Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (16)

15.

— Глеб Андорин — каза Хари Селдън уморено, търкайки очите си.

— И кой е той? — попита Дорс Венабили. Настроението й беше черно от деня, в който Рейч замина.

— Допреди няколко дни не бях чувал за него — каза Селдън. — Това е проблемът в един свят с четиридесет милиарда население. Никога не чуваш за някого, докато не попадне в полезрението ти. С цялата си компютризирана информационна система Трантор си остава планета на анонимността. Имаме серийните номера на хората и техните статистически данни, но за какво са ни? Прибави и двадесет и пет милиона Външни светове и се запитай как Галактическата Империя продължава да работи феноменално през всичките тези хилядолетия. Честно казано, мисля си, че тя съществува само защото е набрала много скорост. Но ето, че инерцията свършва.

— Какво толкова го усукваш, Хари? — попита Венабили. — Кой е Андорин?

— Някой, за когото съм пропуснал да знам. Накарах Имперските Стражи да проверят файловете си за него. Той е член на Уайска фамилия кметове, най-изтъкнатият член, дотолкова, че И.С. пазят данни за него. Някои мислят, че е амбициозен, но той е твърде много плейбой, за да направи нещо сериозно.

— И той е замесен с Джоранумитите?

Селдън направи несигурен жест.

— Останах с впечатлението, че И.С. не знаят нищо за Джоранумитите. Това означава, че Джоранумитите не съществуват, или ако съществуват, не са важни. Това може също да означава, че И.С. не се интересуват от тях. Няма начин обаче да ги накарам да се заинтересуват, дори съм им благодарен, че ми дадоха тази информация. А аз съм Първи Министър.

— Може би е така, защото не си много добър Първи Министър — сухо отбеляза Венабили.

— Повече от възможно. Цели поколения са минали, откакто някой е бил по-неподходящ за този пост от мене. Но това няма нищо общо с Имперските Стражи. Въпреки името си те са напълно независимо оръжие на правителството. Съмнявам се, че и самият Клеон знае много за тях, макар че на теория те са длъжни да му докладват лично. Повярвай ми, ако знаехме нещо повече от И.С., щяхме да опитаме да ги пъхнем в психоисторическите ни уравнения, каквито и да са.

— Последно: те на наша страна ли са?

— Вярвам, че е така, но не мога да се закълна.

— А защо се интересуваш от този… как му беше името?

— Глеб Андорин. Защото получих съобщение от Рейч.

Очите на Венабили блеснаха.

— Не си ми казал. Добре ли е той?

— Доколкото знам — да, но се надявам да не опитва никакви по-нататъшни съобщения. Ако ония усетят комуникацията, няма да бъде добре. Във всеки случай той е установил контакт с Андорин.

— Също и с Джоранумитите?

— Не мисля така. Ще прозвучи невероятно, но почти няма връзка между тези две неща. Джоранумското движение е преобладаващо сред низшата класа, то е „пролетарско“ движение, така да се каже. А Андорин е аристократ на аристократите. Какво ще прави при Джоранумитите?

— Ако той е от Уайско кметско семейство, може би се домогва до Имперския трон?

— Те се домогват до него от векове. Спомняш си Рашел, нали? Тя беше негова леля.

— Тогава той използва Джоранумитите като трамплин, не мислиш ли?

— Ако съществуват. Ако ги има и ако трамплинът е това, което търси Андорин, аз мисля, че той играе много опасна игра. Джоранумитите сигурно си имат собствени планове и човек като Андорин може да се окаже яхнал грети.

— Какво е „грети“?

— Някакво изчезнало животно, вкаменелост струва ми се. Това е само пословица от Хеликон. Ако яздиш грети, разбираш, че не можеш да слезеш от него и тогава то те изяжда.

Селдън направи пауза.

— Още нещо. Рейч изглежда се е забъркал с някаква жена, която познава Андорин и чрез която той мисли, че може да измъкне ценни сведения. Казвам ти това сега, така че не можеш да ме обвиниш, че съм скрил нещо от тебе.

Венабили се намръщи.

— Жена ли?

— Жена, която познава много мъже, които неблагоразумно биха казали някои неща в интимни обстоятелства.

— Една от тези… — още повече се намръщи Венабили. — Не мога да приема това за Рейч…

— Хайде, хайде, Рейч е на тридесет години и без съмнение има много опит. Забрави за тази жена — той се обърна към Венабили с уморен вид. — Да не мислиш, че на мен ми харесва това?

Венабили не намери нищо, което да каже.