Труди Канаван
Кралицата на изменниците (10)

Глава 9
Приятели и врагове

Лоркин се събуди внезапно. Погледна към тавана, озадачен от непознатите голи каменни стени. Миг по-късно си спомни къде се намираше и защо.

И че не беше сам в килията.

Той се обърна и видя младата жена, която лежеше на пода до вратата на килията. Кожата и дрипите, които бяха останали от облеклото й, бяха окървавени. Тя гледаше към сачаканеца, който стоеше до решетките.

Докато Лоркин се изправяше бавно, мъжът се наведе, хвана я за ръката и я дръпна нагоре. Тя простена дрезгаво и залитна, сякаш краката й не я държаха, но мъжът се изсмя.

— И идиот няма да заблудиш — каза той. После прокара свободната си ръка по голата й кожа чак до рамото, зарови пръсти в косата й, погледна към Лоркин и се ухили.

— Добре си я изцелил. Предвид колко неща й бяха счупени, сигурно си се изтощил.

Лоркин срещна погледа му и сви рамене.

— Не съвсем.

Сачаканецът се засмя.

— Ще видим. — Той погледна към робинята. — Върви или ще те влача.

Тя се отказа да се преструва на ранена. Стъпи здраво на крака, изправи се и огледа тялото си, но изненадта й, че е здрава, се изпари в мига, когато злобният ашаки я дръпна към вратата.

— Ела с мен, киралиецо — каза той. — Трябва да обсъдим някои неща.

Лоркин се замисли дали да не откаже да напусне килията, но не виждаше какво ще спечели от това. Само щеше да накара сачаканеца да използва магия, за да го изкара навън, но изразходената енергия щеше лесно да бъде наваксана от някой роб. Той не се и съмняваше, че сачаканецът ще започне да измъчва момичето още тук. Без да каже нищо, той излезе от килията и тръгна след мъжа. Какво винаги, помощникът ги последва отзад.

Робинята вървеше с увиснали рамене. Лоркин не можеше да прогони от главата си образите и звуците от предишния ден. Сачаканецът я беше измъчвал бавно и брутално, причинявайки й колкото се може повече болка и наранявания, без да я убива.

Лоркин впрегна цялата си решителност, за да не се обади. Не спираше да обмисля различни начини да спре случващото се, дори само за известно време, но нито един от тях нямаше да свърши работа. Ала идеите не спираха да се въртят из главата му. Да излъже сачаканеца. Да му каже различни неща за Изменниците, които бяха истина, но нямаха никакво значение. Дори да предложи собствения си живот в замяна на нейния.

Накрая успя да се откъсне от случващото се. Отказа се да търси начини да помогне на жената или на себе си. По-късно потръпваше при мисълта за онова, което бе направил, и се притесняваше, че накрая ще се откаже да пази тайните на Изменниците.

Опита се да се съсредоточи върху образа на Тивара в съзнанието си, за да засили решимостта си, но това успя единствено да го накара да мисли за всичко, което бе изтърпяла от ръцете на ашаките, докато се бе преструвала на робиня. „Побои. Използвана като робиня за удоволствия“. Неприязънта на Лоркин към робството се бе задълбочила до омраза.

Предишния ден той бе сигурен, че накрая ашаките ще убият робинята. Дори не му бе минало през ума, че ще я хвърлят в килията му. С времето безпристрастността му се изпари. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да слуша хлипанията и изпълнените с болка пъшкания.

„Дали не се надяват да ме пречупят чрез чувството ми за вина? Или просто се надяват, че изцеляването й ще ме изтощи? Или искат да видят как я убивам, за да сложа край на болката й“.

Той използва допълнителната сила, която му беше дала Тивара, за да изцели робинята, решавайки, че това няма да му струва много. Така или иначе тя нямаше да е достатъчна, за да го защитава продължително време, ако сачаканецът реши да го измъчва или убие. Едва след това му хрумна, че по този начин бе дал възможност на ашаките да я измъчват отново.

Тя му бе благодарила, което само го накара да се чувства още по-зле. Дълго време лежа буден, опитвайки се да убеди себе си, че сачаканецът е постигнал целта си. Че е искал просто да го накара да изчерпи силата си. Лоркин бе показал, че мъченията нямаше да го убедят да говори. Жената не им бе необходима повече.

Сега всичко това му се струваше глупава самозаблуда.

Ашаките ги отведоха в същата стая. Тя беше почистена. Робинята бе изблъскана в ъгъла, където се сви смирено на кълбо.

Както и преди, сачаканецът посочи стол на Лоркин. Той се облегна на стената и скръсти ръце. Помощникът му седна на съседния стол.

— И така, имаш ли да ми кажеш нещо? — попита мъжът. — Нещо, свързано с Изменниците, имам предвид.

— Нищо, което вече да не знаеш.

— Сигурен ли си? Защо не ми кажеш какво според теб знам за Изменниците?

— За да провериш дали сведенията ми съвпадат с твоите? — Лоркин въздъхна. — Като че ли ще се хвана на този номер. Кога ще приемеш, че няма да ти кажа нищо?

Сачаканецът сви рамене.

— Не зависи от мен, а от краля. Аз съм просто негов… — той сви замислено устни. — Негов изследовател. Извличам информация от хората, а не от разни прашни книги и свитъци, или чрез проучването на отдалечени места или шпионирането на чужди земи.

— Мъчението може да се окаже най-ненадеждното изследване.

— За това са нужни определени умения. — Сачаканецът отпусна ръце и се отблъсна от стената. — Които не мога да практикувам често, поради което с радост посрещнах тази възможност. Освен ако не успееш да отвлечеш вниманието ми чрез нещо по-интересно.

Лоркин се насили да вдигне поглед и да срещне очите на мъжа, макар стомахът му да се свиваше, докато му отговаряше:

— Някога хрумвало ли ти е, че онова, което използваш, за да ме накараш да говоря, може само да засили решимостта ми да мълча?

Мъжът му отвърна с безгрижна усмивка.

— А така ли е? Ами добре. Нека да проверим тази теория.

Когато се обърна към робинята, тя проплака. Лоркин почувства как решителността му отслабва. „Но ако им кажа нещо за Изменниците, хиляди ще последват участта на тази жена. А ако тя е Изменница, значи това й е ясно и тя не би поискала от мен да ги предам“.

Той се вкопчи в тази мисъл и се опита да прогони мисълта, че тя може да не е Изменница, а сачаканецът се зае да разваля всичко, което младият магьосник беше поправил предишната нощ.

 

 

Също както повечето ученици, Лилия научи още в началото, че в сградата на Университета съществува комплекс от коридори и стаи, до които се стигаше по къси проходи, направени да изглеждат като малки складове. Те обаче бяха забранени за учениците. Преди стотици години Гилдията се бе разраснала до такава степен, че нуждата от стаи за преподаване надделя над причината, поради която бяха създадени тези вътрешни помещения. Сега в тях се водеха занятията на специализираните и частните класове.

Коридорите под Гилдията също не бяха тайна. Всички знаеха, че са били използвани по време на ичанското нашествие. Макар да бяха забранени и за ученици, и за магьосници заради несигурността на стените си, заплахата от срутвания никога нямаше да възпре най-смелите от тях, затова всички входове към проходите бяха запечатани скоро след войната.

Лилия не бе единствената ученичка, която смяташе, че Гилдията сигурно е запазила някои от тях за всеки случай. Огледите на Аний обаче бяха разкрили, че Гилдията казваше истината. Всички входове към подземията бяха зазидани с тухли — Лилия се надяваше, че приятелката й ще успее да открие поне една входна точка в Университета. Това щеше да улесни спускането по тесния проход в стената на магьосническите жилища.

Освен това Аний работеше върху прокопаването на нов изход. Предишната нощ тя бе обявила, че е пробила тухлената стена, която запушваше един от входовете. Лилия беше отишла да го провери. Скритата в ламперията врата имаше нужда от смазване, преди да започне да се отваря безшумно. От другата й страна се намираше един от вътрешните коридори на Университета. Когато дойде моментът да си тръгва, тя използва вратата, за да се върне в помещенията на Сония.

Сега тя отново вървеше към скритата врата с надеждата, че е твърде рано, за да има други ученици във вътрешните коридори. Джона бе донесла едно голямо шише с масло за горене заедно със закуската. Лилия знаеше много добре, че приятелите й страдат от липсата на източници на светлина — особено сега, когато Аний бе използвала маслото за лампи, за да смаже пантите на скритата вратата. Новият й маршрут по коридорите беше много по-кратък, особено след като не й се налагаше да се катери към стаята си, и когато се върнеше, щеше да се намира по-близо до стаята, където се провеждаха първите й занятия за деня.

Когато влезе в Университета, тя свърна в един от тесните коридори между класните стаи и се отправи към малкото помещение в дъното му, което водеше към вътрешните проходи. Зад гърба й се разнесоха стъпки. Сигурно някой от учениците имаше специализирани занятия. Вътрешните коридори обикновено бяха по-празни от основната част на Университета, но тя трябваше да внимава никой да не я види, че се шмугва в тайната врата.

В странната малка стая, която разделяше основната и вътрешната част на Университета, имаше стена, покрита със заключени шкафчета. Очевидно до смъртта на предишния Директор на Университета в тези стаи не бе имало нищо и наследникът му бе решил, че трябва да се използва всяко свободно място. Лилия мина през отсрещната врата и се озова във вътрешния коридор.

След десетина крачки тя чу как вратата от другата страна на малката стая се отваря и се затваря. Онзи, който вървеше зад нея, я настигаше. Тя ускори крачка с надеждата, че ще завие зад ъгъла, преди другият човек да се появи и да я види, но разстоянието беше твърде голямо. Тя чу как вратата зад гърба й се отваря и някой се засмива.

— Здрасти, Лилия — разнесе се познат глас. — Къде отиваш?

Сърцето й се сви. Бокин. Злобният му тон подсказваше, че я беше следил. Тя се спря и се обърна с лице към него. „Колко ли може да сглупи това момче? Той не знае колко съм силна. Дори не е взел приятели със себе си. Ако се надява, че съм намислила нещо, за което да може да ме издаде, не би трябвало да се обажда, преди да е разбрал какво е“.

Но дори и така той пречеше на плановете й. Може би това бе целта му.

— Да не си дошъл да ми предложиш силата си, Бокин? — попита тя.

Той се приближи бавно към нея.

— Мислиш се за голяма работа, нали? Смяташ, че си по-добра от останалите, защото владееш черната магия. Всъщност съвсем не е така, да знаеш. Ти си най-долната отрепка в Гилдията и всички те мразят. Затова нямаш никакви приятели. Всички знаят, че ти си виновна за смъртта на Наки.

Нещо потрепна в гърдите й, но вместо да я накара да се отдръпне от него, то бързо я изпълни с гняв.

„Внимавай — помисли си тя. — Покажеш ли гнева си, той ще разбере, че си в ръцете му, а случайното нараняване на ученик само ще накара хората да те харесват още по-малко“.

Тя се усмихна.

— Радваш ли се, че най-после разкри болката си, Бокин?

Той пристъпи към нея, опитвайки се да я сплаши с височината и едрото си тяло.

— Да. Но не се съм приключил с теб. Искам да се извиниш — не, искам да ме молиш…

Вратата зад тях се отвори и той бързо отстъпи назад.

— Лейди Лилия.

Лилия разпозна гласа на Джона и я заля вълна от объркване и облекчение. Тя надникна покрай Бокин и видя приближаващата се прислужница. Жената бързо им се поклони.

— Нося съобщение за вас — каза Джона, заобикаляйки Бокин. — Извинете, милорд.

Джона хвана Лилия за ръката и я поведе по коридора, по-далеч от Бокин. Ученикът не каза нищо, а Лилия дори не го удостои с поглед. Двете с Джона завиха зад ъгъла. Когато се отдалечиха достатъчно, Джона погледна назад.

— Не ни преследва. Притесняваше ли ви?

Лилия сви рамене.

— Той си е размирник, и то доста твърдоглав.

— Не бързайте да се успокоявате. Може да се върне с други. Докато учеше тук, Сония имаше врагове сред учениците и те превърнаха живота й в ад.

— Наистина ли? Кой им беше водач? — „Колко ли е унизително да носиш цял живот клеймото, че си се заяждал с прочутата Черна магьосница Сония“.

Джона я погледна развеселено.

— Лорд Регин.

Лилия я зяпна изненадано.

— Наистина ли? Той не е глупав.

— Не е.

— Предполагам, че в онези години побойниците са били по-умни.

Джона я потупа по ръката.

— Онова, което искам да знам, е какво ще правите с шишето масло, което носите в чантата си.

Лилия погледна към чантата си, после вдигна поглед към Джона.

— Каква бутилка? Оставих я в стаята.

— Със сигурност не сте, а и си личи по издутата ви чанта и извивката ето тук. — Джона се намръщи неодобрително, по майчински. — Обещах на Сония, че ще ви наглеждам. Помогнах при отглеждането на сина й Лоркин, така че знам много добре кога един ученик е намислил нещо.

Лилия погледна слисано прислужницата. Тя нямаше нищо против да каже на Джона за Сери, Гол и Аний, които живееха в тунелите под Гилдията, но беше обещала да не го прави. „Но тогава Джона няма да ми носи нещата, от които се нуждаят те“.

Преди да стане прислужница на Сония, Джона бе живяла в копторите. Тя сигурно щеше да прояви съчувствие към положението на Сери. Или може би щеше да помогне заради Аний.

„Дали не съм твърде доверчива?“

— Кажете ми, Лилия — рече Джона. — Може и да не ми хареса, но обещавам да не докладвам на Гилдията. — Тя се намръщи. — Е, освен ако не обучавате някого на черна магия. Макар че сигурно нямаше да предам Сония и Акарин, ако знаех какво става наистина.

— Не обучавам никого на черна магия — отвърна Лилия. Тя си пое дълбоко дъх и снижи гласа си до шепот. — Аний живее под Гилдията.

Джона я погледна замислено.

— Разбирам. Предполагам, че е минавала оттам, когато е идвала на посещения при вас. Безопасно ли е?

— Опитваме се да го направим такова — увери я Лилия.

— И… защо е там?

Лилия поклати глава.

— В града не е безопасно. Хората на Скелин едва не убиха Сери…

— Искаш да кажеш, че Сери също е долу?

Джона присви очи. Лилия въздъхна и кимна.

— Колко хора живеят долу?

— Само те.

Прислужницата изглеждаше облекчена. „Подозирам, че си е представяла какво ли ще си помисли Гилдията, ако един Крадец започне да върти делата си долу — помисли си Лилия, — с безброй престъпници, които идват и си отиват“.

Джона махна с ръка към коридора.

— И защо идвате тук?

— Отворихме един от старите входове.

Джона се намръщи и поклати глава.

— Това вече е опасно — реши тя. — И нямам предвид това, че слизате долу, а че някой може да ви види. Трябва да използвате само прохода в стаята на Сония.

Лилия се усмихна, изпълнена с облекчение, че е била права да се довери на Джона.

— Не си ли забелязала колко мръсни и омачкани са мантиите ми напоследък?

— Разбира се, че забелязах състоянието им. — Джона вирна брадичка и погледна високомерно към Лилия. — Ще трябва да направим нещо по въпроса. Да ви намерим допълнителни облекла, например. Междувременно — тя се наведе и отвори чантата на Лилия — аз ще взема тази бутилка, а вие отивайте на занятия. Довечера ще обсъдим по-ефективни стратегии за обслужването на нашите гости.

Жената измъкна бутилката от чантата, погледна строго Лилия, обърна се и забърза по коридора. Зад нея остана да се носи ароматът на парфюма й — нещо, което Лилия не бе забелязвала досега.

Момичето затвори чантата си и поклати глава. „Нямах друг избор, освен да й кажа — помисли си тя. — А тя няма да каже на никого. Всъщност това дори може да се окаже полезно. — Лилия въздъхна. — Междувременно се надявам, че няма да се наложи Гол, Сери и Аний да седят в тъмното“.

 

 

Денил топна писалката си в мастилницата и продължи да пише, но перото скоро започна да дращи по хартията, без да оставя следа. Той го потопи отново в мастилото и въздъхна, когато видя, че резервоарчето е почти празно. „Пак е свършило“ — помисли си той. Стана от стола и се намръщи, когато гърбът му запротестира. „От колко време работя върху това?“

Ден след затварянето на Лоркин, Денил бе събрал всичките си записки и бе започнал да вписва всичко в голяма тетрадка. Дискусиите му с Тайенд за намеренията на Изменниците го бяха накарали да се притеснява, че в случай на възникване на по-драматични ситуации той няма да има възможност да представи изследванията си във форма, подходяща за възприемане от останалите. Имаше достатъчно свободно време за запълване и така или иначе не постигаше никакъв напредък в проучванията си, така че започна да архивира записките си и да отбелязва къде е мястото им в неговата история на магията.

Работата му действаше успокояващо. Той се убеди, че е направил някои важни открития за историята на магията и не е изгубил напразно времето си в Сачака. Щом се върнеше в Киралия, щеше да направи някои важни допълнения към своята история на магията. „Ако успея да я завърша. — Той поклати глава. — Не, стига глупости. Тайенд се съгласи, че най-лошите ни прогнози е най-малко вероятно да се сбъднат“.

Въпреки това той реши да направи допълнителни копия, които щеше да съхрани на безопасно място извън Дома на Гилдията, така че ако сградата бъде нападната, трудът му да не бъде изгубен. В най-добрия случай щеше да ги изпрати в Гилдията, но не бе сигурен дали ще стигнат дотам. Несъмнено крал Амакира бе разположил свои хора, които да прихващат и оглеждат всичко, което пристигаше и напускаше Дома на Гилдията.

С изключение на прочутия Хранилищен камък, който бе създал пустошта, Денил внимаваше да не споменава за скъпоценните камъни с магически свойства, в случай, че записките му бъдат прочетени от сачаканците. Бе измислил начин да не ги споменава и докато описваше легендите на племето Дюна, за да не предаде доверието на туземците, ако някой попадне на копието. В записките му камъните бяха хора — могъщи магьосници, към които се обръщаха с титлите им. Когато започнеше да пише книгата си, Денил щеше да промени всички измислени герои със съответните скъпоценни камъни.

След като привършеше първата си шифрована версия на записките си, той щеше да унищожи оригиналната тетрадка. „Ако загина и някой открие новата версия, аз ще бъда виновникът за някои от най-големите лъжи в историята ни“. След всички усилия, които беше вложил в изравянето на истината за скритото минало на Киралия, това щеше да е наистина горчива ирония.

Краят на преписването наближаваше — поне докато имаше мастило. Някакво движение край вратата привлече вниманието му. Той вдигна глава и видя как Кай се хвърля по очи на пода.

— Ашаки Ачати пристигна, господарю.

Денил прокле на ум страха и нетърпението, които се надигнаха едновременно при тази новина. Той се изправи. „Дали Ачати ми е ядосан, защото наруших обещанието си да му кажа, ако има нещо, което би застрашило Сачака? Дали аз ще съм способен да му простя заради това, че оправдава решението на краля да затвори Лоркин? Нима са изгубени всички шансове да станем любовници?“

Робът излезе от стаята и Денил пристъпи към вратата. Поемайки си дълбоко дъх, той тръгна по коридора и откри Ачати да го чака в Господарската стая. Сачаканецът изглеждаше изпълнен с достойнство, облечен в черна версия на типичните за ашаките панталони и къс жакет.

— Посланик Денил — каза той.

— Ашаки Ачати — отвърна Денил. Той реши да не сяда и да не отправя покана за това към Ачати. Подозираше, че ако не остане прав, ще се потопи в напълно неподходяща приятелска атмосфера.

Ачати се поколеба, погледна настрани, но след това отново вдигна очи към Денил.

— Отхвърлихте поканата ми за вечеря — отбеляза той.

Денил кимна.

— Нямаше да е уместно да приема.

— Във вашите очи или в очите на Гилдията и Обединените земи?

— И двете.

Ачати отново погледна настрани, намръщи се и пристъпи от крак на крак. Изглеждаше като че ли внимателно обмисля думите си.

— Убедих краля, че трябва да продължа да поддържам приятелски отношения с вас — започна той.

— За да продължите да ме убеждавате да заповядам на Лоркин да говори? — завърши Денил.

— Не. — Ачати потрепна. — Всъщност да, поне що се отнася до неговите намерения, но аз не възнамерявам да го правя.

— А какво възнамерявате?

Устните на мъжа потрепнаха и край очите му се появиха весели бръчици. Денил почувства, че му липсват някогашните им закачки.

— Ще се опитам да спася остатъците от приятелството ни — каза той. — Дори това да означава да се преструвам, че нищо не се е случило.

— Но то се случи — каза Денил. — Няма да можете да се преструвате, ако ставаше въпрос за… ваш братовчед или… — Той се сети за роба, който Ачати харесваше. — Варн… — може би Варн, защото той е роб.

— Щях да се разстроя, ако с него не се държат добре — призна Ачати.

— Значи признавате, че затварянето на Лоркин е несправедливо?

Ачати се усмихна.

— Не. Как бихте се почувствали, ако… ако елийнският посланик в Киралия защитава магьосник-отстъпник?

— За да се получи подходящо сравнение, ние не трябва да сме сигурни дали магьосникът е отстъпник или не. Защото вие не знаете дали Лоркин разполага с някаква полезна информация, а ние не отказваме да ви предадем тази информация, просто молим за възможността първи да разпитаме нашия човек. А ако наистина има отстъпник, според законите на Съюза всички отстъпници са грижа на Гилдията.

Ачати въздъхна.

— Да, това последното е ключовата разлика. Киралия и Елийн са съюзници. Вие им вярвате. Киралия и Сачака не са. Вие искате от нас повече доверие, отколкото можем да си позволим.

Денил кимна.

— Трябва да се научите да ни вярвате, ако искате да станем съюзници.

— Тогава не трябва ли и вие да ни се доверите?

— Ще ви се наложи доста да ни убеждавате — посочи Денил. — Трябва да простим по-скорошни прояви на агресия, преди да започнем да вярваме на сачаканците.

Ачати въздъхна. Той погледна към Денил, без да отговори нищо. Накрая сложи край на паузата в разговора им, като поклати глава.

— Надявах се да поговорим като приятели, а вместо това разговаряме така, като че ли сме нашите народи. Трябва да си вървя. — Но мъжът не помръдна от мястото си и прехапа устна. — Мога поне да ви уверя, че Лоркин е добре. Кралят няма да посмее да го нарани. Но не спирайте да се опитвате да го видите. Довиждане засега.

— Лека нощ. — Денил гледаше, как Ачати се отдалечава по коридора към изхода и се изгубва от погледа му. Изчака да чуе отварянето и затварянето на входната врата, после отиде до най-близкия стол, седна и въздъхна дълбоко.

— Знам, че няма да ти е приятно да го кажа, но на мен тия не ми минават.

Денил вдигна глава и се намръщи, когато видя Тайенд да влиза в стаята.

— Откога ни подслушваш?

— Достатъчно дълго. — Тайенд отиде до съседния стол и се отпусна в него. — Нали не му вярваш?

Денил се замисли.

— На коя част?

— Че иска да ти е приятел само заради самото приятелство.

— Не знам.

— Нали не му се доверяваш?

Денил разпери ръце.

— Тук никога не е ставало дума за доверие.

Елийнецът повдигна вежди.

— Добре тогава. Може би трябваше да те попитам дали все още го харесваш?

Денил извърна глава и сви рамене.

— Все още не съм решил. Но при всички случаи ще продължа да изпълнявам заповедите си и да помагам на Лоркин.

Тайенд кимна.

— Знам. Признавам, че се притеснявах за теб, но под всичко това се крие твоето старо аз.

Денил се изпъна възмутено.

— Под кое?

Елийнецът се изправи и махна с ръка към Денил.

— Всичко… това.

— Направо съм смаян от яснотата на описанието ти — каза му Денил.

Тайенд отвори уста да каже още нещо, но отново я затвори и поклати глава.

— Няма значение. Връщам се в стаята си. Трябва да преговарям по едно търговско споразумение. Ти продължаваш ли да преписваш записките си?

— Да. Не. Пак ми свърши мастилото. Сигурно робите не са напълнили мастилницата тази сутрин.

— Всъщност снощи напълниха моята с последните запаси в Дома. Сутринта изпратих човек да купи още, но той се върна с празни ръце. — Лицето на Тайенд стана сериозно. — Не можах да разбера нищо от приказките му. Някой му го взел, но той твърдеше, че не знае кой, но така, както лъжат хората, когато искат да се разбере, че лъжат.

Денил се намръщи.

— Някой му го е взел? Крадец?

— Или някой, който работи за краля. Може би не искат да пишем документи.

Денил усети как го побиват тръпки.

— Или да правим преписи на изследователските ни записи.

— Не може да бъде. Откъде знаят, че се занимаваш точно с това?

— От робите — отвърна Денил.

Тайенд присви очи.

— Които няма как да знаят, че ти пишеш само за своите открития, а не за лоркиновите.

Денил въздъхна.

— Няма да мога да изпратя второто копие в Гилдията на сигурно място, нали?

— Може и да бъркам, че хората на краля са взели мастилото — рече Тайенд. После погледна замислено към Денил. — Или пък не. Може би ще е по-добре да заключиш записките си с магия, в случай, че на робите им е наредено да ти ги откраднат. — Той направи крачка към коридора, спря се и погледна назад. — Ще ти донеса моето мастило. Може би двамата с Мерия ще успеем да намерим още от сачаканските ни приятели.