Труди Канаван
Кралицата на изменниците (31)

Глава 30
Преговори за бъдещето

Савара отново се бе настанила в имението, което бе определила за база. Този път Господарската стая бе мястото, където чакаха онези, които искаха аудиенция или бяха призовани от кралицата. Потокът от хора, които докладваха за напредъка на Изменниците в поемането на контрола над града не спираше, а Лоркин и Тивара седяха до нея на стража.

Всички къщи покрай двореца вече бяха претърсени. Открити и убити бяха няколко ашаки, които се криеха, за да нападнат от засада Изменниците. Бяха открити няколко свободни жени и децата им. Техните съпрузи, бащи и синове бяха толкова уверени в победата, че не си бяха направили труда да изпратят семействата си на безопасно място. Някои от именията бяха пълни с труповете на роби, които не бяха успели да избягат преди господарите им да ги избият с магическата си сила.

Избрано бе едно голямо имение, в което бяха затворени богатите и здрави свободни жени и деца, докато Изменниците не стигнеха до решение какво да правят с тях. „Което може би ще е същото, каквото направихме с останалите семейства — помисли си Лоркин. — Те ще трябва да открият своето място сред освободените роби, което вероятно означава да работят за пръв път през живота си“.

— Някои роби са нападнали семействата на бившите си собственици, преди да напуснат града — каза Говорителката Шая на кралицата. — Няколко свободни жени се нахвърлили върху робите, след като научили за поражението на ашаките. Изпратихме всички ранени в имението от другата страна на пътя. Няколко робини и една свободна жена започнаха да раждат. Всички Изменници с опит в лекуването са изпратени да им помагат.

— Достатъчни ли са?

Шая поклати глава.

— Трябват ни още. Кога пристигат киралийците?

— След около ден.

— Аз ще отида — предложи Лоркин.

— Не. — Савара се обърна и го погледна. — Засега си ми нужен тук.

Говорителката наведе глава.

— Знам какво е отношението ти към Калия, но…

Савара се намръщи и поклати глава.

— Не й вярвам.

— Не е нужно. Просто я пусни да се занимава с онова, за което е обучена.

Лоркин притаи дъх, когато Савара погледна към Говорителката. Кралицата не можеше да разкрие престъплението на Калия срещу Изменниците, без да разкрие и умението му да чете повърхностни мисли. „Тогава по-добре да се подготвя за последствията“.

— Доведете я тук — нареди тя.

Когато стъпките на Шая се отдалечиха, Савара се обърна към него.

— Тази твоя способност се оказа много полезна за мен, Лоркин. Склонен ли си да я предложиш в услуга на Изменниците?

Той примигна изненадано.

— Ами… да, предполагам. Искате ли да я използвам върху Калия? Не мога да обещая, че ще успея да науча много.

Савара се усмихна.

— Просто ми кажете, когато усетите, че лъже. И не споменавайте за способността си пред никой Друг, освен ако не ви кажа.

Стъпките на Шая се дочуха в коридора, придружени от нечии други стъпки. Когато Калия влезе в стаята, тя погледна към Савара, след което наведе очи и притисна длан към сърцето си.

— Остави ни, Шая.

Говорителката се поколеба, после кимна и излезе. Савара се изправи и застана неподвижно пред Калия. Жената не вдигна очи. Тя дишаше учестено. Лоркин се концентрира върху нея, усети познатото присъствие и вината.

— Знам какво си направила — каза й Савара. После погледна към Лоркин и Тивара. — Ние знаем какво си направила.

Вълна от страх и срам се надигна в Калия.

— Това, което не мога да разбера, е следното: защо Халана? — продължи Савара. — Всички я обичаха. Тя нямаше врагове. — Кралицата поклати глава. — Опитът и познанията за камъкотворството, които притежаваше. Талантът. Дори да я мразеше, как можа да ни я отнемеш?

— Не я мразех — възрази Калия. — Аз… — Тя вдигна очи, но бързо ги наведе отново.

— Ти какво?

— Не исках да тя да умира.

— Само ние. — Савара се върна при стола си. — Нямам доказателство за това, но мога да докажа, че имаш нещо общо със смъртта на Халана. Ако успееш да ме убедиш, че е станало случайно, аз… — тя въздъхна. — Колкото и да не ми се иска да го призная, ние се нуждаем от теб, Калия. Убеди ме, погрижи се за ранените и аз няма да разсейвам и деморализирам хората ни в тези съдбоносни времена с обвинения в опит за убийство на един от своите.

Калия преглътна и кимна.

— Когато онази нощ беше на покрива — започна тя, — аз видях, че си сама с… — Тя погледна към Лоркин и Тивара. — Ако ви нападнеха, никой друг нямаше да пострада. Просто трябваше да привлека вниманието към вас. Така че се измъкнах през входа за робите, намерих няколко ашаки и ги поведох към къщата. Те ви видяха, но аз хукнах към входа за робите точно когато Халана излизаше от другия. Мисля, че поставяше защитни камъни. Тя… не ги видя. Тя… — От устата й се отрони стон. — Опитах се да я предупредя, но всичко се случи толкова бързо. Не исках да бъде убита.

Савара погледна към Лоркин. Той поклати глава. Всичко, което Калия казваше, беше истина. Кралицата се обърна и впери поглед в жената. Тя изглеждаше така, сякаш бе отхапала нещо изключително противно. Но причината не бе единствено отвращението от постъпката на Калия. „Тя иска да я накаже, но няма да го направи. Ако бях на мястото на Савара, щях да я затворя и да пратя мен при ранените. — Лечителските умения на Калия не бяха уникални. В този миг той го осъзна. — Но моите умения за четене на мисли са“.

— Закълни се, че никога няма да говориш за това пред никого, освен ако аз не ти заповядам — каза кралицата. — И се закълни, че повече няма да се опиташ да навредиш на мен, Тивара или Лоркин.

Калия наведе глава.

— Кълна се.

— Върви. Шая ще ти покаже имението, където се намират ранените.

Когато жената се отдалечи с бързи крачки, Савара потри ръце в коленете си, сякаш ги почистваше.

— Добре, поне разполагаме с нещо, с което да я държим в ръцете си.

По коридора се чуха стъпки и този път в стаята влезе Говорителката Лана.

— Готова ли си да приемеш киралийците?

Савара си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Готова ли съм? — запита се тя.

Лана се намръщи.

— Първо трябва да ти кажа нещо.

— Така ли?

Устните на Говорителката се разтегнаха в пресилена усмивка.

— Когато намерих Черната магьосница Сония, тя се сражаваше с двама ашаки. Тайвла и Кал, двамата, които ги намериха, ми казаха, че ашаките нападнали първо тях. Сония се намесила и им позволила да се измъкнат.

Лоркин се обърна към Савара и се озадачи, когато я видя да се мръщи. Кралицата го погледна и тихо изсумтя.

— Е, това проваля плановете ми. — Тя се обърна към Лоркин и отпусна ръце покрай тялото си. — Майка ти не се подчини на заповедта да остане там, където я е оставил ескортът й. Очаквах да обсъдим този проблем и да се опитам да получа като извинение нещо от нея.

Той повдигна вежди.

— Едва ли ще успеете.

— Как ще ме посъветваш тогава да я накарам да ни направи една услуга?

— Аз съм последният човек, който може да ви каже. Тя ме познава твърде добре.

— Но ти си неин син. Може би трябва да използвам това.

Лоркин потрепна.

— Само ако сте изключително смела. Аз, ъъъ, ви съветвам да я поопознаете малко повече, преди да се опитвате да я притискате.

Савара сви устни, погледна го и кимна.

— Някой ден ще поискаш да видиш отново нея и родната ти земя.

— Да. Бих искал да взема Тивара с мен, така че ще е добре, ако Сачака и Обединените земи поддържат приятелски отношения.

Савара се обърна към Лана.

— Прати ми киралийците. И елийнеца.

Пулсът на Лоркин се ускори. „Майка ми, Денил и всички останали знаят на кого съм верен сега. Предполагам, че скоро ще разбера какво е мнението им по този въпрос“.

Майка му въведе останалите в стаята. Те се подредиха пред Савара и коленичиха. Настъпи пълно мълчание, изпълнено с изненада и леко смущение. Странни ситни тръпки го полазиха по гърба. За киралийците и елийнците това бе традиционен израз за оказване на почит на владетел, но за Изменниците това бе много повече, отколкото бяха очаквали.

— Станете — каза Савара с приглушен глас. Когато петимата чужденци се изправиха, тя се усмихна. — По-късно Лоркин ще ви покаже как Изменниците поздравяват водача си. — Погледът на кралицата премина по тях. — Аз съм кралица Савара, а това са Тивара и Лоркин. Моля, представете се.

— Както знаете от предишната ни среща, аз съм Черната магьосница Сония от Магьосническата гилдия на Киралия — започна майка му. След това представи останалите в зависимост от статута им, започвайки с Денил.

„Денил изглежда… не смутен, а по-скоро като човек, който се опитва да прикрие неудобството си — помисли си Лоркин. — Да не е ранен? Не, има нещо друго. Може би просто е притеснен, че току-що е видял тези хора да убиват цял куп хора, с които… — Стомахът му се сви на топка, когато осъзна, че Денил, Тайенд и Мерия се бяха сприятелили с хора от сачаканския елит. — Сигурно са видели как приятелите им загиват“.

Когато майка му произнесе името на Регин, Лоркин си спомни предположението на Тивара, че между тях двамата има нещо повече. Лицето на Регин имаше смирено изражение. Той погледна към Лоркин и леко наведе глава. Лоркин отвърна на кимането. „Това нищо не означава“ — помисли си той.

— И така — каза Савара, надигайки се от стола. Тя излезе напред и застана пред Денил. — Възнамерявате ли да останете в Сачака, Посланик Денил? Мисля, че щом пристигнат лечителите, ние ще се нуждаем от представител на Гилдията тук.

Лоркин забеляза, че майка му сбръчи вежди за части от секундата. Като влиятелна фигура сред гилдийските магьосници, тя сигурно бе получила предложение за този пост. Може би, обръщайки се към Денил, Савара показваше, че предпочита него за представител на Гилдията вместо Сония.

— Ако Гилдията го позволи и вие одобрите, ваше величество — отвърна Денил.

Савара кимна.

— Засега ще свършите работа. — Тя се обърна към Тайенд. — А вие, посланик Тайенд, ще продължите ли да представяте Елийн?

— Вече получих указания от моя крал да поискам удължаване на престоя ми на този пост, ваше величество — отвърна Тайенд. — Всъщност той ме накара да запомня едно кратко съобщение и да ви го предам под формата на официално послание.

— Така ли? Предайте го тогава.

Тайенд се преви в изтънчен поклон.

— Кралят на Елийн Леренд ви поздравява с успешното покоряване на Сачака. Той се надява на възможността за скорошна среща, на която да бъде обсъдено установяването на взаимноизгодни отношения. Желае ви мирно и процъфтяващо бъдеще.

Савара се усмихна.

— Предайте моята благодарност за добрите пожелания следващия път, когато се свържете с него. Очаквам по-дълго официално послание. Не виждам причина да не останете тук като посланик. — Тя подмина Мария и Регин и се спря.

Лоркин наблюдаваше лицето на майка си, когато кралицата застана срещу нея. Видя познатата промяна в изражението й, от обичайния леко огорчен, замислен вид към неподвижния, всезнаещ поглед, който той никога не бе успял да издържи задълго.

— Черна магьоснице Сония — каза Савара. Тонът й вече не бе приятелски, но не бе и студен. — Вие не се подчинихте на заповедта ми да останете на мястото, където ви бе отвел ескортът ви.

— Така е, ваше величество.

— Това не ме зарадва особено.

— Не съм и очаквала.

— Защо не се подчинихте?

— Посланиците Денил и Тайенд, и лейди Мерия смятаха, че се намират в опасност. Сарал и Теми си бяха тръгнали, затова не можах да поискам разрешение да помогна на колегите си или да поискам да им осигурите защита. Спазих предишното условие да не помагам на ашаките и желанието на Обединените земи да не се намесвам в битката.

— Но се намесихте по-късно.

Сония повдигна вежди.

— Не трябваше ли?

Савара леко наклони глава.

— Какво смятат за това Обединените земи?

— Не съм имала възможността да ги питам все още. Те знаят, че някои решения трябва да се вземат бързо. Битката вече беше спечелена, а те искат да са сигурни, че лечителите ще бъдат в безопасност тук.

— Ще бъдат. — Савара отстъпи назад и се върна на мястото си. — Но те са на един ден път оттук. Междувременно вие и останалите гилдийски магьосници ще се съгласите ли да се погрижите за най-тежко ранените?

Сония вирна брадичка и в очите й проблесна светлина, която Лоркин познаваше твърде добре. Той затаи дъх, после тихичко въздъхна.

— Разбира се — отвърна тя.

Савара кимна.

— Лоркин ще ви ескортира до имението, където се намират болните и ранените, след като поговоря с него насаме. Можете да си вървите.

Лоркин гледаше как майка му и бившите му колеги и приятели си тръгват. Когато се скриха в коридора, Савара се обърна към него.

— Постъпих ли мъдро, като ги помолих да изцелят ранените?

Значи бе чула реакцията му. Той сви рамене.

— Майка ми е отворила болници в Имардин. Дайте й тази работа и тя може да не се прибере у дома.

Савара се намръщи.

— А аз си помислих, че ти ще си причината да не поиска да се прибере. Не съм възнамерявала да затруднявам допълнително задачата ти.

— Моята задача?

— Да убедиш майка си да се прибере у дома. Нищо лично, не й мисля злото, просто подозирам, че е от хората, които не бих искала да се въртят наоколо.

— Така е — съгласи се той. После се замисли. — Единственият начин да върнем майка ми у дома е да накараме Денил да го препоръча на Гилдията. Той може да се съгласи да го направи, ако успея да го убедя, че е добра идея, или просто да го помоля да ми направи услуга. Но подозирам, че това ще го накара да се усъмни в мотивите ми. Макар че… има нещо, което, ако се съгласите, бихме могли да му предложим като доказателство, че намеренията ни са миролюбиви.

Савара се наведе напред.

— И какво е то?

 

 

Когато Лоркин ги изведе от имението, Сония го огледа преценяващо. Той изглеждаше по-слаб, макар че може би дрехите му в изменнически стил създаваха това впечатление. Магьосническите мантии скриваха доста, наблягаха на раменете и гърдите, но прикриваха останалото. Прилепващата жилетка на Изменниците обгръщаше тялото му. Платът на туниката и панталоните му беше груб и неоцветен. За разлика от скромното му облекло, пръстите му бяха покрити с пръстени, които обикновено оставяха впечатлението за богатство и задоволеност, ако не се беше досетила, че са магически.

Той ги поведе към другата страна на улицата. Походката му бе спокойна и уверена, отбеляза Сония, но освен това той непрекъснато беше нащрек и погледът му шареше наоколо. „Чувства се сигурен на мястото си сред Изменниците и няма защо да се страхува от Гилдията, освен, разбира се, от неодобрението й, но знае, че градът все още не е напълно обезопасен“.

Лоркин я погледна през рамо и забави крачка, за да повървят един до друг.

— Исках да се свържа с теб преди битката — каза той. — Но всичко се случи толкова бързо. В един момент правехме планове, в следващия бързахме да посрещнем ашаките.

— Какво направи с кръвния ми пръстен?

Той се намръщи извинително.

— У мен е. Трябваше да го скрия, но…

— Не, предпочитам да го носиш в себе си, за да го използваш в нужда.

— Ами… предполагам, че съществува малката вероятност ако ме бяха убили, той да бъде унищожен заедно с мен.

Полазиха я студени тръпки.

— Хайде да не говорим за това, че е можело да бъдеш убит.

Той се ухили.

— Дадено.

— И така, какво ще правиш по-нататък?

Изражението му стана сериозно.

— Зависи от Савара. И Тивара. Очевидно Савара има планове за Тивара и тъй като цялата отговорност и власт е в ръцете на жените Изменници, а от техните мъже се очаква да приемат всичко, аз ще отида там, където отиде тя.

— Доволен ли си от това?

Той се ухили.

— Общо взето. Обичам Тивара, майко. Харесва ми как командването й е в кръвта, макар на моменти да е доста дразнещо. Харесва ми да съм човекът, който предизвиква това.

Сония сдържа въздишката си.

— Значи няма да се прибереш у дома.

Той поклати глава.

— Не очаквам да е скоро. Савара знае, че предпочитам да мога да посещавам теб и Гилдията. Все още ми се иска да предам основното познание за камъкотворството, както пожела кралица Зарала. Може би Гилдията ще успее да направи нещо с него. Може би пещери с кристали ще бъдат открити и в Обединените земи. Ако съществуват, най-вероятното място ще е в северната част на Елийнската планина, където…

От групата хора, които излязоха на пътя от една странична уличка, се разнесоха весели викове. Лоркин спря, застана между новодошлите и Сония, след което се обърна към нея и се усмихна.

— Очевидно довечера ще има празненство.

Сония погледна край него и видя, че мъжете и жените носят мебели. Те не бяха облечени като Изменници, затова тя предположи, че са освободени роби. Оглеждайки се, тя осъзна, че на пътя са се събрали още няколко групи бивши роби. Малко по-нататък гореше огън. Тя чу Денил да промърморва проклятие, когато хората хвърлиха мебелите на пода и започнаха да ги трошат. Когато двама от бившите роби се запътиха към близката къща, някой извика след тях:

— Донесете малко прахан!

— И вино!

Денил им обърна гръб и продължи към отсрещната страна на улицата.

— Те ще претършуват къщите, нали? — попита Денил, без да се обръща специално към никого.

— Сигурно — отвърна Мерия.

Денил въздъхна.

— Трябваше да заключа библиотеката — промърмори той.

Имението, в което ги отведе Лоркин, беше по-голямо от останалите. До вратата стояха двама Изменници. Те впериха погледи в чужденците, но не възразиха, когато Лоркин ги преведе през вратата. Вътре ги посрещна хаос и шум. Хората, които лежаха по земята, бяха зле превързани или просто изоставени. Край тях се суетяха други, които очевидно не бяха ранени. Изменници сновяха от единия към другия коридор, спъваха се в крайници и всякакви предмети, от кошници с храна до бутилки с вино. Една от ранените стискаше здраво голяма златна кутия, макар от раната на крака й да се лееше кръв. Някъде отвъд стаята се чуха приглушени писъци и викове.

— Тук цари пълен хаос! — възкликна Сония. — Никой ли не командва тук?

Шумът в стаята леко поутихна. Всички извърнаха глави към нея. Една Изменница, която току-що беше влязла в стаята, се спря и я зяпна. Сония изруга на ум; Нямаше намерение да произнася това на глас.

— Къде е Калия? — попита Лоркин Изменницата.

— Лекува някого — отвърна жената.

— Кой приема новите пациенти?

Жената сви рамене и се огледа.

— Някой…

Лоркин махна с ръка.

— Отивай да си вършиш работата. Аз ще се оправя.

Жената бързо се отдалечи. Лоркин погледна към пръстените на ръката си и натисна камъка на един от тях. Погледът му се зарея в далечината и той остана неподвижен доста дълго време, след което кимна и се обърна към Сония.

— Савара изпраща една Говорителка тук. Тя ще се погрижи всички да изпълняват нарежданията ти. Преди Калия ръководеше лечението на болните в Убежището, но тя наруши няколко закона и… ами в момента не е на себе си. Тук е само защото се нуждаем от експертизата й. — Неприязънта му бе очевидна. — Тя владее малко лечителство. Мисля, че най-добрият начин да се справим с нея, е да й даваме пациенти за лекуване, но не и право да взима решения.

Сония повдигна невярващо вежди.

— Савара ме прави отговорник?

— За тази вечер. — Лоркин се намръщи. — Трябваше доста да я убеждавам. Мислехме си, че можем да разчитаме на Калия, но… — Той сви рамене. — Не мога да ти дам подробности, ала тя взе някои неправилни решения и това разби самоувереността й. Калия е добра лечителка. Самоотвержена. Можеш да разчиташ, че ще си свърши работата. — Той отстъпи към изхода. — Говорителката Ивали ще бъде тук всеки момент. Аз трябва да вървя. Посланик Денил трябва да се върне с мен.

Денил повдигна вежди, но когато последва Лоркин навън, не изглеждаше особено загрижен. Сония погледна към Мерия, която оглеждаше стаята и клатеше глава.

— Няма да отнеме много време да оправим всичко тук — увери я тя. — Стига хората да изпълняват каквото им кажем.

Мерия кимна нетърпеливо.

— Винаги съм искала да организирам болница. След като разгледам света.

Сония погледна младата жена с подновен интерес. „Къде си крила това момиче, Винара?“ — помисли си тя. Често подозираше, че Повелителката на лечителите задържа най-добрите от новите попълнения за себе си. „Не че аз нямаше да го направя, но не се намирам в нейното положение. Но по всичко личи, че е позволила на тази да й се изплъзне. Може би някой ден, след като Мерия задоволи страстта си за скитания, тя ще се върне, за да работи с мен“.

От претъпкания с хора коридор се появи една Изменница и срещна погледа на Сония. Магьосницата се изпъна и се усмихна. Потисна в съзнанието си всички планове за бъдещето на Мерия, престъпи напред и започна да обяснява от какво имат нужда тя и ранените в Арвис.

 

 

Празнични клади не бяха издигнати само на пътя към двореца, установи Денил, когато заедно с Тайенд, Лоркин и бившите роби на Ачати отиваха към Дома на Гилдията. Те горяха из цял Арвис и мисълта за всички красиви и ценни предмети, които се използваха за разпалки, караше Денил да се чувства зле.

„Това са просто предмети“ — каза си той. Но въпреки това бе тъжен и не се заблуждаваше, че заедно с красотата не се унищожава и познанието. Как можеха бившите роби, повечето от които не можеха да четат, да осъзнаят, че изгарят нещо, от което могат да спечелят полза както те, така и наследниците им? Може би двамата, които вървяха зад тях, щяха да го оценят. Все пак се криеха в библиотеката на Ачати. „Дали в момента я изгарят? Ако още не са, ще успея ли да убедя Изменниците да я запазят?“

Той погледна към младия мъж, който вървеше до него. Лоркин щеше да разбере. Сигурно нямаше да може да направи нищо, но Денил бе длъжен да опита, в случай, че имаше дори най-малък шанс да успее.

Онова, което го възпираше, бе споменът за Лоркин, който се биеше редом с Изменниците. За ашаките, които падаха под ударите им. Мисълта, че може би точно неговият удар е убил Ачати.

От неловкото мълчание, което цареше между тях, Денил предположи, че Лоркин е наясно, че заставането му на страната на Изменниците е обтегнало отношенията му с Денил и Гилдията. „Но в моя случай не може да знае защо. Само Тайенд знаеше, че двамата с Ачати бяхме повече от приятели“. А Тайенд не беше казал нищо.

— Постигнахте ли някакъв напредък с книгата си? — попита Лоркин.

— Не и напоследък — отвърна Денил.

— Копията, които направихте, стигнаха ли до Гилдията?

— Още не.

Те продължиха да вървят мълчаливо още няколко минути, избягвайки поредната група празнуващи. Най-накрая завиха зад един ъгъл и пред тях се появи Домът на Гилдията. За щастие тук нямаше клади, но пък улицата беше тъмна. Когато се приближиха, Денил чу как Тайенд си поема рязко дъх. В същото време и той забеляза, че портата виси странно настрани. Някой я беше счупил.

Лоркин бръкна в жилетката си и извади нещо. Вдигна го с два пръста пред гърдите си и се приближи до портата. Наведе се да погледне изкривения метал и тихо изсумтя.

— Само магия може да причини това — промърмори той. Изправи се и погледна намръщено сградата. — Вратата е отворена.

Тайенд и Денил не помръднаха, а Лоркин погледна намръщено отворената врата.

— Мисля, че трябва да се върнем и да…

— Аз ще отида да проверя — каза Лак и тръгна напред, следван от Вата.

— Чакайте, не може… — започна Лоркин, но бившите роби не му обърнаха никакво внимание, прекосиха мълчаливо двора и влязоха в сградата. Лоркин въздъхна и погледна към Денил. — Сигурно ви харесват.

Денил срещна погледа му.

— Бяха роби на Ачати.

Лоркин примигна и лицето му се изкриви от болка.

— Той не оживя, нали?

— Разбира се, че не. Той бе един от най-близките съветници на краля.

— Чудесен начин да му се отплатя за това, че ме измъкна от Арвис. — Гласът на Лоркин бе изпълнен със съжаление.

— Със същия успех би ви предал на краля, ако смяташе, че от това ще спечели Сачака — каза Тайенд.

Денил хвърли остър поглед към Тайенд и елийнецът го погледна в отговор. „Предизвиква ме да възразя — помисли си печално Денил. — Не мога. Макар че ми се иска да вярвам, че Ачати нямаше да се чувства добре, ако трябваше да го направи“.

Лоркин погледна към предмета, който държеше в ръката си и поклати глава. Денил се взря в него и забеляза лекото отражение на светлина.

— Не е честно да поемат рискове заради нас. Останете тук. По-встрани. — Той тръгна към вратата. Денил погледна Тайенд и двамата забързаха след Лоркин. Когато младежът ги забеляза, той въздъхна. — Тогава не се отдалечавайте от мен. Останете зад бариерата ми.

Когато влязоха в сградата, Денил усети вибрацията на бариерата, която ги обгради. Вътре беше тъмно. Лоркин създаде светлинно кълбо и го изпрати да се носи пред тях. Влязоха в празната Господарска стая. Лоркин избра десния коридор. „Ако посегателите са търсели магия или ценности, сигурно са се отправили към стаите на човека с най-висок статут“. Когато стигнаха до стаите на Денил, Лоркин влезе вътре. Помещенията бяха празни, но някой бе преровил сандъците и скриновете, изхвърляйки по-голямата част от съдържанието им на пода. Те се обърнаха да си вървят, но пред тях застана Лак, който държеше фенер.

— В къщата няма никой — докладва робът. — Вата проверява конюшните и стаите на робите. Но си мисля, че едва ли някой ашаки ще се крие тук.

Лоркин въздъхна с облекчение и се обърна към Тайенд.

— Искате ли да дойда с вас, за да вземете кръвния пръстен?

Тайенд поклати глава.

— Веднага се връщам. — Той махна с ръка на Лак и двамата изчезнаха в коридора.

Къщата беше много тиха. Денил огледа стаята. „Взети са много малко неща. На кого са му нужни гилдийски мантии и стари книги? Трябва ли да взема с мен записките си? Къде да ги сложа? Никъде не е безопасно. Но може да направя нещо по въпроса“. Той погледна към Лоркин, после бръкна в мантията си и му подаде писмото на Ачати. Лоркин го взе, разтвори го и го прочете. Когато го връщаше на Денил, той потрепна.

— Дали Изменниците ще ми позволят да взема библиотеката на Ачати? — попита Денил. — Стига да не е разграбена.

Лоркин се намръщи, после замислено се заигра с пръстените си.

— Савара каза, че получавате достъп до нея — отвърна Лоркин. — Ако й кажете къде се намира, тя ще изпрати някой да я пази.

„Савара каза?“ Денил погледна към пръстените и видя, че Лоркин докосна един от камъните. „Интересно“.

Младежът отново отпусна ръце край тялото си.

— Ще ми направите ли една услуга в замяна?

Денил сви рамене.

— Зависи от услугата.

— Отведете майка ми у дома колкото се може по-скоро. — Лоркин се намръщи. — Тя няма да се меси умишлено, но самото й присъствие тук създава проблеми. Не говоря за себе си, а за Изменниците. Те трябва да дават заповедите тук.

— И на Гилдийските лечители ли?

— Да не са й поверили командването им?

— Всъщност не. — Денил сви рамене. — Ще отговарят пред собствения си водач, а след това пред мен.

Лоркин изглеждаше облекчен.

— Значи няма причина тя да остава тук?

— Освен да се убеди, че аз и Мерия сме в безопасност… не. Но Савара я изпрати начело на болницата.

— Само за през нощта — каза твърдо Лоркин. Той разтри слепоочията си и въздъхна. — Ще кажете ли на Оусън, че присъствието й тук обтяга отношенията между Сачака и Обединените земи?

— Мога да му предам притесненията ви и желанието на кралицата.

Лоркин поклати глава.

— Ако майка ми усети и най-лекия намек, че това е дошло от мен, тя ще бъде още по-решена да остане. Трябва да излезе от вас, Денил. Освен това… аз вече не съм магьосник от Гилдията.

Денил се спря, за да огледа младия магьосник, който бе довел в Сачака като свой помощник. „Той наистина смята да остане с Изменниците. Отказал се е от всичко заради тях. И заради любовта си, предполагам. Аз едва ли щях да го направя. Дори и заради Ачати. Можех да го направя заради Тайенд, когато бяхме млади и отдадени един на друг. — Той усети ехото на онова чувство. — Да, мисля, че бих могъл“.

Лоркин отново погледна към ръцете си. Той свали един от пръстените си и го подаде на Денил.

— Това е причината да изпратите майка ми у дома. Това е причината Обединените земи да установят приятелски отношения със Сачака.

Денил взе пръстена и го огледа. Обковът му бе сребърен, а камъкът вътре бе прозрачен.

— Какво е това?

— Хранилищен камък.

Денил затаи дъх. Той си спомни думите на Ачати: „Ако все още съществуват или са били създадени някакви, това ще има ужасни последствия за всички държави“.

— В него има сила само на няколко магьосници. Проблемът с хранилищните камъни е, че няма как да знаем колко сила могат да съхранят. Ако е твърде много, те ще се счупят, освобождавайки цялата енергия. По-безопасно е да има няколко хранилищни камъка с малко енергия, отколкото няколко с повече. Но и така това би могло да е решението на проблема със защитата на Обедините земи, без да се прибягва до черната магия.

— Значи Изменниците са излъгали. Наистина са знаели как да ги правят — въздъхна Денил.

— Не, макар да имат подобни камъни. Боя се, че аз — ние — им дадохме идеята да опитат. Досега са направили само няколко, но не виждам причина да не направят още или да подобрят метода за създаването им. — Лоркин погледна към пръстена, после вдигна очи към Денил. — Савара каза, че можете да го задържите.

Денил се намръщи.

— Подкуп?

— Първата заплата за услугите на лечителите.

— Как да го използвам?

— Докоснете го. Изтеглете силата така, сякаш я взимате от друг магьосник. Трябва да я използвате веднага, тъй като не знаете как да съхранявате енергия. Зареждането му става по същия начин. Просто му предайте енергията така, както когато я предавате на друг магьосник.

— И не трябва да съхранявам много енергия в него.

Денил отпусна ръце. Той погледна към Лоркин, обмисляйки онова, което бе научил от бившия си помощник. После кимна.

— Това определено ще убеди Гилдията да привика обратно майка ви.

Лоркин се усмихна.

— Благодаря. Преди да тръгне, ще прекарам известно време с нея. Липсва ми. Както и приятелите ми. И Ротан. Ах, има още нещо, което искам да ви попитам за лорд Регин. Дали той и…? — Лоркин замълча и се обърна към вратата. — Посланик. Намерихте ли го?

Тайенд стоеше на прага заедно с Лак и Вата. Той държеше малък пръстен, който осигуряваше връзката му с елийнския крал.

— Точно където го бях оставил.

— Добре — рече Лоркин. — Сега тук ли искате да останете или ще се върнете с мен? — Той погледна към Денил. — Докато се върнем обратно, вече ще сме научили дали библиотеката на Ачати е непокътната. Най-добрият начин да попречим на разграбването й, е да се настаните в сградата, а според мен Савара ще се съгласи, че е най-добре основните й връзки с Гилдията и Обединените земи да са й под ръка.

Денил въздъхна с облекчение и видя как в очите на Тайенд проблясва надежда.

— Само да си взема някои неща и с удоволствие ще приемем предложението ви.