици глави се обърнаха към нея. Залата се изпълни с глъчка. Сония устоя на желанието си да извърне глава и погледна към събралите се магьосници с разтуптяно сърце. „Какво ли ще направят?“

Оусън й махна с ръка. Тя потисна въздишката си, изправи се и заслиза надолу по стълбите към подиума.

— Предимството да изпратим черен магьосник ще бъде изгубено, ако той не е зареден с енергия — продължи Оусън. Когато Сония застана до него, той я погледна веднъж и отново се обърна към събралите се магьосници. — Кралят даде разрешение Черната магьосница Сония да събере допълнително енергия за мисията си. Търсим доброволци, които да отдадат силата си за каузата.

Мърморенето в залата се засили, поутихна и отново се надигна. Улавяйки настроението им, Оусън вдигна ръце и залата отново се потопи в неспокойна тишина.

— За пръв път е дадено такова разрешение и за щастие причината не е онази, от която се бояхме. Пред последните двайсет години научихме, че черната магия не включва варварски ритуали и неприятно проливане на кръв. Макар това да се преподава на учениците и да беше разяснено на всички останали, може би има такива, на които все още не е ясно. Черната магьосница Сония ще го обясни.

Сония си пое дълбоко дъх и използва магията си, за да усили звука на гласа си.

— Сачаканските магьосници разрязват кожата на робите си, защото техните роби не са магьосници и не могат да им предложат енергията си. Те постъпват по същия начин с жертвите си по време на война, защото едва ли ще получат доброволно енергията им. Ритуалът на висшата магия от миналото ни е имал символично значение, показващо подчинението на чирака пред наставника му, и вече не е актуален.

Тя успя да се усмихне, макар да бе сигурна, че усмивката й е повече мрачна, отколкото успокояваща.

— Аз искам просто магьосникът да извлече магията си и да ми я предаде, за да мога да я взема и да я съхраня. Това е всичко. Доброволците не трябва да правят нищо друго, освен малък трик, който се научава още в първата година в Университета. — Тя се огледа. „Едва ли трябва да им обяснявам повече“, помисли си тя, но когато Оусън понечи да се извърне от нея, магьосницата се сети за още нещо.

— Енергията за един ден — каза тя. — Това може и да ви се струва малко, но ако това помогне за освобождаването на сина ми… и двамата ще сме ви благодарни от сърце.

Оусън кимна.

— Освен това ще осигурите безопасността на член на Гилдията, гражданин на Киралия и Обединените земи, без да се наруши мирът със Сачака. Което въобще не е нещо дребно. — Той се обърна и огледа подредените амфитеатрално кресла. — Ще започнем с Висшите магове.

Сърцето на Сония подскочи, когато Върховният повелител Болкан стана и слезе по стъпалата, последван от още няколко Висши магьосници. Когато Болкан се приближи до нея, някой извика името му отстрани. Всички се обърнаха и видяха, че кралският съветник е слязъл от мястото си.

— Ще ми позволите ли да бъда пръв — попита съветникът лорд Болкан.

Върховният повелител се усмихна и отстъпи встрани.

— Кралят ви пожелава успех — каза й Гларин, след което протегна ръце.

Улавяйки ги, Сония кимна.

— Моля, предайте му моите благодарности, съветник. — Когато мъжът й изпрати енергията си, тя усети как кожата й настръхва. Когато я пое в себе си, Сония почувства лекото усещане, което й подсказваше, че приема повече енергия, отколкото е естествения й капацитет, но когато Гларин приключи, тя нямаше как да прецени колко енергия й е отдал.

Гларин отстъпи встрани и леко се поклони на Болкан. Сония погледна към високия водач на Гилдията. Той я изгледа с познатото леко изненадано изражение. „Сякаш му е толкова трудно да мисли за мен като за Висш маг, колкото на мен ми е трудно да мисля за него като за Върховен повелител. Макар Болкан да е способен водач, в сърцето ми само Акарин е подходящ за тази титла“.

Тя пое ръцете и силата му, след което бавно се изредиха и останалите Висши магове. Всички, с изключение на Калън. Оусън бе решил, че в края на Съвета неколцина магьосници трябва да са запазили цялата си сила. Когато и последният Висш магьосник отстъпи встрани, Сония се обърна към залата.

И сърцето й спря.

Всички кресла бяха празни. Магьосниците се бяха събрали в средата на залата и чакаха. „Е, възможно е онези, които не искат да са доброволци, вече да са се измъкнали навън“ — помисли си тя. Но тълпата, която я чакаше, беше твърде голяма, за да са избягали много.

Сония осъзна, че е спряла да диша и когато първият магьосник пристъпи към нея, тя си пое дълбоко дъх.

Регин. Когато протегна ръце към нейните, в очите му проблесна неочаквано веселие.

— Наистина не знаете колко много хора ви уважават, нали? — промърмори той, докато й изпращаше енергията си.

— Да ме уважават? — Тя поклати глава. — Те не го правят заради мен. Правят го заради един от другарите си магьосници и заради Киралия.

— Това също — призна той. — Но не само.

Регин й отдаде много енергия. Или поне изглеждаше така. Тя го гледаше как се отдалечава, търсейки признаци за физическо изтощение, притеснена, че той ще бъде изморен когато по-късно вечерта потеглят на път, но напред пристъпи следващият магьосник и тя трябваше да се обърне към него.

После дойде следващият и следващият. Лечители, воини, алхимици. Мъже и жени. Стари и млади. Магьосници от Домовете и от другите съсловия. Всички те изричаха по някоя дума, пожелаваха й успех, изразяваха надежда, че с Лоркин се отнасят добре и че той ще бъде освободен, дори я предупредиха да внимава за ичани, когато прекосява пустошта и да се постарае да се върне жива и здрава. Поразена и изненадана, тя се опитваше да изглежда спокойна и горда. Внезапно я връхлетя тъга, когато си спомни едно друго време, когато също стоеше в тази зала, а край нея се изреждаха магьосниците. Тогава те късаха нейната мантия и тази на Акарин и изричаха ритуалните думи на прогонването.

„Защото ние овладяхме черната магия, за да защитим Киралия. Колко много неща са се променили“.

Когато поредният магьосник отстъпи встрани и Сония установи, че няма повече чакащи, тя почувства ужасна умора и облекчение. Едва не се разсмя на глас. Приемането на повече енергия би трябвало да я прави по-силна, а не да я изморява. Сония се съсредоточи върху силата в себе си и установи, че тънка нишка от енергията успява да се измъкне от контрола й. Спомняйки си инструкциите на Акарин, тя подсили бариерата върху кожата си и усети как изтичането спира. След това отново се съсредоточи върху силата в себе си.

Единственият начин да разбере колко силна е станала, бе да прибави броя на магьосниците, които бяха отдали енергията си. Тя нямаше представа дори колко е силен средностатистическият магьосник в Гилдията. „Не съм съхранявала толкова много сила от ичанското нашествие насам, когато бедните ми предложиха силата си в подготовка за предстоящата битка“.

Оусън все още стоеше до нея. Залата се беше изпразнила и вътре бяха само те двамата, Регин и Ротан. Гонгът прозвъня, обявявайки края на Съвета, макар повечето магьосници да не присъстваха, за да го чуят.

— Кое време е? — чу се тя да казва.

Оусън се замисли.

— Мисля, че неотдавна чух гонга на Университета.

Сония го погледна изненадано.

— Толкова късно? — Тя се обърна към Регин. — Почти е дошло времето да товарим каретата.

— Разполагате с още няколко часа. — Оусън се усмихна. — Преди да тръгнете, трябва да се нахраните добре.

Сония усещаше свития си стомах.

— Не съм сигурна, че ще мога.

— Това ще разочарова всички.

Тя го погледна намръщено.

— Защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Висшите магове са приготвили прощална вечеря в банкетната зала. Нали не смятахте, че ще ви пуснем, без да се сбогуваме?

Тя го погледна с изумление. Оусън се изкиска.

— Хайде, всички са се събрали във Вечерната зала на по питие и чакат да се присъедините към тях.