Труди Канаван
Кралицата на изменниците (11)

Глава 10
Лош избор

Лоркин лежеше на твърдия, студен под и се опитваше да не слуша тежкото дишане на робинята. „Дори не знам името й“ — помисли си той. Определено трябваше да научи името на жената, която страдаше толкова много заради него. „Заради Изменниците“ — напомни си той. Но не намираше сили да я попита. Не и когато умишлено отказваше да я изцели.

Ако го направеше, сачаканците щяха отново да я наранят.

Ако не го направеше, жената щеше да умре. И тогава те щяха да намерят друг роб, когото да наранят.

Първоначално Лоркин смяташе, че ще е по-добре, ако пострадат по-малко хора, но когато се беше приближил до нея, тя му бе изсъскала да стои настрани. Реакцията й бе същата и когато той се опита да й обясни, че може поне да спре болката. Макар че не можеше да му попречи да я изцели, ако искаше да се спаси от участта си чрез бягство в смъртта, той трябваше да уважи желанието й. А може би накрая болката щеше да я пречупи и тя щеше да го помоли за помощ.

Денят му се стори много дълъг. Ужасите следваха един след друг. Понякога се чувстваше като затворен в безкраен кошмар. Сачаканецът като че ли не се изморяваше от работата си и използваше най-разнообразни методи, за да причини на жената максимална болка, причинявайки минимални щети на тялото й. Лоркин видя неща, които никога нямаше да забрави. Чу звуци, които щяха да го преследват до края на живота му. Усети миризми, които един цивилизован човек никога нямаше да усети.

Знаеше, че няма да може да заспи, но реши да положи усилия. Когато накрая се отказа от опитите, той просто се престори на заспал.

Откъм робинята се дочу накъсано съскане и Лоркин веднага застана нащрек. Каза си, че жената сигурно пъшка от болка, а не се опитва да привлече вниманието му, но скоро се дочуха същите звуци. Той бавно и неохотно се обърна към нея.

Тя лежеше на една страна, свита на кълбо, притиснала към себе си счупената си ръка. Очите й бяха широко отворени и го гледаха. Когато Лоркин срещна погледа й, устните й се размърдаха, и макар от тях да не се отрони нито звук, думите прозвучаха ясно, сякаш говореше в съзнанието му. И го накараха да се смрази.

Убий ме.

Той я погледна невярващо. Не, не невярващо. „Смъртта е единственото й убежище. Аз мога да спра болката, ако тя ми позволи, но това е само физическата част от мъчението. Не мога да прогоня ужаса, унижението и страха“.

Но…

Вътрешностите му се свиха на кълбо. „Не мога да я убия“. Вината го зачовърка отвътре и той се извърна настрани. „Аз съм виновен за всичко. — Локрин поклати глава. — Не. Не съм. Но не мога да се преструвам, че поне отчасти не съм виновен за онова, което се случва с нея. Ако можех да направя нещо…“

Нещо?

„Но аз никога не съм убивал. Не че няма да го направя, ако се наложи да защитя себе си или някой друг, но не е редно да убивам човек, който не се опитва да нарани никого“.

Устните й отново се размърдаха и повториха молбата.

Той си спомни думите на майка си отпреди много години: „Като лечители ние сме способни да направим много, за да предотвратим смъртта, но границите на онова, което можем да направим, понякога се сблъскват с онова, което трябва да направим. Когато човек не може да бъде спасен и желае да умре, то тогава поддържането му жив е просто проява на жестокост“.

Заслушан в накъсаното дишане на робинята, той знаеше, че ще е жестоко от негова страна да я остави да страда без надежда за бягство.

„Но как да го направя?“ Пазачът ашаки седеше пред килията и ги наблюдаваше. Каквото и да направеше Лоркин, то трябваше да бъде извършено внимателно и безшумно, за да не привлече вниманието му.

„Не мога да повярвам, че дори обмислям това“.

Смъртта на робинята все някога щеше да бъде открита. Какво ли щяха да направят, когато разберат, че Лоркин я е убил? Когато се досети за отговора, той се изпълни с предателско облекчение. „Тя е собственост на краля — или на някой друг. Не знам колко ужасно престъпление е унищожаването на нечия собственост, но те определено ще го използват срещу мен“.

Може би те се надяваха, че той ще я убие. Може би това щеше да им осигури повод да разчетат съзнанието му или нещо по-лошо. Щом официално се превърнеше в престъпник, те можеха да правят с него каквото си поискат.

Колкото повече го обмисляше, толкова повече се убеждаваше, че точно това е планът им. Защо иначе всяка вечер щяха да я заключват в килията заедно с него? Ако продължаваше да я изцелява, накрая щеше да изхаби всичката сила, която му беше дала Тивара. Но едва ли това бе тяхната цел. Ако просто искаха да пречупят решителността му чрез измъчването на други хора, защо оставяха робинята в килията му? Винаги можеха да я заключат в някоя съседна килия, далеч от обхвата му, за да може да я гледа как страда и да не може да й помогне.

Внезапно му се прииска да я убие, само за да ги ядоса.

„Не, не мога“ — каза си бързо той и потрепери при мисълта, че с такава лекота може да се превърне в убиец.

— Убий ме — достигна до него шепотът й и Лоркин настръхна.

Имаше ли начин да я убие, без да оставя доказателства, че го е направил? „Ако нараняванията й са достатъчно сериозни… Не, сачаканецът сигурно се е погрижил да не са“. И все пак, съдейки по накъсаното й дишане, нещо в гърдите й не беше наред. Може би имаше някое счупено ребро. Ако направеше нещо с него…

Но тогава щеше да използва лечителската сила, за да убие. Лечителите трябваше да изцеляват, а не да нараняват.

„Това винаги е било доста сложно. Разрязването на тяло, за да се извади тумор от него, включва нараняване с цел излекуване. Освен това винаги е съществувал спорът за оставянето на хората да умрат. А майка ми е използвала лечителската си сила за защита и е убила някои от ичанските нашественици“.

— В-в-в…

Тихият звук се донесе откъм момичето и той неохотно се обърна към нея. Тя протягаше ръка към него. „Не — поправи се той, — протяга ръка към краката ми“.

— В-в-вода — изпъшка тя.

Заля го вълна от облекчение когато разбра, че робинята просто иска нещо за пиене. Той се надигна и седна. Един от робите бе донесъл храна. Лоркин се опита дая подели с робинята, но тя отказа да се храни. Той протегна ръка йъм каната с вода, но замръзна, припомняйки си предупредителния знак, че тя не става за пиене.

„Чудя се колко ли не става…“

Той прогони тази мисъл от главата си, но тя упорито се връщаше обратно. Ако водата беше отровна и тя я изпиеше, можеше да получи така желаната смърт, а никой нямаше да разбере, че вината е негова. „С изключение на Изменника, който е оставил предупреждението“. Полазиха го тръпки.

Ако робинята беше Изменница, те сигурно знаеха, че е тук. Дали не й бяха осигурили начин да се самоубие?

Но дали водата щеше да я убие? Той отпусна ръката си. Сигурно сачаканецът, който го разпитваше, бе подправил храната му. Наистина ли искаха да го убият? Той не им беше от полза мъртъв. По-вероятно целта на отровата във водата беше да го разболее, да го накара да използва голяма част от силата си, за да се излекува.

Но може би бяха решили, че колкото по-силен бе токсинът, толкова повече сила щеше да изхаби при изцеляването си. Възможно бе да са сипали смъртоносна доза.

Жената изпъшка тихо и протегна здравата си ръка към каната. Седящият пред килията пазач ги наблюдаваше.

„Убий ме. Освободи ме“.

Лоркин отмести поглед от нея към водата. Трябваше да избере. И тук нямаше правилен избор. Каквото и да решеше, последиците щяха да са стряскащи. Каквото и да избереше, след това никога нямаше да е същият човек.

 

 

По начина, по който Лилия си бе признала, че е казала на Джона, че Сери, Гол и Аний живеят в подземията на Гидията, беше ясно, че тя си мислеше, че ще ги ядоса. „Което е доста мило от нейна страна и забавно, защото тя все пак е магьосница, а ние сме най-обикновени хора“ — помисли си Сери. Тя пристъпваше нервно на място, докато им разказваше как прислужницата я бе проследила и разговора, до който бе довело това. Сега изглеждаше изненадана, че никой не се беше притеснил от новините.

— По-добре да знае Джона, отколкото който и да е друг горе — каза Аний. — Всъщност тя може да ни е полезна.

— Джона никога не ме е харесвала — каза им Сери. — Но тогава бях млад и тя си мислеше, че ще подведа Сония. Освен това знае, че през последните двайсет години от време на време се промъквам в стаята на Сония, но никога не го е споменавала на други хора. Мисля, че можем да й се доверим.

— Щом Сония й вярва, значи става — съгласи се Гол.

В очите на Лилия проблесна особена искра.

— Виждал си се със Сония през последните двайсет години? — попита тя Сери.

Той сви рамене.

— Разбира се. Нима смяташ, че някакво си правило за общуването с престъпници може да я възпре да разговаря със старите си приятели?

— Не, не мога да си представя нещо такова да възпре който и да е от двама ви. Чудя се какво ли щяха да кажат хората, ако знаеха. Сигурна съм, че е щяло да избухне скандал. — Лилия се усмихна и седна до Аний. — И сигурно най-накрая ще разберат защо Сония така и не се е омъжила.

Сери се намръщи, осъзнавайки, че според нея посещенията му са били с романтичен характер.

— Чакай, чакай. Не съм… посещавах я по съвсем различни причини.

Гол се разсмя.

— Думите ти прозвучаха по съвсем различен начин. За миг дори аз реших, че през цялото това време си успявал да скриеш това от мен.

Аний се закани с пръст на Лилия.

— През по-голямата част от миналите двайсет години баща ми беше щастливо женен — рече тя с достойнство. След това се намръщи. — Добре де, поне по време на втория си брак — но преди това беше женен за майка ми, въпреки че бракът им трудно можеше да се нарече щастлив.

— Съжалявам. Нямах предвид, че й е бил неверен — извини се Лилия.

Гол се изкиска многозначително.

Сери реши, че е време да сменят темата.

— Чудех се какви да са следващите ни действия — каза той. Погледите на всички веднага се насочиха към него. Аний изглеждаше изпълнена с нетърпение, Лилия — с облекчение, а Гол присви очи, готов да открие пропуските във всеки план, който бе измислил Сери.

— Веднага, щом спрях да се тюхкам, че сме затворени тук, започнах да обмислям как да превърнем това в наше предимство.

На лицето на Лилия се изписа безпокойство.

— Тук сме в безопасност — не защото Скелин няма да се сети, че сме потърсили защитата на Гилдията, а защото няма да се осмели да слезе тук долу — продължи той. — Ще предположи, че сме в някоя от сградите на Гилдията, под защитата на магьосниците. Ако разбере, че се крием в тунелите и че магьосниците не знаят за нашето присъствие, той ще се промъкне тук и ще ни убие — и ще се чувства ужасно доволен, че го е направил, без Гилдията да забележи.

— Но Гилдията ще забележи — посочи Аний. — Лилия знае, че сме тук и ще го спре, а ако не може, ще повика помощ.

— Да, но Скелин не знае това — напомни й Сери.

Гол изръмжа ниско.

— Не — рече той.

Сери се обърна към приятеля си, развеселен от едносричното му неодобрение.

— Защо не?

— Това е последното ни сигурно убежище — каза Гол. — Не можем да рискуваме да го изгубим.

— Имаме още едно сигурно убежище. — Сери посочи с пръст нагоре. — Защитата, която според Скелин сме си осигурили. — Той разпери ръце. — Това тук е последният ни и единствен шанс да го вкараме в капана.

— Капан, който ако щракне напразно, ще доведе до смъртта ти — каза Гол.

— Лилия ще го защитава — каза Аний. Очите й блестяха при мисълта, че най-после ще започнат да правят нещо.

Лилия кимна.

— И Калън. Смяташ да кажеш на Калън, нали?

— Да — отвърна Сери. — Не мога да накарам Лилия да се заеме едновременно с магическата защита и с изправянето срещу двама магьосници-отстъпници, ако Скелин реши да доведе и майка си.

Аний нетърпеливо потри ръце.

— И какво ще използваме като примамка?

Гол изсумтя.

— Очевидно е. Баща ти възнамерява да примами Скелин с нещо, което той иска повече от всичко.

Лицето на Лилия пребледня.

— Черна магия?

— Не — отвърна Гол. — Скелин иска да е сигурен, че контролира целия подземен свят. Ако разбере, че Сери е жив, той ще знае, че винаги ще съществува опасността Сери да се опита да възстанови позициите си — с помощта на Гилдията. Ще бъде готов да рискува много, за да го убие.

Нетърпеливата усмивка на Аний се стопи. Тя се вгледа в лицето на Сери, сякаш търсеше знак, че той се шегува. Но когато баща й кимна, жената се намръщи и скръсти ръце.

— Гол е прав. Рискът е твърде голям.

— А какво друго предлагаш? Какво друго би могло да го изкуши, че да се приближи толкова близо до Гилдията?

Аний погледна към Лилия.

— Черната магия…

— Той няма да се престраши да я залови. Може да се окаже няколко пъти по-силна от него. Всъщност, за да се изпълни този план, трябва да е очевидно, че Лилия не е тук. Той може да повярва, че Гилдията не знае за мен, но няма да е лесно да го убедим, че тя не знае. Трябва да я видят на някое друго място, преди той да дойде да ме търси.

— Но ти имаш нужда от магьосник, който да бъде тук — посочи Лилия. — Или няма да успееш да му попречиш да ви избие всичките.

Сери кимна.

— Да. Калън. Кажи му, че имаме план как да вкараме Скелин в капан и го питай как да се свържем с него, когато сме готови. Разбира се, няма да му казваш къде ще бъде заложен капанът. Имам чувството, че за него е по-важно да държи хората по-далеч от тези проходи, отколкото да залови Скелин.

Лилия кимна. Аний поклащаше глава.

— Не ми харесва — каза тя.

Сери скръсти ръце.

— Защо?

— Аз… — Тя извърна глава и се намръщи. После стана внезапно, грабна един фенер и излезе от стаята.

Мълчанието продължи няколко секунди. Лилия погледна към Сери и Гол, след което стана и излезе след нея.

Сери гледаше към вратата. Сърцето му се свиваше едновременно от болка и от удоволствие. Не искаше да рискува живота на никого. И най-вече своя. Но не можеха да останат вечно тук.

Той си спомни гневната, непокорна млада жена, с която се опитваше да поддържа връзка, след като се раздели с майка й. Аний го мразеше — или поне се държеше така, сякаш го мрази. Радваше се, че беше успял да я спечели на своя страна. И трябваше да заплати това с цената на безопасността й.

Но пък всички, които имаха роднински връзки с него, живееха опасен живот, особено когато подземният свят се управляваше от Крадец-магьосник, който ненавиждаше Сери.

— Поне веднъж двамата с дъщеря ти да сме на едно мнение — каза Гол с нисък глас. — Това е опасно.

— Да видим какво е мнението на Калън — отвърна Сери.

След няколко крачки Аний забави ход, за да позволи на Лилия да я настигне, но не спря да върви.

— Добре ли си? — попита я момичето.

Аний поклати глава.

— Не. Да. Аз… трябва да помисля.

Тонът й предположи, че не е в настроение за разговори, затова Лилия замълча. Тя извлече малко магия и създаде светлинно кълбо над главите им. Аний угаси пламъка на фенера, за да пести масло. Не продължиха да вървят още дълго. След няколкостотин крачки стана ясно, че Аний я води към откритите наскоро стаи близо до Университета.

Тя влезе в една от тях и тъй като вътре нямаше столове, седна направо на пода и се облегна на стената. Лилия се отпусна до нея, премествайки една покрита с прах счупена чиния. Тя избърза повърхността й, разкривайки символа на Гилдията, отпечатан от долната й страна. „Много е стара. Чудя се как ли е попаднала тук“.

— Не трябва да ми пука — каза Аний.

Лилия се обърна и я погледна.

— Разбира се, че трябва. Той ти е баща.

Устата на Аний се изкриви в горчива усмивка.

— Не се държи като такъв. През по-голямата част от живота ми ме пренебрегваше. Потърси ме едва когато семейството му бе избито.

Лилия замълча, защото не знаеше как да отговори на това.

— Всъщност не съм съвсем честна спрямо него — додаде Аний с по-тих глас. — Майка го напусна. Каза, че не е безопасно да бъде съпруга на Крадец и че не издържа да се крие непрекъснато. Според мен ако двама души не искат да бъдат заедно, не трябва да бъдат насилвани.

— А как стана така, че Сери се ожени отново? — попита Лилия. Само кралят можеше да дава развод. Тя не можеше да си представи как един Крадец отива да моли краля да разтрогне брака му.

Аний сви рамене.

— Просто го направи.

— Но това е…

— Двуженство? — Аний погледна към Лилия и сви рамене. — Не съвсем. Никой в подземния свят не може да си позволи законен брак. Предполагам, че Сери би могъл, но защо да спазва този закон на краля, когато пренебрегва всички останали? Ние си имаме наши правила за сключване на брак и за раздяла.

Лилия поклати учудено глава.

— Това е цял един друг свят. — Тя сви рамене. — Макар че бих могла да кажа същото и за семейството, за което работят родителите ми. Може и да сме съществували в техния свят, но всъщност не сме били част от него. Сигурно е хубаво да си богат и да можеш да заповядваш на хората край теб, но понякога ние имаме повече право на избор в живота си от тях. Те не трябва да решават за кого да се омъжат и трябва да искат развод от краля — с надеждата, че той ще им го даде.

— Може би затова Сония не се е омъжила. Тя не е от Домовете и няма семейство, което да решава за кого да се омъжи, но ако го беше направила, щеше да е според закона и ако някой ден поискаше да сложи край на брака си, би могла само да се надява, че кралят ще й разреши.

Лилия се засмя.

— Не мога да си представя как някой мъж ще я командва.

Аний се ухили.

— Не. По-вероятно е да стане обратното. — Но когато срещна погледа на Лилия, лицето й отново стана сериозно. Тя извърна очи настрани и въздъхна.

— Ще го убият. Най-накрая ме допусна в своя свят, а сега ще го изгубя.

— Само ако нещата се объркат — а ние ще се постараем това да не се случи.

Аний я погледна обвиняващо.

— Ти смяташ, че той е прав.

— Не. — Лилия поклати глава. — Но подозирам, че в този случай нямаме думата.

Другото момиче се намръщи, после лицето й придоби замислено изражение.

— Можеш да му кажеш, че Калън не иска да го прави. Това ще го укроти за известно време.

Лилия кимна.

— Бих могла. Но тогава той може да се опита да го направи без Калън. — Тя се сети за думите на Сери. — Не спирам да си мисля, че може да е прав за едно нещо — Скелин ще се досети, че сте дошли тук. Къде другаде бихте могли да отидете? Сигурно знае, че тук има тунели. Те не са някаква тайна в Гилдията, затова предполагам, че и навън знаят за тях. Все някога ще дойде да надникне и тук. И когато го направи, той ще ви намери. А ако тогава аз съм на занятия, няма да мога да му попреча да ви избие.

Аний се обърна към Лилия и сбръчи разтревожено вежди.

— Може би единственият начин да сте в безопасност е да ползвате защитата на Гилдията — продължи Лилия. — Знам, че тази мисъл не допада на никой от вас, но ако капанът на Сери се провали, така или иначе ще стигнете дотам. Подозирам, че на Гилдията също няма да й хареса, но те ще са много по-склонни да ви защитят, ако им представите доказателства, че Скелин е влизал в подземните тунели.

Аний изпъшка и разтърка лицето си с длани.

— В думите ти има смисъл и това не ми харесва.

— И на мен — призна Лилия. — Но знам много добре, че не мога да бъда защитникът, от който се нуждаете. Не само защото не мога да прекарвам толкова време тук долу, а и защото не знам колко е могъщ Скелин. Ако слезе в тунелите заедно с Лорандра, се съмнявам, че ще успея да защитя себе си, камо ли и вас. Но дори и да не е толкова силен, как смяташ да ме уведомиш, че имаш нужда от помощ? Ами ако не успея да сляза долу навреме?

— Ще използваме пътя за бягство.

— Ами ако не успеете? Дори и да го направите, ще излезете в земите на Гилдията и ако той продължава да ви преследва, така или иначе ще трябва да потърсите помощ от магьосниците. — Лилия въздъхна и усети как притеснението и чувството на безсилие от последните седмици се натрупват в гърдите й. — Тук долу не е безопасно и ти би трябвало да живееш сред повече удобства, и е доста трудно да ти нося храна и… ми липсваш.

След това последно признание потокът от думи секна. Лицето й пламна и тя погледна смутено към Аний. На лицето на момичето се бе изписало странно, изненадано изражение.

— В смисъл липсват ми миговете, когато оставахме насаме. Може да се проявявам като егоистка — каза тя. — Искам да ти се…

Но преди да успее да се извини, Аний се наведе напред, хвана я нежно за брадичката и я целуна.

— И ти ми липсваше — каза тя тихо и напрегнато.

След това привлече Лилия в прегръдките си. Известно време двете просто се притискаха една в друга, търсейки утеха във физическата топлина и близост. Но скоро Аний въздъхна и се отдръпна.

— Сери ще се чуди къде се губим — промърмори тя.

После се изправи и подаде ръка на Лилия. Когато момичето я хвана, Аний я издърпа на крака, но същевременно я привлече към себе си и отново я целуна. Този път целувката бе продължителна, сякаш бе забравила последните си думи.

Тропот на крака, последван от рязко поемане на дъх, върна Лилия в реалността. Двете с Аний отскочиха настрани и се обърнаха едновременно към вратата. Аний зае бойна поза. Лилия посегна към магията си и бързо издигна бариера около тях, но тогава видя, че на прага всъщност стои Сери.

Лицето му бе замръзнало от изненада. Но когато Аний промърмори някаква ругатня, изражението му се промени на смесица от смущение и веселие.

— Не исках да ви прекъсвам — каза той, отстъпвайки назад. — Ще се върна когато приключите.

Едва успявайки да потисне усмивката си, той се обърна и се отдалечи.

Аний скри лицето си в шепи и изпъшка. Лилия постави съчувствено ръка на рамото й. „И аз не бих искала баща ми да ме хване как целувам друга жена“. Когато раменете на Аний се разтресоха и тя започна да издава хълцащи звуци, сърцето на Лилия се сви. Но ръцете на приятелката й се свлякоха върху устата й и едва тогава тя разбра, че Аний се смее.

— Добре — каза Лилия, докато чакаше Аний да се успокои. — Не очаквах точно тази реакция.

Аний поклати глава.

— Не. Предполагам, че не е нормално. — Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изломоти: — От месеци се чудя как да му кажа. Сега не се налага.

— Щеше да му кажеш за нас?

— Но… той нямаше ли да се ядоса?

— Не. Може да се изненада. Казвала ли съм ти къде се е родил и израснал?

Лилия поклати глава.

— Това е доста интересна история. Всъщност са много истории. На едно място, където могат да се срещнат хора с най-различни вкусове и настроения. — Аний хвана Лилия за ръката. — Ела. Трябва да се връщаме. Той ще се разтревожи, че сме твърде смутени и притеснени, за да се върнем. А аз искам да се убедя, че глупавият му план е колкото се може по-безопасен.