Труди Канаван
Кралицата на изменниците (18)

Глава 17
Признания

Лоркин внимателно наблюдаваше майка си. Макар тя да не отместваше очи от Савара, погледът й бе фокусиран върху нещо зад кралицата. Той погледна към пръстена на пръста й. Сигурно общуваше с Оусън. Младият мъж забеляза още един пръстен, който не беше виждал преди. Той също имаше камък, но обковът му беше декоративен, което предполагаше, че е просто украшение.

— Трябва ни малко време да го обсъдим — каза тя. — Нужно е да се свържем с доста владетели.

Савара кимна.

— Имате време до утре вечерта. Бих ви дала още, но хората ми са уязвими извън Убежището. Знам, че се държа така, сякаш не можем да загубим, но няма смисъл да обсъждаме бъдещите ни отношения въз основа на настоящата ситуация.

— А ако изгубите, ще има ли възможност за бъдещо сътрудничество?

Лицето на кралицата помрачня.

— Съвсем нищожна. Ако изгубим, съществува голяма вероятност ашаките да открият Убежището. А без него няма да имаме храна, подслон и, временно, пещери за отглеждане на камъни. Ще сме повече ангажирани с оцеляването си, отколкото със съюза с Обединените земи.

Сония се намръщи.

— Така пещерите ще попаднат в ръцете на ашаките. Ще могат ли те да отглеждат свои собствени камъни?

— С времето може и да разберат как да ги правят. По-вероятно е да принудят някой заловен Изменник да ги научи, макар че няма да могат да получат цялото ни познание от един или дори от шепа Изменници. Избягваме да обучаваме отделните камъкотворци в изкуството да създават всички видове камъни, а сме го разпределили между тях. От заловените Изменници зависи колко опасни могат да станат ашаките.

Когато двете жени потънаха в замислено мълчание, Лоркин се прокашля.

— Независимо дали Изменниците ще спечелят или загубят, обмяната на познание пак може да е от полза и на двете страни.

Савара се обърна и го погледна с извинително изражение.

— Но обмяната вече бе направена.

— И да, и не — сви рамене Лоркин. — Също както камъкотворството, лечителството е твърде широка специалност, за да се научи чрез едно кратко разчитане на съзнанието. Макар че с времето може да научите още нещо, вие ще правите и много грешки. Също както при камъкотворството, и тук грешките може да се окажат опасни. По-добре да се обучавате при онези, които вече притежават нужните умения.

Майка му се мръщеше.

— Те вече познават лечителството? — попита го тя.

Савара въздъхна.

— Да. Една от нас пренебрегна закона и го открадна от съзнанието на Лоркин. Наказахме я и за да го компенсираме, кралица Зарала нареди да бъде обучен в камъкотворството.

Лоркин погледна майка си. По лицето й се изредиха няколко емоции: смайване, гняв и признателност. Тя го погледна замислено. Той се съсредоточи върху присъствието й, чудейки се дали ще успее отново да улови повърхностните й мисли. Докосна го слабо, далечно чувство на гордост, но можеше и да му се е сторило. Поне нямаше неодобрение или разочарование. „Все още. Тя не знае какво е необходимо за камъкотворството“.

— И така… — каза Сония. — Един от хората ви вече познава основните принципи на лечителството, а един от моите е усвоил в същата степен познанието за камъкотворството. Но както каза Лоркин, това не може да се сравни с пълното обучение при учител с дългогодишни умения и опит. Все още можем да сключим споразумение.

— Само че… — прекъсна я Лоркин. Тя се обърна и го изгледа спокойно. — Двете неща не са равностойни.

Савара повдигна по-високо вежди.

— И кое е по-стойностното?

— Лечителството — отвърна Лоркин.

— И защо?

— За да бъдете лечители са нужни само познание и магия — отвърна Лоркин. — Камъкотворците имат нужда от пещери, в които да отглеждат камъните си.

— И какви са те, по-точно? — попита майка му.

— Пещери, където кристалите се появяват по естествен път. Магическите камъни се обучават, докато растат. Никога не съм чувал за такива пещери в Обединените земи. — Той разпери ръце. — Не че съм ги търсил. Може би ако се разтърсим, ще открием. Но докато не се сдобием с наши собствени пещери, не можем да използваме познанието за камъкотворството.

— Алхимиците може да открият друг начин да ги правят — отбеляза Регин. — Те вече създават най-различни кристали. Може би магията на камъкотворството може да се приложи и върху тях.

В очите на Савара проблесна интерес.

— Наистина ли могат? — Устните й се разтеглиха в крива усмивка. — О, но тук има още една уловка. Трябва да смекчите законите си за черната магия, тъй като тя е необходима в камъкотворството. Настоящите ви черни магьосници може също да не са подходящи за тази цел. Тя изисква ниво на концентрация и търпение, които не са по силите на всеки и които ще погълнат почти изцяло вниманието на вашите защитници, което не е мъдро решение — и вие едва ли ще можете да създавате повече от шепа камъни годишно.

Лоркин затаи дъх, когато майка му се втренчи в него. В гърдите му се надигнаха вина и страх, но той издържа погледа й. Тя се обърна към Савара и лицето й застина, прикривайки чувствата си под маска на фалшиво спокойствие.

— Разбирам — каза тя. — Тази обмяна ще ни струва малко… повече, отколкото на вас.

Лорд Регин също се извърна към Лоркин, но погледът му се задържа малко повече върху младежа. Очите му се присвиха, но лицето му изглеждаше повече замислено, отколкото неодобрително. Лоркин почувства странно раздразнение при липсата на изненада в поведението на мъжа.

— В такъв случай може да разменяме лечителството за камъни — предложи Савара. — Вашите лечители могат да работят за нас, а Гилдията да получава заплащането им под формата на камъни.

Лоркин напрегна сетивата си и отново се опита да чуе повърхностните мисли на майка си. Но онова, което успя да долови, нямаше нищо общо с разговора. Сигурно си го представяше. Макар че… наистина беше странно да си представя как майка му изрежда на ум поредица от ругатни.

— Те ще са в безопасност — отвърна Савара в отговор на въпроса, който бе зададен, докато той се разсейваше. — Жената, която нападна Лоркин, го направи, защото искаше да осигури на народа ни лечителството. Но малцина биха използвали незаконни средства, за да го постигнат. Наемането на лечители, които да работят за нас, е един от начините това да стане. Лоркин разказа ли ви за обещанието, което ни даде лорд Акарин?

— Да. Акарин никога не ми го е казвал.

— В това споразумение имаше и много скрити неща. Кралица Зарала също даде обещание, което не изпълни, макар да се опитваше до края на живота си.

Лоркин погледна към Савара, припомняйки си, че старата кралица наистина бе споменала за това. „Така и не успях да приема едно от нещата, на които се бях съгласила. И при мен ситуацията у дома бе по-трудна за овладяване, отколкото се бях надявала“.

— И какво е било то? — попита майка му.

Савара отвърна със сериозно лице.

— Да довърши онова, в което се бе провалила Гилдията преди седем века — да унищожи ашаките и робството в Сачака.

 

 

Когато Тайенд влезе в Господарската стая, Денил се намръщи.

— Ачати може да поиска да говори с мен насаме.

— Лошо. Независимо дали му харесва или не, действията на краля влияят върху връзките на Сачака с всички Обединени земи — отвърна елийнецът. — Посланико — додаде той, за да му покаже, че смята присъствието си за свое право.

Денил въздъхна.

— Разбира се. — И без това бе възразил просто по навик. Всъщност беше благодарен за компанията на Тайенд. Общата кауза, работата заедно, одобрението, което Тайенд бе показал към Ачати, бяха променили нещо. Те вече не се караха. Ненавистта от раздялата им бе изчезнала или поне бе останала в миналото. Той чувстваше, че вече може да нарече Тайенд приятел и това нямаше да прозвучи като обида.

Присъствието на елийнеца щеше да направи срещата официална, което щеше да му помогне да не обръща внимание на личните си чувства към Ачати. „Като предателството. Но въпреки това знаем, че Ачати е извел Лоркин от Арвис“ — напомни си той.

— Лоркин е при Сония — промърмори Денил. — Тъкмо разговарях с Оусън, когато Кай докладва за пристигането на Ачати.

Тайенд повдигна вежди.

— Добри новини.

Откъм коридора се чуха стъпки и двамата се обърнаха да посрещнат госта. Тав, робът-портиер, се появи пръв и се хвърли по очи на пода. Ачати влезе след него, усмихвайки се.

— Добре дошъл, ашаки Ачати — каза Денил. — Както винаги, изглежда, сте имунизиран срещу всякакво изпадане в немилост, което може да се свърже с Дома на Гилдията.

Ачати разпери ръце.

— Това са предимствата на моя пост, посланик Денил. — Той кимна на Тайенд. — Посланик Тайенд. Радвам се, че посещавам Дома на Гилдията при по-приятни обстоятелства от последния път.

— Ако имате предвид компанията на кралските шпиони, то смея да заявя, че обстоятелствата са до голяма степен същите.

Ачати кимна съчувствено.

— По тези въпроси кралят има далеч по-малко скрупули, отколкото бихте могли да предположите.

— Проява на добро възпитание е поне да се престори, че не шпионира останалите. Дори това да е очевидно.

Ачати поклати глава.

— Така ли? Киралийците наистина имат странни идеи за възпитанието. Но не за това съм дошъл да говоря с вас.

Денил скръсти ръце.

— А за какво?

— Дойдох да обясня защо разкрих на краля за моето участие в бягството на Лоркин.

— Мисля, че се досетихме — каза му Тайенд. — Видели сте възможност да се сдобиете с информация от него.

Ачати кимна.

— Такава, която не включва отвличане, затвор или нещо по-лошо. Но поех риска, че той може да не удържи думата си. Кралят го сметна за безразсъдно, но накрая се убеди, че това е най-добрият начин. — Сачаканецът пристъпи напред. — Нали разбирате, че възпротивя ли се по някакъв начин на желанията на краля, това накрая ще бъде разкрито.

Денил кимна.

— Следващия път носехте кръвния му камък.

— Да. Самоинициативата е болезнена тема за един крал. Кога идва краят й и започва неподчинението? Винаги съществува опасността, че познаването на нуждите на краля може да бъде интерпретирано като предположение за онова, което кралят иска.

— Нима кралят не получи онова, което искаше?

Ачати повдигна рамене.

— Не. Получи онова, от което се нуждаеше. Не всичко, което знаеше Лоркин, но достатъчно.

— Лоркин е предал Изменниците? — Тайенд поклати невярващо глава.

— Подозирам, че според него не е така. — Ачати се усмихна тънко. — Той реши, че ни е измамил, но ни каза повече, отколкото осъзнаваше.

— И какво ви каза? — Денил не очакваше, че Ачати ще му отговори. Щом информацията бе толкова важна, че кралят да го пусне да си отиде…

— Каза ни къде се намира домът на Изменниците, точно както обеща.

Тайенд присви очи.

— Казал е нещо неопределено, като например „в планините“?

— Не. Той каза: „в Сачака“.

Ачати ги гледаше в очакване, докато Тайенд се обърна и погледна намръщено Денил. Отвръщайки на погледа на елийнеца, Денил кимна разбиращо.

— Разкрил е, че Изменниците считат цялата страна за свой дом по право — обясни той. — Което означава, че те не се надяват да останат скрити или да се отцепят. — Магьосникът се обърна и погледна Ачати. — Надеждата им е един ден да управляват Сачака.

— Аха — рече Тайенд. — Но това може да се случи след години. И може да не спечелят.

— Няма да спечелят — отвърна твърдо Ачати. — Не може в планината да живеят толкова много от тях, колкото сачаканци има в равнините. Ние ги превъзхождаме по сила. Затова обичайните им методи са шпионирането и похищението. — Лицето му стана сериозно. — И затова ние също имаме шпиони навсякъде, включително в Дома на Гилдията — макар преди отвличането на Лоркин да не бяха много, защото не смятахме, че Изменниците ще се заинтересуват от киралийците.

Денил се намръщи при откритото признание за шпионите в Дома на Гилдията.

— Те са тук заради вашата безопасност — увери ги Ачати. — Лоркин, разбира се, е друг въпрос, но с това вече е приключено. Кралят не ви желае злото. Той иска между Обединените земи и Сачака да се установят добри отношения. Както и аз, тъй като компанията ви ми е приятна. — Той отмести поглед от Денил към Тайенд, за да покаже, че говори и за двамата. — Считам и двама ви за мои приятели.

Тайенд погледна към Денил. Веждите му се вдигнаха и той се усмихна. Очите му проблеснаха пакостливо. Елийнецът се обърна отново към Ачати.

— Добре, тогава — каза той. — Искате ли да останете за по едно вечерно питие? Не знам за Денил, но аз бих искал да науча повече за плановете ви да потушите въстанието на Измениците.

Изненадан, Денил успя само да кимне, за да покаже, че подкрепя идеята. Какво ли беше намислил Тайенд? Дали събираше информация, планираше да открие пропуските в историята на Ачати или искаше да провери дали декларацията за приятелство е искрена?

Макар Денил да знаеше, че трябва да постъпи по същия начин, не можеше да не признае, че не го прави от сърце. „Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се доверя на Ачати“. Ала трябваше да признае, че това го караше още по-силно да се възхищава на сачаканеца — той бе успялхитро да подтикне Лоркин, Денил, Тайенд и сачаканския крал към едно решение, което удовлетворяваше всички.

 

 

Архитектурата беше предмет, който изучаваха всички ученици, макар да получаваха само основно обучение. Лилия винаги бе смятала, че това е черната работа за магьосниците. Малцина проектираха сгради, а след ичанското нашествие популярността на сградите, които се поддържаха от магия, бързо се стопи. Повечето магьосници използваха онова, което научаваха на занятията по архитектура, единствено за обезопасяването на стари сгради или за ускоряването на строежа на нови.

И двата вида работа изискваха разбирането на немагическите строителни техники. Нямаше смисъл да издигат стена и покрив на едно място само, за да се срутят, после заради липсата на основни познания за структурата. Освен това магьосниците трябваше да се справят със срутващи се сгради и да прилагат най-добрите начини за укрепването им.

Лилия бе готова да се обзаложи, че беше минало доста време, откакто магьосник за последно бе работил върху тайните подземни стаи. Стените, които Сери поиска от нея да подсили, бяха тухлени, а не каменни. Дори без хоросановия пласт между тях, те пак нямаше да могат да се слепят като камъни. Освен това те нямаха и свойствата на камъка, които позволяваха да бъде слепен с тънък слой магия. От камъка енергията изтичаше на бавна струйка; в тухлите се разпръсваше за миг. Единствената й възможност беше да създаде бариера върху повърхността на тухлите, която да ги поддържа.

Лилия почерпи от магията си и създаде купол от енергия, като го разшири дотолкова, че да се опре в стените. После го оформи така, че да съвпадне с ъглите. Тя отвори дупки за вратите и за новия отвор, който бе направила към съседната стая.

— Също като бариерата, която ще блокира коридора, трябва да поддържам постоянно и тази тук — каза тя. — Ако се намирам наблизо, няма да е много трудно. Достатъчно здрава е, за да предотврати срутване, но няма да издържи срещу магическа атака. Ако има натиск върху нея отгоре или атака отдолу, аз ще ги усетя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Добре, че Калън ме учи как да изтеглям енергия и още не съм я изразходила в бойните тренировки. Това ще отслаби донякъде силата ми.

Сери кимна.

— Благодаря ти. Отново.

Признателността му само накара стомаха й да се свие от тревога.

— Очевидно се притеснявате, че Скелин може да стигне дотук, преди Гилдията да е готова да помогне.

— Да. Ако Скелин ни намери, преди да сме готови да задействаме капана и не иска да рискува ти и останалите магьосници да се приближите много, той може да срути покрива върху нас и да се измъкне.

Тя си представи как Аний се задушава под тухлите и прахта, и потрепери. Никак не й беше лесно да спи, когато знаеше, че приятелите й могат да умрат, ако не почувства нападението срещу бариерата й.

— Ако усетя, че с бариерата се случва нещо, ще дойда колкото се може по-бързо — каза тя.

Сери кимна.

— Ако се появят признаци, че някой е влязъл в коридорите, Аний веднага ще дойде да те доведе. Или ще изпрати Джона. Колко често идва Джона тук?

— По няколко пъти дневно. Трябва ли да я накарам да идва по-често?

— Това може да се окаже добра идея.

Лилия кимна.

— Има ли нещо друто?

— Това е всичко. — Сери погледна към Гол и Аний, които кимнаха.

— Тогава по-добре да се връщам — каза им Лилия. — Трябва да уча.

— Ще те изпратя до стаята — каза Аний.

— Не я разсейвай много — каза Сери на дъщеря си и крайчетата на устата му леко се повдигнаха.

Аний завъртя очи и му обърна гръб. Тя махна на Лилия и я поведе към жилищата на магьосниците.

— Понякога ми се иска да не беше разбирал за нас — промърмори тя.

— Но е хубаво, че няма нищо против — напомни й Лилия.

— Да. — Аний сви рамене и се усмихна неохотно.

— Защо тази вечер искаш да си тръгна по-рано?

Аний погледна назад.

— Ще ти кажа, когато стигнем дотам.

Както винаги, изкачването по стената до панела зад гостната на Сония беше неудобно заради тясното пространство. Лилия се промъкна вътре първа, после издърпа с магия вече празната лакирана кутия, в която носеше храната. Аний се изкатери след нея. Двете изтупаха дрехите си.

— Горкото ми старо палтенце — каза Аний, оглеждайки драскотините по кожата.

Лилия също се огледа.

— По-добре да се преоблека. — Тя тръгна към стаята си.

На вратата се почука. Двете се спогледаха изненадано.

— Не е Джона — каза Лилия. — Тя не чука така.

— Преоблечи се — каза Аний. — Аз ще ги задържа.

Лилия забърза към стаята си и навлече мантията. Струваше й се, че колкото повече бързаше, толкова повече се оплиташе в дрехата. Откъм гостната се чуваха гласове, но Аний не звучеше разтревожено.

Когато най-после се облече, тя отвори вратата, надникна и въздъхна с облекчение.

— Лорд Ротан — каза девойката и се поклони на възрастния магьосник.

По лицето на Аний премина смущение, щом осъзна, че е забравила за тази проява на уважение и бързо се преви в непохватен поклон. Ротан изглеждаше развеселен.

— Дойдох да видя как си, Лилия — каза той. — Минах преди няколко вечери, но беше излязла.

— О, съжалявам. — Лилия разпери ръце.

— Мисля, че знам къде си била, но можеш да ми вярваш, че ще запазя тайната ти. Сония ми каза за посещенията на Сери. — Той се усмихна на Аний, после погледна отново Лилия и лицето му стана сериозно. — Как си?

— Ами… — Лилия посочи близкото кресло. — Защо не поседнете? Да приготвя ли суми?

— Да, благодаря. — Той се отпусна в креслото, а Аний се настани в един от другите столове.

— Аз съм… добре — каза му Лилия, докато пренасяше с магия необходимите за приготвянето на суми предмети до масата. После, след кратък размисъл, донесе и бурканчето с рака. След което седна и започна да приготвя запарката. — Знаете ли, че Сери се крие?

Ротан кимна.

— Калън ни каза.

„Ни — помисли си Лилия. — Предполагам, че това означава останалите Висши магове“.

— Ами… тревожа се за него. — Тя подаде на Ротан димящата чаша. — И за Аний. — „И за Гол, но той може дори да не е чувал за него“.

— Напълно разбираемо. — Ротан се мръщеше. Той погледна към Аний. — В безопасност ли е той?

Аний сви рамене.

— Засега, но не знаем колко време ще останем скрити… — Тя поклати глава. — Могат да ни намерят още довечера, а може и въобще да не ни намерят.

Лилия й подаде чаша рака, мръщейки се на силния аромат, и доля суми на Ротан.

— Добре, ако можем да помогнем по някакъв начин, кажи ми — рече магьосникът.

Аний се поколеба, след което кимна.

— Благодаря.

Възрастният магьосник отпи от сумито си и се обърна към Лилия.

— Как върви училището?

Сега беше неин ред да се поколебае. Трябваше ли да бъде откровена или да отложи неизбежното?

Ротан се засмя.

— Очевидно си наясно колко много изоставаш. Дошъл съм, за да ти кажа, че решихме засега да спреш някои занятия. Ще ти отпуснем повече време — сигурно ще завършиш година по-късно. Към обучението ти се добавят и уроците на Калън, а и имаш да наваксваш месеците, в които отсъстваше. По-добре да се обучиш добре, отколкото да се обучиш за кратко време.

В първия момент Лилия почувства облекчение. „Но това означава още половин година обучение“. Тя се почувства разочарована и изморена. Но по-малко учене означаваше повече време с Аний. Лилия бавно кимна.

— Благодаря ви.

Ротан отново се усмихна.

— Не забравяй, че винаги можеш да говориш с мен. Дори когато Сония е тук. Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

Тя кимна.

— Благодаря ви, лорд Ротан.

В стаята се възцари тишина и всички започнаха да отпиват от питиетата си. Лилия го попита дали има новини от Сония. Той й каза, че Сония и Лоркин са се срещнали. „Това е добре. Тя ще се върне скоро“.

Когато довършиха питиетата си, Ротан стана и се извини. Лилия се надигна да го изпрати. След като си тръгна, тя се обърна и видя, че Аний се е хванала за главата.

— Какво има?

Аний въздъхна. Когато я погледна, по очите й имаше тъмни сенки.

— Можеш ли да попиташ Калън дали Гилдията ще скрие Сери тук? Винаги сме предполагали, че ще го направят, но сме избягвали да питаме, заради… ами просто от гордост. Това е безумие. Трябва да се опитам да го уговоря да се качи тук.

— Ще го питам утре — освен ако не искаш да отида още тази вечер.

Аний поклати глава.

— Утре е добре. Ще ми отнеме време да го убедя.

— От какво се страхуваш? Че Скелин ще се появи, преди Гилдията да е готова да помогне?

Аний се намръщи.

— Че Сери ще направи нещо глупаво. Капанът, който подготвяме… Не съм сигурна дали смята да изчака Калън или не.

— Сери не смята, че съм достатъчно силна, за да се бия сама със Скелин, нали? След като разбра, че Калън ме обучава как да се подсилвам.

— Не, той не го знаеше до тази вечер. Подготовките бяха започнати още преди това.

Лилия се изпълни със съчувствие. Ако Аний, която се побъркваше от живота под земята, бе загрижена, че баща й проявява нетърпеливост, значи нещата долу не се развиваха добре.

Тя се протегна и привлече Аний в прегръдките си.

— Ще говоря с него. Ще убедя Гилдията. А ти говори със Сери. Ако някой от тях или пък и двете страни не проявят здрав разум, тогава просто ще намерим начин да ги подмамим да го направят.