Труди Канаван
Кралицата на изменниците (25)

Глава 24
Опасни умове

Небето се бе нашарило в оранжево и черно, когато Сарал и Теми слязоха от главния път и се запътиха към някакво имение. Сония и Регин ги последваха. Всяка нощ, откакто ескортът на Изменниците ги беше пресрещнал, те отсядаха в освободени имения. На втората сутрин им дадоха коне по молба на Сарал, макар оттогава да не бяха препускали твърде бързо.

„Изненадана съм, че още не сме настигнали групата на Савара. Сблъсъците с ашаките сигурно отнемат време. Може би за това пътуваме толкова бавно. Тя не иска да я настигаме — или да стигнем в Арвис преди нея“.

През повечето време групичката пътуваше мълчаливо. Сарал и Теми очевидно не изглеждаха особено щастливи от ролята си на ескорт на двамата неудобни чужденци, но никой от тях не се оплака. Ала и не подхванаха разговор. В именията бе съвсем различно. Новоосвободените роби бяха изпаднали в еуфория и бяха безкрайно разговорливи, задаваха въпроси на Сарал и Теми и предполагаха, че Сония и Регин са скъпи гости на Изменниците. И сега, когато конете им приближиха стените на имението, пред портите се изсипаха бивши роби, за да ги посрещнат.

— Добре дошли, Изменници! — извикаха те. — Ще останете ли? — Те изтичаха напред, но бързо забавиха ход, щом забелязаха Сония и Регин.

— Аз съм Сарал, а това е Теми — каза им Сарал. — Това са Черната магьосница Сония и лорд Регин от Магьосническата гилдия на Киралия. Ние ги ескортираме.

Единият от робите пристъпи напред.

— Аз съм Вели, избран водач на това имение. — Той погледна към Сония. — Добре дошли в Сачака.

— Благодаря, Вели — отвърна Сония и наклони почтително глава.

Вниманието на Вели се насочи към Сарал.

— Ще останете ли? Кралица Савара и нейната група ни гостуваха снощи.

— Да, ще останем и бихме искали да научим новините от снощните ви гости.

Сарал погледна към Сония и като че ли едва не й се усмихна. Сония наведе глава с благодарност. Във всяко имение, където бе спирала кралицата, Сония разпитваше за Лоркин.

Бившите роби ги въведоха в имението. Те слязоха от конете, които бяха отведени. Една жена на средна възраст и двете й дъщери ги приближиха и ги приветстваха.

— Тиятия е съпруга на бившия собственик на имението — обясни Вели. — Тя посрещна кралица Савара в дома си.

— А съпругът й?

— На изток е. Той е добър човек и ние не искахме да умира. Знаехме, че има вероятност да бъде принуден да се бие заедно с останалите ашаки или че няма да успеем да говорим в негова защита, затова уредихме да отпътува извън страната.

— Какво мисли кралицата за това?

— Каза, че е впечатлена от лоялността ни. Но това не е обикновена лоялност.

Сарал се намръщи.

— Така ли? А какво е?

— Приятелство.

Сарал го погледна втренчено и погледът му се поколеба. Но после мъжът вдигна глава и отвърна на погледа й.

— Той е добър човек — рече отбранително той. — Ако искате доказателство, вижте жилищата на робите. Чисти са и топли. Позволяваше на мъжете и жените да си избират другарите, да живеят заедно и да запазват децата си. Изискваше показно подчинение от нас само когато идваха гости.

Сарал повдигна вежди.

— Забележително. Какво ще се случи с него сега?

— След няколко дни корабните роби ще му разкажат всичко и ще го предупредят, че може би ще се нуждае от разрешение, за да се върне. Смятате ли, че ще го получи?

Двамата Изменници се спогледаха. Теми сви рамене.

— Сигурно. Но няма да има земя. Ще трябва да живее на равни начала с вас.

— За него ще бъде чест — отвърна Тиятия.

Сарал погледна към жената, после към Вели и кимна.

— Кралица Савара наистина каза, че може да има подобни случаи и че трябва да балансираме между предпазливостта и съчувствието.

— Влезте — каза Вели с усмивка. — Стаите и храната вече са приготвят.

Както във всички предишни имения, една изненадващо непретенциозна входна врата водеше към коридор и по-голяма стая, която в различните домове имаше различно предназначение — понякога се използваше като склад, понякога за спалня, а понякога за гостна.

— Седнете — покани ги Вели. — Храната ще бъде готова скоро.

Сония избра две табуретки за себе си и Регин. „Седенето на възглавници е за по-млади хора“ — реши тя. Вели, Сарал и Теми направиха същото.

— Докато чакаме, желаете ли малко рака? — попита Тиятия.

Сарал погледна към Вели и вдигна въпросително вежди. Той кимна.

— Да, ще сме ви много благодарни — отвърна Сарал.

Тиятия се усмихна и насяда заедно с дъщерите си на възглавниците в средата на стаята. Под един стол бяха поставени кана и кутия със смляна рака. Появиха се още бивши роби, които носеха вода и чаши и тя се захвана за работа. Докато Сарал и Вели разговаряха за произвежданото от имението и за бъдещето, Сония гледаше, развеселена при вида на добре познатия й ритуал на едно толкова непознато място. За нейна голяма изненада, от чучура на каната започна да се вие пара.

— Магьосница ли сте? — попита тя Тиятия.

Всички разговори секнаха внезапно. Сония се огледа. Вели хапеше устни и гледаше намръщено Сарал. Двамата Изменници се взираха изненадано в Тиятия. Стомахът на Сония се сви, щом осъзна, че Вели е искал да запази това в тайна и разкривайки способността на жената, Сония неволно я е издала.

— Да — отвърна тихо Тиятия. — Съпругът ми ме научи.

Сарал изпусна сдържания си дъх.

— Сега вече съм склонна да вярвам, че съпругът ти е точно такъв, какъвто ми го описа — каза тя.

— Защо повярвахте на това, а не на нас? — намръщи се Бели.

— Защото доброто отношение към робите никога няма — нямаше — да застраши властта на вашия ашаки. Но не и обучаването на съпругата му в магията.

„Освен ако не я е обучил във висшата магия“ — помисли си Сония. Тя знаеше, че сачаканците презират магьосници, които не владееха висшата магия. Ако съпругът на Тиятия не я беше обучил, тя пак щеше да е по-нисша от него както като статус, така и като сила.

„Както щеше да е приет Регин от сачаканците, ако двамата бяхме…“

Тя прогони мисълта от главата си и внезапно усети осезаемо мълчаливото му присъствие. Беше странно как една неволна мисъл може да промени сетивата й — от елементарното познаване на местоположението му до далеч по-силното усещане на физическата му близост. Внезапно усети дъха му и си представи, че усеща топлината, която излъчваше тялото му.

— От името на тукашните обитатели — каза Вели и официалният му тон привлече вниманието й, — ви предлагам нашата енергия. Тази сутрин дадохме сила на кралица Савара и нейната група. Ще сме се възстановили достатъчно, за да направим същото и за вас утре сутринта.

Той гледаше право в Сарал.

Изменницата се усмихна и наведе поглед.

— Много щедро от ваша страна.

Вели сви рамене.

— Ние искаме да спечелите.

Сарал кимна.

— Както и аз. Теми е силен, но може да се окаже, че ще се присъединя към останалите в битката по време, когато всяка допълнителна енергия ще е необходима. Приемам с благодарност предложението ви.

С крайчеца на окото си Сония видя как Регин я поглежда. Всяка сутрин, преди да потеглят, той се пресягаше да я хване за ръката и да й изпрати енергията си. Тъй като Сарал и Теми се намираха наблизо, тя не можеше да възрази.

„Не би и трябвало. Затова го взех със себе си. Ако той не беше толкова решен да го направи, сама нямаше да намеря сили да го помоля. Особено сега“.

Регин бе избрал и най-подходящия момент. Откакто се бяха сдобили с водачи, утрините бяха по-подходящи за прехвърлянето на енергия от вечерите. След като й отдадеше силата си, той ставаше уязвим. Докато яздеха с Изменниците, Сония нямаше да се отдели от него, а и Сарал сигурно бе задължена да ги защити. Ако някой се опиташе да ги нападне, това щеше да се случи по време на престоя им в някое имение. Сигурно щеше да го извърши някой роб, който презираше Гилдията заради това, че не ги бяха освободили след края на Сачаканската война. Или съпругата, майката или дъщерята на някой ашаки, които смятаха, че Гилдията се е съюзила с Изменниците. Вечер по-голямата част от силата на Регин се възстановяваше и той можеше да се защити по-добре.

— Разкажете ни за групата на кралица Савара. — Сарал погледна към Сония. — Първо кажете как се чувства бледият млад мъж Лоркин?

Вели сви рамене.

— Добре. — Той погледна към Сония и се намръщи. — Той киралиец ли е?

— Да — кимна Сарал. — Той е син на Черната магьосница Сония.

Бившият роб я погледна изненадано.

— Киралиец се бие заедно с Изменниците?

— Сега той е Изменник. Присъедини се към нас. — Сарал се усмихна. — Ами останалите? Колко души имаше в групата на кралицата?

— Трийсет и двама — отвърна той.

— Добре. Значи към тях са се присъединили и други. Радвам се, че всичко върви по план. Има ли някакви новини за загуби?

Вели кимна. Докато слушаше имената, Сония се опита да пренебрегне внезапната паника, която ускори пулса й. „И без това ми е трудно да чувам думите «Лоркин» и «битка» в едно изречение, но е още по-лошо, когато чуя, че дори Изменниците, които са се обучавали и подготвяли за тази битка, умират. Внимавай, Лоркин. Моля те, не искам да надживея и теб“.

 

 

Лоркин гледаше в тавана и проклинаше на ум. Отново не можеше да заспи.

Сградата, в която се намираха, беше средна по големина, но към групата на Савара се бяха присъединили още хора и просто нямаше достатъчно легла. Повечето Изменници всяка нощ спяха на пода. Нито неудобствата, нито дишането им би трябвало да пречат на съня му — след дългото пътуване през деня той винаги се изморяваше.

„Причината е близостта на толкова много умове“ — помисли си той. Но и това не бе цялата истина. Той долавяше по някоя повърхностна мисъл и то само ако се съсредоточеше здраво. Не, причината бе мястото, към което умът му се устремяваше веднага, щом Лоркин се отпуснеше.

„Или местата. Когато не си спомням робинята, на която дадох отровната вода и се чудя дали е била Изменница, се притеснявам, че Тивара може да загине в битка. Или пък аз. Или че майка може да се окаже въвлечена в нея — о, защо просто не си отиде у дома!“

Не забравяше и Калия.

Тя поне бе спряла непрекъснато да повтаря „шпионин“. Или поне не го повтаряше, когато той можеше да я чуе. Продължаваше да хвърля изпълнени с омраза погледи към него и Тивара, но те не го притесняваха. Безпокоеше го начинът, по който гледаше Савара.

„Никога с открита неприязън — помисли си той. — Тя е винаги скромна и послушна, когато Савара погледне към нея, но насочи ли вниманието си другаде, Калия присвива очи и се подсмихва неприятно. Притеснява ме очакването, което винаги усещам в нея, когато се концентрирам върху присъствието й“.

Досега не бе успял да долови никакви повърхностни мисли от нея. Очевидно мислите й бяха също тъй потайни, каквато бе цялата й същност. Умът й бе спокоен, единствените мисли, които излизаха на повърхността, бяха къси и предимно критикуващи останалите. Лоркин забрави колко пъти бе чувал думата „идиот!“ да излита от съзнанието й.

„Какво очаква тя? Дали се надява, че Савара ще се провали или ще бъде убита, или всъщност планира да постигне и двете неща?“

Калия спеше в другия край на стаята. Макар да знаеше, че едва ли ще има по-голям успех в разчитането на съзнанието й от преди, той успокои дишането си и започна да се концентрира. Бе готов на всичко, за да прогони неприятните спомени от ума си. Той бавно протегна сетивата си. При повечето Изменници долавяше само присъствието им. Макар неколцина да бяха все още будни, мислите им бяха твърде тихи, за да ги чуе.

Тогава Лоркин долови познат мисловен глас и усети ледени тръпки по тялото си. Същият мисловен глас се бе разнесъл в главата му няколко месеца по-рано в Убежището, същото присъствие, което се гмурна да търси информацията, която той отказваше да даде.

— … ще обвинят нея. Всички жертви. Ще се погрижа да стане така… не мога да позволя на Савара да управлява… по-добре да умре в битка… ще уредя това… но как? Когато е слаба… Говорителките ще се колебаят. Тивара е твърде млада… глупаво е да изберат нея… никой няма да я последва… по-добре и тя да умре… но как?

Лоркин осъзна, че е затаил дъх и се насили да издиша бавно и тихо. „Грешал съм. Сега, когато не прикрива съзнателно мислите си, те се чуват силно и ясно. Злобата и ликуването ги усилват. Тя ще се погрижи Савара да загине в приближаващата битка. Както и Тивара, ако успее“.

Знаеше ли Савара? Сигурно разбираше, че Калия ще се възползва от всяка ситуация, която щеше да отслаби позициите й или ще се опита да се отърве от нея.

„Ако й кажа, ще трябва да разкрия, че мога да чета повърхностните мисли. Майка ме предупреди да не го правя“. Трябваше да признае, че майка му е права. Нямаше да му е приятно да разбере, че някой може лесно да подслуша мислите му. Дори да беше човек, когото харесва. Макар способността му да бе силно ограничена, той пак щеше да се чуди какво ли е открил в ума му. Щеше да стои далеч от него, за да не изпусне нещо лично или да издаде някоя поверена му тайна.

„Дали Тивара ще се почувства по същия начин? Как ли щях да се чувствам, ако Тивара можеше да прочете моите повърхностните ми мисли?“ Той я погледна — легнала до него със затворени очи, дишаща бавно. „Аз й вярвам“. Защо тогава не й беше казал за робинята, която бе убил? „Не ми се иска да смята, че съм способен да извърша нещо такова“.

Но той беше способен. Може би бе настъпил моментът да й го каже. „Не. Само по едно признание наведнъж. По-важно е да я предупредя за Калия. И ще го направя, дори това да означава да разкрия способността си на Тивара. Ако плановете на Калия се осъществят, и двете ще умрат“.

Той се протегна и докосна ръката на Тивара. Тя се намръщи, но очите й останаха затворени.

— Тивара.

Клепачите й изпърхаха и тя отвори очи. Срещайки погледа й, той се изпълни с любов към нея. Тя бе толкова красива, дори в мъждивата светлина. Тивара сигурно го бе почувствала, защото той усети изненада, удоволствие и смесица от любов и за негово голямо удоволствие, желание.

— Лоркин? Какво има? — Мисловният й глас звучеше замаяно от съня.

— Калия планира да предаде Савара.

Очите й се разшириха. Той усети как тялото й се вцепенява под ръката му, а топлите чувства са изместени от тревога.

— Откъде знаеш?

— Ще ти кажа само ако ми обещаеш, че ще го запазиш за себе си.

Тя го погледна втренчено.

— Обещавам, но само ако не застрашава народа им.

— Не ги застрашава. — Той й обясни, а след това й каза какво е чул. Очите й се разшириха.

— Ти можеш… от кога притежаваш тази способност?

— Откакто бях в затвора. Майка каза, че хората са смятали, че баща ми е можел да го прави. Според нея са преувеличавали. Че той просто е бил необичайно наблюдателен.

— Колко често си долавял моите повърхностни мисли?

— Не твърде често. Когато отново се срещнахме, чух няколко думи. Едва тогава осъзнах, че не ми се е струвало. Оттогава… нито веднъж нарочно. Само един или два пъти случайно. Трябва да се съсредоточа силно, а и не ми се струва почтено да подслушвам мислите на хората.

— С изключение на Калия. — Гласът й прозвуча развеселено.

— Да. Бях сигурен, че планира нещо. Сега вече съм убеден. Савара е в опасност. Ти също.

— Както и ти. Ще е нужно доста време одобрението на Савара и вярата й в теб да убедят останалите, че могат да ти вярват. — Тя се намръщи, като че ли нещо й беше хрумнало.

— Какво има?

— Как някой успява случайно да се концентрира силно?

Сърцето му подскочи и той усети подозрителността й. Дали не я беше отблъснал с признанието си? Лоркин се опита да намери отговор, който да й хареса.

— Когато си мисля само за теб.

Мръщенето й изчезна на мига и тя се ухили.

— Доста полезно ще е край теб да се върти някой, който ще усети когато имаш нужда от нещо.

Той завъртя очи.

— Какво ще кажеш да престанем да си мислим за начините да ме командваш и да решим какво да правим с Калия.

Усмивката й изчезна.

— Трябва да кажем на Савара.

— Можем ли да го направим, без да й разкриваме новата ми способност? Например просто да й кажем, че смея чули да го казва?

— Да излъжем Савара. Не мога да го направя. Освен това тя ще иска да узнае на кого го е казвала Калия.

— Няма да излъжем, просто ще премълчим. Можем да й кажем, че сме я чули да си говори сама.

— Калия да обсъжда на глас предателството си? Тя не е чак толкова глупава. За да се разправи с нея, Савара ще има нужда от доказателство.

— Тогава ще трябва да докаже на всички, че мога да го правя и че на думата ми може да се вярва. Калия ще изтъкне, че съм го пазел в тайна от вас и ще каже, че това доказва, че съм шпионин.

Тивара въздъхна раздразнено. Лоркин я хвана за ръката и я стисна.

— Поне знаем, че Калия планира нещо. Можем да я наглеждаме. Да изчакаме да направи нещо и тогава да я спрем.

— Това няма да изглежда добре. Савара ще се ядоса, че не сме я предупредили. Калия ще обяви, че сме я натопили. Ще трябва да кажем на Савара. Не виждам друг начин. Но мисля, че тя няма да каже на никой друг, защото хората ще се изпълнят с недоверие към теб, а точно сега това ще ни създаде само проблеми.

Лоркин се сети за предупреждението на майка си и въздъхна.

— Дано си права. Кога искаш да го направим?

— Веднага. Това е най-добрата ни възможност да я хванем насаме.

Тивара се изправи и Лоркин я последва. До като се промъкваха през стаята, той избягваше да поглежда към Калия. „Надявам се, че няма да съжалявам за това“.

Савара беше в кухнята и седеше на дългата дървена маса заедно с две от бившите робини в имението. Тя отпрати жените, покани ги да седнат срещу нея и изслуша разказа на Тивара за онова, което Лоркин бе дочул откъм Калия. Кралицата впери поглед в него и бавно присви очи.

— Така — рече тя тихо, но с напрегнат тон. — Какво още не си ни казал, Лоркин?

Той веднага се сети за робинята. Потрепна и веднага съжали за това. Усети как Тивара се отдръпва от него, обърна се и видя, че го гледа втренчено.

— Има още нещо?

Той отмести поглед към Савара. Двете жени едновременно скръстиха ръце и впериха в него очаквателни погледи. Щеше да е смешно, ако не се налагаше да направи признанието, което го ужасяваше.

Лоркин наведе поглед към масата, пое си дълбоко дъх и положи всички усилия да изрече думите, които криеше дълбоко в себе си.

— Когато бях в затвора, те измъчваха една робиня, за да проверят дали това ще ме накара да говоря. Аз… Аз й дадох да изпие водата, за която знаех, че е отровена. На чашата имаше предупредителен знак, за който ми казахте да внимавам. Помислих си, че е Изменница и знае какво прави.

Лоркин чу как Тивара си пое дълбоко дъх, но не посмя да я погледне.

— Искаш да знаеш дали е била Изменница — каза Савара.

Той с усилие надигна глава и я погледна.

— Да.

— Знаеш, че няма никакво значение.

Той сви рамене.

— Но поне няма да се чудя повече.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Доколкото знам, не е била. Направил си тежък и ужасен избор и никога няма да разбереш дали си бил прав. — Савара се пресегна през масата, хвана ръката му и я стисна.

— Нашите шпиони непрекъснато взимат такива решения — каза му Тивара. — Не можем да те съдим за това.

Савара пусна ръката му и се усмихна.

— Имаш ли да признаеш още нещо? — попита спокойно тя.

Той се сети за камъка, който носеше в себе си. „Или ще им разкрия какво знам, или никога няма да ги попитам каква е истината. Ако Изменниците узнаят по-късно, че съм знаел и че Гилдията е разкрила тайната им, те ужасно ще се ядосат. И с Калия, която се опита да подкопае доверието им към мен, а и сега Савара има причина да се притеснява от мен заради способността ми да чета повърхностни мисли…“

— Нали не се опитваш да изровиш нещо, което да признаеш? — попита Тивара, поклащайки глава.

— Не съвсем — каза той и се обърна към Савара. — Ще се появят някои неща, които няма да искам да ви кажа. Неща, свързани с Гилдията. Вече може да не съм гилдиец, но не искам да им ставам враг. Нито искам да ги превръщам във ваши врагове.

Савара кимна.

— Разбирам.

— Но освен това не искам да навредя на Изменниците, като не ти кажа нещо.

— Радвам се да го чуя.

Той бръкна в джоба си и извади камъка от пустошта. Постави го на масата пред Савара и лицето й придоби слисано изражение.

— Аха.

Той погледна към Тивара. Остана доволен, като забеляза смущението й.

— Майка ми го даде — каза им той.

Тивара изруга.

— Да — съгласи се Савара. — Но извадихме голям късмет, че досега никой не успя да ги разкрие. Щяхме да бъдем още по-доволни, ако тайната на предците ни никога не беше открита. — Тя го погледна. — Разбираш какво са направили, нали?

— Онова, за което е обвинявана Гилдията — съсипали са земята, за да отслабят Сачака.

Савара кимна.

— Но не завинаги. Тя ще се възстанови.

— А вие ще получите признанието за възстановяването й.

Тя се пресегна и взе камъка.

— След като Гилдията вече знае, съмнявам се, че ще стане точно така. — Тя облегна лакти на масата и подпря брадичката си с ръце. — В дългосрочен план няма абсолютно никакво значение. Ние ще спечелим, ще оправим щетите и всичко ще ни бъде простено, или ще изгубим и ще го направят ашаките, а ние ще бъдем мразени навеки. И в двата случая пустошта ще бъде победена.

— А какво ще правим с Калия? — попита Тивара. — Можем ли да я примамим да направи своя ход?

Савара се изпъна.

— Не. Ако го направим, тя ще заяви, че сме я натопили, като сме се възползвали от съмненията й. Няма да правим нищо.

— Но…

Кралицата погледна към Тивара.

— Не си мисли, че ще я подценя или ще й се доверя. — Тя поклати глава и въздъхна. — Когато предложиш на човек възможността за изкупление, няма как да го накараш насила да я приеме.

— А способността на Лоркин?

— И за нея не казвайте на никого. Изменниците са толерантни, но това вече ще е прекалено. — Тя се изправи. — Халана не спира да повтаря, че имам нужда от телохранители. Избирам вас двамата. Ще стоите винаги край мен, ще спите наблизо и ще наглеждате Калия, ако вниманието ми е насочено към нещо друго.

Тивара се усмихна.

— Знаеш, че първа щях да ти го предложа. Освен това знаеш, че сме добра компания.

— Да. — Савара въздъхна, после погледна към Лоркин и присви очи. — Но няма да ми четеш повърхностните мисли.

Той поклати глава.

— Дори не съм си го помислял.

 

 

Нови страници се откъснаха от старата книга и Денил въздъхна. Наистина трябваше да я остави, но имаше нужда от нещо, с което да запълни дългите, празни часове, затова препрочиташе някои от книгите, с които се беше сдобил. От последното посещение на Ачати бяха минали няколко дни. Никой друг не посети Дома на Гилдията. Тайенд не получаваше никакви покани. Мерия не получаваше никакви новини от приятелките си.

Домът на Гилдията бе изпълнен с очакване. Тримата се хранеха заедно и разговаряха дълго след това, но щом осъзнаеха, че предъвкват все същите тревоги и предположения, се разотиваха по стаите си. Денил се свързваше по два пъти на ден с Оусън. Разпоредителят му разказваше за напредъка на Сония и Регин и за проблемите на Гилдията, които сигурно щяха да му се сторят по-важни, ако Денил не бе оставен в един град, който скоро щеше да бъде връхлетян от гражданска война.

— Посланик Денил.

Денил вдигна глава от книгата и видя, че Кай стой на прага на кабинета му.

— Кай — отвърна той. — Какво мога да направя за теб?

Робът се усмихна и Денил почувства странно объркване. Като че ли Кай бе съвсем непознат човек. Той осъзна, че никога не беше виждал роба си да се усмихва. И този миг осъзна още нещо.

Кай не се беше хвърлил по очи на пода. Той се беше обърнал към Денил по име.

— Вие, киралийците сте странни — каза Кай. — Но в добрия смисъл.

Мислите на Денил препускаха в главата му. Какво означаваше това? „Знаеш много добре какво означава“.

— Тук са, нали? Изменниците.

Кай поклати глава.

— Още не. Утре. Ние решихме да тръгнем още сега. Ашаките знаят. Те избиват робите.

Денил се намръщи.

— Но тук сте на сигурно място. Ние няма да ви навредим.

— Знам. — Кай се усмихна отново. — Но не можете да попречите на другите. Те ще дойдат да търсят енергия. Или отмъщение. Или и двете. Вие също трябва да напуснете.

— Наредено ни е да останем. — Денил подтисна надигащия се страх.

— Тогава ви желая късмет.

— И аз на теб. — Денил погледна роба в очите. — И се извинявам от името на всички магьосници, които са отсядали тук, ако сме направили нещо… ах, кого заблуждавам? — Той разпери ръце. — Цялата тази работа с господарите и робите е грешна. И е смущаващо лесно да се свикне с нея.

— Ние сме виновни за това. — Кай сви рамене. — За това са ни обучавали. Но повече няма да го правим.

— Да. — Денил се усмихна. — Надявам се Изменниците да успеят.

— А аз се надявам да останете жив и в безопасност. — Робът отстъпи назад и се поколеба. — Някога разглеждал ли сте онази част от къщата, която обитават робите?

— Не цялата — призна Денил.

— Направете го — посъветва го Кай. — Не само кухнята, когато огладнеете. Има места, където можете да се скриете. Те могат да ви спасят.

Денил кимна.

— Ще го направя. Благодаря.

Кай се ухили. След това се отдалечи с изпънати рамене.

Денил продължи да гледа към пустата врата, след което се изправи на крака. „Няма смисъл да губя време, по-добре да последвам съвета на Кай. Той не каза кога точно ще пристигнат Изменниците.

Може да се случи рано сутринта. Или ашаките могат да ни нападнат през нощта. Не спирам да си мисля, че щом и Ачати, и робите смята, че сме в опасност, значи наистина е така. По-добре да започваме да планираме как да се махнем оттук, ако се наложи“.

Той излезе от стаята си и тръгна по коридорите на Дома на Гилдията, за да намери Тайенд и Мерия.