Труди Канаван
Кралицата на изменниците (28)

Глава 27
Стари битки, нови оръжия

Когато Сония се измъкваше от имението в ранните часове на утрото, черното облекло й беше от полза, но сега, когато слънцето се бе издигнало високо в небето тя се открояваше сред бледите стени на сачаканската столица.

„Поне се намирам по-близо до центъра на града“.

На зазоряване тя си избра друго имение с кула, в което да се скрие. Вратата, през която се бе шмугнала, не беше заключена, но когато чу гласове някъде отвътре, тя установи, че къщата не е съвсем празна. Опита се да си тръгне, но един бърз поглед навън разкри група мъже, които вървяха бързо по улицата, затова тя отново се промъкна обратно, колкото се може по-тихо. Намери стълбището и се изкачи в кулата, като си каза, че ако чуе някой да се качва, може да се измъкне през някой от прозорците и да се спусне по покрива.

Минаха няколко часа и единственият звук, който долови от долния етаж, бе доста приглушен. Прозорците на кулата бяха отворени, сигурно за да пропускат хладния сутрешен ветрец. От улицата се чуха стъпки и още гласове, но като цяло градът беше тих.

Прозорците гледаха към улицата и към морето от покриви. „Изкушавам се да се измъкна и да си намеря по-добро място за наблюдение. Но рискът да ме видят е голям и не си заслужава. Не знам къде ще се проведе битката. — Започнеше ли, щеше да се вдигне шум, който да й подскаже местоположението. — Тогава ще успея да се промъкна дотам. Може би по покривите, както някога правехме със Сери, когато бяхме още деца от копторите…“

— Оттук не се вижда по-добре — разнесе се глас зад гърба й.

Тя подскочи и се обърна. До стълбите, със скръстени ръце, стоеше Регин. Смущението, че е била открита, и егоистичното облекчение, че той е при нея, бяха последвани от загриженост и раздразнение.

— Регин! — изсъска тя. — Какво правите тук?

Той сви рамене и отпусна ръцете си.

— Последвах ви, разбира се, макар че през последните няколко часа бях принуден да се крия на долния етаж от хората. Между другото, те си тръгнаха.

— Казахте, че няма да идвате с мен. Споразумяхме се.

— Излъгах. — Той отново сви рамене и се отдалечи от стълбата. — Знаех, че няма да приемете силата ми, ако не се съглася да остана там. Пък и вие също излъгахте. Казахте на Изменниците, че няма да мърдате оттам.

— Това е друго. Трябва да разчитам, че магьосниците от Гилдията държат на думата си. А те си тръгнаха, без да ни кажат.

— Според мен Гилдията едва ли ще покаже предпочитания към действията ви, с които можете да превърнете Изменниците в наши врагове, а ще накаже мен, защото съм пренебрегнал нарежданията ви. Опитвам се само да ви защитя.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не можете. Ако ни нападнат, аз ще трябва да ви защитавам. Вие сте просто поредния човек, за който трябва да се притеснявам. Заради вас могат да убият и двама ни.

Той се усмихна, без да се притеснява от бруталната й откровеност и тя се зачуди дали не я привлича точно това, че изобщо не се страхува от нея.

— Защитата на един човек няма да отнеме повече енергия от защитата на двама. — Той погледна през прозореца, а тя не се сдържа и го последва. — Дали Денил е вече на мястото?

Сония бръкна в джоба си, за да потърси пръстена на Оусън.

— Не знам.

— Още ли не сте се свързали с Оусън?

— Говорихме по-рано. Нищо не се случва. Не исках да държа пръстена на ръката си за в случай, че някой се изкачи по стълбището, а аз съм твърде разсеяна, за да го усетя.

— Вече няма нужда да се притеснявате за това. Аз ще пазя. — Той се засмя. — Видяхте ли? Все пак имате нужда от мен.

Сония преглътна хапливия си отговор, намери пръстена и го извади. Сложи го на пръста си и потърси съзнанията на Оусън и Денил.

 

 

Денил надникна иззад ъгъла на сградата, огледа улицата и с облекчение разбра, че тя е пуста. Той махна с ръка на Тайенд и Мерия, излезе и забърза напред. Стъпките и дишането им му подсказаха, че го следват отблизо.

Засега единствените хора, които бяха видели в града, бяха роби и карета, управлявана от мъж, който също бе облечен като роб. Всички бързаха. Всички се отдалечаваха от центъра на града, накъдето се придвижваха Денил и спътниците му.

За нещастие онова, което правеше дома на Ачати подходящ, го правеше и опасен — близостта му до пътя, който водеше към двореца. Приближаването до мястото на битката означаваше приближаване до същите онези хора, от които бяха предупредени да се пазят.

„Но щом се озовем вътре, всичко ще е наред. Щом влезем и се изгубим от погледите им“.

Той знаеше, че имението на Ачати се намира на престижно място, но никога не беше влизал в стаите, които гледаха към пътя. Господарската стая и частните апартаменти обикновено заемаха централно място и нямаха прозорци. Сачаканците предпочитаха уединението и спасението от жегата, пред хубавия изглед.

Той стигна до една голяма улица — която се съединяваше с пътя към двореца. Къщата на Ачати се намираше на ъгъла. След като се убеди, че улицата е пуста, той поведе останалите към ъгъла. Опитваше се да върви тихо и бързо, придържайки се към стената. И въпреки това потракването на магьосническите ботуши отекваше навсякъде.

Денил отбеляза, че обувките на Тайенд издават само леко потупване. Но като компенсация на това, копчетата и закопчалките на украсения му дворцов жакет потракваха и звънтяха при всяко негово движение. Шумът обикновено не се забелязваше, но в зловещата тишина отекваше като… Денил се намръщи, опитвайки се да се сети за подходящо сравнение. „Като дрънчене на прибори за хранене“.

От другата страна на улицата се отвори врата и той замръзна на мястото си. Чу как Мерия спира и с крайчеца на окото си забеляза, как Тайенд се хвърля настрани, за да се скрие, но беше твърде късно. Появи се някакъв мъж, вдигна глава и се спря, щом ги забеляза.

Ашаки. Сърцето на Денил заблъска в гърдите му. Мъжът ги погледна, изправи се и забърза към тях.

— Да бягаме ли? — попита тихо Мерия.

Денил поклати глава. Бягството щеше да ги направи да изглеждат виновни. Страхът щеше да покаже, че имат причина. Той си припомни занятията по воински умения отпреди много години. „Няма как да разберете колко е силен другият магьосник, нито той може да прецени вас. Увереността му ще ви даде повод да смятате, че той е по-силен, дори ако всички доказателства сочат обратното“. Следвайки примера на мъжа, той също се изправи и тръгна напред да го посрещне.

Денил прецени, че мъжът е на около шейсет години. В косата му се забелязваха сиви кичури, а типичната сачаканска ъгловатост бе смекчена от дебелина.

— Вие сте Посланиците от Дома на Гилдията? — попита бързо мъжът. Той беше напрегнат, отбеляза Денил. „Мога да се възползвам от това“.

— Точно така — отвърна бавно и с официален тон той. — Аз съм Посланикът на Гилдията Денил. — Той посочи към Тайенд. — Това е Елийнският посланик Тайенд. А това… — Денил се обърна към Мерия.

Мъжът го прекъсна.

— Защо не сте в Дома на Гилдията? Знаете ли какво ще се случи всеки момент? Можете да се озовете в центъра на магьосническа битка!

— Осведомен съм за положението — увери го Денил. — Уверявам ви, че нямаме намерение да…

— Тогава защо сте тук?

— Предложиха ни по-безопасна алтернатива от Дома на Гилдията. — Поне това беше истина. Ачати му беше казал, че ги очаква кораб.

Мъжът се намръщи.

— Тук ли? Близо до двореца. Как може да е по-безопасно?

Денил сви рамене.

— Изменниците едва ли ще стигнат чак дотук.

Мъжът вирна брадичка.

— Да. Разбира се. Добре, тогава. Дворецът не е далеч, а аз съм се запътил натам. Ще ви придружа дотам.

„Ох, ох“. Последното място, където Денил би пожелал да бъде сред ашаки, ако почнеха да губят сражението и да се нуждаят от енергия. Той наведе извинително глава.

— Боя се, че не отиваме в двореца. Нашите владетели предпочитат да избегнат впечатлението, че Гилдията се намесва в това. — И предполагайки, че мъжът няма да ги остави да си тръгнат, без да разбере накъде са се запътили, особено след като бе спомената възможността за намеса, той добави: — Отиваме в дома на ашаки Ачати.

Мъжът повдигна вежди, после кимна.

— Ще ви съпроводя до вратата.

Той тръгна напред с широки крачки. Денил го последва, разчитайки, че потракването на ботушите на Мерия ще му подскаже, че двамата с Тайенд не изостават. Изкушението да погледне назад към елийнеца бе силно, но той успя да се сдържи. Самоувереността му означаваше също, че той командва.

Поглеждайки над рамото на сачаканеца, той засече движение. Беше се събрала тълпа, която бе достатъчно голяма, за да блокира пътя. Мъже, облечени с панталони и къси жакети, наблюдаваха нещо, което Денил не можеше да види. Скъпоценни камъни блещукаха на слънцето. „Ашаки. Много, много ашаки. Всеки момент някой ще погледне насам, ще ни види и ще привлече вниманието на останалите към нас. Какво ли ще се случи тогава?“ Той си представи цяла ашакска орда, която се втурва към него, готова да изцеди енергията на тримата чужденци.

Но никой не направи това. Самоназначеният ескорт ги отведе до вратата на Ачати точно когато тълпата се раздвижи. Армията от атпаки потегляше. Денил се надяваше, че това ще убеди ескорта им да ги изостави, но мъжът само се намръщи, пристъпи към вратата и почука.

Последва продължително мълчание. Сачаканецът почука отново. Денил усети как пулсът му се ускорява. Ачати сигурно беше с краля. Робите му сигурно бяха напуснали имението. Какво би направил ескортът им, когато станеше ясно, че никой няма да отговори? Мъжът почука за трети път, изчака, въздъхна и се обърна към Денил.

И тъкмо когато отвори уста да заговори, вратата се люшна навътре. Един роб надникна навън.

— Посланик Денил.

Тайенд изпусна задържания си дъх, а Мерия въздъхна. Сачаканецът погледна към роба, после към Денил и накрая към пътя. Проследявайки погледа му, Денил видя как и последните ашаки се изгубват от погледа им, скривайки се зад отсрещната сграда.

— Благодаря ви, ашаки…

Мъжът не му каза името си. Той отстъпи назад.

— Не се показвайте навън — посъветва ги той, преди да се обърне и да се затича след останалите.

Денил погледна към Тайенд и Мерия. Те го гледаха с ококорени очи.

— Да влизаме вътре.

Робът не възрази, когато те нахълтаха през вратата. Щом се озоваха в Господарската стая, той се хвърли по очи на пода. Денил зърна един друг роб, който също се беше проснал на пода в съседния коридор.

— Изправете се — нареди той. Двамата се подчиниха. — Как се казвате?

— Лак.

— Вата.

— Защо не сте напуснали заедно с останалите градски роби?

Лак погледна към Вата.

— Той може да има нужда от нас — отвърна робът.

„Той“ сигурно беше Ачати. Денил се възхити на лоялността им.

— Кое е най-доброто място, откъдето да наблюдаваме пътя? — попита Тайенд.

Вата погледна нагоре.

— От покрива.

Тайенд повдигна вежди и се обърна към Денил.

— Е?

Денил кимна.

— Заведете ни там.

 

 

Изменниците се изсипваха на улицата през портата на имението. Лоркин и Тивара се измъкнаха през входа за роби в една странична уличка и отидоха бързо пред сградата, където се събираха Изменниците. Лоркин отбеляза, че половината от бойците са жени, а другата половина мъже, магьосници и източници. Всички носеха жилетки като неговата. „За повечето от мъжете кристалите ще бъдат единствения източник на магия — осъзна той. — Немагьосници, участващи в битка. Това сигурно се случва за пръв път“.

Малко преди тълпата да запуши пространството между къщите, Лоркин зърна улицата, която водеше към центъра на града. Може и да си въобразяваше, но в далечината улицата като че ли бе блокирана от някаква сянка. И тази сянка сякаш се движеше.

Разнесоха се призиви за запазване на тишина и той осъзна, че познатият глас се разнасяше някъде от центъра на тълпата.

— … защити всички. Трябва да останем заедно. Силата ни е в нашето единство иустременост. Ние сме обединени. Ашаките не са. Ние сме се подготвяли от векове. Ашаките не са. Ние имаме подкрепата на робите. Но не и ашаките. И ние имаме кристалите!

По-висок от повечето Изменници, Лоркин погледна над главите им в посока на гласа и видя Савара да се извисява над тълпата, видима от всички.

— Виждаш ли я? Трябва да стигнем до нея — прошепна Тивара в ухото му.

— Намира се до портата.

Тя го хвана за ръката и го поведе през тълпата към стената на имението. Гласът на Савара звучеше все по-силно, изпълнен с увереност и страст.

— Не щадете камъните. Затова са направени. Инструменти за разкъсване на вериги, за изграждане на нашето бъдеще, за всеобщо равенство. За да донесат свобода на Сачака.

— Свобода! — изкрещяха Изменниците.

Сърцето на Лоркин подскочи от неочаквания вик. Втория път вече беше готов за него и този път пулсът му се ускори от нарастващото вълнение. Щом стигнаха до стената, Тивара си проправи път сред хората, които се взираха захласнато в кралицата си. Най-накрая се измъкнаха от тълпата и видяха кралицата, стъпила в една каруца, обградена от Изменници, точно когато тя завършваше речта си.

— Днес ние ще обединим свободна Сачака! — завърши тя.

— Свобода! — отново изкрещяха всички и продължиха да скандират думата, а Савара слезе от каруцата и закрачи напред, като всички се отдръпваха встрани, за да я пропуснат. Говорителките тръгнаха след нея, а Тивара буквално политна напред, влачейки Лоркин подпре си, за да успеят да настигнат Говорителките, преди тълпата да се съедини зад тях.

Те стигнаха до Савара тъкмо когато кралицата излезе от тълпата. Говорителките застанаха от двете й страни, образувайки линия напреки улицата. Хаосът най-после премина в ред и Изменниците се подредиха зад Говорителките, които поведоха групите си. Тивара се огледа.

— Не виждам Калия — изсъска тя. — А ти?

— Не. — Локрин поклати глава, докато се оглеждаше за жената.

— О, тя изостана назад — разнесе се глас зад гърба му. Той погледна през рамо и видя Чар и, жената, която им беше помогнала да избягат към Убежището. — Готова е да лекува ранените.

— Едно нещо по-малко, за което да се тревожим — промърмори Тивара. — Сега остава само да се разправим с тях.

Лоркин проследи погледа й и установи, че не е имал ясна представа за нещата — улицата бе блокирана от друга тълпа, която бързо се приближаваше. Обсипаните със скъпоценни камъни жакети проблясваха на слънцето.

„Всички тези скъпоценни камъни. Чудя се… — замисли се Лоркин. — Дали ашаките в далечното минало са украсявали жакетите си с магически камъни? Дали традицията е останала, макар и познанието за камъкотворството да е било изгубено?“

Въпреки че двете армии се придвижваха пеша, те се приближаваха бързо една към друга. Лоркин осъзна, че сърцето му бие ускорено. „Това е то. Накрая или ще съм жив, или няма. Проклятие — щях да се свързвам с майка ми“. Струпалите се около него Изменници бъркаха в жилетките си за първите камъни. „Вече е късно“. Той си пое дълбоко дъх и направи същото, вадейки един нападателен и един защитаващ камък. Когато Тивара застана от дясната страна на кралицата, той се изстъпи напред, за да застане отляво.

Разстоянието между двете армии намаля от няколкотостотин крачки на по-малко от сто. Кралицата вдигна един камък, готова да нанесе удар. Говорителките направиха същото. Лоркин погледна към врага и видя изпълнени с решимост лица на ашаките. Видя изпълнени с омраза очи и предвкусващи победата усмивки. Видя краля и кръвта му се смрази. Старецът гледаше високомерно посегателите над града му. „Бих искал лично да изтрия тази физиономия от…“

По някакъв сигнал, който Лоркин не бе успял да долови, двете страни се нападнаха. Той не можа да разбере кой пръв нанесе удара. За миг пространството между двете армии бе нагнетено от очакване, а в следващия миг вече вреше от магия. Той натисна защитния камък и го усети как се активира, сблъска се с щита на кралицата и Говорителката от лявата му страна, и се намести между тях. Савара нападаше, но Тивара държеше своя камък в готовност, както беше инструктирала и Лоркин. Двамата щяха да се включат в битката по-късно, засега трябваше просто да защитават кралицата.

Двете армии се бяха спрели на място. Лоркин се бореше с желанието да отскочи от опасните сили, които профучаваха между тях.

„Те не си говорят — осъзна той. — Дори не си подхвърлят обиди“. Според книгите по история, водачите на армиите винаги са подканяли врага да се предаде. Но не и този път.

„Нито Изменниците, нито ашаките вярват, че отсрещната страна ще приеме. Затова не отправят предложения. Всяка армия е решена да унищожи другата. Да ги избият до последния Изменник или ашаки. — Той потрепери. — Дори ичаните предложиха на Гилдията да се предаде и да избегне сражението“.

Това, че не участваше в битката, му позволяваше да наблюдава. Ашаките не помръдваха от местата си, докато Изменниците непрекъснато се движеха. Лоркин остана очарован от бойните методи, които бяха разработили и се радваше, че ги вижда в действие. Савара и Говорителките стояха отпред, а двамата с Тивара продължаваха да пазят кралицата. Останалите Изменници образуваха колони зад Говорителките. Когато всеки от тях стигаше до предната линия, той заставаше до Говорителката. Онези от тях, които заемаха мястото вляво от нея, издигаха защитни бариери; ако застанеха вдясно, те използваха ударните кристали. След изчерпването на камъните им, те се изтегляха в края на колоната, отстъпвайки място на следващите.

Така всички Изменници отслабваха в еднаква степен и повечето камъни щяха да бъдат изчерпани, преди магьосниците от армията да започнат да използват собствените си запаси от сила. Със собствена енергия се реагираше много по-бързо на резките и неочаквани ашаки, затова тя се пазеше в резерва.

Някъде отзад се разнесоха предупредителни викове. Лоркин се извърна. Нещо се случваше в десния край на изменническата армия.

— Какво става? — попита Савара.

Изменниците в колоните отдясно си подвикваха нещо един на друг. Най-близкостоящият от тях се обърна и предаде дочутото на Тивара. Лоркин успя да долови откъслечни думи от доклада им.

— Нападение отдясно — повтори Тивара. — Седем ашаки. Всички са мъртви.

Лоркин видя как Савара се усмихва облекчено и доволно, и усети лек прилив на триумф.

„Ашаките са глупаци, щом смятат, че не сме подготвени за такава атака“.

— Лоркин — изсъска Тивара.

Той се обърна и видя намръщеното й и обезпокоено лице. Тя кимна с глава и очите й проблеснаха, като в същото време устните й произнесоха една дума. Кръвта му се смрази.

Калия.

Той се извърна, огледа лицата в колоната зад гърба й, но не откри жената. „Може би Тивара е видяла някой, който прилича на Калия. Не, не ми изглежда неуверена. Тогава къде е Калия?“

Нямаше я зад Тивара. Той се обърна, огледа Изменниците, наредени зад него, и кръвта му се вледени. Калия се намираше на няколко крачки отзад и се промъкваше в най-близката колона, където една Изменница бе заета да рови из жилетката си. Лоркин промърмори името й и бързо издигна бариера зад себе си, Савара и Тивара. Щитът се сблъска с друг и той осъзна, че Тивара е направила същото.

— Калия? — изрече изненадано Савара. Тя се обърна с лице към жената. Изменниците гледаха изненадано как кралицата им отклонява вниманието си от врага. Няколко удара се блъснаха в щита на Савара, но тя не им обръщаше никакво внимание. — Какво правиш тук?

Калия огледа всички лица, които се бяха обърнали към нея, и пребледня.

— Дойдох да помогна.

— Дадох ти заповед — напомни й Савара с леко раздразнение и наложено насила търпение в гласа.

Калия се поколеба. Битката продължаваше да се вихри. Въздухът пред Савара вибрираше, докато атаката срещу бариерата се усилваше — ашаките се надяваха, че разсейването й е признак на слабост. Излизащите напред изменниците им отвръщаха без колебание, а онези, които се изтегляха назад, гледаха Калия и кралицата с любопитство.

— Но на теб ти трябва всяка… — започна Калия.

— Трябва да изпълняваш заповедите ми. — Тонът й изражението на Савара бяха ледени. — Как очакваш да си върнеш доверието ни, ако не правиш онова, което ти е казано? — Тя се извърна напред. — Върни се отзад и остани там.

Докато Калия се изтегляше назад, Савара се наведе към Лоркин.

— Какво си мисли тя?

Той се съсредоточи. Както и преди успя да долови само няколко думи, но от нея струеше разочарование. Но не се усещаше раздразнение или гняв заради проваления план. Чувството за провал на Калия бе изпъстрено със страх и срам. Тя все още бе изпълнена с ненавист, но нямаше никакви убийствени намерения.

— Не мисля, че планира нещо — каза той.

Савара кимна.

— Защити ме.

— Вече съм издигнала щит — чу той тихия глас на Тивара. — Някой трябва да отиде отзад и да я наглежда.

Савара поклати глава.

— Не. Тя мрази вас. Няма да нарани умишлено други Изменници. — Кралицата не сваляше поглед от ашаките. Тя пристъпи напред. Миг след това я последваха и Говорителките. Лоркин погледна напред и видя как някой от ашаките отстъпват заднешком. Сред редиците на Изменниците се почувства вълнение.

Савара се засмя.

— Те или отслабват и губят увереност, или ни въвличат в капан.

— Какво да правим? — попита Тивара.

— Ще проверим кое от двете е — отвърна кралицата. — Време е да използвате вашите нападателни камъни. Ако усетим капан и вие започнете изненадващо да нанасяте удари, ще ги предупредим, че знаем какви са намеренията им. Предпочитам да ги оставя колкото се може по-дълго време да гадаят дали сме го забелязали.

Савара се усмихна, и направи широка крачка напред, последвана от втора.