Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (9)

8.

Седяха един срещу друг в частната министерска канцелария на Селдън или „стаята за размишления“, както той я наричаше. Тук прекарваше безбройни часове, опитвайки се да намери разрешение за проблемите на Трантор и Империята.

— Чел ли си за неотдавнашните пробиви в планетарните служби, Рейч?

— Да — отвърна Рейч. — Но ти знаеш, татко, че ние сме на една стара планета. Това, което трябва да направим, е да изселим всички хора, да изкопаем цялото това нещо, да го заменим изцяло, прибавяйки последните компютризации и едва тогава да върнем хората или поне половината от тях. На Трантор ще бъде много по-добре само с двайсет милиарда души.

— Двайсет милиарда? — запита Селдън усмихнат.

— Проблемът е — каза Рейч мрачно, — че ние не можем да ремонтираме планетата и затова ще трябва само да кърпим.

— Страхувам се, че си прав, Рейч, но има и нещо необичайно. Сега искам и ти да провериш това. Имам някои идеи относно тая работа.

Селдън извади малка сфера от джоба си.

— Какво е това? — попита Рейч.

— Това е карта на Трантор, грижливо програмирана. Моля те, Рейч, помогни ми и разчисти тази маса.

Селдън постави сферата горе-долу в центъра на масата и постави ръката си на бутона в ръкохватката на креслото. С палеца той затвори контакта и светлината в стаята угасна, докато плотът на масата блесна с мека, матова светлина, толкова плътна, че изглеждаше да е цял сантиметър дебела. Сферата се разгъна, стана плоска и се разпростря до ръбовете на масата. Светлината бавно намаля на места и заприлича на шаблон. След около тридесет секунди Рейч изненадан каза:

— Но това е картата на Трантор!

— Разбира се. Казах ти, че е тя. Такова нещо не можеш да купиш никъде. Това е една от тези играчки, с които военните си играят. Тя представя Трантор като сфера, но равнинната проекция показва по-ясно това, което искам да видиш.

— И какво е то, татко?

— Преди година или две имаше пробиви. Както ти отбеляза, това е стара планета и би трябвало да очакваме тези пробиви, но те започнаха да се появяват по-често и изглеждаха почти неизменно като резултат от човешки грешки.

— Не е ли логично?

— Разбира се, че е. Без съмнение. Дори там, където са замесени земетресения.

— Земетресения? На Трантор?

— Трябва да отбележа, че Трантор е несеизмична планета и това е добре, защото когато един затворен под купол свят започне да се люлее това ще смачка купола и ще се окаже адски непрактично. Майка ти казва, че една от главните причини Трантор, а не някой друг свят, да бъде столица на Империята е, че Трантор е геологически стабилен. Да, но макар и стабилен, той не е мъртъв. Отбелязани са малки земетресения, три от които през последните две години.

— Не знаех това, татко.

— Едва ли много хора знаят. Куполът не е монолитен. Той е изграден от стотици секции, всяка една от които може да се повдига и открехва, за да поеме напреженията и наляганията в случай на земетресение. При едно земетресение, в момента, в който то се случи, веднага настъпва отварянето. То е много кратко и протича толкова бързо, че транторианците отдолу дори не го усещат. Те усещат много повече леко потрепване и слабо разклащане на съдовете у дома си, отколкото отварянето и затварянето на купола над главите си.

— Това е хубаво, нали?

— Би трябвало да бъде. Естествено, всичко това е компютризирано. Появата на земетресение навсякъде включва копчето за контрол на отварянето и затварянето на тази секция от купола, която трябва да се отвори точно преди вибрациите да достигнат сила, достатъчна да причини повреда.

— Дотук добре.

— Само че при три малки земетресения за около две години, куполните предпазители понякога отказват. Куполът не се отваря и във всеки случай ремонтът е неизбежен. Това отнема време, средства и климатичните контролери работят по-зле. А сега, Рейч, какви са шансовете устройството да откаже във всичките три случая?

— Не особено големи.

— Правилно. По-малки от едно на сто. Затова можем да предположим, че някой влияе на предпазителите. Веднъж на сто години имаме и изтичане на магма, което е далеч по-трудно за контролиране и не искам да си мисля за резултатите, ако това остане незабелязано, до момента, в който ще е твърде късно. За щастие това не се е случвало и дано не се случва, но нека все пак помислим. Тук, на тази карта, ще откриеш местонахожденията на пробивите, които ни обезпокоиха преди две години и които изглеждат като причинени от човешка грешка, макар че съвсем не знам кой би могъл да бъде виновен за тях.

— Това е, защото всеки си е подсигурил алиби.

— Опасявам се, че си прав. Това е характерно за всяка бюрокрация, но какво мислиш за местонахожденията.

— Ами — каза Рейч внимателно — изглеждат равномерно разпръснати.

— Точно така и това е интересното. Някой е очаквал, че по-старите сектори на Трантор, секторите с най-дълго куполно покритие, ще са с много по-изгнила инфраструктура. Оцветих по-старите сектори върху картата в синьо и ти ще видиш, че пробивите не заемат място в синьото по-често, отколкото в бялото.

— Е, и?

— Ами това, мисля си Рейч, означава, че пробивите не са от естествен произход, а съзнателно са причинени и разпръснати в този вид, за да се сторят на хората като естествени, което причинява и широкото недоволство.

— Не мисля така.

— Не? Тогава погледни!

Сините райони и червените петна изчезнаха и за момент картата на Трантор се затъмни, ала изведнъж характерните петна започнаха да се появяват и изчезват тук-таме.

— Забележи — каза Селдън, — че те не се появяват на групи във времето. Първо се появява едно, после друго, после трето и така нататък, почти като чукането на метроном.

— Мислиш, че това също е нарочно?

— Трябва да е така. Някой е причинил това с цел повече разрушения с малко усилия. Всеки инцидент е трябвало да причини пълно раздразнение.

Картата угасна, светлините са запалиха. Селдън върна сферата в оригиналния й вид и я пусна в джоба си.

— Кой би могъл да направи това? — попита Рейч.

— Преди няколко дни получих доклад за един убит в сектора Уай — каза Селдън замислено.

— Нищо необичайно — каза Рейч, — дори Уай да не е най-беззаконния сектор, там всеки ден стават убийства.

— Стотици — поклати глава Селдън. — Ще имаме лоши дни едва когато числото на насилствено починалите достигне милион на ден. Главното е, че няма големи шансове да открием всеки убиец. Мъртвите остават в книгите само като анонимни статистики.

Този случай обаче беше необикновен. Човекът е бил намушкан с нож, но не е умрял веднага. Все още е бил жив, когато са го намерили. Успял е да изхърка само една дума преди да умре и тя е била „Шефе“. Това незабавно повдигна интереса и жертвата била идентифицирана. Той е работил в Анемория и какво е правил на Уай никой не знае. И тогава един офицер изрови факта, че това е един стар Джоранумит. Името му е Каспал Каспалов и е добре познат като един от сподвижниците на Ласкин Джоранум. А сега е мъртъв, пронизан с нож.

Рейч се намръщи.

— Подозираш Джоранумитска конспирация? Наоколо няма останали Джоранумити.

— Неотдавна майка ти ме попита не мисля ли, че Джоранумитите са все още активни, и аз й казах, че всяка стара вяра винаги създава сигурни кадри, понякога за столетия. Обикновено те не са важни, просто групи, които не могат да се изброят. Но какво ще стане, ако Джоранумитите са запазили организацията си, ако представляват сила, ако са убили някого, когото са сметнали за изменник, ако те са причинили пробивите като подготвителни мерки за установяване на контрол?

— Ужасно е, че има толкова много „ако“, татко.

— Знам. Може и да съм напълно заблуден. Убийството се е случило на Уай, а пък на Уай няма пробиви в инфраструктурата.

— И какво показва това?

— Това може би означава, че центърът на конспирацията е на Уай, а заговорниците не искат да създават неудобства на себе си — само на Трантор. Това също може да означава, че са замесени не Джоранумити, а стари Уайски управители, които още мечтаят за собствена Империя.

— Но, татко! Твърде бързо стигна до това заключение.

— Знам. Сега да предположим, че това е Джоранумитски заговор. Джоранум имаше един човек, Гамбол Дийн Намарти — неговата дясна ръка. Ние нямаме данни нито че е умрял, нито че е напуснал Трантор. Нямаме и данни за живота му през последните девет години. Това не е толкова фатално. Все пак, не е трудно да изгубиш някой сред четиридесет милиарда население. Естествено, той може и да е мъртъв. Това ще е най-добрият вариант, но може и да е жив.

— Какво можем да направим?

Селдън въздъхна:

— Логично би трябвало да известя полицията, службите за сигурност, но не мога. Нямам характера на Демерцел. Той можеше да усмирява хората, аз не. Той беше силна личност, а аз съм просто… математик. Не съм за поста Първи Министър — не съм създаден за това. И нямаше и да бъда, ако Императорът не гледаше на Психоисторията като на пространство, далеч по-голямо, отколкото е всъщност.

— Самообвиняваш ли се, татко?

— Да. Представям си как отивам в службата на силите за сигурност, например, с това, което ти показах на картата — той посочи празната маса — и се мъча да ги убедя, че сме в голяма опасност от заговор. Те ще ме изслушат сериозно, а след като си отида, ще се смеят помежду си, ще се шегуват с „математика“ и няма да направят нищо.

— Тогава какво да правим? — попита Рейч.

— По-точно, какво ще правиш ти, Рейч. Имам нужда от повече факти и искам ти да ми ги намериш. Щях да изпратя майка ти, но тя няма да ме изостави под никакъв предлог. Самият аз не мога да напусна Дворцовите Земи точно сега. Следващият след Дорс и самият мен си ти, и аз ти вярвам. Повече, отколкото вярвам на Дорс или на себе си. Ти си млад, силен, ти си един по-добър Хеликонианец, отколкото аз, при това си умен.

— Ау, бих желал да ми го напишеш.

— Виж сега, не искам да рискуваш живота си. Без геройства, без храбрости. Как ще погледна майка ти, ако нещо ти се случи? Просто открий каквото можеш. Може да откриеш, че Намарти е жив и действа, а може и да е мъртъв. Вероятно ще откриеш също, че Джоранумитите са все още активни, може и да не са. Сигурно ще видиш, че властните фамилии на Уай са замесени, или не. Всяко едно от тези неща представлява интерес, но не бива да излагаш живота си на опасност. Това, което искам да разбереш, е дали пробивите в инфраструктурата са човешко дело, както си мисля, и още нещо много важно — ако наистина са съзнателно причинени, какво друго планират конспираторите? Мисля, че те трябва да имат планове за нещо по-крупно. Ако е така, бих желал да разбера какво е то.

— Имаш ли някакъв първоначален план, за да ме насочиш? — попита предпазливо Рейч.

— Да, искам да отидеш на Уай, където беше убит Каспалов. Разбери дали той е бил активен Джоранумит, опитай да се присъединиш към ядрото на Джоранумитите.

— Да допуснем, че е възможно. Винаги мога да се престоря на стар Джоранумит. Бил съм само хлапе, когато Йо-Йо умря, но съм дълбоко впечатлен от идеите му. Тук дори има малка истина.

— Да, но има и нещо друго, а то е важно. Може да бъдеш разпознат. Все пак ти си син на Първия Министър. Ти си се появявал по холовизията, привличал си репортерите, бил си интервюиран за вижданията си относно секторното равенство.

— Да, но…

— Без но, Рейч! Ще носиш високи обувки, за да прибавиш три сантиметра към височината си. Някой ще трябва да ти покаже как да промениш формата на веждите си. Лицето ти трябва да стане по-пълно и трябва да промениш тембъра на гласа си.

Рейч сви рамене.

— Не виждам никакви проблеми.

Гласът на Селдън трепна.

— Ще трябва също да си обръснеш мустаците.

Рейч се ококори и за момент застина в пълно мълчание. Накрая прошепна дрезгаво:

— Да си обръсна мустаците?

— Точно така. Никой няма да те разпознае без тях.

— Но аз не мога да направя това. Това е като… като кастрация.

Селдън поклати глава.

— Това е просто индивидуална особеност. Юго е Далианец също като тебе и не носи мустаци.

— Юго е смахнат. Мисля, че той не живее за нищо друго освен за математиката си.

— Той е голям математик и отсъствието на мустаци не му пречи. На всичкото отгоре това съвсем не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат отново след две седмици.

— Две седмици! Ще са ми нужни две години, за да станат пак такива…

Той покри мустаците си с ръка, като че да ги предпази.

Селдън каза безжалостно:

— Рейч, трябва да го направиш! Това е жертва, която трябва да дадеш. Ако ти действаш като мой шпионин с мустаците си, можеш да пострадаш. Не искам това да стане!

— По-добре да умра! — измъчено каза Рейч.

— Не бъди мелодраматичен — каза Селдън строго. — Ти няма да умираш. Както и да е — тук той се запъна — не казвай нищо на майка си. Аз ще се погрижа за това.

Рейч объркано погледна баща си и накрая тихо и отчаяно каза:

— Добре, татко.

— Ще пратя някой да се погрижи за преобразяването ти и ще заминеш за Уай по въздуха. Стегни се, Рейч, не е дошъл краят на света.

Рейч се усмихна тъжно и излезе, а Селдън го гледаше със загрижен вид. Мустаците могат лесно да пораснат пак, но синът му — не. Селдън прекрасно разбираше, че изправя Рейч пред опасност.