Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (4)

3.

Хари Селдън не можеше да възпре вълната от удоволствие, която го заливаше, когато влизаше в лабораторията.

Но нещата се променят.

Всичко започна преди осемнайсет години на собствения му второкачествен Хеликониански компютър. Това бяха годините в Стрилингския Университет, когато той и Юго Амарил работеха заедно, опитвайки се да ренормализират уравненията, като премахнат досадните безкрайни величини, и да открият път към най-лошите хаотични ефекти. В интерес на истината прогресът им беше много малък. Но сега, след десет години като Първи Министър, Селдън имаше на разположение най-новите модели компютри и цял екип от хора, работещи върху много от тези проблеми.

Естествено никой от екипа, с изключение на Юго и него самият, не знаеше много повече от непосредствения проблем, с който се занимаваше. Всеки от тях работеше с малък пролом от гигантската планина на Психоисторията, която само Селдън и Юго Амарил виждаха като планина, макар и замъглена — върховете й се губеха в облаци, а склоновете в мъгла.

Дорс Венабили беше права, разбира се. Той трябваше да започне да въвежда хората си в тайната. Техниката бе получила повече, отколкото двама души могат да изработят. А Селдън остаряваше. Дори да можеше да погледне напред, в някое от следващите десетилетия, годините на най-плодотворните му пробиви със сигурност бяха зад гърба му.

Амарил беше трийсет и девет годишен, но не минаваше за зрял математик. Трябваше да работи над проблемите почти толкова дълго, колкото самия Селдън. Способностите му за ново, тангенциално мислене намаляваха.

Амарил го видя като влезе и се приближи. Селдън го гледаше нежно. Амарил беше много повече Далианец от Селдъновия отгледан син Рейч, и все пак не беше чист Далианец. Той нямаше мустаци, нямаше акцент, нямаше и както изглежда Далианско съзнание. Той дори не се поддаде на съблазните на Йо-Йо Джоранум, който беше много харесван от хората от Дал.

Като че ли Амарил не познаваше никакъв патриотизъм — нито планетарен, нито Имперски. Той принадлежеше напълно и изцяло на Психоисторията.

Селдън почувства слабост. Самият той запази в съзнанието си своите първи тридесет години на Хеликон и нямаше сила, която да го накара да забрави, че е Хеликонианец. Селдън се питаше дали това негово съзнание не го бе накарало да измени представите си за Психоисторията. В идеалния случай, за да използва някой Психоисторията, той трябва да се издигне над галактични сектори и светове и да борави само с безлична, абстрактна човечност, точно както правеше Амарил.

А той не можеше, отбеляза Селдън за себе си, въздишайки тихо.

Амарил каза:

— Имаме напредък, Хари, поне така предполагам!

— Предполагаш ли? Само предполагаш?

— Не искам да скоча в друг свят без екипировка — той каза това сериозно (Селдън знаеше, че Юго почти нямаше чувство за хумор) и заедно влязоха в частната им канцелария. Тя беше малка, но затова пък добре защитена.

Амарил седна и кръстоса крака.

— Последните ти схеми за заобикалящия хаос може би ще се преработят отчасти — за сметка на остротата, разбира се.

— Естествено. Това, което печелим като бързина го губим в заобикалки. Така е устроена вселената. Понякога просто трябва да я заблудим.

— Малко сме я заблудили. Това е като да гледаш през замръзнало стъкло:

— Все пак е по-добре. Преди години се опитвахме да гледаме през олово.

Амарил промърмори нещо на себе си, а после каза:

— Можем да уловим проблясъци на светло и тъмно.

— Обясни ми.

— Не мога, но имам Първичен Източник на излъчване, над който работих без прекъсване, като… като…

— Ламек. Това с едно животно — товарно животно — имаме го на Хеликон. То не съществува на Трантор.

— Ако ламекът работи здраво, значи така съм работил и аз с Първичния Излъчвател.

Амарил натисна осигурителния бутон на масата пред него и едно чекмедже се отвори, плъзгайки се безшумно.

Той взе един тъмен, матов цилиндър, който Селдън разгледа с интерес. Самият Селдън беше разработил веригите му, но Амарил ги беше свързал заедно — при това доста сръчно.

Стаята се затъмни, а изравнителите и връзките заблещукаха във въздуха. Цифри се разпростряха под тях, висейки точно над повърхността на масата, като че ли дърпани от невидими конци.

— Чудесно! — каза Селдън. — Някой ден, ако доживеем, ще имаме Първичен Излъчвател, произвеждащ река от математически символи, които ще планират миналата и бъдещата история. При това ще можем да намерим потоци и поточета и ще изработим начини да ги променяме с цел да следват потоците и поточетата, които ние предпочитаме.

— Да — сухо каза Амарил. — Ако можем да живеем със знанието, че това, което правим и което мислим, е най-доброто, може да се обърне като най-лошо.

— Повярвай ми, Юго, никога не мога да заспя без тази мисъл. Тя ме измъчва. Обаче все още не сме стигнали дотам. Всичко, с което разполагаме, е това, което — както ти каза — е не повече от виждане на светли и тъмни петънца през замръзнало стъкло.

— Достатъчно, наистина.

— И какво мислиш, че виждаш, Юго? — Селдън гледаше Амарил внимателно, малко зловещо.

Юго беше наддал на тегло и беше станал леко закръглен. Прекарваше твърде много време приведен над компютрите (както сега над Първичния Излъчвател), а физическата му активност не беше достатъчна. И въпреки, че се виждаше с жени както и преди, Селдън знаеше, че той няма да се ожени. Грешка! Дори и работохоликът отделя време за свое удоволствие, за да се грижи за деца.

Селдън помисли за своята все още стегната фигура и за начина, по който Дорс го караше да я поддържа.

— Какво да виждам? — каза Амарил. — Империята има проблеми.

— Империята винаги има проблеми.

— Да, но сега е по-специално. Има вероятност проблемите да се окажат в центъра.

— На Трантор?

— Предполагам. Или пък по Периферията. И в двата случая ще възникне лоша ситуация тук — може би гражданска война или крайните провинции ще започнат да се откъсват.

— Сигурно няма да поискат Психоисторията да предвиди тези възможности.

— Интересното в случая е, че има взаимно изключване. Едното или другото. Вероятността за двете заедно е много малка. Гледай! Тук! Това е собствената ти математика. Наблюдавай!

Те се наведоха над дисплея на Първичния Излъчвател за дълго време. Най-накрая Селдън каза:

— Не успявам да видя защо двете се изключват взаимно.

— Това направих аз, Хари. Къде е цената на Психоисторията, ако тя ни показва само неща, които ще видим и без това. Това тук ни показва нещо, което няма да видим. Това, което няма да разберем, е: първо — коя алтернатива е по-добра, и второ — как да направим така, че доброто да минава, а да потиснем вероятността за най-лошото.

Селдън сви устни и бавно каза:

— Мога да ти кажа коя алтернатива е за предпочитане. Да оставим Периферията и да задържим Трантор.

— Наистина ли?

— Безспорно. Трябва да задържим Трантор стабилен, дори да няма друга възможност.

— Явно собственото ни благоденствие е от решаващо значение.

— Не, но Психоисторията е. Какво ще спечелим, ако задържим Периферията в ред, при положение, че Трантор ни насилва да спрем работата с Психоисторията? Не казвам, че ще бъдем убити, но няма да имаме възможност да работим. Развитието на Психоисторията зависи от съдбата ни. Колкото до Империята, ако Периферията се отцепи, това ще е само началото на дезинтеграцията, която след време ще достигне сърцевината.

— Дори да си прав, Хари, какво трябва да направим за да запазим Трантор стабилен?

— Да започнем с това, че трябва да помислим.

Тишината се спусна между тях, след което Селдън каза:

— Мисленето не ме прави щастлив. Какво би станало, ако Империята е изцяло на погрешен път? Мисля за това всеки път, когато говоря с Грубер.

— Кой е Грубер?

— Мандел Грубер. Градинар.

— А-а. Онзи, който дотичал с гребло да те спаси при опита за покушение.

— Да. Винаги съм му бил признателен за това. Той имаше само гребло срещу конспиратор с бластер. Това е лоялност. Всеки разговор с него е като полъх от хладен вятър. Не мога да прекарвам цялото си време, приказвайки с офицери и Психоисторици.

— Благодаря ти.

— Ела! Знаеш какво имам предвид. Грубер обича откритото пространство. Той обича вятъра, дъжда, студа и всичко друго, което суровото време му дава. Това понякога ми липсва.

— На мене не. Не ми пука, дори никога да не изляза навън.

— Ти си отраснал под купола. Но предположѝ, че Империята се състоеше от прости неиндустриализирани светове, живеещи от земеделие и скотовъдство. Дали щяхме да бъдем по-добре?

— Звучи ми ужасно.

— Отделих малко време, за да проверя това. Това ми прилича на нестабилна еквилибристика. Слабо населените светове от типа, който ти описах, или обедняват и дегенерират, изпадайки до некултивирано, почти животинско ниво, или се индустриализират. Те не могат да останат в средно положение и отиват в едната посока, а както се случва, почти всеки свят в Галактиката тръгва към индустриализацията.

— Защото това е по-добре.

— Може би. Но това не може да продължава вечно. Ние виждаме резултатите от превъзходството. Империята не може да съществува още дълго, защото тя е… тя е „прегряла“. Не можах да измисля друго определение. Какво ще последва, ние не знаем. Ако чрез Психоисторията успеем да попречим на упадъка или — още по-добре — форсираме възстановяването след упадъка, не е ли това само осигуряване на ново прегряване? Това ли е човечеството на бъдещето — да бутаме камъка, като Сизиф — единствено с цел да го видим как се търкаля отново към дъното?

— Кой е Сизиф?

— Персонаж от древен мит. Амарил, трябва да четеш повече.

Амарил се намръщи:

— И какво ще науча за Сизиф? Нищо важно. Може би Психоисторията ще ни посочи пътя към създаването на ново общество, изцяло различно от всяко друго, познато до сега — стабилно и желано.

— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, но все още няма признаци за това. В близко бъдеще ще трябва само да работим, за да оставим Периферията. Това ще отбележи началото на упадъка на. Галактическата Империя.