Труди Канаван
Кралицата на изменниците (3)

Глава 2
Срещи

Да взема ли кръвния пръстен на майка ми? — попита Лоркин, докато Денил влизаше през отворената врата на стаята си в Дома на Гилдията.

Денил погледна към пръстена в ръката му топче от червено стъкло, монтирано върху халка. „Ако нещо се обърка по време на срещата със сачаканския крал, добре ще е и двамата да разполагаме с начин да се свържем с Гилдията — помисли си той. — Но ако нещата не се развият добре, кръвните пръстени и на двама ни може да бъдат открити и конфискувани, а после да ги използват като инструмент за мъчение и разсейване срещу Оусън и Сония“.

Това бе недостатъкът на кръвните камъни. Те пренасяха мислите на приносителя им до съзнанието на магьосника, чиято кръв бе използвана за направата им. Но създателят им не можеше да спре да усеща мислите на приносителя, което беше особено неприятно, ако приносителят биваше измъчван.

Точно това бе причинено на неговия стар приятел и наставник Ротан от един от сачаканските изгнаници — наричани ичани — които преди двайсет години бяха нападнали Киралия. Мъжът беше заловил Ротан, но вместо да го убие, той бе направил камък от кръвта му. После го слагаше на ръката на всяка една от жертвите си и заливаше Ротан с чувствата и мислите на ужасените, умиращи киралийци.

А кой от Черната магьосница Сония и Разпоредителя Оусън ще бъде засегнат повече, ако пръстенът му бъде отнет? Денил потрепери при очевидния отговор.

— Остави го — посъветва го той. — Аз ще взема пръстена на Оусън. Дай ми този на Сония да го скрия, в случай, че прочетат съзнанието ти и научат за него.

Лоркин погледна към Денил със странен, леко развеселен блясък в очите.

— Не се тревожи, няма да успеят да прочетат нищо.

Денил погледна изненадано младия магьосник.

— Ти можеш ли…?

— Донякъде. Не ми остана време да усвоя всички умения на Изменниците. Ако някой се опита да прочете съзнанието ми, няма да успее, но ще разбере, че не е успял.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — каза Денил. Той отстъпи назад към вратата. — Отивам да скрия това и ще се видим в господарската стая.

Лоркин кимна.

Денил забърза обратно към стаята си, нареди на роба да излезе и да не пуска никой вътре, след което се огледа за място, където да скрие пръстена. „Лоркин може да блокира разчитането на съзнанието!“ Ашаки Ачати, съветникът на сачаканския крал, с който Денил се бе сприятелил след завръщането си в Арвис, беше споменал, че Изменниците умеят да го правят. Как иначе шпионите им, които се преструваха на роби, успяваха да останат скрити? „Чудя се какво ли още не ми е казал Лоркин“. Изпълни го чувство на безсилие. Откакто се беше върнал в Арвис, Лоркин отказваше да сподели каквото и да било за бунтовното общество, в което бе живял през последните няколко месеца. Денил разбираше, че бившият му помощник е научил тайни, които не можеше да разкрие, без да рискува живота на много хора. „Но така остава впечатлението, че той е лоялен на тях, а не на Гилдията и Киралия“.

Младият магьосник отново бе започнал да носи мантия, така че очевидно се смяташе за гилдиец — макар че при срещата им в планината той бе казал на Денил, че Гилдията трябва да се отнася към него като към напуснал.

Крачетата на пътническия сандък на Денил бяха направени да изглеждат като дървени пънове с груба, усукана кора. Денил я беше разрязал с магия и бе направил малка кухина зад нея, в случай, че се наложеше да скрие пръстена на Оусън. Сега пъхна вътре пръстена на Сония и отново затвори кухината. После тръгна към господарската стая, част от традиционната сачаканска къща, в която главата на семейството посрещаше и развличаше гостите си.

Гилдията така и не обяви официално, че Лоркин не е повече неин член, въпреки сложните отношения, които се бяха създали между Сачака и Киралия. Освен болката, която това решение щеше да причини на Сония, Висшите магове не искаха да оставят впечатление, че толкова лесно са се отказали от намирането на непокорния магьосник. Но съществуваше опасността, че ако не направеха нищо, щеше да изглежда сякаш подкрепят връзката на Лоркин с бунтовниците, което щеше да навреди на отношенията между Обединените земи и сачаканския крал.

Завръщането му в Арвис може би облекчи леко напрежението, с изключение на това, че сачаканският крал умираше да разбере какво е научил Лоркин за врага. И скоро щеше да бъде разочарован.

Веднага щом научи за завръщането на младия магьосник, крал Амакира му бе забранил да напуска града. Денил очакваше скоро да бъдат привикани в двореца, но минаха няколко дни, без да получат никакви нареждания. Несъмнено кралят се съвещаваше със съветниците си.

„Сред които е и ашаки Ачати, ако се съди по отсъствието му“.

Съветникът нито го бе посещавал, нито му бе изпращал съобщения от деня, когато тримата с Денил и Тайенд се бяха завърнали у дома, след пътуването до Дюна. При мисълта за пътешествието Денил усети как в него се заражда гняв. Тайенд бе накарал Ачати да го вземе с тях, след което успешно бе успял да попречи на Денил и Ачати да станат любовници.

„Странно как това ме накара да го желая още повече. Преди да тръгнем се колебаех и бях изпълнен със съмнения за политическите последствия от една такава връзка“.

Всъщност причините за намесата на Тайенд бяха същите като онези, които караха и Денил да се колебае, а и сегашната ситуация беше точно от типа, която би поставиля подобна връзка под съмнение, но въпреки това Денил не можеше да му прости намесата.

Той не спираше да се надява, че Ачати го отбягва единствено заради Лоркин, а не защото напълно се е отказал от него.

Освен това чувстваше вина. Независимо дали двамата със сачаканеца бяха любовници или не, между тях винаги щеше да има тайни. Като предложението за съюз на племето Дюна и желанието им за сключване на търговски отношения с Гилдията. Проблемът бе забравен след завръщането на Лоркин. Гилдията щеше да е въодушевена от възможността да се сдобие с нов вид магия, но изгледите за сключването на търговско споразумение с Изменниците, които щяха да бъдат много по-сериозен съюзник, бяха засенчили всичко останало.

Денил не знаеше за какво точно щеше да преговаря Лоркин с Гилдията. Оусън бе решил, че така е по-добре, в случай, че съзнанието му бъде разчетено. Денил се намръщи. „Оусън сигурно знае, че Лоркин може да блокира разчитането. Той няма да ми каже нещо, което вече не е споделил с Оусън“.

Когато пристигна в господарската стая, той видя, че Лоркин е вече там. Заедно с Тайенд и лейди Мерия, помощничката на Денил, седяха на столовете и тихо разговаряха. Щом Денил влезе, те се изправиха.

— Готов ли си? — попита магьосникът.

Лоркин кимна.

Тайенд изгледа сериозно младия магьосник.

— Успех.

— Благодаря, посланик — отвърна Лоркин.

— И двамата разпитахме приятелите си за мнението им относно това как ще постъпи кралят — додаде Тайенд, поглеждайки към Мерия. — Никой не иска да прави предположения, но всички се надяват, че кралят няма да направи нищо, което да разгневи Обединените земи.

— А смятат ли, че трябва да наруша обещанието си и да им разкажа за Изменниците? — попита Лоркин.

В отговор Тайенд само направи гримаса.

— Да — отвърна Мерия с кимане.

Устните на Лоркин потрепнаха в усмивка.

— Не се изненадвам. — Но въпреки привидната му веселост, очите му гледаха студено. За миг напомни на Денил за Черната магьосница Сония. Спомняйки си колко упорита бе майката на Лоркин като млада, Денил се поотпусна.

— Вие също внимавайте — каза Мерия.

Денил осъзна, че тя гледа него и примигна изненадано. Откакто се бяха върнали, тя непрекъснато му хвърляше мрачни погледи, които подсказваха, че не му е простила за това, че не я бе взел със себе си. Той не знаеше как да реагира на загрижеността й, особено след като не желаеше да мисли какво би могло да му се случи, ако нещата не тръгнат на добре.

— Ще се оправя — отвърна Денил. — Ще се оправим — додаде той. Тайенд също го гледаше загрижено, за което Денил точно сега не искаше да мисли, затова се обърна към коридора, който водеше към изхода. — Е, да не караме краля да чака.

— Да — рече тихо Лоркин.

Денил погледна към Кай, мъжът, който сега бе личният му роб.

Мерия бе научила от приятелките си, че робите имаха навика да си сменят често задълженията, защото така господарят им щеше да е затруднен кой точно роб да накаже за определена грешка. Колкото повече роби виждаше, толкова по-трудно бе да запомни имената им, а щом не можеше да запомни името на даден роб, щеше да му е много трудно да определи кой да бъде наказан.

Мерия бе поискала всеки обитател на Дома на Гилдията да има по един или двама роби, които да се грижат за личните им нужди. Макар това да бе по-близо до наемането на прислужник, то също си имаше и своите недостатъци. Прислужникът задаваше въпроси. Прислужникът щеше да каже, ако нещо е трудно или невъзможно за изпълнение. Прислужникът не се хвърляше по очи на пода всеки път, когато се появеше в полезрението му. Макар през годините да бе имал доста дразнещи прислужници, Денил ги предпочиташе пред сляпото подчинение.

— Кажи на робите при каретата, че сме готови, Кай — нареди той.

Кай забърза към изхода. Денил поведе Лоркин към входната врата. Когато излязоха навън, ярката слънчева светлина го заслепи и той вдигна ръка, за да засенчи очите си. Небето беше синьо и безоблачно и във въздуха се усещаше топлина и сухота, които в Киралия той щеше да оприличи с началото на лятото. А тук бе ранна пролет. Както обикновено, робите се хвърлиха по очи на земята. Денил им нареди да се изправят и двамата с Лоркин се качиха в очакващата ги карета.

Пътуваха в мълчание. Денил обмисляше онова, което Оусън му бе наредил да каже или да избегне. Искаше му се да знае повече за планираното от Лоркин и Гилдията. Чувстваше се неспокойно, като не знаеше цялата истина. Скоро каретата сви по широкия път, който водеше към двореца, и спря пред сградата. Робите скочиха на земята и отвориха вратата.

Денил излезе навън и изчака Лоркин да слезе.

— Красиво е — каза младежът, поглеждайки възхитено към сградата. „Разбира се, той не е виждал двореца досега“, помисли си Денил. Поглеждайки към извитите бели стени и блестящия златен купол, той си спомни колко бе впечатлен при първото си посещение тук. Но сега бе твърде притеснен от предстоящия разговор, за да изпита възхищение.

Той се обърна към входа и поведе Лоркин навътре. Двамата тръгнаха по широкия коридор, минаха покрай стражата и се озоваха в огромната, изпълнена с колони зала, която служеше за главна господарска стая на краля. Сърцето на Денил заби ускорено, щом видя колко много хора са се събрали. Вместо групичките от по двама-трима души, които бе виждал при предишните си посещения, сега се бе струпала малка тълпа. Съдейки по богато украсените им къси жакети и уверени пози, повечето от тях бяха ашаки. Той бързо ги преброи. Някъде около петдесет.

От присъствието на толкова много черни магьосници по гърба го полазиха тръпки. Той се съсредоточи върху запазването на неутрално изражение на лицето и закрачи с достойнство, с надеждата, че успява добре да прикрие страха си.

Крал Амакира седеше на трона си. Макар и стар, той изглеждаше също толкова напрегнат и нащрек както и най-младият сачаканец в залата. Кралят не свали поглед от Лоркин, докато Денил не спря и не се отпусна на едно коляно. Лоркин направи същото.

— Станете, посланик Денил — каза кралят.

Денил се изправи и устоя на порива да погледне към Лоркин, който бе задължен да остане на колене, докато не му бъде разрешено да се изправи. Очите на краля отново се отместиха към младия магьосник. Погледът му бе напрегнат.

— Станете, лорд Лоркин.

Лоркин се изправи, погледна към краля и учтиво сведе очи.

— Добре дошъл отново — рече кралят.

— Благодаря, ваше величество.

— Отпочинахте ли си след пътуването до Арвис?

— Да, ваше величество.

— Радвам се да го чуя. — Кралят погледна към Денил и в очите му проблесна студено веселие. — Посланик, искам Лоркин да ми разкаже защо се е наложило да напусне Арвис, да живее с Изменниците и след това да се върне.

Денил кимна.

— Очаквах, че ще го пожелаете, ваше величество — отвърна той, успявайки да се усмихне. После се обърна към Лоркин. — Разкажете му онова, което разказахте и на мен, лорд Лоркин.

Младият магьосник го погледна изненадано, дори укорително, преди да се обърне отново към краля. Денил подтисна усмивката си.

„Ако им разкаже онова, което разказа на мен, едва ли ще им разкрие кой знае колко“.

— В нощта, когато напуснах Дома на Гилдията — започна Лоркин, — една робиня се промъкна в леглото ми и се опита да ме убие. Бях спасен от друга робиня, която ме убеди, че ако не замина с нея, убийците ще се върнат, за да ме довършат. Спасителката ми, както сигурно сте се досетили, всъщност не беше робиня, а една от Изменниците.

Тя ми обясни, че обществото, на което е член, се е образувало преди Сачаканската война, когато група жени са били принудени да се обединят заради лошото отношение към тях в сачаканското общество. Войната ги принудила да се изтеглят в планината, където станали нови хора, отхвърлили робството и неравенството между мъжете и жените.

— Те са управлявани от жени — прекъсна го кралят. — Как може това да е равенство?

Лоркин сви рамене.

— Не е идеалното положение, но е доста по-справедливо от всички, с които съм се сблъсквал или съм чувал.

— Значи отидохте в базата им?

— Да. Това бе най-безопасното място, защото убийците продължаваха да ме преследват.

— Ще можете ли да го намерите отново?

Лоркин поклати глава.

— Не. Носех превръзка на очите.

Кралят присви очи.

— Колко е голяма базата им? Колко Изменници живеят там?

— Аз… не мога да кажа.

— Не можете или не искате?

— Не е такова място, където може лесно да се разбере от колко хора е обитавано.

— Тогава изкажете предположение.

Лоркин разпери ръце.

— Повече от сто.

— Сдобихте ли се с впечатления от боеспособността им?

Лоркин отново поклати глава.

— Не ги видях да се бият. Някои са магьосници. Но вие вече го знаете. Не мога да ви кажа какъв е броят им, колко са силни или колко добре са обучени.

Вниманието на Денил беше привлечено от размърдване сред ашаките и сърцето му подскочи, когато разпозна Ачати. Мъжът срещна за кратко погледа му, но лицето му продължаваше да е замислено. Той се наведе към краля и промърмори нещо. Кралят не отместваше очи от Лоркин, но леко повдигна вежди.

— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.

— Помагах в лекуването на болните.

— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?

— Да.

— Научихте ли ги на нещо?

— На няколко неща. Аз също научих някои неща.

— На какво ги научихте?

— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.

— Защо ги напуснахте?

Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.

— Защото исках да се прибера у дома.

— Защо не си тръгнахте по-рано?

— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.

— Защо?

— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.

Кралят го изгледа замислено.

— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?

Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:

— Не, ваше величество.

— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.

— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.

Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.

— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?

Денил си пое дълбоко дъх.

— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.

Кралят сбръчи вежди.

— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.

Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.

— Оусън?

— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.

— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.

— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.

— Какво да им кажа?

— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.

Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.

— Няма ли друг начин?

— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.

Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.

Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после помръдна, движението му бе предшествано от потрепване на челюстните му мускули, което полсказваше за надигналите в него гняв.

— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.

Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.

— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…

— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.

— Остави ги да го затворят.

Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.

— Сигурен ли сте?

— Да — отвърна Разпоредителят. — Надявахме се да избегнем това, разбира се, но не желаем едновременно да изгубим Лоркин и вие да бъдете прогонен от Сачака. Върнете се в Дома на Гилдията и започнете да досаждате на Амакира да освободи Лоркин. Ние ще правим всичко възможно оттук.

Сърцето на Денил се сви, когато двамата ашаки минаха покрай него и застанаха от двете страни на Лоркин. Младият магьосник изглеждаше смирен и разтревожен, но когато срещна погледа на Денил, успя едва-едва да се усмихне.

— Ще се оправя — каза той, след което позволи на двамата мъже да го отведат.

Денил се обърна към краля.

— Затворете го, щом трябва, ваше величество, но не го наранявайте — предупреди той, — или за в бъдеще ще бъде много трудно постигането на мирен съюз между Обединените земи и Сачака. Което ще е наистина жалко.

Амакира не отмести поглед, но когато отговори, гласът му беше тих.

— Върнете се в Дома на Гилдията, посланик. Тази среща приключи.

 

 

Още преди да отвори очи, Сония знаеше, че е твърде рано. Тя се обърна към паравана, който закриваше прозореца на спалнята й, и се намръщи, когато видя ранната утринна светлина, отразяваща се в стената зад него. Светлината в това време на деня притежаваше качество, което я отличаваше от тази в късния следобед, и й подсказваше, че е спала само час или два.

Едно почукване на входната врата й подсказа защо се е събудила.

Тя простена, притисна длани към очите си и зачака. Всяка сутрин, с изключение на Болниците, Черният магьосник Калън се отбиваше, за да ескортира Лилия до училище. През повечето време ученичката се подготвяше за занятията в Университета тихо, за да не събуди Сония. Но на Калън му отне доста време да разбере, че трябва да чука по-тихо, и то след като Сония няколко пъти нарочно спомена, че обикновено поема нощните смени в болницата.

Очевидно тази сутрин беше забравил.

Чукането се потрети, и то още по-силно. Сония отново изстена. Защо Лилия не отваряше? Тя въздъхна, отхвърли завивките и с усилие се надигна. Приглади косата си с ръце, грабна една връхна мантия и я наметна върху нощницата си. Влезе в приемната стая и тръгна към вратата, изпращайки тънка струйка магия към бравата.

Когато вратата се отвори навътре, намръщеният Калън погледна и я видя, и веждите му се смръщиха още повече. Погледът му се плъзна по връхната мантия и отново се върна на лицето й, но изражението му не се промени.

— Добро утро, Черна магьоснице Сония — каза той. — Простете за притеснението. Лилия тук ли е?

Сония погледна към затворената врата на спалнята на Лилия и отиде до нея. Почука тихо, после по-силно и накрая я отвори. Стаята беше празна. Но леглото беше оправено, което означаваше, че лелята на Сония, Джона, беше идвала и си бе тръгнала.

— Не — отвърна тя, връщайки се при входната врата. — И не, не знам къде е. Когато разбера, ще ви уведомя.

— Благодаря ви. — Калън изглеждаше доста недоволен, но кимна и отстъпи от вратата.

Сония я затвори и тръгна към спалнята си, но изведнъж се спря. За Лилия бе доста необичайно да отсъства сутрин. Не й беше в природата да причинява неприятности, но все още трябваше да бъде наглеждана, защото бе показала, че лесно се подвежда по другите.

„Може би не толкова лесно като преди. Все пак да бъдеш подмамена от най-добрата си приятелка да научиш черната магия, за да може тя да те натопи за убийството, което е извършила, би трябвало да те накара да се замислиш внимателно на кого да се довериш“. Както и откритието, че Лорандра, магьосницата отстъпница, която бе помогнала на Лилия да избяга от затвора, възнамеряваше да се отплати за услугата, като предаде Лилия на сина си, скандалният Крадец Скелин, за да може Лилия да го научи на черна магия.

Макар Сония да вярваше, че Лилия няма да се забърка умишлено в нови сериозни неприятности, тя можеше да го направи неволно. Освен това Сония бе длъжна да наглежда останалите черни магьосници. Въпреки че не беше официално наставница на Лилия — с това се бе наел Калън — приемайки момичето в дома си, тя бе оставила впечатлението, че поема отговорността за нея.

Сония огледа стаята и забеляза късче хартия, което се подаваше под каната за вода, оставена върху страничната масичка. Тя прекоси стаята и я взе.

„Излязох рано, за да се видя с приятел. Кажи на ЧМК, че оттам отивам право в университета. Лилия“.

Сония въздъхна и завъртя очи, но раздразнението й бързо отмина. Посланието сигурно бе предназначено за Джона, не за нея. Прислужницата не го беше видяла или не бе имала време да изчака Калън.

Приятелят сигурно беше Аний, която бе спасила Лилия от Скелин. Тъй като Аний бе дъщеря на Сери, Сония не бе напълно уверена, че момичето няма да подведе Лилия по някакъв начин.

„Сери няма да ги остави да се забъркат в нещо. Но въпреки това… Чудя се защо Лилия се среща с Аний по това време на деня — и къде“. Сония остави бележката. Знаеше, че Аний влиза в апартамента й по същия начин, както понякога се появяваше Сери — през скрита врата в гостната. Но срещата на Лилия с Аний означаваше, че двете отиваха някъде заедно, а това си беше за притеснение. Като нова черна магьосница, на Лилия й беше забранено да напуска земите на Гилдията.

„Може би е минала през скритата врата с Аний“. Проходите под Гилдията бяха забранени за всички, с изключение на Висшите магове. Официалното оправдание бе, че са нестабилни и опасни, но всъщност никой нямаше добра причина да слиза долу. Ала не това притесняваше Сония.

Скелин искаше да убие Сери. Това означаваше, че негова мишена са всички, които помагаха на стария й приятел. Досега Сери бе успял да скрие факта, че Аний е негова дъщеря. Официално тя продължаваше да му е телохранител, но въпреки това си оставаше мишена. Лилия може би щеше да успее да я защити с магия, но ако нападателят беше Скелин или майка му Лорандра, тя щеше да има проблеми, защото и двамата бяха магьосници.

„Дали е отишла, защото Сери има нужда от помощ? Но той сигурно щеше да се свърже първо с мен“. Тя се намръщи. Напоследък Сери се откриваше трудно и когато успяваха да се видят, той изглеждаше изтощен и изнервен. Тя подозираше, че укрива истината за усилията си да намери Скелин и успява само да се крие от отстъпника Крадец.

Сония въздъхна за трети път и се върна в спалнята си, но не можа да заспи, защото сега се притесняваше и за Сери, и за Лилия. Тя се изми и се облече, използва малко магия, за да прогони умората, и тъкмо си правеше чаша рака, когато някой почука на вратата.

Улови се, че въздъхва отново, погледна през рамо и отвори вратата с магия.

На прага застана Разпоредителят Оусън. Сония примигна изненадано.

— Разпоредителю.

— Черна магьоснице Сония — каза той, навеждайки учтиво глава. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна тя, обръщайки се с лице към него. Той затвори вратата. — Искате ли чаша рака или суми?

Той поклати глава.

— Нося лоши, но не съвсем неочаквани новини.

Изпълни я не особено приятно усещане — сякаш всичките й вътрешни органи се бяха втечнили. Лоркин.

— Колко лоши?

Устните на Оусън потрепнаха съчувствено.

— Не са най-лошите. В противен случай щях да бъда по-прям. Лоркин е отказал разчитане на съзнанието. Крал Амакира поиска от нас да му заповядаме да го приеме. Крал Мерин отказа. Амакира изпрати Лоркин в затвора.

Полазиха я студени тръпки и стомахът й се сви. В главата й се появи образът на Лоркин, окован във влажна, тъмна клетка и тя усети, че й се повдига. За нея той бе още едно изплашено момче. „Но всъщност не е. Той е вече мъж. Знаеше, че това може да се случи и въпреки това отказа да предаде Изменниците. Трябва да се доверя на преценката му, че те заслужават да бъдат спасени“. Тя отново насочи вниманието си към Оусън.

— И сега какво? — попита Сония, макар Върховните магове да бяха обсъждали тази вероятна ситуация няколко пъти досега.

— Работим по въпроса за освобождаването му. Имам предвид Гилдията, краля и краля на Елийн. Ако Лоркин е прав и може да им попречи да разчетат съзнанието му, то ние трябва да убедим Амакира, че освобождаването му е най-лесният начин да научи повече за Изменниците. И тук се намесваш ти.

Сония кимна и почувства закъсняло облекчение. Задачата й да се срещне с Изменниците от името на Гилдията се бе усложнила, откакто стана ясно, че крал Амакира няма да позволи на Лоркин да напусне Сачака, докато не научи каквото може от него. Гилдията беше решила да я изпрати в Арвис, за да преговаря освобождаването на сина си. Усложняването на лоркиновото положение може би ги беше накарало да променят намеренията си.

Тъй като Висшите магове бяха решили, че само черен магьосник може да постигне уважението, необходимо за преговорите със сачаканския крал, това означаваше, че трябваше да избират между нея и Калън — тъй като Лилия беше още малка и все още учеше. Съществуваха достатъчно причини да не изберат никой от тях. Сачаканците смятаха жените за по-нисши от мъжете, а тъй като тя бе майка на Лоркин, това я правеше податлива на изнудване, но пристрастеността на Калън към роета го превръщаше в ненадежден пратеник, който лесно би могъл да бъде принуден да сътрудничи.

„И може би защото знае, че и преди съм убивала сачаканци и ще бъда готова да го направя отново, за да спася сина си, Амакира ще бъде склонен да го освободи“.

Разбира се, сачаканският крал можеше да заплаши да нарани Лоркин, за да спечели нещо от нея, но опитът му едва ли щеше да се увенчае с успех. Тя не знаеше какво искат да разберат и не можеше да му заповяда да говори. Можеше единствено да обещае, че ще се опита да го убеди да говори, ако те го освободят.

„Стига, разбира се, да не са успели вече да го пречупят с мъчения“. Но Сония не искаше да мисли за това. Тя се обърна към Оусън.

— И кога тръгвам?

 

 

Слабата светлина, която се процеждаше през вратата, подсказа на Лилия, че двете с Анйй са близо до крайната им цел. Избягвайки отломките в коридора, тя последва приятелката си в стаята.

Сери седеше на един от старите дървени сандъци, които Аний бе донесла вместо столове. Върху няколко от овехтелите възглавници лежеше Гол. Дори слабата светлина на свещите бе достатъчна, за да види пребледнялото му лице. Лилия поднесе светлинното си кълбо към него и засили светлината му. Веждите му бяха покрити с пот, а очите му горяха от треска и болка.

Лилия го погледна, вцепенена от изпълнилите я съмнения. „Дали съм овладяла достатъчно добре лечителството, за да го спася?“

— Просто… опитай — подтикна я Аний.

Лилия погледна приятелката си и кимна. Коленичи до Гол. Ръцете на Сери притискаха корема на едрия мъж и бяха изцапани с кръв.

— Да спра ли да притискам раната? — попита той.

— Аз… не съм сигурна още — призна си Лилия. — Просто трябва… да погледна.

Тя подръпна ризата на Гол, притисна длан върху голата му кожа, затвори очи и проникна със сетивата си в тялото му.

Първоначално долови само хаос, но след това използва онова, което й бе казано и което бе прочела, както и упражненията за разчитане на сигналите. Най-отчетлива беше болката. Тя едва не изпъшка на глас, когато я улови, и се изпълни с гордост, че не се разконцентрира. Болката се спираше лесно. Това бе един от първите уроци за лечителите. Щом се справи с това, тя се огледа за друга информация. Умът й бе привлечен към повреденото място, откъдето се губеха важните течности и откъдето в системата му се вливаха опасни отрови.

„Червата му са били промушени от острието. Ако отворът е бил по-голям, досега да е умрял. Очевидно това е първото, което трябва да оправя…“

Тя изпрати струйка магия към разкъсването, за да залепи краищата му и да ги излекува много по-бързо, отколкото биха успели без намесата й.

„Сега трябва да спра изтичането на кръвта. Но преди да го направя, трябва да се справя с отровата и вътрешния кръвоизлив. Използвай едното, за да прочистиш другото“. Тя се надяваше, че Сери и Аний няма да се паникьосат, когато използва магия, за да изкара течностите от раната. При опита си да го направи срещна малко повече съпротива, отколкото бе очаквала. Тогава си спомни, че Сери продължава да притиска раната. Лилия се концентрира върху собственото си тяло, за да възстанови контрола върху гласните си струни.

— Вече можеш да спреш — едва успя да произнесе тя.

После видя как кръвта отново потече и се съсредоточи върху привличането и изцеляването поотделно на плътта и кожата. Тя си спомни предупрежденията на учителите си и провери дали във вътрешността не са останали разкъсвания, през които кръвотечението да продължи. Няколко кръвоносни съдове имаха нужда от поправяне. Лесна работа.

След една последна проверка, тя изтегли сетивата си от тялото, пое си дълбоко дъх и отвори очи. Лицето на Гол вече не бе вкаменено от болка. Той я погледна и се усмихна.

— По-добре ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Да. Но съм… изморен. Много изморен. — Едрият мъж се намръщи. — И жаден.

— Така и трябва да е. Ти изгуби много кръв и сигурно имаш някакво възпаление от отровата.

— Острието е било намазано с отрова? — попита разтревожено Сери.

— Не, но червата му са били разрязани. Онова, което е било в тях, действа като отрова, ако проникне в останалата част на тялото.

Сери изгледа замислено едрия мъж.

— Известно време няма да си във форма за тренировки. — Той се обърна към Лилия. — След колко време ще се възстанови напълно?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна, но ще стане по-бързо, ако получава добра храна и чиста вода. — Момичето погледна към Аний. — Ако дойдеш с мен, ще проверя дали Джона не е оставила нещо в стаята. Поне ще има чиста вода.

— Вече закъсняваш за занятия — посочи Аний. — По-добре отивай право в Университета.

— Облечена с това? — Лилия погледна към ученическата си мантия. Тя беше измачкана и изцапана от пълзенето през тесния отвор в стените на магьосническите жилища, който бяха използвали, за да се измъкнат от стаята на Сония и да стигнат до подземните тунели. В друг случай Аний щеше да донесе със себе си дрехи за преобличане, но този път се бе появила с празни ръце. Не можеха да ги държат в стаята на Сония, за да не ги намери някой. Лилия не искаше Гол да умре защото тя не е успяла да намери с какво да се преоблече.

Аний погледна към мантията на Лилия.

— Не можеш ли да използваш магия, за да я почистиш?

Лилия въздъхна.

— Мога да опитам. Зависи колко е изцапана. Може да отнеме повече време, отколкото да се прибера и да се преоблека.

Аний я огледа.

— Не изглежда толкова зле. Спокойно можеш да обясниш вида си със спъване и падане в канавката.

— Ами храната и водата?

Аний сви рамене.

— Аз ще го направя.

— Сония ще остане вкъщи цял ден.

— Тя работи нощна смяна в болницата, нали? Значи ще спи.

— А ако се събуди?

— Тогава ще й кажа, че съм ти дошла на гости и съм огладняла.

— Ако имаме нужда само от вода, знам няколко течащи тръби — обади се Сери. Той погледна сурово Лилия. — Но ще се окажем в по-сложна ситуация, ако пропуснеш занятията си и някой разбере, че си обикаляла в тунелите под Гилдията. Известно време ще се наложи да останем тук и ще имаме нужда да ни посещаваш от време на време.

Лилия отмести поглед от него към Аний. Той беше прав, разбира се. Макар занятията да не изглеждаха толкова важни, колкото безопасността и здравето на приятелите й, пропускането им щеше да предизвика съмнения. Тя отново се прокле за любопитството си и изпробването на инструкциите за овладяването на черната магия в книгата на Наки. Докато беше обикновена ученичка, никой не й бе обръщал особено внимание. Тя въздъхна и кимна.

— Добре. Но довечера ще се върна и ще донеса вечеря за всички ви.

— И как ще го направиш? — попита Сери и повдигна вежди.

— О, Джона винаги ми носи повече храна и ми оставя малки сандвичи, за да имам какво да хапвам, докато уча. Довечера ще имам необичайно голям апетит.