Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (24)

23.

— Не! — Хари Селдън беше почти разярен. — Не искам ти да бъдеш там, Дорс!

Венабили го гледаше с твърдо изражение.

— Тогава аз няма да те пусна да отидеш, Хари.

Аз трябва да бъда там.

— Там не ти е мястото. Главният Градинар е този, който трябва да приветства тези хора.

— Така е. Но Грубер не може да го направи. Той е разбит човек.

— Тогава да нареди на някой друг, на някой помощник. Нека старият Главен Градинар го направи.

— Старият Главен е много болен. Освен това — Селдън се запъна — между градинарите има Транторианци. Те са тук с някаква причина. Имам името на всеки един от тях.

— Тогава да ги арестуват. Всеки от тях. Това е просто. Защо толкова усложняваш всичко?

— Защото не знаем защо са тук! Нещо повече. Не виждам какво могат да направят дванадесет градинари, но… Не, ще ти го кажа иначе. Виждам дузина неща, които те могат да направят, но не знам кое точно планират. Ние ще ги арестуваме, наистина, но аз трябва да знам нещо повече. Трябва да знаем достатъчно, за да измъкнем навън всеки един от заговорниците. Не искам да задържим дванадесет мъже и жени за лошо държане. Те имат оправдание — търсят работа. Те ще кажат, че не е честно Транторианците да бъдат изключвани. Те ще спечелят симпатии, а ние ще изглеждаме като глупаци. Трябва да им дадем шанс. Освен това…

Последва дълга пауза и Венабили жлъчно попита:

— Е, какво е новото „освен това“?

Селдън снижи глас.

— Един от дванадесетте е Рейч под името Планшет.

— Какво?

— Защо се изненадваш? Аз го изпратих на Уай, за да се влее в Джоранумитското движение и той успя. Аз му вярвам. Ако е тук, той знае защо и сигурно има някакъв план. Но аз също искам да бъда там. Искам да го видя. Искам да му помогна, ако мога.

— Ако искаш да му помогнеш, вземи петдесет стражи и ги нареди рамо до рамо около твоите градинари.

— Не. Отново няма да постигнем нищо. Охраната ще бъде на мястото си, но не на показ. Градинарите трябва да мислят, че имат чисто пространство да направят каквото са намислили. Преди да го направят, но след като сме сигурни, че искат да направят нещо, ние ще ги уловим.

— Рисковано е. За Рейч.

— Понякога трябва да рискуваме. Дори да е застрашен нечий живот.

— Но това е безсърдечно от твоя страна!

— Мислиш, че нямам сърце ли? Дори да е разбито, то винаги ще бъде с Психо…

— Не казвай това! — тя се извърна с болка.

— Разбирам, — каза Селдън — но ти не трябва да си там. Присъствието ти ще бъде неуместно, така че затворниците ще усетят, че знаем за тях и няма да направят нищо. Не искам да провалям плана им.

Той замълча и добави меко:

— Дорс, ти каза, че работата ти е да ме пазиш. Не искам да настоявам, но да ме защитаваш значи да защитаваш и Психоисторията и всички човешки същества. Това първо. Второ — Психоисторията казва, че трябва да запазя центъра на всяка цена и именно това се опитвам да направя. Разбираш ли ме?

— Разбирам — промълви Венабили.

„Дано да съм прав“ — помисли Селдън.

Ако не беше, тя никога нямаше да му прости. Още по-лошо, самият той никога нямаше да си прости.