Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (3)

Глава 2
Тъпата идея на Лин

— Какво й има на косата ти? Изглеждаш все едно са те влачили през гората на обратен ход — каза голямата ми сестра Лин, която ме гледаше втренчено и бърчеше нос.

— Една котка преспа върху главата ми.

— Ох — вдигна рамене Лин и продължи да размазва маслото по препечената филия. — Коя?

— Колин — изквича малкият ми брат, докато сядах до него на кухненската маса.

— Откъде пък знаеш? — попитах го и разтърках носа си, пълен с косми от улична котка.

— По-лицето ти има рижи косми — измърмори Тор, протегна се и посочи бузата ми.

— Ох.

— А това — това са белези от зъбите на Колин.

— Благодаря ти, Шерлок Холмс — измънках и погледнах ръката си, върху която си личаха следи от захапване.

Ето как стоят нещата: всяка вечер преди да си легна затварям вратата, но на сутринта някое животно прави магия и прониква вътре (но обикновено се сгушва в някое уютно ъгълче и много рядко върху главата ми). Не изключвам брат ми Тор да има пръст в това. Всъщност е доста сладко, че когато Тор сънува кошмари, което не се случва често, не отива при татко, Роуан или Лин. Свива се в долния край на моето легло, подобно на армията хамстери и морски свинчета, които отглежда в клетки из цялата си стая.

— Стана ли вече Роуан? — попитах, докато си наливах портокалов сок от лепкавата кутия в средата на масата.

Все още не можех да си спомня какво бях забравила. Може би ще се сетя, когато успея да се събудя…

— Шегуваш ли се? Не виждаш ли, че е само девет и половина? — изсумтя Лин с пълна уста. — Кралицата на нощта няма скоро да ни удостои с присъствието си.

Права беше. Роуан никога не ставаше преди обяд в събота и неделя за ужас на баба, както и на Лин. А и когато това се случеше, Лин изпадаше в кисело и заядливо настроение.

Честно да ви кажа, няма толкова различни и все пак свързани същества, колкото двете ми сестри. Лин е на седемнайсет и е разумна, обича всичко да е чисто, подредено, организирано и разграфено по квадратчета (което и ще прави, ако я оставим). За нея си е направо срам, дето живее в разбутана и разхвърляна къща като нашата. А и цялото ни семейство е малко разхвърляно и разбутано, като се замислите. Това също никак не се нрави на Лин.

Само да видите стаята й — на мансардата точно срещу мен. Докато моята е боядисана в небесносиньо (подходящ цвят за таванска спалня, нали? Възможно най-близо до истината), с плакати, рисунки и голямата ми стара карта на света по стените, при Лин е тъкмо обратното. Всичко е толкова бяло, под конец и оскъдно, че ще си помислите, че едва го забелязва — от килима до учебниците й. Понякога я хващам как седи на прозореца и гледа в далечината разпрострелия се централен Лондон (приблизително на около единайсет километра, за онези, които държат на фактите). В такива моменти, като я видя залостена в малкия й спокоен и подреден оазис, имам чувството, че единственото, което би искала, е да се махне надалеч от задрямалия Крауч Енд и всички нас.

Сега да преминем към стаята на Роуан. Може би намирате всекидневната ни за ужасна, с всички тези яркожълти стени и боядисани в турскосиньо дървени мебели (между другото по идея на мама, както и останалите цветови решения в къщата, с изключение на собствените ни спални). Е, стаята на Роуан е друга работа. В момента е боядисана в малинов цвят, сякаш във фабриката за гирлянди с лампички е избухнал взрив. Всъщност лампички са накачени навсякъде — около еркерния прозорец, по рафтовете, дървената табла на леглото, а веднъж дори около самия Тор.

Роуан тъкмо го беше снимала, целия нагизден с премигващи светлинки, когато Лин нахълта и го освободи от тях, като обвини Роуан, че ще подпали малкото ни братче. Разбира се, беше напълно права, предвид правилата за безопасност, но понякога си мисля, че просто не знае как да се забавлява. Преди всичко, Тор излезе доста сладък (и слисан) на снимката, а освен това не му пукаше особено. Но така или иначе той никога не се оплаква. Главно защото рядко казва нещо изобщо.

Ако на Роуан й се отвори възможност да излезе, обкичена с лампички, мисля, че ще го направи. Сега е на петнайсет, но откакто я помня изгубва ума и дума, щом види нещо да свети и премигва. Същото е с дрехите й — много отдавна си накупи за никакви пари от разпродажби и магазини за втора употреба от онези жилетки с мъниста, които носят възрастните дамички, и не спря да ги носи. Получи много подигравателни погледи и забележки, но след това — ХОП! — всички — от „Мис Селфридж“ до „Ню Лук“ — започнаха да продават точно такива.

Само да видите тоновете модни списания в стаята й. Купчината с „Ел“ стига до кръста ми и си седи насред спалнята от толкова дълго, че Роуан е сложила отгоре й онази щурава и древна лампа с пискюли.

Така че двете ми по-големи сестри имат различни вкусове, но не заради това Лин се дразни на Роуан. Основната причина е, че Роуан настоятелно прави нещо, което никой друг не си позволява, а именно да я нарича с рожденото й име — Лине.

Хора, Лин наистина мрази това име. Спомням си как веднъж избухна пред татко, казвайки, че е жестоко от страна на родителите да кръщават децата си по тоя шантав начин. Забравила съм как реагира той — предполагам, че е кимнал и се е съгласил с нея. Това е обичайният му начин да избягва конфликти. Но в това отношение съм на страната на Роуан — не че си помислям да го заявя на Лин. Смятам, че Лине (мислете го като Лини) е наистина сладко. Но тя така мрази името си, че го смени с нормално звучащото Лин. Даже стигна по-далече и се опита да промени и правописа. Оказа се обаче много сложно. Така че името й остана да се пише по стария начин навсякъде — от документите в училище до „Собственост на Лине Лав“ — бележки, които залепва на всичко, което притежава. Включително на любимите си млека в хладилника. Честно ви казвам — не се шегувам.

— Та, къде е татко? — попитах Лин, докато небрежно размазвах фъстъчено масло върху препечената си филия.

— За вестник — отвърна тя. — И като стана дума за татко, да ти кажа — малко съм разтревожена…

Замълчах. Дали пък нещото, което не можех да си спомня, не беше свързано с татко? Тц, едва ли. И продължих да мажа фъстъченото масло.

— Разтревожена? Защо? — попитах я с пълна уста.

— Ами, имаме проблем… — въздъхна тя.

— Хюстън, имаме проблем… — измънка Тор с престорен американски акцент.

Предната вечер брат ми гледаше някакво предаване за ракетни полети заедно с татко, ако се нуждаете от разяснение. Но Тор и неговите привички не се нуждаят от разяснение, ако схванете веднъж завинаги, че той е малко нещо космически кадет.

В този момент например, забелязах как Тор рисува с пръст върху маргарина на препечената си филия усмихнато личице. И това беше в реда на нормалното. Имам предвид за него, а не за всеки седемгодишен. Нашият седемгодишен брат обаче, имаше навика да моделира всеки вид храна в особено произведение на изкуството, преди да я погълне. Много е добър с бърканите яйца — в чинията му изглеждат като облаци в небето. Тъкмо затова ненавижда супите, трудно е да направиш каквото и да било артистично с купа гъбена чорба. Опитайте, ако не ми вярвате.

— Какъв проблем? — попитах сестра си с известно съмнение.

Причината, поради която изпитвах съмнение, беше, че на практика за Лин всичко представляваше проблем. Например Том, който щастливо обявява, че е намерил поредното ранено бездомно коте или куче и го е прибрал вкъщи, е огромен проблем. Това че аз отлагам да си пиша домашното до неделя вечер, си е направо драма. А Роуан, която си фантазира посред бял ден, вместо да измие чиниите, когато й е ред, е извършила простъпка, достойна за арест.

Лин отчаяно ме погледна, очевидно смяташе, че трябва да знам нещо, или да се досещам. Опа. След като нямах и идея какво може да бъде, се втренчих в нея, чудейки се как е възможно винаги да изглежда толкова неестествено сутрин. Не беше честно. Русолявата й коса беше грижливо прибрана на опашка и за разлика от мен и Тор, които още бяхме по пижами (аз — с размъкнато долнище на ластик и стар тишърт, а Тор — с фланелка с номер на „Уолъс и Громиш“), Лин вече беше облякла обичайните си черни джинси (имаше около седемнайсет хиляди такива чифта, кълна се) и жилетка с цип на врата.

Очите ми се плъзнаха — както често се случваше — по очертанията на идеално оформените й цици под тясното горнище. Помислих си, както често се случваше, как така съдбата я беше дарила с правилен бюст и всичко останало, докато единственото, което аз бях получила от гените на семейство Лав, бяха две микро-издатини, едва запълващи сутиен с размер А? („Има много време да пораснат“ — казваше винаги баба ми, когато мрънках по въпроса. Е, ще потърпя още, но вече почвам да се задушавам…)

— Не знаеш ли коя дата сме? — уморено попита Лин, при което ме накара отново да се взра в лицето й. — След две седмици е рожденият ден на татко. Става на четиридесет Какво, за бога, ще му подарим?

— Ами… подарък? — дръзнах да предложа, съзнавайки, че изричам глупост.

Тор вероятно си мислеше същото, защото спря дейността си и ни погледна предпазливо. С периферното си зрение улавях, че очевидно се забавляваше заради срещата ми с Колин. Освен усмихнатото личице върху филията с маргарин, той беше оформил бучката мармалад в разкривена фигурка на котка.

— Да, добре знам, че трябва да му купим подарък — раздразнено отвърна Лин, но не толкова раздразнено, колкото можеше да бъде. — Въпросът е какъв? Трябва да е специален, при положение, че става на четиридесет. Ако ние не намерим специален подарък, кой друг?

Знам в какво — или по-скоро в кого — се целеше Лин. В мама, разбира се. Но не бях в настроение да влизам в такъв разговор.

— Хммм, ще бъде добре да измислим наистина нещо специално… — съгласих се без особен ентусиазъм.

Да се съгласиш с Лин винаги е най-лесно. Както вече казах, даже татко го е разбрал.

— Добре — каза тя и изведнъж погледът й се проясни, сякаш беше доволна от себе си. — Имам идея.

— Наистина ли?

Аз (която поддържах разговора) и Тор (който само слушаше) застанахме в напрегнато очакване да разберем. Каквато и да беше идеята, не можехме просто да я обсъдим ей-така. Когато Лин си наумеше нещо, то обикновено се случваше.

— Мислех си — започна тя и тайнствена усмивка се изписа на лицето й, — че можем да му организираме парти-изненада!

Тутакси осъзнах, че трябва да й напомня на секундата, че стеснителни хора като баща ни не могат да реагират с „О, господи, всичко това сте направили за мен?!“ на изненада, която го поставя в центъра на вниманието. Също така се налагаше да й напомня, че през последните четири години, в които се грижеше за нас съвсем сам (разбира се, с малко помощ от баба), той не е имал особено много време, за да поддържа приятелствата си.

Изненадата по-скоро щеше да се състои в това кого сестра ми ще покани на партито.

Но разбира се, говоря за Лин — за Онази, на Която Трябва да се Подчиняваме.

— Дааа! Страхотна идея! — изсъсках през зъби.