Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (26)

25.

Бластерът, противно на името си, не прави „бласт“ в истинския смисъл на думата. Той взривява и изпарява това, което се намира пред него, и ако е материално, причинява имплозия. Чува се мек, въздишащ звук и от обекта на стрелбата остават само парчета. Хари Селдън не очакваше да чуе този звук. Той очакваше само смъртта. Затова с изненада чу специфичният мек, съскащ звук и замига бързо като откри, че е цял, а челюстта му увисна. Той беше жив? (Селдън помисли, че това е въпрос, а не състояние.)

Рейч все още стоеше там, бластерът му сочеше напред, очите му блестяха. Беше абсолютно неподвижен. Зад него беше пронизаното тяло на Андорин, потънало в локва кръв, а до него с бластер в ръката стоеше градинар. Качулката му падна — градинарят беше истинска жена с току-що отрязана коса.

Тя хвърли бърз поглед на Селдън и каза:

— Синът Ви ме познава като Манела Дюбанка. Аз съм Имперски страж. Искате ли идентификацията ми, Първи Министре.

— Не — отговори Селдън. Охраната вече се появяваше на сцената. — Синът ми! Какво е станало с него?

— „Отчаяние“, струва ми се — каза Манела — това се лекува. — Тя протегна ръка да вземе бластера от ръката на Рейч. — Съжалявам, че не се намесих по-рано. Трябваше да чакам явно движение и когато то дойде, ме завари почти неподготвена.

— Имах същия проблем. Трябва да заведем Рейч в Дворцовата болница.

Объркан шум дойде внезапно от Малкия дворец. Това подсказа на Селдън, че Императорът наистина е гледал случилото се и сега щеше да бъде бесен.

— Погрижете се за сина ми, госпожице Дюбанка — каза Селдън. — Трябва да видя Императора.

Той затича през хаоса на Големите поляни и се втурна в Малкия Дворец без церемонии. Клеон сигурно щеше да се разгневи и за това.

И тук, при една пребледняла група, гледаща невярващо, тук, при полуработещите ескалатори, лежеше тялото на Негово Величество Клеон I, смазано цялото, но все пак разпознаваемо. Богатата му Имперска мантия сега служеше за покров. Уплашен, до стената стоеше Мандел Грубер, глупаво гледайки ужасените лица наоколо. Селдън почувства, че не издържа повече. Той взе бластера, лежащ до крака на Грубер. „На Андорин е“ — в това Селдън беше сигурен.

Попита тихо:

— Грубер, какво си направил?

Грубер, взирайки се в него, изломоти:

— Всички викаха и крещяха. Мислех си, кой ще разбере? Ще си помислят, че някой друг е убил Императора. Но след това не можах да избягам.

— Но защо, Грубер, защо?

— Не исках да бъда Главен Градинар — и припадна.

Селдън шокиран гледаше безчувствения Грубер.

Всичко се беше развило според очакванията, с една малка разлика. Самият той беше жив. Рейч беше жив. Андорин бе мъртъв и Джоранумският заговор щеше да бъде преследван до последния човек.

Центърът беше запазен, както изискваше Психоисторията. И тогава един човек, с една толкова тривиална причина, че нямаше нужда от анализ, уби Императора. Ами сега? — мислеше Селдън в отчаянието си. Какво ще правим? Какво ще стане по-нататък?