Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (7)

Глава 6
Хей! Нека бъдем приятели! (освен ако не сме…)

Клатушках се на път за училище в очакване да чуя познатия вик на Санди: Алииииииии! Чакай меееееееее!, но нищо такова не се случи. Никога не се уговаряхме да се срещнем, но така или иначе това често ставаше. Сестрите ми също учат в „Пелъс Гейтс“, но и трите предпочитаме да не ходим заедно. Обратното би било твърде неприятно — за всяка една от нас.

Тъй като вървях сама, би следвало да извършвам нещо конструктивно с мислите си — като например да измисля някакъв възхитителен подарък за татко, или дори може би да се сетя за нещото, което през целия уикенд имах чувството, че съм забравила, но наместо това не можех да спра да мисля за Алфи.

По-точно разсъждавах за милионен път как е възможно Лин да бъде просто добра приятелка с някого — за бога — толкова красив като него. Все не проумявах какво вижда тя, когато го погледне. Не й ли се искаше тутакси да скочи върху му? Честно да Ви кажа, мисля, че не й се искаше. Изучавала съм я понякога, когато е с него, и не Виждам нито следа, нито знак за някакво привличане там.

Същото важи и за Алфи (радостна съм да отбележа). Но това не означава, че Лин не е красива — напротив. (Аз ли не го знам…)

От трите ни тя най-много прилича на мама. Има същата почти руса, вълниста коса — не че можеш да видиш вълните, при положение, че Лин Всяка сутрин ги изправя със сешоара с религиозна отдаденост — и очи с форма на бадеми. (И разбира се — идеални цици.) Аз, Роуан и Тор сме се метнали на татко — прави кафяви коси и тъмни малтийски очи. Естествено Лин щеше да е наистина красива, ако се усмихваше малко повече.

Дааа, това се случваше веднъж на милион години.

Но по повод на Алфи и Лин — да не си помислите, че смятам, че момче и момиче не могат да бъдат приятели. Та нали и аз си имам Били. Но от друга страна Били си е просто, ами просто си е — Били. А Алфи е направо… ухаааа.

Така или иначе, запътих се към двора на „Пелъс Гейтс“ по посока на главния вход, изпълнена с щастие, заради бляновете си по Алфи и въпреки факта, че беше понеделник сутрин, и ми предстояха цели пет дни училище.

A до първия звънец оставаха още пет минути — пет минути, в които да се подпра на радиатора и да остана насаме с мислите си за Алфи.

А може би не.

— Али, може ли да поговорим? Ела в кабинета ми.

Това беше мисис Фишър — класната ми ръководителка тази година. В началото ни казаха, че трябва да я възприемаме като наша приятелка, като някого, към когото можем да се обърнем, ако възникне проблем. Да знаете — вратата й е постоянно отворена и уж вътре има дъра-бъра.

Уж.

След като няколко наивни деца се хванаха на тази въдица, всички останали разбрахме, че когато възникне проблем, по-добре е да поговорим с портиера, училищната сестра или случаен непознат, но не и с мисис Фишър. Не знам каква страна от характера си беше показала на мистър Башир — директора — за да стигне той до извода, че тъкмо тя може да изпълнява ролята на съчувствен съветник, но със сигурност това не бе страната, която ние виждахме. Когато я изнервяхме, тя веднага минаваше във вражеския лагер на „Не бъдете глупави — я се стегнете!“

Не е нужно да казвам, че доброто ми настроение мигновено се изпари и аз тихо и безмълвно я последвах по коридора и по стълбите нагоре, към кабинета й.

— Ето — започна тя, отваряйки широко вратата и нетърпеливо посочвайки с ръка някой, който седеше вътре, — това е Кайра Дейвис. А това… — и тя посочи мен, — е Али Лав. Али, Кайра се премести в нашето училище и ще бъде в твоя клас. Следователно реших ти да се грижиш за нея през първата седмица. Въведи я в нещата. Става ли?

Става ли? Предполагам, че да. Поне не се бях забъркала в някаква ужасна каша, за която да нямам спомен, както се бях ужасила, когато мисис Фишър ме призова. Но сега, когато изпитах облекчение, че няма да бъда обесена, удавена и съсечена поради някаква незнайна простъпка, най-сетне успях добре да огледам съществото, което щях да бавя.

И никак не бях сигурна, че то ми се нрави.

Кайра Дейвис седеше отпусната в креслото и ръката й небрежно лежеше върху облегалката. Дъвчеше дъвка с отворена уста и нахално ме зяпаше отгоре до долу, сякаш бях чувал картофи, чието тегло се опитваше да отгатне.

Опитах се да се държа, все едно не ми пука, и също я зяпнах, но не съм много добра в тези неща. Не ми стиска да съм грубиянка (предвид че съм твърда колкото смачкан картоф). Но все пак я огледах достатъчно добре, за да преценя, че има средиземноморски вид, или че дори е със смесена кръв. Беше доста хубава — освен щръкналите й уши, които се набиваха на очи, заради начина, по който беше опънала тъмната си къдрава коса на Висок кок. Но поведението й бе открито арогантно.

— Е, момичета, какво чакате? — намръщи се мисис Фишър. — Звънецът вече удари. Ако не побързате, ще закъснеете за час по история.

Хоп-троп и хайде марш… Мисис Фишер беше изпълнила дълга си, както сама го разбираше.

Кайра апатично се надигна, провеси на рамо чантата си и хвърли озъбена, очевидно лицемерна усмивка на класната.

— Мнооого ви благодаря, мисис Фишър — промълви със захаросан глас, просмукан от сарказъм.

— Довиждане, Кайра — измънка учителката в отговор и трясна вратата зад нас.

— Фригидна дърта крава!

Не можех да повярвам, че Кайра има куража да каже това толкова силно пред вратата на мисис Фишър. Не беше за вярване, че в този момент аз скочих да защитавам класната.

— Тя е готина — вдигнах рамене, докато се носех към кабинета по история, надявайки се, че Кайра ме следва.

— Не и от мястото, на което бях седнала — изръмжа тя и се изравни с мен.

Може би ако беше някой друг, щях веднага да се съглася с него, но самонадеяността на Кайра някакси ме смущаваше. Намираше се от пет секунди в „Пелъс Гейтс“ и вече налагаше мнението си. Това беше малко прекалено, ако разбираше какво имам предвид.

— Та кога пристигна в Крауч Енд? — попитах я, опитвайки се да сменя темата.

— Миналата седмица — прозя се тя.

Прозя се истински — по най-грубия възможен начин.

— И харесва ли ти?

— Не знам. Малко скучно ми се вижда. Казах на мама и татко, че трябва да живеем в южен, а не в северен Лондон, ако въобще се налага да се местим.

— Аха — отвърнах през зъби и забързах крачка по коридора.

Знам, че е лудост, но наистина обичам квартала, в който живея — гордея се колко е зелен и разлистен, и пълен с история, колко жестоки магазини има, колко е удобен и едновременно моден.

— Да, в Брикстън е много по-оживено в сравнение с тук.

Направо млъкнах, толкова се вбесих. Но опитах да се сдържа, така или иначе ми е трудно да съм груба. Дори при положение, че Кайра си го просеше.

— Та къде точно живееш?

— В Кранли Гардънс. Страшна дупка.

— Ъхъ.

Кранли Гардънс е място, което агентите за недвижими имоти направо възпяват в рими. Това е „най-желаната пресечка“ и очевидно, според това, което казват, всяка къща там е „разкошна“. Но явно не и тази на Кайра. Боже, колко е разглезено това момиче…

— Хм, ами къде си живяла преди? — попитах с облекчение, виждайки недалече кабинета по история на мис Томсън.

— В Рай — местенце в Кент.

— Знам го. Ходили сме веднъж, когато бях малка.

— Абсолютно бунище, нали?

— Тогава ми хареса — усетих, че протестирам. — Всички онези стари калдъръмени улички…

— Да бе, адска скука.

За това момиче всичко беше скучно и противно. Досадата, която излъчваше, вече започваше да ми досажда и на мен.

— А защо се преместихте? — попитах по-скоро от любезност, отколкото от желание да получа отговор.

— Често се местим. Баща ми е управител в банка. Сменя работите си — прозя се отново.

— А майка ти? — погледнах към приближаващата врата на кабинета.

— Професионална пияница.

Хвърлих на Кайра изненадан поглед и лицето й се разля в ленива усмивка.

— Шегувам се… — изкиска се тя.

Каква ужасна шега, казах си наум.

Но след това се сетих, че аз съм особено чувствителна, когато стане дума за майки.

Най-сетне се оказахме пред отворената врата към широката светла класна стая.

Всички продължаваха да се въртят и да шумят на чиновете си. До прозореца Санди вече седеше на обичайното ни място и ми хвърляше учудени погледи. Усещах върху себе си и погледите на Кло, Джен и останалите, които седяха на задните чинове и очевидно се питаха какво вземане-даване имам с непознатото момиче.

— Здравей, Али. Това трябва да е Кайра, нали? — усмихна се мисис Томсън.

— Точно така — изчурулика Кайра наистина лицемерно.

Изръмжах наум. Да се правиш пред мисис Фи-шер е едно, но мис Томсън е друга работа. Тя е прекалено добра и разумна, за да си играеш с нея. Всъщност това е любимата ми учителка.

— Добре… Би ли седнала тук за момент, Кайра. Сега ще дойда да си поговоря малко с теб.

С преувеличена въздишка Кайра се строполи на чина, който й бе посочен.

Мис Томсън ме погледна, както татко предната вечер, сякаш едновременно искаше и не искаше да ми каже нещо. Но от мястото, на което стоях, виждах как веждите й подскачат нагоре-надолу, като че ли изразяваха: „Тази ще създава проблеми, нали?“.

Но това си бяха мои догадки. Или поне така ми се искаше да бъде. Това, което в крайна сметка мис Томсън каза, доста ме изненада.

— Е, Али, тъкмо се канех да питам Санди как върви вашият проект?

Нашият проект…

О, господи.

Нали се сещате за нещото, което бях забравила? Е, вече си го спомних…