Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (23)

22.

Рейч без затруднения видя, че е обграден със специални грижи. Цялата група бъдещи градинари беше настанена в хотели в Имперския сектор, естествено не най-добрите.

Те бяха събрани от петдесет различни свята, но Рейч нямаше почти никаква възможност да поговори с тях. Андорин, без да бъде директен, не го оставяше да се смеси с другите.

Рейч се питаше — защо? Това го потискаше.

Всъщност, той се чувстваше потиснат откакто напуснаха Уай. Тази депресия объркваше мисловният му процес и той се бореше с нея, но без успех. Самият Андорин носеше груби дрехи и се опитваше да изглежда като работник. Той щеше да играе роля на градинар до момента на напускане на шоуто — ако изобщо имаше шоу.

Рейч се чувстваше засрамен, че дори не бе имал шанс да предупреди баща си. Той забеляза, че в групата имаше дузина Транторианци, разбира се, всички до един хора на Намарти.

Това, което го озадачаваше, беше, че Андорин се отнасяше към него почти с обич. Той го беше обсебил изцяло, настояваше да се хранят заедно, отнасяше се към него различно от начина, по който се отнасяше с всеки друг. Може би, защото бяха разделили Манела? Ако двама мъже деляха една жена, това правеше ли ги един вид братя? Това създаваше ли връзка помежду им? Рейч никога не беше чувал за нещо подобно, но знаеше почти сигурно, че е уловил нишката на безкрайните изтънчености на галактическите общества, дори и на Транторианското.

Но сега, когато умът му се връщаше към Манела, той преживяваше отново дните си с нея. Тя ужасно му липсваше и той забеляза, че това може би е причината за неговата депресия, макар че, честно казано, това, което чувстваше сега, свършвайки обеда си с Андорин, беше почти отчаяние. Отчаяние, дори и да си мислеше, че няма причина за него.

Манела!

Тя каза, че иска да посети Имперския сектор и вероятно можеше да помоли Андорин да я вземе със себе си. Рейч беше достатъчно отчаян, за да зададе глупавия въпрос:

— Господин Андорин, питам се, защо не взехте госпожица Дюбанка с вас тук, в Имперския сектор?

Андорин го погледна напълно изненадан. След това меко се засмя.

— Манела? Да си я виждал да се занимава с градинарство? Или поне да се е преструвала? Не, не, Манела е една от тези жени, създадени за специални моменти. Тя няма работа тук. Защо питаш, Планшет?

Рейч сви рамене.

— Не знам. Има нещо скучно тук. Мисля си… — гласът му заглъхна.

Андорин внимателно го наблюдаваше. Накрая каза:

— Сигурно не си на мнение, че е от значение с каква жена си се забъркал? Уверявам те, за нея няма значение. Когато всичко свърши, ще имаш други жени. Най-хубавите.

— Кога ще свърши всичко това?

— Скоро. А ти ще играеш много важна роля.

Очите на Андорин приличаха на две тесни цепки.

— Колко важна? — попита Рейч. — Няма ли просто да бъда градинар? — гласът му звучеше глухо.

— Ти ще бъдеш нещо повече, Планшет. Ти ще влезеш вътре е бластер.

— С какво?

— С бластер.

— Никога не съм държал бластер. През целия си живот.

— Няма нищо сложно. Вдигаш, насочваш, затваряш контакта и някой умира.

— Не мога да убия никого.

— Мислех, че си един от нас и че ще направиш нещо за каузата.

— Нямах предвид да убивам — Рейч трудно успяваше да събере мислите си.

Защо да убива? Какво точно бяха намислили?

Лицето на Андорин внезапно се вкорави. Той каза:

— Ти трябва да убиеш.

Рейч събра всичката си сила.

— Не! Няма да убивам никого! Край.

— Планшет, ще правиш, каквото ти кажа.

— Не и да убивам!

— Дори и да убиеш.

— Как ще ме накараш?

— Аз просто ще ти кажа.

Рейч се почувства замаян. Какво караше Андорин да бъде толкова сигурен. Поклати глава отрицателно.

— Не.

— Ние те хранихме, Планшет, — каза Андорин — откакто напуснахме Уай. Аз се уверих, че ти ядеш с мен. Надзиравах диетата ти. И по-специално храната, която ядеш в момента.

Рейч почувства ужасът, надигащ се у него. Внезапно разбра.

— Отчаяние!

— Точно така — каза Андорин. — Хитър дявол си ти, Планшет!

— Но това е незаконно.

— Естествено. Както и убийството.

Рейч познаваше „Отчаянието“. Това беше химична модификация на напълно безвреден транквилант. Модифицираната форма не даваше никакъв друг ефект освен отчаяние. Беше незаконно, поради своето използване за умствен контрол, дори имаше слухове, че Имперските Стражи го използват.

— Казва се „Отчаяние“ — каза Андорин — вместо старото название „Безнадеждност“. Мисля, че ти чувстваш безнадеждността.

— Никога — прошепна Рейч.

— Похвално за теб, но не можеш да се бориш с химията. Колкото повече безнадеждност чувстваш, толкова по-ефикасен е наркотикът.

— Не…

— Помисли върху това, Планшет. Намарти веднага те разпозна, дори без мустаците ти. Той знае, че ти си Рейч Селдън и по мои сведения ти ще трябва да убиеш баща си.

— Не и преди да убия теб.

Рейч стана от стола си. Нямаше никакъв проблем. Андорин беше по-висок, но по-слаб и неатлетичен. Рейч би го разкъсал на две с едната си ръка, но се замая, ставайки. Тръсна глава, но тя не се проясня. Андорин стана и го бутна обратно. В ръката си държеше оръжие. Той каза меко:

— Дойдох подготвен. Бях информиран за уменията ти по хеликонианска борба, само че няма да има ръкопашен бой.

Той погледна надолу към оръжието си.

— Това не е бластер. Не мога да си позволя да те убия преди да изпълниш мисията си. Това е невронен камшик. Много по-лошо нещо. Ще го насоча към лявото ти рамо и, повярвай ми, болката ще бъде толкова ужасна, че най-големият стоик на света няма да я понесе.

Рейч, който бавно и мъчително се надигаше, спря рязко. Той беше на дванадесет години, когато опита, макар и съвсем малко, от невронния камшик. Един удар само, но никога не би забравил болката, колкото и дълго да живееше, каквото и да се случеше в живота му.

— Нещо повече — каза Андорин — аз ще използвам пълната сила на това нещо, така че нервите на ръката ти първо ще изпитат непоносима болка, след което ще излязат от строя. Никога няма да можеш да използваш лявата си ръка. Ще пощадя дясната, за да можеш да си служиш с бластера. А сега, ако седнеш и се държиш както трябва, ще запазиш и двете си ръце. Естествено, можеш да продължиш с яденето, така че да увеличиш нивото на отчаяние. Това само ще влоши положението ти.

Рейч почувства действието на наркотика у себе си и „Отчаянието“ задълбочи ефекта си. Предметите пред него станаха двойни, а той не можеше да каже нищо. Знаеше само, че трябва да го направи. Андорин му беше казал така. Той беше загубил играта.