Труди Канаван
Кралицата на изменниците (24)

Глава 23
Ултиматумът

Денил крачеше из стаята си.

„Сигурно има някакъв начин да предупредя Ачати, без да разкривам, че Изменниците приближават“. Щяха да минат няколко дни, преди да се появят, а те трябваше да се държат така, сякаш нищо необичайно не се случва. Затова Тайенд отиде да посети един търговец-ашаки, а Мерия правеше обичайното си следобедно посещение на пазара заедно с една приятелка, която все още не беше напуснала града. Така че Денил бе останал сам да разсъждава върху дилемата си. „Бих могъл да се престоря, че някой от робите ми е казал за пристигането на Изменниците. Или че ми е оставил съобщение. Ами ако това накара ашаките да измъкват още роби?“

Някакво движение край вратата привлече вниманието му. Той се обърна и Кай се хвърли на пода.

— Ашаки Ачати е тук на посещение при вас.

„Той е тук!“ Изпълни го въодушевление, което бързо се стопи. „А аз все още нямам решение. — Денил поклати глава. — Все пак е минал само половин ден. Дори да бях измислил нещо, първо трябваше да предупредя Тайенд, така че засега ще трябва да се преструвам, че не знам нищо“.

— Донеси малко храна и вино.

Робът се надигна и бързо се отдалечи. Денил излезе в коридора и забърза към Господарската стая. Когато Ачати се обърна и му се усмихна, сърцето му се изпълни с топлина.

— Посланик Денил.

— Ашаки Ачати. — Денил наклони глава. — За мен е удоволствие да ви видя отново.

Усмивката на сачаканеца се стопи.

— Ах, надявам се винаги да е така. — Той въздъхна. — Нося новини.

— Добри или лоши? — Денил покани мъжа да седне и се настани на обичайното си място.

Ачати се замисли.

— Не са добри. Но не са и лоши. Възможно е да са благоприятни.

— Звучите много загадъчно.

— Просто отговарям на въпроса ви. — Покрай очите на Ачати се появиха ситни бръчици, които изчезнаха, щом лицето му отново стана сериозно. Появиха се двама роби, които носеха вино и храна. Ачати изчака да излязат, преди да заговори отново. — Изменниците са слезли от планината и са започнали да нападат имения из цялата страна — рече той с нисък глас. — Убиват всички магьосници по пътя си и идват към Арвис. Очевидно възнамеряват да превземат Сачака.

Вълна от облекчение заля Денил и той се надяваше, че е успял да я прикрие добре. „Той знае! Не е нужно да го предупреждавам. Но не мога да призная, че вече сме уведомени за това“. Магьосникът отпи от виното, обмисляйки отговора си. „Не трябва да се изненадвам. И преди е споменавал за възможността от бунт на Изменниците.

— Вие предположихте, че може да се случи — каза той, — но изразихте предположение, че не са достатъчно силни, за да представляват заплаха.

— Все още смятам така. — Ачати сви рамене. — Ето защо новините не са добри, но е възможно да са благоприятни. Изменниците едва ли ще оцелеят, така че най-после ще се отървем от тях. За съжаление междувременно ще изгубим много добри мъже. Кралят не иска да изпраща армия срещу тях. Те ни нападат от всички страни, така че ако се опитаме да се разправим с всички едновременно, това само ще отслаби редиците ни. Той изпрати куриери със заповед до всички ашаки да доведат семействата си в града.

— Дали ще му се подчинят?

Ачати кимна.

— Повечето да, но дали ще го направят достатъчно бързо е друг въпрос. Появи се и една пречка, която не предвидихме. — Той се поколеба, оглеждайки стаята. — Робите се възползваха от възможността и се разбунтуваха. Повечето просто се разбягаха от именията малко преди Изменниците да се появят, но неколцина се обърнаха срещу господарите си.

— Някакъв успех?

— Само няколко случая — с отрова. Което е една от причините да ви кажа следното — внимавайте с робите си, посланик Денил.

Магьосникът погледна към чашата в ръката на Ачати. Мъжът още не беше отпил от нея. Дали се страхуваше от тукашните роби? Те принадлежаха на краля, но това не бе попречило на Изменниците да внедрят свои шпиони сред тях. Денил беше пил малко от виното и не бе докоснал храната. Той проникна в нея със сетивата си, но не откри нищо смущаващо.

— Би трябвало да мога да неутрализирам ефекта от отровата с лечителската ми магия — каза той на Ачати.

Той се засмя и вдигна чашата към устните си.

— Това е много полезно умение.

Денил кимна.

— Дали аз, посланик Тайенд и лейди Мерия трябва да се страхуваме от Изменниците?

Ачати поклати глава.

— Не виждам причина да ви нападнат, стига да не им се изпречвате на пътя. Ако нещата случайно не се развият на добре и Изменниците стигнат до града… — Той се поколеба, въздъхна и раменете му се отпуснаха. — Признавам, че се страхувам повече да не пострадате от моите хора, отколкото от техните. Кралят се държеше с вас, сякаш сте сключили съюз с Изменниците. Ако бунтовниците нанесат големи вреди, някои ашаки може да потърсят възмездие. Или ако сраженията са доста ожесточени, те могат да потърсят източник на допълнителна енергия.

Денил погледна към Ачати. Щом мъжът признаваше, че хората му могат да постъпят така… значи опасността бе реална.

— Какво да направим, тогава?

Ачати го погледна в очите.

— На пристанището чака кораб на име «Калата». Капитанът е получил нареждания да приеме вас, посланик Тайенд и лейди Мерия на борда, ако го пожелаете. Той ще ви отведе до Киралия.

«Но Оусън ни нареди да останем… ах, не мога да му го кажа, без да разкрия, че вече знаем за нападението. Въпреки това Оусън може да промени мнението си, щом му разкажа за страховете на Ачати».

— Благодаря ви. Трябва да попитам Гилдията какво да правим. Искате ли…? — Денил се поколеба, чудейки се какво ли ще си помисли Оусън за предложението. «Ако означава, че ще бъдем в безопасност, той ще се съгласи.» — Искате ли да дойдете с нас?

Очите на сачаканеца леко се разшириха. Той се усмихна, протегна се към Денил и с нежен, успокоителен жест докосна ръката му.

— Мястото ми е тук, при моя народ и при краля ми. — След това направи широк жест с ръката, в която държеше чашата си. — Освен това е твърде невероятно Изменниците да стигнат до града. Корабът е просто предпазна мярка. — Той нежно стисна ръката на Денил и я пусна. — И отличен повод да ви посетя.

— Благодаря за предупреждението. И посещението. — Денил остави чашата си на масата. — За съжаление пропуснахте Тайенд. И Мерия.

— Колко жалко. Може да не успея да отделя време за нова визита, поне докато не приключи тази малка криза.

Сърцето на Денил подскочи. «Ако греши за Изменниците, това може да е последният път, когато сме заедно».

— Но аз съм съвсем сам в цялата къща. Можете ли да останете по-дълго?

Ачати повдигна вежди и се усмихна.

— Мисля, че мога да отделя час или два.

 

 

Пламъчето на свещта се разтанцува. Макар ефектът да бе като от пропукващ фитил, Сери знаеше, че движението е причинено от треперенето на ръката му. Той усети как горещият восък покапа по кокалчетата на пръстите му и погледна натам. Макар да имаше усещането, че стоят тук повече от час, свещта не се беше стопила особено много.

Той погледна към другия край на стаята, където стоеше Гол и също държеше свещ. Сери се намръщи, когато приятелят му се размърда и пламъкът се озова прекалено близо до намаслената хартия. Чуваше учестеното дишане на Гол. Неговото собствено му се струваше твърде шумно. Опита се да диша дълбоко и тихо, да успокои разтуптяното си сърце, защото се притесняваше да не заглушат приближаващите се стъпки.

«Скелин — ако наистина е Скелин — ще ни чуе и ще разбере, че го очакваме. Единствената причина да стоим неподвижно е, че може да знаем, че приближава и да сме му подготвили капан. На мен ми е ясно. Предполагам, че и той ще се досети».

През главата му преминаха няколко начина планът да се обърка. Сери знаеше, че капанът не е идеален. Минният огън можеше да избухне преди двамата с Гол да успеят да се отдалечат достатъчно. Или можеше да избухне твърде късно и да убие Скелин. Въпреки че те се надяваха да го убие, целта им всъщност беше да взривят дупка в градината над главите им и да разкрият Крадеца-отстъпник пред Гилдията. Ами ако не се получеше? Ами ако не се появеше дупка и Скелин оцелееше?

Какво щеше да стане, ако Скелин не се появи лично да се разправи със Сери? Ами ако Сери и Гол взривят градината, а може би и себе си, само за да разкрият слугите на Скелин пред Гилдията?

Гол гледаше Сери и клатеше глава. В очите му проблесна въпрос. Колко време трябваше да стоят така, преди да решат, че Аний е сбъркала и в коридора няма нарушител? Сери погледна към свещта си. Дали не трябваше да се редуват? Дали не трябваше…

Някъде откъм коридора се чу рязко поемане на дъх. Сери погледна към Гол, след което и двамата се втренчиха изненадано във вратата.

Там стоеше някой. Не, осъзна Сери. Някой се рееше във въздуха. Някой, който им беше твърде добре познат.

— Ето значи къде си бил през цялото време — каза Скелин. После подсвирна. Някъде откъм тунелите отвърна пронизителен отговор.

Ръката на Сери помръдна в посоката, която малко по-рано го бе уплашила и чу съскане, когато намаслената хартия се запали. Той забеляза и проблясък откъм Гол, обърна се и хукна към вратата, която водеше към съседната стая.

И се блъсна в стена.

Не, не стена. Магическа бариера. Сери изрута, щом осъзна, че Гол се е сблъскал със същия проблем. Ярка светлина заля стаята — отличителната светлина на магическо кълбо. Приятелят му го погледна с мрачно и изплашено изражение на лицето. Сери изкриви лице. «Какво пък. Може би щяхме да имаме време да избягаме, ако го бяхме чули да се приближава…» Но Скелин бе левитирал, за да не се чуят стъпките му. Когато Сери се обърна с лице към врага си, той видя как пламъкът на головата лента се скрива в дупката. Той затвори очи и затаи дъх. «Поне Аний е далеч».

— Хайде, хайде. Няма нужда да се подготвяш. Ще е грубо от моя страна, ако те убия, без първо да поговорим. Хм. Не е кой знае какво убежище.

Сери отвори очи и видя как Крадецът-магьосник, който вече стъпваше по пода, се приближава към него. Зад гърба му през вратата влязоха двама мъже. Те бяха млади и доста мускулести. Скелин огледа стаята, после надникна през рамото на Сери към съседната.

— Не е толкова хубаво като предишното, съдейки по думите на майка ми, макар че сигурно жена ти го е била подредила, а след смъртта й си се върнал към старите навици.

«Жена ми… убежището… — Леден шок, последван от омраза връхлетяха Сери. — Лорандра наистина е убила семейството ми. Но защо го е направила, след като двамата със Скелин още не бяхме врагове?»

— Макар че сигурно си бил доволен да се отървеш от нея. Трябваше да се ядосаш толкова много, че да се съюзиш с мен, за да намеря Ловеца на Крадци — каза Скелин.

Сери впери поглед в него. «Убил е семейството ми, за да ме накара да се съюзя с него. След като „намери“ Ловеца на Крадци — или някоя нещастна жертвена овца — аз щях да бъда вързан за него». Сери погледна към отсрещната стена, търсейки пламъка, който бе запалил. Не се виждаше никаква светлинка. Той бе потънал навътре в стената, към тръбите с минен огън. Скоро Скелин щеше да полети…

Гол изруга и наведе глава.

— Извинявай, Сери — промърмори той. — Досега трябваше да е гръмнало.

Сери изруга, щом осъзна, че капанът им се е провалил. Гол се бе заклел, че минният огън върши работа. Защо сега не се получи?

— За какво си говорите? — Скелин се приближи и присви странните си очи. Наведе се към Сери и разтегли устни в безрадостна усмивка. — Някой липсва, нали? Къде е дъщеря ти, Серини?

Сери усети как сърцето му се свива в гърдите, но успя да се изсмее.

— Наистина ли очакваш да ти кажа?

Скелин сви рамене, изправи се и се огледа.

— Не. Но източниците ми в Гилдията казаха, че е тук долу, с теб. Чудя се къде ли може да е сега.

— Далеч от теб — отвърна Сери. «Източници в Гилдията? Значи слуховете са истина. Но откъде знаят, че Аний е тук?»

— Нима? — Скелин сигурно беше премахнал бариерата, защото мина покрай Сери и влезе в съседната стая, вкарвайки пред себе си светлинното си кълбо. — Тогава кой спи на третото легло?

— Някой, когото няма да искаш да срещнеш.

Скелин не отговори. Той гледаше към вратата на коридора, който водеше към жилищата на магьосниците. Макар лицето му да беше извърнато настрани, Стойката му подсказваше, че той се вслушва в нещо.

«Аний и Лилия?» — Надеждата, която изпълни гърдите му, бе последвана от страх. — Дано Лилия е готова за това, а Аний прояви достатъчно разум, че да стои настрани“.

Скелин направи крачка към вратата, после още една. Сери усети как Гол се навежда. Той се извърна към него и видя, че телохранителят му е взел все още горящата свещ. Но двамата бандити на Скелин бяха влезли в стаята и сигурно щяха да попречат на Гол да стигне до тръбите.

Звучен смях привлече вниманието на Сери обратно към Скелин. Отстъпникът беше излязъл в коридора. Той протегна ръка към нещо, което се намираше извън полезрението на Сери. Един твърде познат глас изрече проклятие. Появи се Аний, която се бореше с невидимата сила, бутаща я към Скелин.

Щом я зърна, сърцето на Сери подскочи и се сви като на животно, което се опитва да избяга — и го заболя. Той стисна юмруци, за да подтисне болката, и тръгна напред, но нещо го улови и задържа на място. Гол също не можеше да помръдне.

„Къде е Лилия? — Когато Скелин протегна ръка да хване Аний, тя спря да се съпротивлява и се стрелна към него. — Не може Аний да се е върнала без Лилия. — Но ръката й, която се протягаше да забие нож в Скелин, се изкриви настрани и тя изруга от болка. Скелин я хвана за китката и изби ножа от ръката й. — Но щом не е успяла да намери Лилия, значи…“

Крадецът го погледна и се ухили.

— Далеч от мен, а? Очевидно пак не си успял да защитиш семейството си, Серини.

Сери стисна зъби. „Дали Аний е успяла поне да изпрати съобщение на Лилия? Дали тя не идва насам?“ Сери искаше да попита Аний, но болката в гърдите му пречеше да диша, а и не искаше да предупреди Скелин, че Лилия идва. „Трябва да го задържим. Да осигурим време на Лилия“.

Аний продължаваше да се съпротивлява, но не можеше да направи нищо на Скелин. Сери се олюля замаяно и стаята притъмня. Когато зрението му се проясни, той видя, че Скелин е притиснал Аний към стената. Тя стоеше там, окована с магията му. Скелин подсвирна и хората му минаха покрай Сери.

— Претърсете я и я вържете.

Аний стисна зъби, когато мъжете съблякоха палтото й и я опипаха за оръжия. Сери притисна ръце към гърдите си, пое си дълбоко дъх и се опита да проговори.

— Ти искаш мен, не нея — едва успя да произнесе.

Скелин се засмя.

— Искам и трима ви. Но трябва да умрете в правилния ред. Освен това… — Скелин погледна нагоре, сякаш можеше да види магьосниците над главите им. — Не трябва да е тук. — Той се обърна към тях, премествайки погледа си от Сери към Гол. Носът му се сбръчи и той поклати глава. — Не си струваше главоболията. — Очите му се присвиха и Сери чу противно изпукване. Гол изкрещя от болка и изненада, и падна на пода.

„Не! Трябва да му попреча да убие Гол. Да го забавя!“ Сери се опита да мисли, въпреки огъня в гърдите му. „Намери начин да забавиш още малко Скелин“. Той отвори уста да каже нещо, но успя само да изпъшка. Тъмнината отново го погълна и Сери усети как коленете му омекват. Подозираше, че само магията на Скелин го задържа прав. „Какво ли ми прави?“

— Чакайте малко — чу той гласа на Скелин. — С него нещо не е наред.

Сери усети нарастващ страх, осъзнавайки, че отстъпникът е прав. „Не е той. Аз съм. Тялото ми… сърцето ми…“ Макар очите му да бяха отворени, мракът му пречеше да вижда. В гърдите му се надигна горчив триумф. „Поне Скелин се лиши от удоволствието да ме убие. Но… Аний…“

Силата, която придържаше Сери, се отдръпна и той почувства как се строполява на твърдия под. Каквото и да беше казал Скелин след това, то прозвуча толкова слабо, че Сери не можа да го чуе. После, след няколко мига мълчание, той почувства студени ръце на лицето си и чу гласа на Гол някъде отдалеч.

— Не се тревожи. Няма да убие Аний. Нека да направи размяна. Лилия ще я върне. Ако Аний не го убие първа. Тези двете винаги ще се грижат една за друга. Знаеш го. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Аний ще се оправи. Ще се погрижим за това.

 

 

Лилия вървеше бързо по коридора, а светлинното й кълбо се носеше пред нея.

„Да го угася ли? Нарушителят може да го види и да разбере, че идвам. Но ако го направя, ще трябва да се придвижвам опипом. Това ще ме забави. Кое е по-важното? Скоростта или да остана незабелязана?“

Стъпките й отекваха силно в тясното пространство. Така или иначе щяха да я издадат. Реши да не гаси светлината.

Освен собствените си стъпки, тя не чуваше други звуци. Тайният вход към коридорите, които Аний бе открила, се намираше от друтия край на Университета, затова Лилия трябваше да заобиколи основите на сградата. За щастие тук коридорите бяха прави и завиваха все вдясно, докато не се отдалечаха от Университета и не стигнеха под градината. Когато стигна първата извита стена, сърцето на Лилия биеше ускорено.

„Мисля, че през живота си не съм била толкова уплашена — помисли си тя. — Мисля, че ако сега някой ми предложи малко роет, няма да му откажа“.

Нарушителят сигурно е бил някой безобиден човек — ученик или прислужник, който се мотаеше където не му е работа. Аний може и да беше сбъркала и въобще да нямаше нарушител. Или пък да бяха хората на Скелин, които душеха наоколо или търсеха Сери. Лилия се надяваше, че ако го бяха намерили, той, заедно с Гол и Аний бяха успели да се скрият докато тя се появи.

Но ако бяха Скелин или Лорандра. Или Скелин и Лорандра…

„Остава само да се надявам, че ако и двамата са тук, съм усвоила достатъчно допълнителна енергия от Калън, за да се бия с тях. И достатъчно умения“.

Беше обмисляла това много пъти досега. Съмняваше се, че Скелин или Лорандра имат голям опит в сраженията. Лорандра може би беше научила нещо преди да напусне родината си, но двамата със Скелин не бяха получавали обучение тук. Можеха единствено да се упражняват един срещу друг.

Вече не беше далеч от стаята. Когато тръгна по последната отсечка на коридора, тя забави ход, загледана в тъмнината пред себе си.

„Да подсвирна ли, за да ги предупредя, че съм аз? Така само ще предупредя Скелин, ако вече е там. Но в такъв случай няма ли да виждам светлина и да чувам гласове?“

Тя вля още малко магия в щита си и се промъкна напред. До ушите й достигна слаб звук. Тих, мърморещ глас. Вратата беше тъмна, но когато се приближи, тя видя слаба, мъждукаща светлина. Надникна през отвора и зърна една самотна свещ, притисната между два камъка, и седяща на пода приведена фигура. В същото време чу странен хълцащ звук.

От който стомахът й се сви.

Мъжът вдигна глава и светлината на кълбото й прогони сенките от лицето му. Бузите на Гол блещукаха.

— Лилия — каза той.

Тя усили светлината и видя, че той седеше до нещо.

— О, не. — Момичето се приближи бързо до него и коленичи на пода. Лицето на Сери беше бледо, а очите му бяха затворени. Лилия не виждаше никакви следи от наранявания. Постави ръка върху челото му и сетивата й проникнаха в тялото му — но веднага ги отдръпна. — О, не.

— Твърде късно е, нали? — каза Гол с напрегнат глас.

Сърцето й се сви и тя огледа стаята. „Къде е Аний?“

— Да. Какво се случи?

— Не знам. Скелин не му е правил нищо. Канеше се да го отведе. Но… той просто се свлече на земята.

Тя неохотно докосна тялото на Сери, насилвайки се да го прегледа. Досега не беше използвала лечителските си умения върху мъртъв човек. Липсата на присъствие, мисловното мълчание, липсата на естествена бариера, която да отблъсне волята й, всичко това я стряскаше. Но ако Скелин го беше направил…

„Не. — Причината й се изясни веднага, щом я откри. Сърцето на Сери не беше издържало. — Но Скелин така или иначе го е причинил непряко, принуждавайки Сери да живее тук и непрекъснато да се страхува за своята безопасност. И тази на Аний“.

Аний. Тя изтегли сетивата си, отвори очи и погледна към Гол. Той се бе навел напред и дишаше учестено. Лицето му бе изкривено от болка, но тя внезапно осъзна, че това не е болката на скръбта.

— Какво… ранен ли си? — Тя се пресегна и го хвана за ръката, но подскочи, щом сетивата й бяха залята от вълна от агония. Идваше някъде отдолу. Краката му. Лилия пусна ръката му, пропълзя напред и го хвана за раменете. — Легни на пода.

Той я послуша и изпъшка, когато се помръдна. Щом легна неподвижен на земята, тя премести кълбото светлина над краката му.

— Недей — каза той. — Върви. Намери… я. Намери… Аний.

Лилия замръзна. Някъде дълбоко в нея се надигна вледеняващ ужас.

— Къде е тя?

— Скелин… я отведе.

— Кога? — Умът й препускаше трескаво. Тя скочи на крака. Сери беше мъртъв отскоро. Скелин можеше още да е в коридорите. Ако тръгнеше веднага, може би щеше да го настигне. Да спаси Аний. — Но защо я отведе? Защо не я уби?

— Заради теб. — Гол изпъшка, пое си дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. — Иска теб. Ще изпрати… съобщение. Къде… да се срещнете.

Лилия си представи как настига Скелин. Как се бие с него. Тя поклати глава. „Той няма да се бие с мен. Ще притисне нож към гърлото на Аний. Или ще й направи нещо с магията си. Ще я използва, за да се измъкне. И ще ме вземе със себе си. И ще ме накара да го науча на черната магия“.

Дали нещата щяха да се развият по различен начин, ако изчакаше съобщението му? Може би междувременно щеше да измъчва Аний.

„Не. Той няма да я нарани. Не и ако иска да го науча“.

Но ако сега се втурнеше след него, Скелин можеше случайно да нарани Аний.

Ако изчакаше да получи съобщението, ако изчакаше да бъде определена срещата, тя щеше да разполага с време, за да измисли как да спаси Аний без да научава Скелин на черната магия. Време да се подсили. „Време да реша как да съобщя на Аний за смъртта на баща й.

Тя може би вече знае. О, Аний. Съжалявам, че не успях да дойда по-бързо“.

Лилия положи огромни усилия да не се втурне веднага след нея. Насили се да коленичи на земята до Гол и въпреки протестите му се захвана да намества натрошените му кости. И отчаяно се надяваше, че е взела правилното решение.