Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изменникът шпионин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tratior Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015)
Разпознаване и корекция
jetchkab (2015)

Издание:

Труди Канаван. Кралицата на изменниците

Американска. Първо издание

ИК „Ем Би Джи Тойс“, София, 2012

Редактор: Петя Малинова

Художествено оформление на корицата: Ивайло Бонев

ISBN: 978-954-2989-28-8

История

  1. — Добавяне

Глава 25
Преди битката

Когато Лилия приближи апартамента на Сония, тя ускори крачка. Дните след отвличането на Аний от Скелин бяха непоносимо дълги. Трудно бе да се преструва, че нищо не се е случило. Трудно й бе да се преструва, че уроците я интересуваха. Още по-трудно бе да се концентрира, за да научи нещо. А най-трудно бе да се вижда с Калън, защото не спираше да си мисли, че ако той се беше разправил със Скелин, Сери щеше да е жив, а Аний в безопасност.

Лилия стигна до вратата и нетърпеливо посегна към дръжката. Влезеше ли вътре, щеше да спре да се преструва. Очите й бяха пълни със сълзи. Всеки ден, когато изчезнеше нуждата да прикрива чувствата си, тя се свиваше на леглото си и плачеше.

„За всичко съм виновна аз. Ако бях отишла по-рано, може би щях да спася Сери. Можех да попреча на Скелин да отведе Аний“.

Гол и Джона смятаха другояче. Гол й беше обяснил за капана с минния огън, който бяха заложили двамата със Сери. Веднага щом изцели костите на краката му и въпреки предупрежденията й, че не трябва да ги натоварва още, той се беше изправил и бе отишъл да вади тръбите от стените.

Тя си спомни, че той не спираше да повтаря: „Защо не се получи?“ После я беше накарал да приближи към стената светлинното й кълбо. Показа й навлажнената хартия. Влагата в стените се беше просмукала в нея и ги бе повредила. Не всичките, но двамата със Сери бяха успели да запалят само две и бяха улучили точно овлажнените.

Лилия подозираше, че състоянието на сърцето на Сери бе започнало отдавна да се влошава. Можеше да спре по всяко време. Ако тя се намираше наблизо да му помогне, той сигурно щеше да оживее. Тя каза това на Гол с надеждата, че той няма да се чувства толкова виновен.

Джона се вайкаше, че не бе успяла да намери достатъчно бързо Лилия. Разказа как един магьосник я спрял в коридора, разтревожен, че изглежда разстроена. Когато му казала, че търси Лилия, той я упътил към погрешна стая. В това нямаше нищо чудно. Напоследък програмата на Лилия се променяше непрекъснато. Сигурно просто бе направил предположение, с надеждата да не греши.

Лилия натисна дръжката, отвори вратата и влезе вътре. Когато видя стоящия насред стаята лорд Ротан, тя преглътна тежко сълзите.

— Лорд Ротан — каза момичето и се поклони. Гол седеше в един от столовете, а зад него стоеше Джона. В нощта след нападението на Скелин, с помощта на прислужницата, Лилия бе вмъкнала телохранителя в апартамента на Сония, преоблечен като прислужник.

Джона беше убедила Лилия да разкаже всичко на Ротан. „Имаш нужда от магьосник за съюзник — спомни си момичето думите й. — Ротан може да пази тайна. През годините е пазил доста от тайните на Сония“. За голямо облекчение на Лилия, Ротан се оказа точно толкова дискретен и услужлив, както го бе описала Джона. Той искаше да каже на Калън, докато Гол не му каза за твърденията на Скелин, че има източници в Гилдията.

Когато Лилия затвори вратата, Ротан й се усмихна съчувствено.

— Лейди Лилия. — Той погледна към Джона, после наведе очи към масата. Лилия проследи погледа му и сърцето й подскочи. Там лежеше късче хартия, върху което бе надраскано името й.

— Дали е…

— От Скелин? — Ротан се намръщи. — Сигурно. Не сме го отваряли. Предположихме, че ще поискаш да го прочетеш първа. Но преди да го направиш, седни.

Тя се отпусна в един от столовете, а Ротан и Джона седнаха в останалите. Тя взе с треперещи ръце плика и го обърна. Забеляза, че печатът представлява обикновена корона върху нож. „Крал на Крадците“. Изпълниха я гняв и отвращение. Тя счупи печата и разгъна листа. Очите й пробягаха върху думите. Когато осъзна смисъла им, тя пусна листа на масата.

— Това е адрес — каза им тя. — Пише „утре“ и е даден час. Пише и да не казвам на никого и да отида сама.

— Не съм изненадан — промърмори Гол.

— Къде е адресът? — попита Джона.

— В Северния квартал. — „Територията на Сери. Той се разпорежда в нея“. Тя погледна към Ротан. — Трябва да отида. Трябва да се опитам да спася Аний.

Той кимна. Съгласието му породи странен гняв у нея.

— Не трябва ли да се опитате да ме спрете? — попита тя. — Знаете какво иска той. Като че ли не ни стига, че магьосник-отстъпник управлява престъпния свят? Черен магьосник-отстъпник ще е още по-зле.

— Може да не иска това. Може вече да е намерил книга за черната магия и сам да се е обучил, макар че това е малко вероятно. Ако има и други книги, те сигурно са добре скрити. — Ротан въздъхна. — Но Висшите магове обсъдиха какво да правят, ако той овладее черната магия. — Магьосникът леко се усмихна. — Това не означава, че няма да можем да го хванем и да се разправим с него, просто залавянето му ще е малко по-драматично.

— Но преди да го направите, ще умрат много хора. А ние дори не знаем дали Аний е все още жива. — Тя отново преглътна сълзите си.

— Едва ли я е убил — увери я Гол. — Той знае, че преди да го научиш на каквото и да било, ще поискаш да я видиш.

Лилия си пое няколко пъти дъх, за да се успокои.

— Дори да е жива, откъде да знам, че ще я пусне, когато го обуча?

— Трябва да се погрижиш тя да се махне оттам, преди да започнеш да го обучаваш — каза Ротан.

— Ще ми е по-лесно, ако взема с мен още някой магьосник.

— Той няма да ти позволи — каза Джона. — Дори не можеш да вземеш със себе си някой, който е преоблечен като прислужник. Той казва, че иска да отидеш сама.

Ротан кимна.

— Ако има някакви източници тук, дегизировката няма да мине. — Той въздъхна. — Ако не бяха те, щях да предложа да отидем при Висшите магове. Те могат да накарат Калън да направи кръвен пръстен, с който да можем да проследим Лилия. Ако размяната не тръгне на добре, ние ще се намираме наблизо, за да помогнем.

Лилия го погледна изненадано. „Кръвен пръстен! Как не се сетих за това!“.

— Аз мога да правя кръвни пръстени. Калън ме научи.

Ротан се ококори.

— Можеш ли? Добре тогава… — Той се изпъна и потри ръце. — Планът ни като че ли започва да се оформя.

Гол извърна поглед.

— Не ме карайте да помагам. Последният план, който измислих, въобще не свърши добре.

— Ти успа да направиш каквото можа с малкото ресурси, с които разполагаше — каза му Ротан. — Планът ти бе впечатляващо смел. Досега не бях чувал за минния огън. Интересно нещо. Ако капанът ти бе проработил, щеше да доставиш Скелин право на прага ни, така да се каже. — Той леко се усмихна. — Съветите ти са нужни, Гол. Ти познаваш подземния свят и града по-добре от нас.

Гол се намръщи.

— Добре… тази идея за кръвния пръстен, ако разбирам правилно как работи той, ще ни свърши работа само ако можеш да ни показваш през него местата, които виждаш — отбеляза той. — Ами ако не знаеш къде се намират? Ами ако си с превързани очи?

— И в двата случая ще имаме проблем. — Ротан забарабани с пръсти по облегалката на стола и замислено сбръчи вежди.

— Дали Скелин знае какво представлява кръвният пръстен? — попита Джона. — Може да го забележи и да я накара да го свали.

Лилия поклати глава.

— Аз не мога да нося камък, направен от кръвта на някой друг, освен на Сония и на Калън.

Ротан кимна.

— Разбира се. Онзи, който ти даде от кръвта си, може да прочете мислите ти и да научи черната магия. Което означава, че Гол трябва да носи пръстен, направен от твоята кръв.

Лилия се обърна към телохранителя.

— А ако някой се опита да ти го отнеме, трябва да го строшиш.

— В противен случай могат да го използват срещу Лилия. — Ротан поклати глава. — Само да имаше друг начин да те проследим. Не ни се налага често да следим магьосници… — Той рязко си пое дъх и вдигна вежди. — Аха! Разбира се! Сония! Преди да се присъедини към Гилдията, ние успяхме да я намерим, използвайки магия. — Той погледна към Лилия. — Трябва само да използваш магията си, без да я прикриваш. Прикриването е първото нещо, което научавате в Университета.

Лилия кимна. Всяка година, когато Гилдията приемаше нови ученици, тя успяваше да усети как неколцина от тях използват магията си, преди да се научат как да я прикриват.

— Но така Скелин няма ли също да я усети?

— Само ако нарочно се опита. Ако направиш нещо незабележимо, но постоянно, като например да издигнеш бариера около себе си, той може да не забележи.

— Значи ще ме проследите, използвайки магия — каза Лилия, — а Гол ще носи кръвния ми пръстен, защото е по-вероятно да открие къде се намирам.

— Щом проследите Лилия до Скелин, ще бъдете ли достатъчно силен да се биете с него, ако нещо се обърка? — попита Джона Ротан.

— Скелин и Лорандра — додаде Гол.

Ротан се намръщи и поклати глава.

— Съмнявам се. Но ако сме двамата с Лилия, може да сме достатъчно силни. Не можем да рискуваме и да въвлечем още някой магьосник в това, защото той може да се окаже източникът на Скелин. Ще ми се Денил да беше тук — промърмори той.

— Мога да бъда силна колкото е нужно — отбеляза Лилия.

Ротан се намръщи.

— По-добре недей да нарушаваш закона за черната магия без разрешение. Но… може леко да го заобиколим. Аз, като Висш магьосник, ще ти дам разрешение, но това не е точно според закона, защото по принцип се изисква съгласието на всички Висши магове.

Лилия наведе глава. „Ако нещо се обърка и Гилдията не се съгласи с неговото решение, той ще изгуби поста си“.

— Сигурен ли сте?

— Да. Фактът, че ти позволяваме да отидеш на тази среща, при положение, че съществува опасност да научиш един отстъпник на черна магия, е нещо далеч по-лошо от това да ти позволим да се подсилиш, използвайки доброволци. Аз мога да ти там енергията си тази вечер.

— Моята също — каза Джона.

— И моята — додаде Гол.

Ротан кимна.

— През нощта ще възстановя загубите.

— А ние? — попита Джона.

— И вие.

— В такъв случай утре пак можеш да вземеш енергия от мен — каза Джона. — И без това не я използвам. Може да заредим Лилия с достатъчно енергия, че да довлече Скелин тук със себе си.

— Нека сега се съсредоточим върху освобождаването на Аний — каза Ротан.

— Разбира се — съгласи се Джона. — Но ако има възможност същевременно да заловим и Скелин, нека да го направим. Време е Кралят на подземния свят да стане Обитател на Наблюдателницата.

 

 

Привечерното небе бавно потъмняваше. Нямаше нито едно облаче, което да се оцвети в пъстроцветните лъчи на залязващото слънце. Лоркин погледна от покрива и се зачуди как може това да е същият град, в който преди толкова време бе пристигнал заедно с Денил, развълнуван от възможността да бъде помощник на посланика на Гилдията в Сачака. „Струва ми се, че оттогава са минали години, а всъщност няма и една“.

Макар стените и сградите да не се бяха променили, откакто Лоркин бе напуснал Арвис с робската каруца, това не се отнасяше за населението. Преди по улиците вървяха забързани роби, които следваха на разстояние каретите на господарите си. Сега улиците бяха претъпкани с бивши роби, които се стичаха към центъра на града, повечето пеша, а някои натоварени на откраднати карети и коли.

Малка групичка ги очакваше в имението, което бе избрано за сборно място преди битката. След като прие енергията, предложена й от бившите роби, Савара ги отпрати и раздели групата си — която вече надминаваше шейсет Изменници — на два малки екипа: единият да наблюдава и охранява, а другият да се погрижи за храната и постелите. Когато всичко бе уредено, Савара се отправи към покрива.

— Защо ашаките не се опитват да ги спрат? — зачуди се на глас Лоркин.

— Чуждият роб е чужд проблем — цитира Савара. — Сигурно са твърде заети да възпират собствените си роби да не избягат от града, за да се занимават и с останалите.

— В повечето имения робите идваха и си отиваха през цялото време — каза му Тивара. — Как иначе да донесат храна и други стоки в имението? Единственото, което ги задържаше вътре бе, че просто нямаше къде да избягат. Робите бегълци все някога щяха да бъдат хванати и върнати обратно на господаря им.

— Ашаките няма как да попречат на робите си да избягат, освен ако не успеят да ги обградят и да ги затворят на едно място. — Савара присви очи и погледна над покривите. — А много ашаки са напуснали домовете си, за да се бият с нас.

Лоркин проследи погледа й. „Колко ли от тези ашаки се подготвят да се изправят срещу нас? Колко ли къщи са празни?“ Досега групата на Савара се беше сблъсквала само с малки групи ашаки, но докладите през магическите камъни съобщаваха, че на запад от града се е събрала по-голяма, по-организирана армия от ашаки. След като тя бе изненадала и победила една от групите й, Савара нареди на Изменниците в онзи район за я избягват, като я заобиколят и се влеят в отрядите на север и на юг.

Крал Амакира сигурно очакваше, че Изменниците ще слеят силите си веднага, щом стигнат до града, за да образуват една армия. Савара бе споменала, че накрая и това ще стане, но засега Изменниците оставаха разделени в по-малки групи, като се възползваха от това, че по-голямата част от населението на Сачака беше на тяхна страна. Докато ашаките обикаляха да ги търсят, Изменниците се криеха и се подсилваха с енергията, която им даваха бившите роби.

Лоркин разбираше предимствата на това, но също така се притесняваше, че разделението на армията на Изменниците ги прави уязвими. Армията на краля можеше лесно да победи някоя от по-малките групи на Изменниците. Тя щеше да е отслабена от битката, но с времето щеше да възстанови силата си, докато Изменниците… паднеха ли мъртви, те си оставаха такива. „Но ако ашаките разчитат на робите за възстановяването на силата си, те ще се изправят срещу проблем. Робите ги напускат“.

И въпреки това щеше да е по-добре, ако никоя от групите Изменници не се изправяше сама срещу армията на ашаките, за да не попадне в ръцете на краля. Той щеше да измъкне с мъчения информацията от тях, щеше да узнае плановете на Савара и да научи за магическите камъни… Щеше да притежава магически камъни.

— До утре градът ще се изпразни — промърмори Савара. — Ще останат само ашаките. Онези, които пристигат от запад, ще обединят силите си с тукашните и тогава ще разберем дали нашата стратегия, подготовка и загуби ще ни донесат тъй дълго жадуваната свобода.

Тя въздъхна и погледна нагоре. Лоркин проследи погледа й. Небето се бе покрило със звезди, а във въздуха се усещаше хлад. Той се намръщи, когато звездното небе се надипли като вълнички във вода.

Внезапно нещо го удари в дясната ръка и го отхвърли към Тивара.

Двамата паднаха от покрива. Тивара се приземи, прикляквайки, и той направи същото, макар много по-тромаво от нея. Болка прониза дясната му ръка. „Счупена е“ — помисли си той. Инстинктивно изпрати лечителска енергия, за да потуши болката, но се въздържа да изцели костта. Енергията щеше да му трябва за по-важни неща. Като избягването на по-фатални удари.

„Ако не бях поддържал щит, когато ни удари силовият удар, сега щях да съм мъртъв“ — помисли си той, издигайки отново щита си. Макар бариерата да се беше пропукала, тя все пак бе успяла да погълне по-голямата част от удара.

Савара стоеше изправена, с вдигната глава и се взираше в нещо, което се намираше откъм дясната й страна. Въздухът се развълнува, когато тя запрати няколко удара в отговор на следващото нападение. Тивара стоеше между него и невидимия нападател. Тя положи ръка върху рамото на Савара, готова да й даде енергия, ако е необходимо. Лоркин се приближи към нея и погледна през рамото й.

На съседния покрив стояха четирима ашаки. Когато запратиха срещу тях огнени удари, лицата им се окъпаха в червена светлина. Никой не изглеждаше много по-възрастен от Лоркин. „Нямат търпение да изчакат по-възрастните да се присъединят към тях?“

Бившите роби, които се намираха на долния етаж, забелязаха битката. Някои избягаха, други останаха да гледат. Лоркин осъзна, че сърцето му бие ускорено. При всички досегашни сблъсъци между групата на Савара и ашаките, той бе част от една голяма група. Сега бяха трима срещу четирима. Лоркин се опита да не мисли за енергията, която се вихреше между двата покрива, но не успя. Коленете му омекнаха. Той постави ръка на другото рамо на Савара и се опита да се убеди, че не го прави, за да намери опора. В съзнанието му проблесна спомен от упражненията му по воински умения. „Нормално е по време на битка да се изпитва страх. Важното е да изпълнявате наученото по време на тренировка.

Но аз никога не съм се обучавал да използвам черната магия в битка“.

Отдолу се дочу вик и лъч светлина изригна нагоре между сградите. Пазачите Изменници бяха забелязали битката и се включиха в нея. Ашаките погледнаха надолу, осъзнаха, че ги превъзхождат по брой и отстъпиха. Трима се спуснаха през отвор в покрива, но последният, принуден да се защитава сам, залитна. Удар на Савара го отхвърли от отвора и го запрати пред ръба на покрива.

Внезапно въздухът замря. Савара, Тивара и Лоркин стояха като вцепенени и наблюдаваха мълчаливо. Отдолу се чуха приглушени викове, тряскане на врати и откъслечни удари. Погледът на Лоркин бе привлечен от проблясваща светлина в един от прозорците на къщата, в която се бяха скрили ашаките. Сградата гореше.

Савара се обърна рязко и се спусна към отвора на покрива, който се намираше зад тях. Когато започна да се спуска по въжената стълба, Тивара го хвана за ръката — не счупената, за щастие — и го дръпна след себе си.

— Ти първа — каза той, когато стигнаха до отвора. — Трябва ми малко време да си оправя ръката.

Очите й се разшириха.

— Ранен ли си?

— Скоро няма да съм.

— Тогава ще остана да те пазя, докато…

— Стига глупости. Ашаките избягаха, а изцеляването няма да продължи дълго. Някой трябва да пази Савара.

Тивара погледна към отвора, въздъхна и заслиза по стълбата.

— Не се бави — изръмжа тя.

Останал сам, Лоркин подсили щита си, седна със спуснати в отвора крака и се съсредоточи върху лечението. Достатъчно бе да слее костта и тъканите, за да може да се спусне по стълбата. Скоро капакът на покрива бе свален и залостен, а Лоркин се спусна по въжената стълба след Тивара и кралицата, и заслиза по стълбището.

Когато бутна вратата в основата й и излезе в коридора, младежът установи, че той се е превърнал в част от Господарската стая, стената, която ги разделяше, беше разрушена. Изменниците се бяха събрали в кръг около кралицата си. Когато Лоркин се приближи към тях, той видя, че в краката й лежат три тела, а лицето й е мрачно. Двете бяха на ашаки, но третото… Дъхът на Лоркин секна, когато той разпозна в жената Говорителката Халана.

За миг стаята като че ли се завъртя. Той си спомни как Халана бе поискала доброволци за първата стража. Спомни си и как го бе обучавала в изкуството на камъкотворството — подкрепата й, разбирането й за жертвата, която правеше той, овладявайки черната магия. Обширното познание и невероятните й умения, които сега бяха изгубени завинаги…

Тивара се приближи до него.

— Тя и неколцина други издигаха бариери и поставяха камъни около къщата — промърмори Изменницата. — Ашаките ги нападнали и останалите я изгубили от погледите си. Убила трима, преди останалите да надделеят…

— Трябва да се махнем оттук — обяви Савара. — Ако сме изпуснали някой от тях, той може вече да е докладвал броя ни. Може да се върнат с по-голяма сила. Ако извадим късмет, може да променим местонахождението си, без да ни проследят. Тази нощ може изобщо да не почиваме. Важното е да избегнем сраженията с ашаките, преди да сме се обединили с останалите. — Тя вдигна глава и ги огледа. — Съберете си багажа и си вземете храна, която може да се носи лесно и да се яде в движение.

Изменниците се разпръснаха. Тивара хвана Лоркин за ръката и го поведе към стаята, която смятаха да делят със Савара. Тъй като не бяха разопаковали раниците си, те просто ги метнаха на рамо. Тивара взе раницата на Савара и двамата се върнаха в Господарската стая.

— … да правим с телата? — питаше един Изменник.

— Оставете я тук. Ако спечелим, ще се върнем за нея — отвърна Савара. Тя взе раницата си, метна я на рамо и когато се извръщаше на другата страна, Лоркин зърна проблясъка на сълзи в очите й.

Постепенно Изменниците се събираха в стаята. Една от тях излезе от страничния коридор до Лоркин и когато се обърна към нея, той видя, че това е Калия. Тя го изгледа безизразно и го заобиколи отдалеч.

„Което е… странно. Очаквах поне да ме погледне с омраза“. Той заби поглед в гърба й и се съсредоточи.

Не долови никакви повърхностни мисли, само смазващо чувство на вина.

— Тя е виновна! — ахна младежът.

Никой не го погледна. Не го бяха чули. Стаята беше твърде шумна. Той се обърна и видя, че Тивара го гледа. Една ръка хвана неговата. До него застана Савара, хванала с другата си ръка ръката на Тивара.

— Не казвай нищо — долови той мисловния й глас. — Сега не е моментът за това.

Той кимна и последва кралицата на Изменниците навън.

 

 

Когато Сарал и Теми спряха пред пората и я отвориха с магия, Сония въздъхна с облекчение. Слънцето бе залязло преди няколко часа и тя бе започнала да се чуди дали ескортът им не възнамерява да пътува през нощта. Изменниците преведоха конете си през входа. Когато всички се озоваха вътре, Теми слезе от коня си и отиде да затвори портата, като първо предпазливо огледа улицата.

Сарал скочи на земята, подаде юздите си на Теми и даде знак на Сония и Регин да направят същото.

— Трябва да проверим къщата — рече тихо тя. — Като че ли всички роби ги няма, но е възможно да са останали някои, които са верни на господаря си. Тукашният ашаки сигурно се е присъединил към армията на краля, но е възможно и да си е останал вкъщи или да се е върнал за нещо, както и да е оставил някой приятел да наглежда къщата. Почакайте ни тук.

Сония кимна.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не.

Сарал погледна към Теми, след което се запъти към най-близката врата. Тя не беше заключена и жената се изгуби в къщата. Сония се огледа. Оставането им с Теми бе оправдано. Ако случайно ги нападнеха, щеше да е по-лесно да защити всички под една бариера. Когато тръгна към него, тя забеляза в ръката му малък предмет. Усети слаба вибрация във въздуха и осъзна, че той и конете вече са защитени. Предметът сигурно бе магически камък.

„Значи ние сами трябва да се пазим. Защо да хабят силата си, която може да им потрябва в битката, за да пазят двама неканени чужденци? Добре де, сигурно ги чака битка, а и ние можем да се грижим за себе си“. Сония въздъхна, свърна встрани и се отправи към сенките на близката стена. Под защитата на тъмнината тя разшири щита си така, че да обгърне и Регин. Той я погледна, приближи се до нея, но не каза нищо.

Наложи се да почакат доста. Теми мълчеше, но Сония долавяше тревогата му. Конете не вдигаха шум и стояха с наведени глави. Бяха ги яздили цял ден, само с няколко почивки. „По-продължително и по-бързо, отколкото сме пътували досега. Чудя се… дали вече сме в града?“ Ниските стени и пръснатите из полята къщи бяха заменени от високи стени, които защитаваха намиращите се близо до пътя къщи. Повечето сгради бяха едноетажни, но от време на време — също както в провинцията — над покривите се извисяваше по някоя кула. Сония не можеше да види дали зад тях се простират полета или колко големи са всъщност именията. Единственото, което можеше да види в момента, бе дворът, в който стояха. Той можеше да е обграден от земеделска земя или от други имения.

„Все пак не ми прилича на град. Твърде е тихо“.

Регин пристъпи от крак на крак, рамото му се опря в нейното и тя почувства топлината му. Усещането не бе съвсем неприятно.

„Престани“ — каза си Сония.

Вляво от нея се отвори врата и сърцето й подскочи. После се появи светлинно кълбо и тя с облекчение видя, че това е Сарал.

— Празна е — каза им тя. — Конюшните са насам. — Теми кимна и поведе конете в указаната посока. Сарал погледна към Сония. — Влезте вътре.

Те влязоха в къщата през първата врата. Също както в повечето сачакански къщи, и тук късият коридор ги отведе до голяма стая. Излизащите от двете й страни коридори водеха до спалните, банята, кухнята и другите сервизни помещения.

— Можете да използвате банята по-късно, но не се бавете много. Ако Товира се върне, няма да ви е приятно да ви хване там.

— Така е — съгласи се Сония. — Доста ще е смущаващо да се сражаваме голи с един ашаки.

С крачейца на окото си тя видя как Регин прикрива с ръка усмивката си. Сарал се поколеба и погледна настрани.

— Освен това има само един вход.

Сония не можа да види дали жената се усмихва и дали гласът й наистина прозвуча развеселено. „Твърде близо сме до битката, за да се шегуваме“. Тримата отидоха в кухнята, където Сарал си приготви храна и каза на Сония и Регин да направят същото.

— Не се ли страхуваш, че робите може да са я отровили, за да се отърват по-лесно от господаря си?

Сарал поклати глава.

— Ако го бяха направили, щяха да оставят предупреждение. Знак, който шпионите ни оставят. Сега ще се кача в кулата. Вие останете тук, ако желаете.

— Ще дойда с теб — рече твърдо Сония. — Искам да видя къде се намираме.

Първоначално Сарал като че ли се накани да възрази, но после поклати глава.

— Ела с мен тогава.

Двете изминаха доста дълъг път. До кулата се стигаше през господарския апартамент. Сония забеляза мъжки и женски дрехи.

— Чудя се къде е жена му.

— Сигурно е изпратена на някое безопасно място — отвърна Сарал. — Намираме се в покрайнините. Центърът може да се отбранява по-лесно.

„Покрайнините — помисли си Сония. — Значи наистина сме стигнали града“.

Най-отгоре на спираловидната стълба се намираше малка кръгла стая.

— Застани встрани от прозореца, за да не се вижда силуеута ти — нареди й Сарал. Тя се приближи до прозореца вляво и надникна през него. Сония погледна от другата страна. Пред очите й се появиха покриви. Някаква сграда от лявата им страна гореше. Отпред се издигаха много двуетажни сгради, зад които се забелязваше нещо като куполи.

— Добре дошла в Арвис — каза Сарал. — Савара ми изпрати заповед да останем тук, докато не ни повика. Освен ако не бъдем принудени да напуснем, разбира се. Какви са твоите заповеди?

„Нищо конкретно — помисли си Сония. — Но тъй като бе толкова мила да попита…“

— Ще проверя.

Тя бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.

— Оусън?

— Сония.

— Пристигнахме в града и се крием в празно имение, принадлежащо на ашаки Товира, който сигурно е в армията на краля. Нашият ескорт от Изменници казва, че трябва да останем тук, докато кралица Савара не ни призове.

— Несъмнено не искат да се намесвате.

— Какво да правим?

— Каквото ви казват.

— Оттук няма да мога да наблюдавам битката. — Което означаваше, че няма да види какво се случва с Лоркин или да му помогне.

— Хм. Ако двамата с Денил носите едновременно кръвните си пръстени, ще можете чрез мен да виждате какво се случва там. Макар че аз му казах да остане в Дома на Гилдията. Може да го помоля да намери някое добро място, откъдето да наблюдава битката.

— Стига да не се излага на риск.

— Винаги има риск, когато сме близо до магьосническа битка. Гилдията трябва да знае какъв е изходът от нея. Нашите доброволци-лечители потеглиха тази сутрин. Не искаме да се окажат в опасна ситуация.

— Сигурен ли сте, че искате да останем тук?

— Да. Като по-висшестояща от Денил и като черна магьосница, вие можете да бъдете възприета като по-голяма опасност и от двете страни. Ако не беше Лоркин, щяхме да ви заповядаме да си останете у дома.

— Аха. Добре. Благодарна съм, че не го направихте.

— Онези от нас, които подкрепихме оставането ви в Сачака, обявихме, че след края на конфликта може да успеете да убедите Лоркин да се завърне или поне да се погрижите Изменниците да спазят своята част от размяната.

— Да се надяваме, че няма да използват всичките си камъни в битката. Трябва да вървя. Сарал очаква отговора ми.

— Пазете се, Сония.

— Добре. — Сония свали пръстена и го прибра в джоба си.

— Засега оставаме тук — каза тя на Сарал.

Жената кимна и двете тръгнаха обратно към кухнята. Теми се беше появил и разговаряше с Регин. Застанали един до друг, двамата мъже изглеждаха много различни. Регин бе по-висок, Теми бе по-жилест. Но той не беше по-тъмен от Регин. Кожата на сачаканеца бе по-светла от останалите, а Регин се бе сдобил с тен по време на пътуването. „Отива му“. Щом Сония и Сарал влязоха в стаята, двамата се умълчаха. Когато Теми предложи да пази през първата половина на нощта, Регин предложи да му прави компания.

— Не — отвърна Сарал. — Аз ще поема първата половина. Сама.

Регин сви рамене.

— Тогава къде ще спим?

— Във втория апартамент. Ако Товира се върне посред нощ, той сигурно ще отиде право в спалнята си.

Регин кимна, погледна към Сония и се отправи към вратата. Тя го последва, развеселена, че той е поел инициативата, макар че откакто Изменниците се бяха присъединили към тях, магьосникът обикновено изчакваше нейните решения.

Вторият апартамент имаше легла в три от стаите. Сония си избра едно и седна върху него. Когато се огледа, тя видя на закачалката по-малки версии на облеклото на ашаките. Върху панталоните висеше богато обшит жакет…

— Какво каза Оусън?

Тя вдигна глава и видя Регин, застанал на прага й.

— Откъде знаете, че съм се свързвала с него?

Той сви рамене.

— Досетих се.

— Сарал каза, че трябва да останем тук, докато Савара не ни повика, затова попитах дали това ни устройва. Оусън потвърди. Те искат да се погрижат да не се намесваме.

— Ако Лоркин попадне в беда, вие ще се намесите.

Тя го погледна и видя, че се усмихва многозначително.

— Само за да го спася.

— Това все пак си е намеса. Не че не бих ви разбрал.

— Оусън смята, че ако двамата с Денил носим кръвните си пръстени, мога да наблюдавам битката чрез Денил.

Регин я погледна замислено.

— Това е добър начин да заобиколим ограниченията на Изменниците. — Той се намръщи. — Ако Изменниците губят, ще го разберем веднага, защото Сарал ще отиде на помощ. Ще я последвате ли?

Сония извърна поглед.

— Може би. Сигурно. Но вие трябва да останете тук.

— Тръгвам с вас.

Сърцето й подскочи. „При други обстоятелства това би прозвучало много романтично“.

— Не. Без причина ще се поставите в опасност.

— Вие ще бъдете по-важна цел от мен — каза й той. — Което ми напомни… — Той се приближи до леглото и седна. — Трябва да вземете енергията ми.

Сония се обърна към него, усещайки силно присъствието му.

— Ами ако Товира се върне тази вечер? Няма да можете да издигнете бариера.

— И без това едва ли ще издържи дълго. — Той протегна ръцете си.

Тя го погледна с неохота. „Твърде интимно е — помисли си тя. — Ами ако усети нещо? Не като да сме на път. Докосвахме се само когато бе необходимо. Около нас имаше хора“.

— Наистина трябва да преодолеете страха си от вашата черна магия — каза й той.

— Не се страхувам — отвърна тя. Донякъде беше така. „Но не съвсем“.

— Ако вземете енергията ми, обещавам, че няма да вляза с вас в града — предложи той.

Сония по погледна в очите. Лицето му бе сериозно.

— Няма да влезете в града, защото аз ви наредих да не го правите — каза му тя.

Той сви рамене.

— Значи се разбрахме?

Сония въздъхна и хвана ръцете му, опитвайки се да не обръща внимание на топлината им. Тя затвори очи, прие енергията, която потече от него, и я съхрани в себе си.