Труди Канаван
Кралицата на изменниците (21)

Глава 20
Първа среща

Слънцето се издигаше високо в небето и сипеше горещите си, ярки лъчи върху пустошта, която ги отразяваше обратно в гневен протест. Атакуван от жегата от всички страни, Лоркин вървеше бавно заедно с Изменниците и се опитваше да не си представя какво е да се изправи срещу някой ашаки в битка.

Вместо това си мислеше за кристала, който лежеше в джоба му. Предишната вечер, след като всички заспаха или бяха застанали на пост, той се беше опитал да потърси други камъни, заровени в района, но мисловното му търсене не се натъкна на нищо. И все пак това не беше доказателство, че майка му греши. Тя му беше казала, че може да ги намери само защото владее черната магия, а в метода му на търсене не беше включено нищо от нея.

„Трябваше да я накарам да ми обясни“. Но преди да тръгнат, той бе получил само няколко минути с нея насаме, от които се бе възползвал, за да я разпита за друга магическа загадка. Погледът й се изостри, когато я попита дали е чувала за магьосници, които могат да четат повърхностните мисли.

— Смяташе се, че баща ти може — каза му тя. — Винаги съм предполагала, че той окуражаваше тези слухове, за да поддържа страха у хората към него — и ако някой зададеше въпрос за другите му способности, той би могъл да посочи, че слухът е просто пример за всички глупости, които хората си мислят за него.

— Може да не е било лъжа — каза й Лоркин.

Както винаги, изненадата й премина в замисленост. Но той не очакваше да чуе онова, което последва:

— По-добре запази тези мисли за себе си — посъветва го тя. — Това ще притесни дори най-близките ти хора. Внимавай да не научаваш повече за останалите, отколкото ти се иска.

„Тя е права“. Лоркин можеше да си представи много ситуации, в които дочуването на нечии мисли можеше да бъде много смущаващо. За щастие той можеше да чува повърхностните мисли само ако се съсредоточеше здраво.

— Лоркин.

Тивара се бе върнала при него. Савара я беше повикала за нещо и известно време двете бяха разговаряли.

— Да?

Тя се усмихна.

— Разкажи ми повече за лорд Регин. Той важен ли е за Гилдията? Защо, мислиш, е дошъл с майка ти?

Лоркин се намръщи.

— Не е важен. Е, произхожда от важен Дом, но няма никакъв пост в Гилдията.

— Значи е просто източник на сила за майка ти?

Той се опита да си представи този сценарий и не успя. Но в представата му Регин се държеше като сачакански роб, а това не бе необходимо. „Достатъчно е да изпрати силата си на майка ми и тя ще я съхрани“. Това изискваше докосване, разбира се, но не по-различно от стискането на ръце.

— Може би — отвърна Лоркин. — Всъщност… най-вероятно.

— А каква е връзката им? Приятели? Любовници?

— Не. Всъщност като ученици двамата са се мразели. Той я тормозел, докато не го предизвикала на дуел. Разбила го и оттогава я оставил на мира.

— Дуел? — Тивара повдигна вежди и усмивката й стана още по-широка. — Интересен обичай.

Лоркин я погледна с присвити очи.

— Да не би да се подиграваш на обичаите на народа ми?

— Съвсем не. — Тя се опита да изглежда сериозна.

— Напротив — обвини я той. После се ухили. — Това е глупав обичай. Доколкото знам, никой не е отправял предизвикателство преди и след това.

— Значи това е бил последният й вариант. — Тивара изглеждаше замислена. — Значи двамата са станали приятели след големия сблъсък, както често се случва?

— Не. Майка така и не му прости. — Макар Лоркин да не я беше чувал да го казва. Всъщност тя винаги бе изтъквала колко смело се е държал Регин по време на нашествието. Но с неохота.

Тивара не отвърна нищо и той видя, че се мръщи.

— Защо питаш?

Тя го погледна.

— Ами… Двете със Савара намираме за странно, че Гилдията е изпратила на подобна мисия двама души, които са толкова привързани един към друг. Ако ги заловят, ще им бъде много трудно, ако единият бъде заплашен, за да се изнуди другият.

— Майка ми и Регин? — Лоркин поклати глава. — Невъзможно. Останали сте с погрешно впечатление.

Тя сви рамене.

— Може би си прав. Или може би привидната невъзможност за това е подвела Гилдията да не осъзнае колко лош избор е Регин. Възможно е самите Сония и Регин да не го осъзнават.

Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Какво?

— Най-могъщите жени в Сачака губят време в клюки и сватосване. Ох! — Той разтърка ръката си, където Тивара го беше ударила.

— Мъжете клюкарят повече — каза тя. — И не е загуба на време, когато има политически и военни последици.

— Има ли?

— Ще има. — Тя повдигна глава и очите й се присвиха. — Ах!

Лоркин се обърна и погледна напред. Между Савара и вървящите отпред Изменници той успя да види, че са стигнали до върха на дюната. Пред тях се простираше равнина, покрита с оскъдна растителност, а на няколко часа вървеж се забелязваше разпиляна група сгради.

— Все още можеш да промениш намерението си — каза му тя. — Никой няма да ти попречи да се върнеш в Киралия. Около прохода няма ичани, които да те притесняват.

„Наистина ли съм толкова смел и глупав, че да се присъединя към хора, с които нямам никаква кръвна връзка и които се осмеляват да поведат война срещу легендарните черни магьосници, от които народът ми се страхува от векове?“

Той погледна към Тивара и се усмихна.

— Където си ти, там съм и аз.

Тя го погледна и поклати глава.

— Всеки път, когато си помисля, че не заслужавам толкова добър човек като теб, Лоркин, си напомням, че щом искаш да ме последваш, значи може би си малко луд.

— Ти си мислиш, че майка ми и лорд Регин са влюбени. Тук не става въпрос за моя здрав разум.

Тя се подсмихна и извърна очи.

— Ще видим.

Докато вървяха мълчаливо, думите й отново се появиха в главата му — „… добър човек като теб, Лоркин“ — и усмивката му се стопи. Дали щеше да продължи да го смята за добър, ако знаеше какво е причинил на робинята? Все още не й беше казал. Засега не бе намерил повод. „Не, това не е съвсем вярно. Имаше доста възможности. Всеки път решавах, че ще разваля момента или ще вгорча разговора ни. Но не трябва да отлагам. Може би Изменниците ще искат да разберат какво се е случило с момичето. Ако тя е била Изменница“.

Ами ако не беше? От това се страхуваше най-много — да открие, че момичето не е знаело за отровената вода. Много по-лесно му бе да приеме решението си, ако вярваше, че тя умишлено е отнела живота си.

„Ако така се чувства човек, когато някой отнеме собствения си живот по свое желание, какво ли ще бъде, когато войната започне и аз убивам хора, които не искат да умрат? Може би няма да е толкова трудно, като знам, че те са поробвали, измъчвали и убивали други. Може би ще е по-лесно“.

Той погледна към Изменниците. Лицата им бяха мрачни и решителни. Разговорите секнаха, с изключение на случайни промърморвания. Те бавно се спуснаха по последната дюна, слязоха в равнината и се запътиха към разпръснатите сгради. Първите хора, с които се срещнаха, бяха двама роби, които наглеждаха малко стадо рибери. И двамата бяха момчета, които се хвърлиха по очи на земята пред Савара. Тя им каза да се изправят и никога повече да не се принизяват така пред който и да е мъж или жена.

— Време ли е? — попита едното от тях, поглеждайки я нетърпеливо.

— Да — отвърна тя, после кимна към сградите. — Знаеш ли какво да правиш?

— Да стоя настрани — отвърна то. — Да се махна от града. Но по-далече не мога да отида.

— Недей. Просто стой далеч от къщите, докато не приключим.

Той се намръщи.

— Ще се върна да кажа на останалите да се махнат.

— Това е много смела постъпка. Но не трябва да разкриваш на ашаките, че идваме.

— Нима. От години планираме това.

— Вървете тогава.

Момчето хукна към сградите, Савара се изправи и махна на Изменниците. Те продължиха да вървят с ускорена крачка. Лоркин усети как го изпълват въодушевление и страх. Някои от външните имения се управляваха от доверени началници на роби, така че можеше и да не срещнат нито един ашаки. Или пък господарят можеше да е отишъл на гости или по работа. Но в такъв случай момчето щеше да съобщи на Савара.

„Има малка надежда това да не е първата ни битка“.

Скоро се озоваха на стотина крачки от сградите. После минаха през портата в ниската стена, която ги обграждаше. Когато Изменниците се пръснаха на групички от по двама-трима, за да се приближат към сградите от различни посоки, се появиха робите. Те бързаха, някои дори притичаха покрай нашествениците и ниската стена, и се пръснаха във всички посоки из равнината.

„Разпръскват се, за да не може господарят им да ги привлече обратно с магия или да използва повече енергия и време, за да събере всички. Някои дори ще успея да избягат“.

Изменниците се пръснаха на малки групички, за да влязат в сградите от различни страни. Тивара хвана Лоркин за ръката и го поведе към сграда, която приличаше на конюшня.

— Остани с мен. — Тя бръкна в блузата си. — Нося достатъчно камъни, но не трябва да ги използваме, докато не започне битката. Нашата сила може да се възстанови, но повечето камъни са за еднократна употреба. — Тивара го погледна. — Ще се погрижа за последната битка да се сдобиеш със собствен комплект.

Щом влязоха в конюшнята, той видя, че отделенията са обзаведени с пейки, покрити с одеяла. Стресна се, щом осъзна, че тук живеят робите. Неколцина се криеха тук и изглеждаха объркани. Тивара им заповяда да излязат, да избягат надалеч и да се върнат след няколко часа. Една жена в напреднала бременност се сви в отделението си, поклащайки глава.

— Хайде — каза Тивара, протегна й ръка и се усмихна. — Ние ще те защитим. Няма да продължи дълго.

— Какво става тук? — попита настоятелен глас.

Двамата се обърнаха и видяха роб с увито червено парче план на главата, който се беше появил от съседната сграда. Съдейки по пушека, който се виеше над комина й, там сигурно се помещаваше кухнята и някои от жилищните стаи. Стомахът на Лоркин се сви, когато видя, че мъжът носи къс бич.

Някъде в сградата, от която бе излязъл мъжът, се разнесе силен взрив. Всички подскочиха и погледнаха нагоре, откъдето се посипаха парчета от покривни керемиди.

Мъжът се обърна и впери поглед в Лоркин и Тивара.

— Време ли е? — попита той.

— Да — отвърна Тивара.

Той се ухили и хвърли бича върху една купчина дърва за горене.

— Най-после. — Мъжът им обърна гръб и излезе бързо от сградата.

Лоркин погледна към Тивара, очаквайки от нея да го спре, но тя само се усмихваше.

— Където е възможно обещавахме на началниците на робите, че ако не проявяват ненужна жестокост, може да им дадем част от имението на техния ашаки, след като го превземем.

От сградата наизскачаха още роби, някои от които изглеждаха ужасени. Тивара погледна към бременната жена и се обърна към Лоркин.

— Ще останем тук и ще пазим в случай, че тукашният ашаки се втурне след тях.

Лоркин застана до нея, но следващият човек, който се появи, беше Изменница, Адия. Жената се огледа, забеляза Лоркин и Тивара и се приближи до тях.

— Готово е — каза тя.

Тивара кимна и погледна през рамо към бременната жена.

— Вече си свободна. Работата ни тук приключи. Скоро ще се върнат и останалите. Те ще те пазят.

Жената я погледна и не каза нищо, но като че ли вече не изглеждаше толкова уплашена. Тивара се запъти към сградата, откъдето се бе появила Адия. Лоркин я последва вътре. Двамата обходиха познатото разположение на коридорите и се озоваха в някогашната Господарска стая. Покривът й беше взривен, а стените се бяха изкривили навън или се бяха срутили.

На пода лежеше сачаканец на средна възраст и от плитката рана на ръката му сълзеше кръв.

„Мъртъв ли е? Да“. Лоркин погледна трупа и си спомни за онзи ашаки, при който бяха отседнали двамата с Денил при пристигането си в Сачака. Мъжът бе приятелски настроен и щедър. Може би мъртвият мъж също бе приятен човек. Може би имаше роби само защото богатите сачаканци като него винаги бяха имали. Може би ако му бяха дали възможност, той щеше да се предаде. Наистина ли заслужаваше да умре така?

Нямаше как да разбере. Изменниците не можеха да хвърлят в затвора всички ашаки и да ги изправят пред съд, за да решат дали да приложат смъртно наказание. Затварянето им щеше да отнеме твърде много от времето и енергията на Изменниците.

„Изменниците воюват срещу определен начин на живот, а не срещу определени хора, но отделните личности ще платят цената“. Той подозираше, че мнозина от ашаките щяха да откажат да променят начина си на живот, дори да им беше дадено право на избор.

Лоркин се огледа и видя, че Тивара си проправяше път сред отломките към една от съборените стени. Той отиде при нея и двамата излязоха във вътрешния двор. Там стоеше една богато облечена жена и гледаше Савара с обляно в сълзи лице.

— Съпругата на убития ашаки — промърмори Тивара. — Надявахме се, че няма да се наложи да убиваме жени и деца.

— Те няма да ти се подчинят — казваше кралицата на жената. — По-добре свиквай с това. Хората ми ще направят всичко възможно, за да те защитят, но няма да те пазят денонощно. Останалото зависи от теб.

Зад кралицата стояха двама Изменници. Когато Савара се обърна, те застанаха от двете й страни. Тивара и Лоркин отидоха при нея.

— Приключихме тук — каза кралицата. — Време е да се съберем и да продължим нататък. — Тя погледна мрачно към осакатената сграда. — Не можем да се надяваме, че във всички имения ще мине толкова безпроблемно.

Дойдоха още Изменници. Когато и последната двойка се появи, едната от жените забърза към кралицата.

— Току-що научих, че групата на Чива е трябвало да се сражава с четирима ашаки — баща и тримата му синове. Виний е бил убит.

Савара се спря и я погледна поразена.

— Първата загуба. — Тя въздъхна и тръгна към портата на двора. Когато стигна до нея, тя се спря внезапно. Лоркин погледна над рамото й и видя какво я е изненадало.

Тълпа от около двайсетина роби — бивши роби, поправи се Лоркин — чакаше отвън. Когато видяха Савара, те се устремиха напред и се спряха на няколко крачки от нея. Заради изписаното на лицата им обожание към кралицата на Изменниците, Лоркин очакваше, че ще се хвърлят по очи в краката й. Никой не го направи, макар неколцина да изглеждаха така, сякаш с усилие успяват да подтиснат навика си и й се поклониха дълбоко.

Никой не продума. Бившите роби, които стояха най-отпред, се спогледаха, след което един от тях протегна ръцете си на кралицата.

— Искаме да ви дадем… а нямаме какво… искате ли да вземете сила от нас?

Савара си пое рязко дъх.

— Все още нямаме нужда, но…

— Вземи я — промърмори Тивара. — Така ще почувстват, че са взели участие в битката за свободата си.

Кралицата се усмихна.

— За мен е чест. — Тя погледна към ножа, който висеше на колана й. — Но не с това. То е предназначено за враговете ни.

Един от бившите роби пристъпи напред.

— Тогава използвайте това.

В ръката си той държеше малък нож, който очевидно бе предназначен за домакински задачи, като шиене или резбоване на дърво. Савара го взе и провери остротата му. После кимна и го върна на мъжа. Той я погледна озадачено.

— Трябва ти да се порежеш — каза му кралицата. — Аз не искам умишлено да наранявам моите хора.

Мъжът прокара острието по палеца си и й протегна ръка. Савара леко докосна порязаното, затвори очи и наведе глава. Мъжът също затвори очи.

Мина съвсем малко време. Савара отдръпна ръката си и вдигна глава, оглеждайки останалите бивши роби.

— Не можем да останем дълго. Няма как да взема енергия от всички вас.

— Тогава ще я дадем на бойците ти — обяви мъжът. Останалите закимаха и насочиха вниманието си към останалите Изменници. Лоркин забеляза, че тъй като домакинските ножове не достигаха, Изменниците им даваха собствените си ками. Когато една жена протегна китките си към Лоркин, той примигна изненадано.

— Ъм… Тивара?

Тя се засмя.

— Сега си един от нас — каза тя. — Така че по-добре свиквай.

— О, това не е проблем. — Той постави ръка върху колана си. — Нямам нож.

Тя го погледна и се усмихна.

— В такъв случай най-добре да се погрижим за това в първия удобен случай. Засега — тя погледна към мъжа, който й бе протегнал ръката си — ще трябва да делим един.

 

 

Когато Сония и Регин приближиха първото имение, слънцето се бе издигнало високо над планината. Златистата светлина придаваше на стените цвят на стар пергамент, който контрастираше със зловещото черно на дупката в покрива.

Имението бе пълно с народ.

— Роби — каза Регин. — Плячкосват ли?

Сония поклати глава. Тя можеше да види колона от мъже, които си подаваха отломките от сградата.

— Разчистват.

Регин се намръщи.

— Не може да не са се разбягали, когато Изменниците са нападнали — и след като са спечелили свободата си, едва ли са се върнали обратно.

— Все някъде трябва да живеят, а тук имат храна и подслон. Чудя се, ако Изменниците спечелят, дали ще завземат именията, или ще ги оставят на робите?

— Хм — беше единственият отговор на Регин. — Видяха ни.

И наистина група от около десетина роби мина през портата и се запъти към тях. Сония си представи как им изглеждат двамата с Регин. Мантиите им ясно ги определяха като киралийски магьосници. Като киралийци, те сигурно не бяха добре дошли тук, но тя се съмняваше, че дори новоосвободените роби, опиянени от победата, ще се осмелят да ги нападнат.

— Какво искате да направим? — попита Регин.

Сония се спря.

— Да ги посрещнем. По-добре да разберем сега как ще ни приемат, вместо по-късно, когато ще сме се отдалечили от границата.

Когато стигна на около двайсетина крачки от тях, групата се спря.

— Кои сте вие? Защо сте тук? — извика един от тях.

— Аз съм Черната магьосница Сония, а това е лорд Регин, от Магьосническата гилдия на Киралия. Тук сме като представители на Обединените земи.

— Кой ви покани тук? — попита същият мъж.

— Преди два дни и три нощи се срещнахме с кралица Савара.

— Тогава защо пристигате няколко дни след тях?

— За да не се окажем на мястото на сражението.

Робите започнаха да обсъждат казаното. Оусън се бе съгласил Сония и Регин да последват Изменниците до Арвис, като се държат на безопасно разстояние от сраженията, за да може Гилдията да следи напредъка на Изменниците. Той предложи Сония да използва оправданието, че проверява дали пътят ще е безопасен за лечителите, които ще изпрати Гилдията — но само ако се наложеше. Колкото по-малко хора знаеха за споразумението, толкова по-малка бе вероятността сачаканският крал да научи за него. Ако Изменниците изгубеха войната, но от тях оцелееха достатъчно хора, които да искат да изтъргуват камъните си, за лечителите щеше да е по-лесно да стигнат дотам, ако кралят не знаеше за това.

Робът, който бе говорил с тях, тръгна напред, следван от останалите. Регин се изпъна и скръсти ръце, но мъжът не му обърна никакво внимание. Робът спря на няколко крачки от Сония и я погледна напрегнато, с присвити очи.

— Трябва да проверим дали казвате истината.

Сония кимна.

— Разбира се — отвърна тя, като не спираше да проклина на ум. Ако успееха да се свържат със Савара, кралицата щеше да разбере, че Сония и Регин я следват. Може би щеше да се опита да ги спре.

Мъжът се изпъна.

— Междувременно можете да останете тук. Скоро ще падне нощ, а ние, сачаканците, се гордеем с нашето гостоприемство.

Тя наведе учтиво глава.

— За нас ще бъде чест. При кого ще отседнем?

Мъжът се поколеба и наведе глава с разколебано самочувствие, сякаш внезапно осъзна, че ненужно се е държал конфликтно.

— Аз съм Фарчи — каза той. После се обърна и представи останалите. Сония реши, че имената са твърде много, за да ги запомни всичките. Отбеляза си имената само на най-смелите и на единствената жена в групата.

С едно грациозно движение на ръката Фарчи покани нея и Регин да го придружат в имението. Докато вървяха, Сония реши, че междувременно може да разбере какво се е случило тук.

— Ако не е твърде грубо от моя страна, мога ли да попитам дали щетите са резултат от нападението на Изменниците?

Фарчи кимна.

— Кралицата и бойците й убиха тукашния ашаки и освободиха робите му.

— А сега какво ще правите?

— Ще се опитаме сами да се оправяме, с помощта на Изменниците.

— Значи Изменниците няма да вземат за себе си това място?

— Някои имения сигурно ще вземат. Повечето ще оставят на бившите роби. Някои ще разделят.

— А останалите бивши роби?

— Ще им се плаща за работата им. Ще бъдат свободни да живеят където пожелаят, да се женят за когото поискат и да запазят децата си.

Тя се усмихна.

— С цялото си сърце се надявам да постигнете това.

Фарчи вирна брадичка и изпъна гръб.

— Ще го постигнем. Изменниците са сачаканци. Те няма да зарежат това начинание, както направи Гилдията.

Тя го погледна втренчено.

— Откъде знаеш това? В нашите архиви не се споменава, че Гилдията или Киралия са се отказали да опитват да сложат край на робството в Сачака.

Той се намръщи.

— Просто… така говорят всички.

— Те казват също така, че Гилдията е създала пустошта, за да обезсили Сачака, но историческите архиви, открити тук, показват, че това е било причинено от действията на един луд човек и мнозина гилдийски магьосници са загинали, докато са се опитвали да го възпрат.

„А сега вече знаем, че Изменниците са виновни, че пустошта така и не се е възстановила“. Тя се въздържа да му каже това. Изменниците бяха спасителите на бившите роби. Дори да повярват на думите й, това нямаше да подкопае усилията на бунтовниците да предотвратят изпадането на сачаканското общество в хаос, щом ашаките престанат да го контролират. „Но един ден истината ще излезе наяве. Чудя се какво ли ще си помислят тогава бившите роби за Изменниците“.

— Този луд човек киралиец ли е бил или сачаканец?

— Киралиец.

— Значи вината все пак е ваша.

Сония въздъхна.

— Да, независимо дали е било направено умишлено или е било грешка, вината е на киралиеца. Точно както цяла Сачака е виновна за нападението на ичаните над Киралия и избиването на мнозина от моя народ. — Тя улови погледа му но той бързо наведе глава. — Ако престана да ви обвинявам за престъпленията, които извършиха ичаните преди двайсет години, вие ще се опитате ли да ми простите за онова, което е извършил един луд човек преди шестстотин години?

Фарчи я изгледа преценяващо и кимна.

— Така е справедливо.

Тя се усмихна и го последва през портата, озовавайки се пред картина на унищожение и надежда, печал и новооткрита свобода.

 

 

Когато Сери настигна Гол, той вдъхна дълбоко чистия горски въздух.

— Мирише на пролет.

— Да — съгласи се Гол. — И нощем е топло.

— По-топло — поправи го Сери. — Като по-топло от времето, когато очните ти ябълки замръзваха от студ.

Гол се захили.

— Ще трябва да заобиколим фермата, за да се доберем до онази част на стената, която е най-близо до мястото на срещата.

— Води ме тогава.

Растителността се криеше в нощните сенки на гората и беше невъзможно да се върви тихо и без да се препъват. В подземните коридори бе по-лесно да се ориентират, дори в пълен мрак. Когато стигнаха до стената, която отделяше земите на Гилдията от града, Сери беше сигурен, че са успели да привлекат нечие внимание с пукането на клечки, шумоленето на листа и сподавените ругатни. Изчакаха малко, за да проверят дали някой няма да се появи да провери какво става, но в тъмнината не се показа никой магьосник, прислужник или пазач. Доволни, те се изкатериха върху стената с помощта на клоните на близкото дърво. От върха му Сери огледа източния край на Северния квартал. Къщите бяха построени срещу стената, дворовете им бяха разделени от ниски тухлени стени, покрити с натрошено стъкло, което да попречи на прескачането им. В двора под нозете им имаше малка спретната градинка.

Гол завърза края на въжената стълба около клона, по който се бяха изкатерили на стената. Въжето също бе откраднато от фермата и Гол беше използвал къси пръчки от гората за стъпенки. Той слезе пръв в двора по пропукващата стълба. Сери го последва. Те заобиколиха градинката, спряха се, за да смажат пантите на портичката и се промъкнаха в сенките на улицата, която се намираше от другата страна.

Разходката по градските улици го изпълваше с усещане за свобода. Докато се промъкваха през квартала, Сери се разкъсваше между вълнението и притеснението от поетия риск. Но поне Аний се намираше на сигурно място при Лилия в Гилдията. Той не беше споделил с нея плановете си за вечерта, защото знаеше, че тя или ще се опита да го спре, или ще поиска да дойде с тях. Дори да успееше да я убеди да остане в Гилдията, тя щеше да поиска да разбере защо отива в града, а той не можеше да измисли достатъчно убедителна причина.

„Освен истината. Но се съмнявам, че тя ще бъде достатъчно добра причина за нея — помисли си той. — Тя иска да живея в Гилдията и да оставя залавянето на Скелин на магьосниците. Аний се доверява твърде много на Гилдията. — А аз не? — Той поклати глава. — Не и когато Сония я няма, а Калън ръководи залавянето на Скелин“.

Но той не се беше отказал напълно от Гилдията. Те нямаше да се откажат да издирват магьосниците-отстъпници. Но щеше да им отнеме повече време, отколкото бе склонен да изчаква.

„За да ги принудя да действат, имам нужда от минния огън, а за да го купя, ми трябват пари, но единствените ми запаси, които Скелин все още не е открил, са в ръцете на довереници“.

Довереници, които не вярваха, че Сери е жив и затова отказваха да предадат парите на Гол.

Рискът да попаднат в капан бе голям, разбира се. Двамата с Гол бяха избрали среща с довереника, който бе най-малко вероятно да ги предаде. Името му беше Перин. Гол беше наел три различни улични хлапета за водачи, като всяко едно щеше да преведе Перин по криволичещите улици на три квартала на града. Последните инструкции бяха написани на хартия, така че дори уличните хлапета да не знаят къде е отишъл Перин. Мястото на срещата се намираше на стотина крачки от стената, така че ако се наложеше Сери и Гол да бягат, те имаха голям шанс да стигнат до земите на Гилдията.

Двамата стигнаха пресечката, спряха и се огледаха. Тук входните врати излизаха право на улицата и уличните лампи светеха силно. Нямаше място за криене, затова бе невъзможно да им устроят засада. На отсрещния ъгъл стоеше някакъв мъж и ги наблюдаваше. Макар Сери да не виждаше лицето му, фигурата му бе позната.

— Перин — промърмори Гол.

Сери кимна. Той прекоси пътя и се приближи до мъжа. Перин го погледна напрегнато и се ококори, щом разпозна Крадеца.

— Я виж ти. Жив и здрав.

— Така е — каза Сери, спирайки на няколко крачки от него.

— Ето. — Перин му подаде опакования пакет. — Прати ми куриер, ако искаш останалото.

— Благодаря. Длъжник съм ти.

Довереникът се намръщи.

— Не, не си. Аз си получих възнаграждението и удовлетворението, че онова копеле, дето се нарича крал, не е успяло да докопа всички. — Той протегна ръка. Сери се поколеба, но после се приближи до мъжа и леко плесна ръката му. — Много късмет и здраве — каза Перин, вглеждайки се в лицето на Крадеца. — Очевидно имаш нужда от него.

След това мъжът отстъпи назад, усмихна се уморено и се отдалечи. Сери чу как Гол тихо се приближи отзад.

„Късмет ли имаше предвид или здраве? Или и двете? Дали изглеждам стар и уморен, както се чувствам напоследък?“.

Той усети докосване по лакътя. Тръсна глава, обърна се и последва Гол обратно към къщата по стената, през портата и нагоре по въжето. Изкачването беше по-трудно от спускането, но когато тръгнаха обратно през гората, той усети как настроението му се оправя. Пътуването им си струваше риска. Гол имаше пари, за да купи минния огън. Скоро щяха да са готови да примамят Скелин в капана им.

Хубаво беше да знае, че някой, дори да е прост довереник, бе доволен да научи, че Сери е все още жив.