Труди Канаван
Кралицата на изменниците (30)

Глава 29
Една нова, стряскаща свобода

Лилия забеляза, че макар екипажът да се суетеше по палубата, е към доковете, тя погледна към Аний и реши, че няма нищо против. Ротан беше наредил да изпратят храна и вода, и макар Аний да бе все още много изморена, лицето й вече беше придобило цвят и тя можеше да сяда.

Изражението й бе отнесено и изпълнено с болка, което караше сърцето на Лилия да се свива съчувствено, но приятелката й поклати глава и на лицето й се изписа решителност. „Тя проявява повече самоконтрол, отколкото бих проявила аз, ако изпаднех в нейното положение — помисли си Лилия. — Изведнъж започвам да виждам Сери в нея“. Той имаше същия навик да гледа разсеяно, после изведнъж да се съсредоточава. Просто Лилия не разбираше защо го прави.

„Сигурно когато беше сам или с Гол, тъгуваше да загубата на семейството си. — Лилия се намръщи. — Аний все някога ще осъзнае, че го е изгубила завинаги и когато това стане, аз ще бъда до нея, дори ако трябва да се измъкна от Гилдията“.

Двете наблюдаваха мълчаливо маневрите за акостиране на кораба. Ротан стоеше до капитана и тихо му говореше. Двамата магьосници, които бе оставил на доковете, пазеха екипажа от кораба на Скелин. Лилия се изуми как изпълняват заповедите му, без да имат представа какво става. Обикновено магьосниците не бяха толкова отзивчиви, поне съдейки по онова, на което бе ставала свидетелка. Но когато забеляза изписаното на лицата им уважение, тя си спомни, че Ротан е не само Висш магьосник, но и наставник и учител на Черната магьосница Сония, и е взел дейно участие в борбата срещу ичанското нашествие.

„При Ротан това е лесно да се забрави. Той не притеснява хората, нито е надменен. Толкова е отзивчив. Обзалагам се, че едва ли се смята за толкова важен“.

Ротан се обърна и я погледна, след което се приближи към тях. Усмихна се на Аний.

— Как се чувстваш? Готова ли си за тръгване?

Аний кимна, но когато се изправи, тя погледна надолу към тялото си и се намръщи.

— Вие ли ти се свят? — попита Ротан и протегна ръка да я подкрепи.

Аний поклати глава.

— Не, добре съм.

Той кимна, махна им с ръка и тръгна по дългата дъска, която екипажът бе поставил между кораба и дока. Аний направи няколко несигурни стъпки.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита тихо Лилия.

— Изглеждам ужасно. Чувствам се ужасно. И не мисля, че това палто някога ще е същото.

Лилия потрепери. Дрехите на Аний се бяха вкоравили от кръвта й. Тя хвана приятелката си под ръка.

— Ще ти купя друто.

— Може би е по-добре, че изглеждам така. Току-виж Висшите магове почувствали вина, че не са хванали по-рано Скелин. — Тя въздъхна. — Поне ти си чиста.

Лилия погледна към мантията си. Ротан я беше донесъл, за да не се налага да се прибира в Гилдията облечена с протритата си дегизировка. „Ако изобщо се върнех. Нещата можеха да не завършат добре“. Все още не можеше да повярва, че номерът е минал. Тя погледна към тялото на Скелин, което бе покрито със стар чувал, и потрепери. „Аз убих човек. С черна магия“. Но точно сега не искаше да мисли за това.

Двете настигнаха Ротан при парапета.

— Дали Висшите магове ще пожелаят да ни видят веднага, лорд Ротан? — попита тя.

Той кимна.

— Боя се, че…

— Той какво прави тук? — прекъсна го Аний с нисък, ръмжащ глас.

Лилия вдигна поглед и сърцето й замря, щом зърна облечения в черно магьосник, който чакаше на дока.

— Калън отговаря — отговаряше — за залавянето на Скелин — напомни й Ротан.

— И си свърши добре работата.

— Ще му кажем ли какво се случи? — попита Лилия. — Ами ако той е източникът на Скелин?

Ротан присви очи.

— Не казвай нищо преди съвета. — Той им се усмихна мрачно. — Не се тревожи. Ще разберем кой е източникът. Ако е някой Висш магьосник, това няма да е първият път, когато някой от нас има тъмни тайни. Ще се справим с него.

Докато вървяха по подвижното мостче, Лилия кимна успокояващо на Аний.

— Той прозвуча доста уверено.

Аний сви рамене и продължи да върви. Когато стигнаха до дока, Калън пристъпи напред, за да ги посрещне. Лилия се поклони, но Аний остана права с потъмнели очи и стиснати зъби.

— Лорд Ротан. Лейди Лилия. Аний. — Калън се обърна към Ротан. — Вие сте поискали да се срещнем тук?

— Да, Черен магьосник Калън. Ще ви обясня повече, след като се приберем в Гилдията, но засега мога само да кажа, че Скелин е мъртъв, както и майка му. Тялото му е на палубата, ако желаете да го видите. Лорандра е някъде в морето.

Калън повдигна вежди. Без да каже нито дума, той мина по мостчето и Отиде при тялото. Приклекна с гръб към тях и когато повдигна чувала, Лилия не можа да види изражението на лицето му. „А бих искала“ — помисли си тя. Калън се върна на брега. Той погледна право в Лилия и се усмихна.

— Ще се наложи да дадете някои обяснения. — Тя отбеляза, че тонът му не е неодобрителен.

— Чак когато се върнем в Гилдията — рече твърдо Ротан. — Погрижих се екипажът да бъде затворен, докато не ги разпитаме, а тялото да бъде отнесено в Гилдията.

Калън кимна и махна с ръка към края на доковете.

— Каретата, която ме докара, е все още тук, ако искате, можете да се възползвате от нея.

Ротан кимна. Те отидоха мълчаливо до нея. Лилия се огледа и забеляза как докерите се спират, за да гледат Калън. Изглеждаха любопитни, ала и неспокойни. „Но и учениците реагират така на преминаващата покрай тях Сония. Впечатлени, но и уплашени“. Тогава й хрумна, че някой ден хората ще гледат така и нея — когато се дипломира и започне да носи черна мантия. „Очаквах с нетърпение деня, когато ще сваля ученическата мантия. Сега ме е страх от него“.

Пътуването до Гилдията не беше дълго, тъй като широкият път водеше директно от Пристанището до нейните земи, като заобикаляше само двореца, но на всички им се стори доста продължително. Калън местеше поглед от Лилия към Аний и Ротан, като гледаше предимно възрастния магьосник.

„Изглежда озадачен. И притеснен. Мислех си, че ще е доста по-ядосан, когато разбере, че сме се справили със Скелин без него“. Всеки път, когато срещаше погледа му, тя навеждаше очи.

Когато пристигнаха, Ротан тръгна право към Университета, докато Калън се позабави, за да даде нареждания на кочияша.

— Разпоредителят е в двореца — извика той на Ротан.

Магьосникът се спря и се обърна.

— Върховният повелител Болкан?

— Също е при краля.

— Ще се върнат ли скоро?

Калън помръдна с рамене.

— Сигурно ще се приберат късно.

Ротан примигна и очите му внезапно се разшириха.

— И вие сте били в двореца, когато ви повиках, нали? Случва се в момента, нали?

Калън кимна.

— Но знаех, че ще ме повикате, само ако става въпрос за нещо важно. Мога ли да поговоря с вас насаме?

Ротан остави Лилия и Аний на стъпалата и се върна при Калън. Лилия видя, че Аний гледа с подозрение. Тя се обърна към магьосниците. Устните им помръдваха, но не можеше да се чуе нищо. Най-вероятно се бяха оградили със заглушаваща звуците бариера. „Като че ли става дума за нещо важно, което Ротан е очаквал“.

— Сигурен ли сте, че е той? — попита Ротан и гласът му внезапно прозвуча ясно. Калън кимна. — Добре тогава. За щастие аз трябва да разкрия каквото знам първо на Разпоредителя и Върховния повелител, затова ще трябва да изчакаме завръщането им.

— Може да минат ден-два, докато се освободят, за да се срещнат с вас.

— Да, сигурно. Смятате ли, че кралят ще призове Висшите магове в двореца?

— Не — отвърна Калън. — Той не обича около него да има много магьосници. Искате ли да предам на Разпоредителя и Върховния повелител, че сте намерили Скелин и искате да се срещнете с тях?

— Да, благодаря ви.

Ротан изчака Калън да се качи в каретата. Кочияшът подкара конете. Лилия забеляза, че щом излязоха през портата, те препуснаха с всички сили.

— Бърза — рече тихо Аний и погледна към Ротан. — Кое е толкова важно, че заради него се пренебрегва смъртта на Скелин и проследяването на шпионите му в Гилдията?

Ротан отговори със сериозно изражение на лицето.

— Нещо много важно. Скоро ще разберете.

Аний го погледна замислено.

— Нали няма да ни нападнат отново?

Ротан поклати глава.

— Няма.

— И няма да нападнат някой друг?

— Няма. Стига си гадала. Сега ще ви отведа в дома на Сония, после ще доведа и Гол там. Казах му да чака при…

— Гол е жив? — прекъсна го Аний.

Лилия се усмихна.

— Да. Той ни помогна да те намерим. Ще бъде много щастлив, че си тук.

Аний потрепна.

— Сигурно е много… — Тя въздъхна. — Добре… да идем да се почистим.

Лилия се усмихна.

— Поне една полза да има от забавянето.

 

 

„О, Денил“ Сония свали пръстена на Оусън и избърса сълзите от очите си. „Да изгубиш някой, когото толкова обичаш…“ Бяха я връхлетели толкова спомени и чувства, че тя благодари на пръстена на Наки, задето ги беше скрил от Оусън. Разпоредителят бе доста изненадан. Той знаеше, че Денил харесва своя приятел ашаки, но очевидно Денил бе успявал да скрие точно колко го е харесвал.

Тя подозираше, че Оусън дори не е искал да го смята за възможно. „Не това, че Денил може да обича друг мъж — той знаеше за Тайенд, а че може да се влюби в сачаканец. Особено в ашаки. Или че толкова влиятелен сачаканец би могъл да се влюби в Денил“.

Тя се изпълни със съчувствие, припомняйки си гнева на Денил. Ако знаеше, че магьосникът може да стане свидетел на смъртта на любовника си, тя нямаше да предложи Денил да наблюдава битката и да предава резултата на нея и Оусън. „Според мен Денил не е вярвал, че Изменниците ще спечелят. Той беше по-загрижен за Лоркин“

— Съжалявам, Сония — чу се познат глас. — Съжалявам.

Регин. Трябваше да му каже какво се е случило. Когато вдигна глава, тя успя да зърне проблясващи от влага очи, преди да се окаже притисната към топлите му гърди, а ръцете му да я потупват по гърба.

— Нищо не можеше да се направи — каза той. — Той избра смел път и аз му се възхищавам за това.

Вцепенението от изненадата отмина и тя се отпусна в ръцете му, успокоена от топлината и загрижеността му, макар да осъзнаваше грешката му. „Той видя сълзите ми и си помисли, че Лоркин е мъртъв. Проклятие. Той мисли, че Лоркин е мъртъв и е разстроен“. Трябваше да му каже, че греши, но една егоистична част в нея не искаше този момент да свършва. „Той се притеснява за Лоркин. И за мен…“

„Престани! — каза си тя. — Винаги искаш онова, което не можеш да имаш“.

— Всичко е наред. Той е добре — избъбри Сония. Насили се да се отблъсне от него, за да може да го погледне. — Лоркин е добре. — Погледна го в очите, за да му покаже, че не лъже. — Изменниците спечелиха.

В очите му постепенно се появи разбиране. Той се изчерви леко и се усмихна печално. После се намръщи.

— Тогава защо…? — Очите му се разшириха. — Денил?

— Той също е добре. Както и Мерия, и Тайенд. Просто… — Тя поклати глава. — Ще ви обясня по-късно.

Тя усети как ръцете му се отпускат. Той понечи да се отдръпне назад, но тя го хвана за ръцете и леко ги стисна, преди да го пусне.

— Благодаря.

Очите му проблеснаха за миг, после той извърна поглед и лицето му стана сериозно.

— И сега какво?

Тя Се обърна към прозореца.

— Оусън иска да намерим Денил. После трябва да поздравим кралицата, да й кажем, че лечителите ни не са далеч и да видим дали ще ни позволи да имаме Посланик на Гилдията в Арвис.

— Как ще ги намерим?

— Тръгваме натам — посочи тя. — След известно време ще стигнем до улицата, където се проведе битката. Подозирам, че ще я разпознаем по труповете на ашаките. Ако наблюденията на Денил са добър водач, тази улица ще ни отведе до пътя към двореца. Ще го намерим в една къща край пътя. — Сония се запъти към стълбището.

Регин я последва.

— Скоро ще падне нощта.

Докато слизаше по стълбите, Сония се чудеше на приповдигнатото си настроение. „Не трябва да съм толкова весела. — Но Лоркин бе оцелял в битката и тя изпитваше невероятно облекчение. Може би вече щеше да успее да го уговори да се прибере у дома. При тази мисъл притесненията й се завърнаха. — Той ще поиска да остане с Тивара. Ако я обича така, както аз обичах Акарин, той ще я последва навсякъде. Не трябваше да се опитвам да го спирам. — Но го беше направила. — И все пак искам да е щастлив. Никога не бих поискала да страда като мен“.

Щом стигнаха до приземния етаж, Регин я поведе по коридора, като се движеше тихо и проверяваше за други обитатели, преди да излезе в коридор или стая. Двамата стигнаха до кухнята и надникнаха през входа за роби към улицата, която се оказа пуста.

Сония излезе, следвана от Регин. Градът беше тих и когато се отправиха към центъра, над главите им се спусна светъл здрач. Сония отново почувства, че се набива на очи с черната си мантия, но тя вече не изпъкваше толкова силно сред белите стени, както на сутрешната светлина. Магьосницата поддържаше силен щит около двамата. Първата странична улица, в която завиха, също беше празна, но на следващата главна улица се забелязваха далечни фигури.

— Добре, така или иначе щяха да ни забележат — каза Сония, когато се озова на улицата. Единственият отговор на Регин бе засмиване.

Дори и да ги бяха видели, хората не показаха притеснение. Никой не помръдна от мястото си. На следващия завой Сония видя двама Изменници, мъж и жена, които се отдалечаваха от тях, хванати за ръце. Начинът, по който се облягаха един на друг, показваше, че или са изтощени, или вече са отпразнували победата с питие. Тя сви рамене и ги последва, придружавана от Регин.

Двамата бяха изминали двайсетина крачки, когато от една странична врата, подмината от Изменниците, излязоха две фигури. Регин се спря и Сония го чу как рязко си поема дъх в същия миг, когато тя разпозна кройката на жакетите им и зърна проблясъка на камите им.

Ашаки.

— Внимавайте! — извика тя.

Двамата погледнаха през рамо, видяха двамата мъже и се обърнаха към тях. Единият от тях стрелна с поглед Сония и Регин, после махна презрително с ръка и се обърна към Изменниците. Другият нанесе удар по жената, която потрепна и бутна спътника си зад себе си. Двамата започнаха да отстъпват.

— Слаби са — каза Регин. Сония знаеше, че той няма предвид ашаките, които бяха забелязали киралийските магьосници и не изглеждаха особено притеснени.

„Сигурно имат достатъчно сила, за да решат, че могат да не ни обърнат внимание. Сигурно смятат, че никой от нас не владее черната магия, защото сме киралийци“.

— Смятате ли да предприемете нещо? — попита Регин. — Защото аз не мога да стоя и да гледам как убиват тези двамата. Не и след като Изменниците така или иначе са победили.

— Ще ми се да можех. — Тя го погледна. — Но това би било намеса.

— Сигурен съм, че Изменниците ще ви простят, ако спасите двама от тях.

— Действията ми могат да бъдат приети като действия на Гилдията и Обединените земи.

— Добре. Защото не искам да бъда част от Гилдия, която не е помогнала в такава ситуация. Освен това не е нужно да убивате ашаките. Просто ги подплашете.

Двамата ашаки се бяха разделили и се приближаваха от две страни към Изменниците. Жената погледна към Сония и Регин, а очите й бяха пълни със страх.

„Регин е прав. Изменниците и Гилдията могат да разгледат последствията по-късно“. Тя посегна към силата си и изпрати два удара срещу ашаките. Мъжете залитнаха, но се съвзеха и се обърнаха към нея. Изменниците се възползваха от възможността, за да избягат зад ъгъла към следващата главна улица.

Ашаките се спогледаха и единият тръгна към Сония и Регин.

Другият се поколеба, но го последва.

— Не ми изглеждат изплашени — отбеляза Сония.

Регин се засмя.

— Не знаят коя сте вие.

Покрай нея проблеснаха удари и тя подсили щита си. Зидарите не бяха особено силни — очевидно просто я изпробваха. Тя отговори с дъжд от огнени удари, за да ги сплаши. Мъжете спряха и тя дочу мърморене.

Тогава иззад ъгъла отново се появиха Изменниците. Следвани от много други. Ашаките залитнаха напред, нападнати откъм гърба. Те се обърнаха и видяха как нарочените им жертви вдигат ръце и насочват нещо към тях, след което отново погледнаха към Сония и Регин.

„В капан са — помисли си Сония. — Но това вече е битка на Изменниците“. Тя наблюдаваше как Изменниците изтощиха ашаките, докато щитовете им не паднаха, и потрепна, когато двамата паднаха под финалния удар. Регин изсумтя изненадано, но когато Сония го погледна, той сви рамене.

— Не взимат пленници, нали?

Тя поклати глава, припомняйки си самоубийството на сачаканския крал. Изменниците минаха покрай мъртвите ашаки и се приближиха към Сония и Регин, водени от една от новодошлите.

— Ти си Черната магьосница Сония, нали? — попита жената.

— Да. А това е лорд Регин.

— Аз съм Говорителката Лана. Не трябваше да мърдате от мястото, където ви бяхме оставили. — Тя направи заповеднически жест. — Елате с мен.

Жената се обърна и се отдалечи. Сония погледна към Регин и забеляза изненада и раздразнение в погледа му. Подтискайки усмивката си, тя тръгна след Говорителката Лана, а останалите Изменници заеха позиции от двете им страни, ескортирайки ги до центъра на града.

 

 

При звука на приближаващите се стъпки по коридора, Тайенд погледна към Денил. Вече от час двамата седяха от двете страни на стола на Ачати в Господарската стая, потънали в мълчание.

— Време е да поемеш задълженията си — въздъхна Тайенд. — Готов ли си да се изправиш срещу хората, които го убиха? Или можем да намерим кораба на Ачати и да се приберем в Имардин по заобиколния път.

Денил поклати глава.

— Не. Това ще съсипе кариерите и на двама ни. Изменниците… макар да ми се искаше да го бяха пощадили, те не го познаваха. Не знаеха, че той заслужаваше пощада. Как биха могли да знаят? Той беше съветник на краля, който представляваше всичко онова, което те ненавиждаха. И… — Той въздъхна. — Въпреки всичко искам да остана в Арвис. Не завинаги, но…

Откъм коридора се появи Мерия.

Тя изглеждаше различно и Денил не можа веднага да определи каква е промяната. „Изглежда по-възрастна. Не остаряла, а помъдряла. Сурова. Напомня ми за лейди Винара. Хм. Споделянето на отговорността определено й подхожда“.

Но беше време той отново да застане начело.

— Лейди Мерия — каза той, като се изправи и подаде ръка. — Благодаря ви за помощта.

Тя се поколеба, после бръкна в джоба си и извади пръстена. Когато Денил го взе, магьосницата го изгледа преценяващо. Дали за да провери дали е готов да поеме посланическия си пост? Той прикри усмивката си.

— Крал Амакира е мъртъв, както и останалите ашаки — каза му тя. — Той се самоуби, останалите принудиха Изменниците да ги убият, като атакуваха кралицата. Сония и Регин идват насам, за да се срещнат с вас. Оусън каза, че трябва да се съберем и да поискаме аудиенция при кралицата.

— А Изменниците какво правят?

— Обхождат съседните къщи. Вече намериха и убиха един ашаки, който се беше скрил по време на битката.

Тайенд си пое рязко дъх.

— Робите на Ачати.

Сърцето на Денил прескочи един удар.

— Ще ги убият.

— Дали? — попита Мерия. — Може и да не го направят.

— Не бива да рискуваме. Трябва да ги предупредим. — Тайенд направи няколко крачки към коридора.

Мерия се намръщи.

— Ако са можели да се измъкнат, досега да са го направили.

Тайенд погледна към Денил.

— Но ако не са…

— Трябва да ги вземем с нас — каза Денил. — Ако се съгласят. Вече са свободни мъже.

— Ще ги наемете за прислужници? — попита Мерия и се намръщи. — Когато нямат кой знае какъв избор. Това не е по-различно от робството.

Денил поклати глава.

— По-добро е от смъртта. Но според мен… ние просто ще им предложим да ги вземем с нас. Останалото зависи от тях.

— Първо трябва да ги намерим — напомни му Тайенд. — Ако са тук, значи се крият. И може би не разполагаме с много време.

— Тогава да се разделим — предложи Денил. — Ти остани с Мерия, която ще те защитава. Ако не ви виждат, могат да ви помислят за Изменници и да ви нападнат. Аз ще проверя на горния етаж, вие останете тук.

Денил тръгна към стълбите. До като оглеждаше къщата на Ачати, той откри части от нея, които не бе вйждал преди. Всичко бе боядисано в познатите убити, земни цветове, които Ачати предпочиташе пред искрящо белите стени от сачаканската традиция. Денил се почувства така, сякаш бе обграден от присъствието на Ачати и сърцето го заболя.

В задната част на къщата той отвори една врата, огледа се и ахна от удивление.

„Защо не ми е казвал за това?“

Денил бе виждал библиотеката на Ачати. Тя представляваше скромна стая в частните покои на приятеля му, и всички книги и свитъци бяха прибрани в изкусно украсени скринове. Стаята, в която стоеше Денил сега, бе няколко пъти по-голяма и пълна с рафтове. В центъра й стоеше голяма маса, върху която имаше само лист хартия, сгънат и запечатан.

Зад масата стояха двама мъже. Робите на Ачати.

Те не носеха само обичайните си набедрени превръзки, а бяха облечени със семпли панталони и туники. Когато Денил ги погледна, те наведоха погледи.

— Господарят остави това за вас — каза единият, сочейки писмото.

Денил отвори уста да заговори, но промени намеренията си. „Първо виж какво пише в писмото“. Той отиде до масата и го взе. Стомахът му се сви, щом видя името си, написано напреки с елегантния почерк на Ачати.

Денил си пое дълбоко дъх, счупи печата, отвори писмото и зачете.

Посланик Денил от Магьосническата гилдия на Киралия.

Проблемът със събирането на най-добрите екземпляри от каквото и да било се крие в това, че трябва да се намерят също така посредствени и лоши примери, с които да се прави сравнение. В повечето случаи полагах усилия да ги отхвърлям, но установих, че не винаги мога да го правя, особено когато става въпрос за моето семейство, моят крал или моята библиотека.

Ако ви позволят, вземете моята библиотека. Останалата ми собственост сигурно ще бъде разграбена или унищожена и мога само да се надявам, че робите ми ще се възползват от нея.

Ашаки Ачати, бивш съветник на крал Амакира от Сачака

Денил затвори очи, преглътна тежко, прочисти гърлото си и погледна към робите.

— Е, Дак и Вата, нямам много време за обяснения, затова ще говоря направо. Господарят ви е… — Буца заседна в гърлото му.

— Знаем — отвърнаха двамата едновременно.

— Изменниците обхождат всички къщи около пътя и подозирам, че ще приемат присъствието ви тук като проява на лоялност към господаря ви. Затова посланик Тайенд и аз ви предлагаме да ви вземем с нас.

— Ще трябва ли да напуснем? — попита Вата с широко отворени очи.

— Вероятно — отвърна Денил. Той поклати глава. — Честно казано, не знам как ще постъпят Изменниците. Не знам дали ще е по-добре за вас да станете наши спътници или прислужници — и дали изобщо това е приемливо за вас. Но ви обещавам, че ще направим каквото е по силите ни, за да ви защитим.

Двамата мъже се спогледаха и Лак кимна.

— Господарят ни каза, че трябва да правим каквото ни кажете.

— Тогава ви казвам да дойдете с мен — рече Денил, махна с ръка и тръгна към вратата на библиотеката. — Но не като роби — додаде той. — Дръжте се като свободни мъже, каквито вече сте. Не по начина, по който бяха свободни ашаките, разбира се. Не мисля, че Изменниците ще погледнат с добро око на това.

— Не съм сигурен, че знам как да бъда свободен мъж — промърмори тихо Вата.

— Ще се научиш — увери го Денил. Той пъхна писмото на Ачати в джоба си и поведе двамата му бивши роби към новата им, стряскаща свобода.