Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (7)

6.

Времето над непокритата с купол част на Дворцовите имперски земи се задържаше слънчево и топло. Това не се случваше често. Хари си спомни как Дорс му разказваше за студени зими и чести дъждове над това място, което беше избрано за строеж.

— Всъщност то не беше избрано — каза тя. — Беше фамилно имение на Моровианската фамилия в дните, когато всичко наоколо беше Кралство Трантор. Когато Кралството се превърна в Империя се избраха места, където Императорът трябваше да живее — летни резиденции, зимни хижи, спортни вили, плажни имоти. Тъй като планетата бавно се покриваше с купол, един от управляващите Императори живя тук, хареса мястото и то остана непокрито. И само защото беше единственото открито място, то стана специално, а тази уникалност се хареса на следващия Император, и на следващия, и на следващия. Така традицията беше създадена.

Винаги, когато чуеше нещо подобно, Селдън си мислеше: „Как Психоисторията разглежда това?“ Сигурно може да се предскаже, че един район ще остане непокрит, но абсолютно невъзможно бе да се каже кой. А можеше ли да се отиде и по-далече? Дали бе възможно да се предскаже, че няколко района ще останат открити? Как можеха да се предвидят желанията и нежеланията на един Император, който се е случил на трона в решителния момент и който взема решения под формата на случаен каприз, нищо повече?

Клеон I истински се наслаждаваше на хубавото време.

— Остарявам, Селдън — рече той. — Май не трябваше да ти казвам това. Ние сме на една възраст, ти и аз. Сигурен признак за остаряване е това, че нямам вече импулс да играя тенис или да ловя риба. Дори мисля, че наскоро презарибиха езерото. Но имам желание да се разхождам спокойно по пътеките.

Той ядеше орехи, докато говореше. Орехите приличаха на това, което на Селдъновата планета Хеликон наричаха тиквено семе, но бяха по-дълги и по-малко вкусни. Клеон внимателно ги чупеше между зъбите си, белеше тънките черупки, а ядките пъхаше в устата си.

Селдън не харесваше техния вкус, но когато Императорът му предложеше, той приемаше и изяждаше няколко. Императорът държеше няколко черупки в ръката си и се оглеждаше за нещо, което би могъл да използва като кошче за отпадъци. Не видя нищо, но забеляза един градинар, стоящ недалеч, смутен от императорското присъствие, с почтително приведена глава.

— Градинар! — повика го Клеон.

— Да, господарю — отзова се веднага той.

— Изхвърлете тези неща — и изсипа черупките в ръцете на градинаря.

— Да, господарю.

Селдън му кимна.

— Аз също имам малко, Грубер.

Грубер подаде ръцете си и почти стеснително каза:

— Да, Първи Министре.

Той забърза, а Императорът загледа след него с любопитство.

— Познаваш ли този човек, Селдън?

— Да, той е мой стар приятел.

— Градинарят ти е стар приятел? Кой е той? Колега математик, попаднал в трудни времена?

— Не, господарю. Може би си спомняте историята. Това беше (той прочисти гърлото си, търсейки най-тактичния възможен начин да припомни инцидента), когато сержантът посегна на живота ми, малко след като бях възкачен на настоящия ми пост чрез Вашата благосклонност.

— Опитът за убийство. — Клеон гледаше нагоре към небето като че ли търсеше нещо. — Не знам защо всички се плашат от тази дума.

— Може би, защото мнозина се безпокоят повече от вас да не би нещо неочаквано да се случи на нашия Император — каза Селдън.

Клеон се усмихна иронично.

— А аз го казвам. Но какво стана с Грубер? Нали така беше името му?

— Да, господарю. Мандел Грубер. Сигурно ще си спомните, ако се върнете малко назад, че един градинар се спусна с гребло да ме защити от въоръжения сержант.

— А, да. Това същият градинар ли беше?

— Същият. Аз съм му признателен за това, той винаги е бил мой приятел и аз се срещам с него почти всеки път, когато съм в Земите. Струва ми се, че той бди над мен, изпитва чувство на собственост над мен. И, разбира се, на мен ми е приятно с него.

— Не те виня за това. И понеже се сетих, как е мисис Венабили? Не я виждам често.

— Тя е историк, господарю. Загубена в миналото.

— Не те ли плаши? Мен лично, да. Казаха ми как стъпила върху оня сержант. Някои почти го съжалиха.

— Тя го направи заради мен, господарю, и не е имало случай след това да го повтаря. Сега всичко е спокойно.

Императорът гледаше подир скриващия се вече градинар.

— Можем ли да възнаградим някак тоя човек?

— Вече съм го сторил, господарю. Той има жена и две дъщери. Наредил съм така, че всяка от тях да получи една сума за образованието си и за всяко дете, което би могла да има.

— Много добре. Ала той се нуждае от повишение, струва ми се… Добър градинар ли е?

— Отличен, господарю.

— Главният Градинар, Малкомбър — не съм съвсем сигурен за името му — остаря и мисля, че не е вече за тази работа. Той почти е навършил седемдесет. Не мислиш ли, че Грубер би могъл да получи неговият пост?

— Сигурен съм, че може. Но, господарю, той харесва сегашната си работа. Тя му позволява да бъде на открито във всякакво време, на това той държи особено много.

— Странна препоръка за работа. Сигурен съм, че той ще бъде полезен в администрацията, а аз се нуждая от някой такъв за подновяването на Земите. Хмм. Трябва да помисля над това. Човекът, който ми трябва, може би е точно твоят приятел Грубер. По-нататък, Селдън, какво имаше предвид като каза, че всичко е спокойно?

— Исках да кажа, господарю, че няма признаци на безредие в Императорския двор. Неизбежната тенденция към интриги е почти около своя минимум.

— Нямаше да твърдиш това, ако беше Император, Селдън, и трябваше да спориш с всички тези офицери за техните оплаквания.

— Защо не ми ги донесат на мене?

— Те знаят, че имам меко сърце, Селдън, избягват твоята безчувственост.

— Господарю!

— Само се шегувам. Както и да е, нямах това предвид. Но как можеш да ми казваш, че всичко е наред, когато докладите сочат всяка втора седмица по един сериозен пробив тук или там на Трантор.

— Такива неща се случват.

— Не си спомням в предишните години да са се случвали толкова често.

— Вероятно, защото не са се случвали изобщо. Инфраструктурата обаче с времето остарява. Да се правят периодично профилактични ремонти би отнело време и работна ръка, би излязло и невероятно скъпо. А сега не е моментът да повишим данъците и таксите.

— Този момент никога не е подходящ. Научих, че хората проявяват сериозно недоволство, свързано с тези пробиви. Това трябва да се прекрати и ти трябва да се заемеш с това. Какво казва Психоисторията?

— Каквото казва и здравият разум — всичко остарява.

— Е, добре, да спрем. Всичко това разваля този така прекрасен ден. Оставям на теб, Селдън.

— Да, господарю.

Императорът се отдалечи и Селдън си помисли, че всичко това развали и неговия ден. Пробивът в центъра представляваше нежелана алтернатива. Но как можеше да попречи на това и да спре кризата в Периферията?

Психоисторията мълчеше.