Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (8)

7.

Рейч Селдън се чувстваше извънредно доволен. Това беше първият му семеен обед от няколко месеца с тези двама души, които приемаше като свои родители. Той прекрасно знаеше, че те не са неговите майка и баща в биологичния смисъл, но това нямаше значение. Понякога Рейч гледаше отражението си в огледалото и се питаше как изглежда. Той не беше висок, само 163 сантиметра, значително по-нисък от родителите си. Беше набит, мускулест, но не и дебел, с черна коса и характерни Далиански мустаци, които поддържаше тъмни и тънки. В огледалото той виждаше все още хлапакът, който беше, преди шансът на шансовете да го срещне със Селдън и Венабили. Тогава Селдън беше много по-млад и гледайки го сега, Рейч си помисли, че самият той в момента е почти толкова стар, колкото Селдън в деня на срещата им. Учудващо, но майка му, Дорс, почти не беше се променила. Тя изглеждаше добре, също както в деня, когато тя и Хари спряха пред младия Рейч и членовете на Билиботънската му банда. А той, Рейч, роден в мизерия и бедност, сега беше член на гражданска служба, на невзрачен пост в Министерството на Популациите.

— Как вървят работите в Министерството, Рейч? — запита Селдън. — Има ли напредък?

— Малък, татко. Законите са приети. Взехме решения. Произнесоха се речи. Ала все още е трудно да местим хора. Можеш да проповядваш братство, колкото искаш, но никой не се чувства като брат. Това, което ме заангажира, е, че Далианците са лоши както всички други. Те искат да бъдат третирани като равни, така поне казват, но получили тази възможност, те губят желание да признаят другите за равни на себе си.

— Невъзможно е да промениш умовете и сърцата на хората, Рейч — каза Венабили. — Достатъчно е да опиташ и по възможност да заличиш най-лошите несправедливости.

— Проблемът — отговори Селдън — е, че никой не работи върху това. Човешките същества си позволиха да започнат очарователната игра „Аз-съм-по-добре-от-теб“ и да се спре това не е никак лесно. Ако разрешим на нещата да следват собствения си път, няма какво да се оплакваме, че ще ни трябват стотици години, за да оправим положението.

— Понякога си мисля, татко — каза Рейч, — че ми даде тази работа за наказание.

Селдън повдигна вежди.

— Че за какво да те наказвам?

— За това, че бях впечатлен от програмата на Джоранум за секторно равенство и за народното участие в правителството.

— Не те укорявам за това. Това са много интересни идеи, но ти знаеш, че Джоранум и групата му ги използваха само като инструмент за вземане на властта. После…

— Но ти ме накара да го хвана в клопката, въпреки че възгледите му ми харесваха.

— Повярвай ми, не беше лесно да те накарам.

— А сега пък ме караш да работя върху осъществяването на програмата на Джоранум, само за да ми покажеш колко трудна е тази задача в действителност.

— Е, как ти се струва това, Дорс — запита Селдън, обръщайки се към Венабили. — Момчето ми приписва скрито коварство, което просто не е в моя характер.

— Предполагам — каза Венабили с дяволита усмивка, играеща по устните й — не приписваш точно такива неща на баща си.

— Съвсем не. Според мен няма по-прям човек от тебе, татко. Но ако можеше, ти щеше да подредиш картите. Не е ли това, което се надяваш да направиш чрез Психоисторията?

— Досега съм постигнал твърде малко чрез Психоисторията — каза Селдън тъжно.

— Много зле. Но аз продължавам да мисля, че има някакво психоисторично разрешение на проблема за човешкия фанатизъм.

— Може би има, но дори и така аз не мога да го открия.

Когато обедът свърши, Селдън каза:

— Сега аз и ти, Рейч, трябва да поговорим малко.

— Наистина ли? Приемам, че не съм поканена — каза Венабили.

— Министерска работа, Дорс.

— Министерска глупост, Хари. Пак ще караш горкото момче да върши нещо, което не бих искала.

Селдън отговори твърдо:

— Със сигурност няма да го карам да върши нещо, което той не би желал.

— Всичко е наред, мамо — каза Рейч. — Нека татко и аз поговорим. Обещавам след това да ти разкажа.

Венабили завъртя очи:

— Вие двамата пак ще се оправдаете с „държавни тайни“. Знам си аз.

— Така си е — каза Селдън уверено. — Точно затова и трябва да говоря с Рейч. От първостепенна важност е. Говоря сериозно, Дорс.

Венабили стисна устни и стана. Излезе от стаята с една последна забележка:

— Не хвърляй момчето на вълците, Хари!

След като излезе, Селдън тихо рече:

— Страхувам се, че точно това трябва да направя с теб, Рейч.