Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (22)

21.

Глеб Андорин наблюдаваше Намарти през полузатворените си очи. Никога не бе харесвал този човек, но имаше моменти, в които го мразеше по-малко и сега беше точно един от тях. Защо трябваше Андорин, Уайянин от кралско потекло, да работи с това парвеню, с този психо-параноик?

Андорин знаеше защо и трябваше да издържи, дори когато Намарти за пореден път започваше да му разказва как той е възродил Партията след един период от десет години в сегашния й перфектен вид. Дали не разказваше това на всеки? Или само Андорин беше избраникът да слуша за сетен път историята? Лицето на Намарти грееше от радост, когато сякаш в заучено стихотворение той повтаряше: „… и така, година след година, аз работех в тази насока, дори когато всичко изглеждаше безнадеждно, строях една организация, подкопавайки доверието в правителството, създавах и усилвах недоволството сред народа. По времето на банковата криза и седмицата на мораториума аз…“ — той внезапно спря.

— Разказвал съм ти това много пъти и сигурно ти е омръзнало да го слушаш?

Устните на Андорин се свиха в тъжна, суха усмивка. Намарти не беше такъв идиот, че да не знае колко е досаден. Андорин само потвърди, оставяйки последния въпрос без отговор.

Лека червенина заля лицето на Намарти. Той каза:

— Ала всичко можеше да отиде по дяволите, ако нямах подходящ инструмент в ръцете си. И без всякакво усилие от моя страна той дойде при мен.

— Боговете ти изпратиха Планшет — рече Андорин неутрално.

— Прав си. Ще има група градинари, заминаващи скоро за Имперските Дворцови Земи. — За момент направи пауза, сякаш да събере мислите си. — Мъже и жени. Достатъчни, за да послужат за маска на нашите хора, които ще ги придружават. Сред тях ще бъдеш ти… и Планшет. Това, което ще ви направи необикновени е, че ще носите бластери.

— Със сигурност — каза Андорин с преднамерена злоба между любезните изрази — ще бъдем спрени на портите и задържани за разпит. Незаконното носене на оръжие в Дворцовите Земи…

— Вие няма да бъдете спрени — каза Намарти без злоба. — Няма да бъдете претърсвани. Това ще се уреди. Всички вие ще бъдете посрещнати от някой дворцов офицер. Не знам кой обикновено се заема с това, може би Третият помощник шамбелан в управлението за тревите и листата, затова пък знам, че в този случай това ще бъде самият Селдън. Великият математик ще бърза да посрещне новите градинари и да ги поздрави с „добре дошли“ в Земите.

— Предполагам, че си сигурен в това?

— Разбира се, че съм. Всичко ще бъде уредено. Той ще разбере в последната минута, че синът му е между новите градинари и няма да се сдържи да не излезе да го види. Когато Селдън се появи, Планшет ще вдигне бластера си. Нашите хора ще се развикат „Предателство!“ В объркването и мелето Планшет ще убие Селдън, а ти ще убиеш Планшет. След това ще хвърлиш бластера и ще избягаш. Там ще има хора, които ще ти помогнат да избягаш. Това ще бъде уредено.

— Абсолютно необходимо ли е да убивам Планшет?

Намарти се намръщи.

— Защо? Възразяваш срещу едно убийство, а подкрепяш другото. Да не би да искаш, когато се възстанови, да разкаже всичко за нас? Освен това ще нагласим всичко да изглежда като семейна вражда. Не забравяй, че Планшет всъщност е Рейч Селдън. Ще изглежда, сякаш двамата са се застреляли едновременно, или че Селдън е дал нареждания да бъде застрелян синът му, ако направи погрешно движение. Ще видиш, че семейната разпра ще стане публично достояние. Това ще напомни за лошите стари дни на Кървавия Император Маноуел. Народът на Трантор със сигурност ще бъде отвратен от злобата на мъртвите. А това, на фона на неуредиците и пробивите, ще предизвика хората да издигнат глас за ново правителство и никой няма да е в състояние да откаже. Най-малко Императорът. И тогава ще се появим ние.

— Как точно?

— Аз не живея в света на мечтите. Първо ще има временно правителство, което ще падне. Когато това стане, ние ще излезем и ще извадим старите Джоранумски аргументи, които Транторианците никога не са забравяли. И след време, след не много време, аз ще бъда Първи Министър.

— А аз?

— Евентуално ще бъдеш Император.

— Шансовете за това са малки — каза Андорин. — Това е уредено. Онова е уредено. Другите неща ще се уредят. Всичко това трябва да се изпълни перфектно, иначе… Някога, някой може да обърка всичко. Това е неприемлив риск.

— Неприемлив? За кого? За тебе?

— Да. Ти очакваш от мене да бъда сигурен, че Планшет ще убие баща си и че аз ще убия Планшет. Защо аз? Няма ли хора, по-малко ценни от мен, които да могат лесно да рискуват?

— Да, но да изберем някой друг значи почти сигурен провал. Кой, освен теб, може да свърши успешно тази работа и да се изпари в последната минута?

— Рискът е твърде голям.

— Да, но ти се бориш за трона.

— А какъв риск поемаш ти, Шефе? Ти ще си останеш тук на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Намарти сви устни.

— Какъв глупак си, Андорин! Какъв Император ще ставаш? Да не мислиш, че аз не рискувам, понеже съм тук? Ако акцията пропадне, ако заговорът се осуети, ако хванат някой от нашите хора, не мислиш ли, че той няма да каже всичко, което знае. Ако тебе те хванат някак си, би ли се изправил лице в лице с Имперските Стражи, без да им кажеш за мен? А с пропаднал опит за убийство в ръцете мислиш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме открият? Дали някога ще се откажат да ме търсят? И когато ме хванат, какво предполагаш, че ще ме правят? Дали рискувам? Аз понасям най-големия риск само като седя тук и не правя нищо. С две думи, Андорин. Искаш ли да бъдеш Император или не?

Андорин тихо промълви:

— Искам да бъда Император.

С това нещата бяха задвижени.