Труди Канаван
Кралицата на изменниците (13)

Глава 12
Шпиони

Смятате ли, че трябва да изчакаме Лилия? — попита Аний, поглеждайки към тавана на тунела.

Сери повдигна фенера.

— Точно сега едва ли ще се срути. — Тунелът беше дълъг и Аний водеше с бърза крачка. Твърде бърза. Сери се бе възползвал от хлътналия покрив, за да се поспре и да си поеме дъх, надявайки се, че останалите ще приемат постъпката му просто като проява на предпазливост. — Но пък кой знае?

— Аз не знам — призна си Аний. — Според мен няма да се срути, стига да не пипаме нищо. Но не трябва да стоим дълго тук.

Гол издаде тих звук, с който показа, че смята и двама за луди. Той гледаше към корените на дърветата, които стърчаха от тавана, и намръщено огледа стената. Когато пристъпи към нея, Сери осъзна, че не се мръщи неодобрително, а заинтригувано.

Тогава и той видя какво е забелязал Гол. Светлината не проникваше иззад някои от корените, както би могло да се очаква. Зад тях витаеше пълен мрак. Той се приближи, улови снопче бледи корени и внимателно дръпна. Те се откъснаха, без да се съпротивляват. „Не са прикрепени към нищо. От другата страна има дупка“.

— Нали ти казах да не пипаш никакви… — рече Аний, докато той издърпваше корените навътре. — Ох.

Пред тях се разкри входът към друг коридор. Таванът му беше поддържан от същите напукани тухлени стени. Сери погледна към дъщеря си и се усмихна, когато тя пристъпи напред и надникна вътре с блеснали очи.

— На това му се вика късмет — отбеляза тя. — Ако се наложи да бягаме, можем да се шмугнем тук. И ако преследвачите не ни видят, така и няма да разберат къде сме отишли.

— Искаш ли да го проучим? — попита Сери.

— Разбира се.

Сери се обърна към Гол.

— Остани тук. Ако чуеш нещо, което да наподобява срутване, доведи Лилия.

Гол изглеждаше така, сякаш бе готов да възрази, но след това въздъхна тежко и кимна. Сери повдигна леко коренището, за да може Аний да се промуши през отвора. Тя вървеше бавно, повдигнала фенера нагоре, за да може да оглежда стените, тавана и пода. Коридорът не беше в по-лошо състояние от останалите. Участъци от него бяха разрушени, но по-голямата му част изглеждаше стабилна.

Докато вървяха напред, Сери се зачуди как ли е минал разговорът на Лилия с Калън. Щяха да се видят с нея чак на сутринта. Той бе решил да прекарат нощта в проучване на коридорите и търсене на подходящо място за капана, който подготвяха на Скелин. Аний смяташе, че трябва да го примамят в подземните стаи близо до Университета, за да могат да избягат в сградата. Това бяха същите онези стаи, където Сери се бе натъкнал на Аний и Лилия. Лицето му пламна, щом си спомни за тази случка. В публичния дом, където бе израснал, имаше жени, които търсеха любовта на други жени, а някои създаваха връзки, които траеха много години. Това бе един от многото начини за намиране на удоволствие, приятелство и любов. Освен това бе започнал да разбира, че живее в един изключително толерантен свят. Хората извън него не одобряваха нищо, което се различаваше от собствените им вкусове. И то не само хората от висшите съсловия. По това подземният свят не се различаваше особено от тях.

„Чудя се дали майка й знае. Веста винаги се е смятала за по-добра от останалите. Винаги търсеше кусури в другите. Понякога си мисля, че единствената причина да остане с мен беше, че съм Крадец. Това я караше да се чувства по-важна от повечето хора. Е, поне за известно време беше така“.

Последното нещо, което искаше за Аний, бе тя да почувства неодобрението му. Той нямаше нищо против дъщеря му да бъде с Лилия, но… Почувства как го жегва завист. „Някога и аз обичах магьосница от Гилдията, но единственото, което получих в замяна, бе приятелство. — Той поклати глава. — Това прозвуча заядливо. Приятелството на Сония не е нещо дребно, а и аз намерих любовта другаде“.

Той се зачуди дали Аний е имала предишни любовници, после се сети за разказа й за онзи, който я е предал. „Аха! Сигурно за това не успях да го намеря! Не е бил «той» а «тя»!“.

Аний тихо ахна.

— Погледни! — прошепна тя.

Тунелът завършваше с тухлена стена, но не каква да е. Към нея бе прикрепен познатият механизъм за скрита врата. Сери намери капака на месинговата шпионка. Той бе клеясал и позеленял от времето, но Крадецът успя да го отвори. Когато надникна през шпионката, той видя само мрак.

— Нищо не виждам — каза Сери.

— Искаш ли да се опитаме да я отворим? — попита Аний.

Сери се замисли. Ако позволеше на въображението си да се рее накъдето му е угодно, то щеше да призове опасни затворници или затворени чудовища, които чакаха възможността да се освободят — като избият всичко по пътя си.

„По-скоро това е поредният стар склад. Освен това не виждам ключалка, която да попречи за отварянето на вратата от другата страна“.

Сери кимна с глава.

Аний натисна ръчката с всичка сила, но вратата не помръдна. Сери се вгледа отблизо в механизма и видя, че не е ръждясал. По сглобките му се виждаха черни капки. Той ги бутна с пръст. Бяха меки — сигурно сгъстено с времето масло или грес. На свой ред Сери натисна ръчката, след това двамата опитаха заедно, но без резултат.

— Доведи Гол — каза Сери.

После отново надникна през шпионката — дори се опита едновременно да държи пред нея фенера и да наднича, но не видя нищо освен мрак. Хрумна му, че може би шпионката е запушена. Измъкна един от шперцовете си и мушна в дупката, но установи, че е празна.

„Може би е капан, поставен от Акарин или някой друг преди много години. Възможно е причината му да е била същата, като нашата — да заблуди и спре преследвачите си. Кой знае какви причини е имала някогашната Гилдия, за да прокопае тези тунели“.

Звукът на приближаващи се стъпки го накара да се обърне. Щом видя вратата, Гол завъртя очи.

— Не можеш да оставиш никоя загадка неразгадана, нали? — избоботи той.

Сери сви рамене. Гол се приближи до вратата и хвана дръжката. Натисна веднъж, наведе се да огледа механизма, после отново се хвана за дръжката.

— Внимавай да не си разтвориш раната — предупреди го Аний.

Гол отстъпи назад и се огледа. Върна се малко назад в коридора и вдигна нещо от земята. Когато се върна, Сери видя, че носи тухла.

— Това ще вдигне много…

Коридорът се изпълни със звънтеж след като Гол удари механизма с всички сили.

— … шум — завърши Аний.

Но тухлата като че ли беше свършила работа — печатът от гранясало масло бе разбит. Този път дръжката се размърда под натиска му. Сърцето на Сери заби ускорено, когато вратата се отвори. Тя беше тежка — от другата страна бе покрита с тънки тухлички и хоросан и представляваше задната стена на ниша.

Светлината на фенерите разкри стари дървени шкафове и маси. Сери се изпълни с разочарование. Не беше сигурен какво точно бе очаквал да види. Скрито съкровище, може би? По-добро място за криене?

Тримата влязоха в стаята. Когато светлината на трите фенера озари цялото помещение, Сери усети как предишните му очаквания се заменят от мрачно предчувствие. Стаята беше чиста. Нямаше никаква прах или отломки. Той отиде до една от масите. Тя бе покрита с малки саксии. Във всяка една имаше пръст и малко растение.

— Намираме се във… — започна Гол.

— Тихо — прошепна Аний.

Сери и Гол се обърнаха и видяха, че тя се взира в тясна стълба, като държеше фенера си настрани, за да не прониква светлината. Двамата се приближиха към нея и дочуха гласове над главите си. Чу се пршцракването на ключалка.

Без да кажат нито дума повече, тримата излязоха в тунела и Гол затвори вратата. Сърцето на Сери биеше толкова силно, че чак гърдите го заболяха. Аний доближи око до шпионката, а Гол притисна ухо към вратата. Сери внимателно избута протестиращата Аний настрани и зае мястото й пред шпионката.

Стаята вече не беше тъмна. Нещо ярко се движеше надолу по стълбите. Заля го вълна от облекчение, когато видя появата на магическо кълбо, след което се появиха двама магьосници. Единият беше възрастна жена, а другият млад мъж.

— Какво става? — промърмори Аний.

— Магьосници. Търсят нещо в стаята. Чуваш ли ги, Гол?

— Слабо — отвърна едрият мъж. — Единият каза, че е чул нещо. Другият се съгласи.

Двамата магьосници поклатиха глави и тръгнаха към масите. Мъжът взе едно растение, после го върна ядосано на мястото му.

— Старата жена попита нещо. Младият отвърна, че е сигурен — докладва Гол. Той замълча и Сери чу слабите гласове. Даде знак да пазят тишина и притисна ухо към вратата.

— Значи са ни измамили — каза жената. Не звучеше изненадано.

— Да, както и предполагахте, че ще стане — отвърна младият магьосник. — Ако бяхте изпушили това… тази обикновена градинска плевел, щяхте да получите само главоболие.

— Е, все пак знаехме, че няма да се сдобием лесно с роет.

Роет? По вените на Сери потече огън. Гилдията иска да отглежда роет?

— Просто не бива да се отказваме — продължи жената. — Скелин сигурно го отглежда някъде — и то в големи количества. Ако предложим достатъчно пари, накрая все някой ще го предаде.

— Трябват ни само няколко семена.

— Ще ми се да не се нуждаехме изобщо от тях.

Гласовете постепенно утихваха. Сери залепи око на шпионката и видя, че се изкачват по стълбите. Когато светлината рязко угасна, той предположи, че вратата над стълбището е била затворена. Той се отдръпна от шпионката, спусна капачето й и разказа на Аний и Гол какво е чул.

— Защо й е на Гилдията роет? — попита Аний намръщено.

— Може би има някакви лечебни свойства — предположи Гол.

— Може би — повтори Сери. — А може би вече доста магьосници са се пристрастили и искат да отнемат контрола върху доставките от ръцете на Скелин.

— Може би искат да го изхвърлят от търговията — каза Гол. — После, когато поемат всичко в своите ръце, ще спрат да го отглеждат.

Аний се обърна ужасена към него.

— Ами обикновените хора, които са пристрастени? Това ще означава… всички ще полудеят!

— Гилдията никога не е успявала да попречи на подземния свят да се сдобие с онова, което поиска — напомни й Сери.

Дъщеря му не изглеждаше особено уверена.

— Никога няма да изчезне, нали? — каза тя и очите й се разшириха, щом осъзна истината. — Роетът ще остане тук завинаги.

— Сигурно — съгласи се Сери.

Гол кимна.

— Но може би ако Гилдията се сдобие с известно количество и го проучи, ще намери начин да намали пристрастяването.

Аний гледаше мрачно.

— Предполагам, че този маршрут за бягство не е по-добър от измъкването през Университета?

Сери погледна към вратата.

— Не знаем дали в помещението над стаята непрекъснато има магьосници. Ако се сдобият с още семена и опитат отново, сигурно ще оставят някой да го пази, но е възможно това да е някой прислужник.

— По-вероятно е Скелин да ни проследи оттук, отколкото през Университета — додаде Гол. — Така че може да е добро място за капан.

— Може би. Но нека, докато не се наложи, да не разкриваме на Гилдията, че знаем за опитите им да отглеждат роет.

 

 

— Неприятни спомени?

Сония погледна изненадано към Регин. „Толкова ли е очевидно?“ Откакто каретата бе започнала бавното си изкачване в планината, тя се опитваше да прогони мрачните и тъжни чувства. Първоначално смяташе, че причината е умората и тревогата, но когато зърваше някое дърво или скала, тя се сещаше, че ги е виждала и предишния път, когато бе минавала оттук. Сега се зачуди дали тишината в каретата не е по нейна вина. От известно време не й се разговаряше особено.

„Това ли е мястото, където спряхме?“ Между дърветата се появи пролука, която разкри полета и пътища, простиращи се в далечината, разделени от реки, пътища и други граници, създадени от човешки ръце. Но дърветата изглеждаха малки. Със сигурност би трябвало да са израснали доста през последните двайсет години. „Но различните обекти се запазват по-големи в спомените ни. Макар че… това не би трябвало да се отнася за предметите от детството, защото тогава сме били по-дребни физически“.

— Какво има? — попита Регин.

Сония осъзна, че се е навела напред и протяга шия, за да може да вижда по-добре навън. Тя се облегна назад и сви рамене.

— Мислех си, че разпознавам нещо. Едно място, където спряхме миналия път.

— Случили се… нещо там?

— Всъщност не. Не говорихме много по време на пътуването. — Тя не можа да сдържи усмивката си. — Акарин не искаше да говори с мен. — „Но аз непрекъснато усещах погледа му“. — Беше ми ядосан.

Регин повдигна вежди.

— За какво?

— За това, че ги накарах да ме изпратят в изгнание заедно с него.

— И защо ще ви е ядосан заради това?

— Планът му — или поне така смятах навремето — бе да се остави да бъде пленен от ичаните и да предава случващото се до всички магьосници.

Очите на Регин леко се разшириха.

— Смело решение.

— О, много почтено — отвърна сухо тя. — Гилдията ще изпадне в ужас пред опасността, която я застрашава, като същевременно се жертва единственият човек, който би могъл да й помогне.

Той повдигна вежди.

— Но това не е вярно. Не бива да забравяте себе си.

Тя поклати глава.

— Тогава не знаех много неща. Дори не знаех как да правя кръвни пръстени. Ако не беше останал жив, никога нямаше да победим ичаните. — „Но ти не тръгна с него заради това — напомни си тя. — Направи го, защото не искаше Акарин да умре. Любовта е толкова егоистична“. — Принуждавайки го да ме пази, успях да го накарам да пази и себе си.

— Тези седмици сигурно са били ужасни.

Тя кимна, но мислите й внезапно прескочиха към Изменниците. Винаги бе подозирала, че в Сачака с Акарин са се случили повече неща, отколкото й беше разказал. Веднъж, докато сверяваше фактите за книгата си, лорд Денил я беше попитал има ли истина в слуха, че Акарин може да чете повърхностните мисли на човек, без да го докосва. Тя не можеше да си спомни да го е чувала да говори за това. Хората вярваха, че Акарин има всякакви невероятни способности, още преди да се разбере, че владее черната магия.

„Може и да е умеел, но го е пазил в тайна. Също като споразумението му с Изменниците. Сключено с Кралицата на Изменниците, несъмнено, макар тогава може би тя все още не е била кралица. Убедена съм, че той ми каза, че човекът, който го е обучил в черната магия, е бил мъж. Дали умишлено ме е излъгал, за да скрие съществуването на Изменниците? Малко ме боли, че не ми се е доверил, но пък не бих искала от него да наруши обещанието, което е дал на човека, спасил живота му“.

Сония въздъхна и погледна през прозореца към слънцето, което се бе спуснало ниско над хоризонта. Споменът й за изкачването към Крепостта включваше голи скали и малко растителност. Макар тук-таме все още да се забелязваха камънаци, дърветата не се бяха разредили дотолкова. „Ще пристигнем по-късно, отколкото смятах — сигурно отдавна ще се е стъмнило“.

Остър завой настрани я накара да се подпре на стената. Тя се наведе изненадано до прозореца, чудейки се защо каретата е променила посоката, и се изненада от ярката светлина, която струеше от висока извита стена.

„Все пак не закъсняхме много — помисли си тя. — Сигурно онази оголяла земя е обрасла с дървета през годините“.

— Пристигнахме — каза тя на Регин. Той се премести на седалката до нея, за да може да гледа през прозореца от другата страна.

Тя погледна към лицето му, откривайки следи от същата възхита, която бе изпитала като момиче, когато за пръв път видя Крепостта. Сградата представляваше огромен цилиндър, изрязан от масивен камък, който запушваше отвора между две високи, почти отвесни скални стени. Когато отново се обърна към прозореца, тя видя, че едната стена съвсем не е толкова гладка, колкото я помнеше. За запушване на дупките и цепнатините беше използван камък с различен цвят. Тя потрепери, припомняйки си сражението, което бе наблюдавано от всички магьосници — лорд Макин, воинът, който бе предвождал подкрепленията, го бе предавал мисловно до всички, докато не загина от ръцете на нашествениците.

Каретата спря пред кулата. Един магьосник с червена мантия и капитанът на частта, която служеше в Крепостта, излязоха да ги посрещнат. Сония отвори вратата с магия, после се поколеба и погледна към Регин. Вълнението на лицето му го караше да изглежда по-млад — почти момче. В съзнанието й се появи образът му като усмихващ се млад мъж, но тя не го прие за истина. Във всичките й спомени за него на тази възраст усмивката му винаги бе триумфиращо злобна и презрителна.

„Всъщност — помисли си тя, докато слизаше от каретата, — не помня да съм го виждала да се усмихва често през последната година. Освен задължителната учтива усмивка или може би от съчувствие. — За нейна огромна изненада Сония усети как я изпълва тъга.

— Той е един много нещастен човек“ — осъзна тя.

— Поздрави, Черна магьоснице Сония — каза мъжът с червената мантия. — Аз съм Наблюдателят Ортън. Това е капитан Петър.

Капитанът се поклони.

— Добре дошли в Крепостта.

— Наблюдателю Ортън. — Сония леко наведе глава. — Капитан Петър. Благодаря за топлото посрещане.

— Все още ли планирате да останете тук през нощта? — попита Ортън.

— Да. — Титлата Наблюдател бе създадена от водача на магьосниците, които сега защитаваха Крепостта заедно със своите колеги немагьосници. Гилдията се притесняваше, че никой магьосник няма да прояви интерес към длъжността, затова включи и допълнителни облаги като влияние и богатство. Но се оказа, че не е било необходимо. Наблюдателят Ортън и неговият предшественик бяха воювали срещу сачаканските нашественици и бяха решени да не допуснат никой да влезе в Киралия, без да се сблъска със сериозна съпротива.

— Насам, моля — покани ги Ортън, махвайки с ръка към отворената врата в основата на кулата.

Сония потръпна, разпознавайки тунела. Те навлязоха в мрачния му интериор. Пътят се осветяваше от фенери, които разкриваха нови кръпки по стените, капани и бариери, които бяха поставени допълнително.

— Имаме паметна плоча на онези, които загинаха тук в началото на нашествието — каза й Ортън. Той посочи към една част от стената и когато се приближиха до нея, Сония видя списък с имена.

Тя се спря пред тях и зачете. Видя името на лорд Макин, но останалите й бяха непознати. Много от жертвите бяха обикновени стражници. В началото на списъка бяха дългите имена, които включваха Дома и семейството — мъже от най-висшите съсловия, които бяха намерили призванието си в Стражата и бяха получили постове, гарантиращи им власт и уважение. Но в онези времена мъжете, които служеха в Крепостта, често бяха размирници и неудачници, изпратени тук, където се смяташе, че няма да нанесат никакви вреди — или поне ще се намират далеч от очите на всички.

По-нагоре бяха имената на магьосниците. Имената на семействата и Домовете им й бяха познати, но тогава тя бе твърде млада и отскоро в Гилдията, за да познава лично всички магьосници. С изключение на един.

Името на Фергън привлече погледа й. Почувства неприятна смесица от неприязън, жалост и вина. Той беше жертва на войната. Въпреки всичко, което беше направил, той не заслужаваше да умре, след като цялата му енергия е била изсмукана от сачакански магьосник.

„И все пак това не променя факта, че не беше добър човек“.

При тази мисъл противоречивите чувства я напуснаха. Тя разбра, че е възможно да изпитва тъга заради несправедливата смърт на даден човек, без да се налага да убеждава себе си, че той е по-добър човек, отколкото го е смятала.

„И страноприемницата е кръстена на негово име. — Тя се извърна настрани. — Което, убедена съм, щеше да го ужаси, но по съвсем различни причини от тези, които накараха мен да се ужася“.

Наблюдателят Ортън ги поведе през тъмна, тясна врата. Последва сложна процедура, с която той удостовери своята самоличност, тази на капитана и на посетителите, след което се разнесоха най-различни звуци, съпровождащи действието на заключващия механизъм. Когато вратата се отвори, Сония с изненада установи, че тя е дебела една педя и е направена от желязо. Групичката влезе в стаята и мина пред същата разпознавателна процедура, за да минат през втора, също толкова здрава врата. Обитателите на крепостта не поемаха никакви рискове.

Тесен, стръмен коридор водеше нагоре. По стените се виждаха отвори на тръби, което предполагаше, че в него може да се изсипе нещо. „Вода или нещо далеч по-неприятно?“ Предметната защита не винаги можеше да спре магьосник, но той можеше да бъде излъган да свали гарда си или да го изненадат, преди той или тя да намери подходящ начин да им се противопостави. Коридорите бяха проектирани във формата на лабиринт, за да объркват и дезориентират врага, и същевременно да позволят на обитателите да избягат.

Когато стигнаха края на коридора, Ортън се спря и се обърна към нея.

— Надявам се, че не разчитате на неосведомеността на сачаканците за вашето пристигане тук.

Тя го погледна и усети как я побиват тръпки.

— Защо?

— Знаем, че пътят се наблюдава. Патрулите ни откриха следи и други доказателства откъм киралийската страна на планината. Ние, естествено, можем да наблюдаваме сачаканската страна само отдалеч, но нашите наблюдатели са виждали малки групи хора да минават отсам.

— Ичани?

Ортън се намръщи.

— Подозирам, че не. Ичаните не носят хубава храна със себе си. Които и да са били, не са си правили труда да прикриват следите си, когато навлизат в нашата страна. Може би защото не осъзнават, че прекосяват границата. Все пак не сме нарисували черта, която да я определя с точност.

Мисълта, че ичаните имат навика да влизат в Киралия, не бе особено утешителна. Изгнаниците, които обитаваха планините, бяха неорганизирана тълпа и по-често нападаха себеподобните си, отколкото пътешествениците. Това, че едва не бяха завладели Киралия, се дължеше единствено на факта, че един от тях бе проявил достатъчно силна воля и бе успял да ги обедини — за което му бяха нужни години.

Организираната сачаканска армия щеше да е непобедима. Може би все още беше така. И ето, тя стоеше тук, в едно от малкото отбранителни оръжия на Киралия, готова да влезе в Сачака, за да спаси сина си. „Трябва да вярвам, че Калън и Лилия са достатъчна защита, ако сачаканците се възползват от моето отсъствие. Единият е пристрастен към роета. Другият е наивна млада жена“. Внезапно й се зави свят и й се догади.

„Трябва да спра да мисля за това“ — каза си тя.

— Според вас кои са тези хора? — попита тя.

— Шпиони.

— На сачаканския крал?

Ортън кимна.

— Че на кого другиго?

„На кого, наистина.“

След още няколко криволичещи прохода те пристигнаха в трапезарията, която бе достатъчно голяма, за да побере десетина души. Масата бе застлана с впечатляващо фина покривка. Три жени и двама мъже стояха до нея, в очакване да бъдат представени. Двамата втори капитани и техните съпруги, както и жената на един отсъстващ командир. Ортън покани всички да седнат, зае мястото си и помоли прислужниците да поднесат храната.

Тя беше изненадващо вкусна. Ортън обясни, че според него добрата храна прави чудеса с морала на тукашните бойци, които живееха далеч от Имардин и бяха изправени пред постоянната заплаха от нашествие. Местните фермери и ловци също печелеха добре от търговията. И все пак вечерята не мина съвсем спокойно. На няколко пъти бяха прекъсвани от пазачите, които носеха съобщения или докладваха. Първоначално Сония ги слушаше внимателно, предполагайки, че се е случило нещо важно, но постепенно й стана ясно, че това е просто рутина, която се спазваше винаги — и дори вечерята с високопоставени магьосници нямаше да я прекъсне.

Останалите гости бяха свикнали с това и не прекъсваха разговорите си. Сония разбра, че е престанала да обръща внимание на докладите, едва когато Ортън прекъсна разговора й с капитан Петър.

— Черна магьоснице Сония — каза той с мрачен и официален тон.

Тя се обърна и забеляза, че въпреки спокойното си лице, очите му блестят трескаво.

— Да, Наблюдателю Ортън?

— Пристигна странно съобщение. — Той й подаде къс хартия, сгънат по странен, ъгловат начин. — Началникът на дежурните, който го е получил, каза, че пристигнало, плъзгайки се по въздуха като птица и се приземило в краката им.

Тя погледна към ситно изписания лист и сърцето й подскочи, макар да не бе сигурна дали причината бе вълнение или безпокойство.

„Съветваме Черната магьосница Сония да остане в Крепостта, докато не бъде подсигурено безопасно преминаване. Очаквайте скоро инструкции.“

Отдолу бе нарисуван странен символ — кръг с нарисувана в него спирала. Лоркин го беше описал на Разпоредителя Оусън, като му бе казал, че това е един от начините Изменниците да удостоверяват самоличността си. Изпълни я въодушевление. Скоро сама щеше да прецени хората, които бяха впечатлили Лоркин толкова силно и които преди много години бяха помогнали на Акарин да избяга от робство.

Сония вдигна хартията във въздуха с помощта на магията си и я подпали. Останалите гости замърмориха изненадано, докато тя бързо се превръщаше в пепел. Сония се обърна към Ортън и се усмихна.

— Мисля, че тези шпиони скоро ще престанат да ви притесняват, Наблюдателю Ортън.

 

 

„След като няколко нощи спах на студен каменен под, не би трябвало да имам проблеми със съня в нормално легло. Какво не ми е наред?“.

Лоркин усещаше напрежението в тялото си. Колкото и да се протягаше, да правеше дихателни упражнения и да се опитвате да се отпусне върху мекия дюшек, той не можеше да се успокои. Изобщо не му помагаше и това, че всеки път, когато умът му навлизаше в периода на блуждаене точно преди заспиването, в главата му нахлуваха спомените за робинята.

Той не искаше да мисли за нея.

Но не успяваше да я прогони от главата си.

Жената бе поела водата с такова нетърпение, сякаш знаеше какво има в нея. Може би все пак беше Изменница. Първоначално се опита да прикрие въздействието на отровата. Това определено означаваше, че знае какво е изпила. Накрая вече не можеше да мълчи. Ако пазачът не се беше втурнал в килията и не я беше извлякъл навън, Лоркин щеше да се предаде и да я изцели. В изблик на ненавист и раздразнение Лоркин бе запратил каната върху мъжа, но тя се удари в решетката и се разби.

След това пристигна сачаканецът, който го разпитваше. Лоркин очакваше, че мъжът ще се зарадва и ще разкрие, че от самото начало е очаквал жената да умре, но той мълчаливо огледа мъртвото момиче, не каза нищо на Лоркин и излезе с разтревожено лице.

На следващата сутрин няколко мъже, които Лоркин никога не беше виждал, го изведоха от килията и го отведоха в малък двор. Когато каретата, в която го натовариха, пристигна пред Дома на Гилдията, Лоркин се зачуди дали това не е един изключително реален сън.

Не беше сън. Кралят го беше освободил. Не му бе дадено никакво обяснение. Нито се извиниха за затварянето му. Просто му заповядаха да не излиза оттам.

„Защо?“

Лоркин се обърна на другата страна. Над главата му с мека светлина грейна магическо кълбо. Той издигна бариера пред вратата, използвайки последните остатъци от магията, която му беше вляла Тивара. Макар сега да не спеше в стаята, където бе умряла Рива, споменът за някой, който се промъква в леглото му през нощта, бе изненадващо ярък и неприятен, въпреки че преживяването му тогава бе доста приятно в началото. Не можеше да спре да си представя как някой се появява в мрака или че той лежи до труп.

„Очи, взиращи се тавана, без да виждат нищо. Като очите на робинята в затвора“.

Лоркин се загледа в магическото кълбо, изгубил всякаква надежда да заспи.

После отново отвори очи и макар нищо да не се беше променило, той знаеше, че е минало време. Беше заспал, след като бе изгубил надежда да заспи. Но защо се беше събудил? Не можеше да си спомни дали бе имал сън или кошмар.

Някакво потупване в централната стая вледени кръвта му и той се вцепени. Насили се да извърне глава, погледна през вратата на стаята и видя светлинка.

„Там има някой…“

Лоркин свали бариерата от вратата и издигна друга около себе си, после стана и предпазливо се приближи към другата стая. В нея стояха двама роби. Млад мъж лежеше на пода, а над него се беше надвесила жена на средна възраст, която бе поставила едната си ръка на челото му, а в другата стискаше нож.

„О, не. Пак ли“.

Но в този миг мъжът примигна. Беше жив. „Тя му разчита съзнанието“ — осъзна Лоркин. Жената го погледна и той разпозна в нея една от кухненските робини.

— Лоркин — каза тя. Свали ръката си от челото на младежа и се изправи. — Аз съм Сави. Кралицата ти изпраща поздравите си.

Лоркин кимна.

— Как е тя? — попита той машинално, но после се досети, че първо трябва да й благодари, тъй като мъжът, с когото се занимаваше, сигурно бе възнамерявал да го убие.

— Мъртва. — Тя се намръщи. — Преди два дни.

— О! — Той се сети за дяволитите очи на Зарала и чувството й за хумор, и се натъжи. — Съжалявам да го чуя. Тя беше мила жена. — В този миг му хрумна нещо. — Нали не е…? По какъв начин…?

— Настъпи естественият край на дългия й живот. — Сави се изпъна. — На нейно място избрахме Савара.

Лоркин кимна отново, без да е сигурен по какъв начин да изрази удоволствието си от новините за избора на нова кралица, когато старата токущо е починала. Жената му беше съобщила новината съвсем спокойно, което предполагаше, че не очаква от него коментари. Той се радваше да научи, че за нова кралица е избрана Савара. Не само защото тя му бе помагала много пъти и бе ръководителка на Тивара, а и защото беше умна, без предразсъдъци и откровена.

Жената се обърна към вратата на стаята. Причината за разсеяността й се появи миг по-късно, когато в стаята влязоха Денил и една робиня.

Посланикът погледна към мъжа на пода, който не помръдвайте, въпреки че беше буден и ги гледаше. После Денил вдигна очи към Лоркин и Сави.

— Какво се случи? — попита той.

Лоркин сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той се обърна към Сави.

— Напоследък тук имаше размествания на роби, които бяха доста подозрителни — каза тя. — Този тук — тя посочи мъжа на пода, — не е роб. Той е магьосник с нисък статус. Предложили са му земя и статут на ашаки, ако се представи за роб и помогне за отвличането на Лоркин.

— Отвличането на Лоркин? — повтори Денил. — Отново?

Очите й се присвиха развеселено.

— Не от нас. Получил е предложението чрез приятел. Вярва, че то идва от краля, макар да няма доказателство за това.

— Разбира се, че не. — Денил огледа стаята и погледът му се спря върху робинята, която го бе довела в стаята. — А тя?

— Може да й се вярва, да — отвърна Изменницата.

— Добре. — Денил погледна младата жена. — Ще събудиш ли посланик Тайенд? После го доведи тук.

Робинята кимна и бързо се отдалечи. Лоркин осъзна, че тя не се хвърли по очи на пода, дори не се поклони. Денил бе толкова потънал в размисли, че дори не забеляза. Отиде до мъжа и го погледна.

— Не е завързан — промърмори той.

— Отнех силата му — отвърна Сави. — Искате ли да го убия?

— Не. Поне не още. Но не искам да чува за какво си говорим.

Жената сви рамене. Купол от бяла светлина покри лицето на мъжа.

— Няма нито да ни чува, нито да ни вижда. Между другото, аз съм Сави.

— Благодаря за намесата, Сави — каза Денил. — Значи той смята, че кралят стои зад това?

Тя кимна.

— Амакира сигурно възнамерява да обвини Изменниците за отвличането на Лоркин.

— И след като разчете съзнанието на Лоркин…

— След като се опита — поправи го шпионката.

— … след като измъкне с мъчения информацията от него, ще го убие и ще направи да изглежда така, че са го направили Изменниците.

Лоркин усети ледени тръпки по гърба си. Образът на измъчваната робиня отново проблесна пред очите му. „Не съм сигурен дали ще успея да издържа толкова дълго, колкото нея“.

Вниманието им бе привлечено от движение край вратата. В стаята влезе Тайенд, следван от младата робиня. Той погледна проснатия на пода мъж, Сави, Лоркин и Денил, след което мълчаливо изслуша обясненията им.

— Въпросът сега е какво ще направи кралят, когато разбере, че планът му се е провалил — каза той. — Нямаме доказателство, че той е уредил това. Предположението ни би могло да го обиди. Освен това може да реши да изведе Лоркин от Дома на Гилдията, за да го предпази. — Той погледна към младия магьосник. — Да го отведе на място, където никой няма да го намери.

Лоркин потрепна.

— Можем ли да се престорим, че нищо не се е случило?

Денил и Тайенд се спогледаха.

— Бихме могли — отвърна Тайенд, — ако не беше този мъж. Не можем да го убием. Той би трябвало да е кралска собственост.

Денил погледна с присвити очи проснатия на пода мъж.

— Добре, ако всички се преструваме, че той е просто някакъв роб… бихме могли да кажем, че сме го заловили да използва магия и настояваме да бъде преместен оттук. Ще трябва да изчакаме да възстанови силата си или те ще се учудят как сме успели да го изцедим докрай.

— Не можем да го отпратим. Той знае, че Сави е Изменница — възрази Лоркин. — Ако каже на краля, тя ще се окаже в опасност.

Денил погледна към Сави.

— Можете ли да напуснете това място?

Тя поклати глава.

— Този Дом се наблюдава внимателно. Денонощно. Всичко се доставя на място. Робите, които се опитват да излязат за нещо друго, са спирани. — Тя погледна надолу към шпионина. — Кралят пак може да използва присъствието му тук като причина да премести Лоркин някъде другаде. Подозирам, че някои от другите роби също са шпиони на Амакира.

Всички се спогледаха мълчаливо и обезпокоено. Денил въздъхна и се обърна към Лоркин.

— Ще трябва да те изведем от Сачака.

— Напълно съм съгласен — промърмори Тайенд и погледна Сави. — Предполагам, че ограничението на робите ще попречи на хората ти да го уредят.

— Ако можехме, досега да сме го направили.

Денил поклати глава.

— Ще ми се да знаех за това. Не очаквам да научавам всичко, но така ще ми бъде по-лесно да взимам решения.

— Ако ти бях казала, щях да разкрия коя съм — възрази Сави.

Денил се обърна към Изменницата.

— Добре, но сега знам и мога да го използвам. Можеш ли да разчетеш съзнанията на всички роби? Да откриеш кои са шпионите на Амакира — и дали има други магьосници?

Жената бавно кимна.

— Да — рече тя с неохота.

Лоркин се намръщи. „Това ще я разкрие пред всички роби. Но как иначе да разберем кои роби са шпиони и кои потенциални похитители?“ Хрумна му нещо и го полазиха тръпки.

Тя не бе единствената в Дома на Гилдията, която можеше да разчита съзнания.

Но ако разкриеше уменията си, той щеше да разкрие и много други неща. „Все някога трябва да го направя, а и няма да позволя още една жена да бъде измъчвана и убита заради мен“.

— Аз ще го направя — каза той.

Денил и Тайенд се обърнаха и го зяпнаха.

— Ти знаеш как да…? — Тайенд вдигна вежди. — О!

Лоркин видя, че Денил се мръщи и се приготви да приеме неодобрението му, но магьосникът само поклати глава.

— Не си прави изводи, Тайенд — каза той. — Сония се научи да разчита съзнания, преди да овладее черната магия.

Тайенд изглеждаше облекчен.

— Наистина ли? Аз си мислех, че насилственото разчитане на съзнания е нещо, което само черните магьосници могат да правят.

Устните на Денил се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Оставяме хората да си мислят така. Също като черната магия, това е умение, с което лесно може да се злоупотреби.

Тайенд се обърна и погледна замислено Лоркин. „Той се чуди какво ли още съм научил. Дали да не им кажа истината? Ако я прикривам твърде дълго, това може да им се стори подозрително“.

— Поредната информация, която си ми спестил, за да не я разкрия в случай, че решат да ме разпитат? — попита Денил.

Лоркин кимна. „Той е прав. Все още не мога да му кажа“.

— Добре… — Денил се обърна към Сави. — Аз ще блокирам всички изходи на Дома, за да съм сигурен, че никой няма да се опита да избяга. Междувременно събудете иконома и го изпратете в Господарската стая, където Лоркин ще му нареди да събере всички роби, за да им бъдат разчетени съзнанията. — Денил погледна към провалилия се похитител. — А него ще трябва да го заключим някъде. — Той въздъхна. — Това трудно може да се нарече „план“, но ще ни спечели време, докато измислим нещо по-добро.